Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ...........
град Шумен, 22.06.2023г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският административен съд, в публичното заседание
на деветнадесети юни две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател: Снежина Чолакова
Членове: Росица
Цветкова
Бистра Бойн
при
участието на секретаря Р.Хаджидимитрова
и
с участие на прокурор Е.Янчева от ШОП
като
разгледа докладваното от съдия Б.Бойн КАНД № 100 по описа на 2023г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.63в от
Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) и чл.208 и сл. от Административно-процесуалния
кодекс (АПК). Образувано е въз основа на касационна жалба на Директор на Национално ТОЛ управление към Агенция
„Пътна инфраструктура“– Варна, депозирана чрез юрисконсулт В.П., против Решение
№ 86/09.03.2023г. на Районен съд Шумен, постановено по АНД № 2436/2022г. по
описа на съда. С оспорения съдебен акт е отменено Наказателно постановление №
BG04042022/5800/Р8-615 от 30.09.2022г., издадено от Директор на Национално ТОЛ
управление /НТУ/ към Агенция "Пътна инфраструктура" /АПИ/- гр. София с
което на Д.Й.С. от гр.София, на основание чл.179 ал 3а ЗДвП е наложена „глоба“
в размер на 1800 лв.
Касаторът релевира
твърдения за незаконосъобразност на атакуваното решение поради постановяването
му в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Счита, че в хода
на административнонаказателното производство не са допуснати съществени
процесуални нарушения, като деянието на лицето правилно е било квалифицирано
като несъобразено с изискването на чл.179 ал.3а от ЗДвП, която освен санкционна
се явява и материалноправна. Жалбоподателят обективира и становището за
безспорната установеност на приписаното на водача нарушение, с оглед на което,
отправя искане за отмяна на съдебния акт и за потвърждаване на НП. Претендира
присъждане на разноски. В съдебно заседание касаторът се представлява от
юрисконсулт С., който поддържа изложените съображения. Възразява по отношение
на прекомерността на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Ответната страна-
Д.Й.С., депозира писмен отговор чрез адвокат К.И.А. от
Адвокатска колегия– Хасково, в който излага доводи за законосъобразност на
съдебния акт. Претендира присъждане на възнаграждение в уговорения размер, за
което представя и доказателства. В съдебно заседание ответникът, редовно и
своевременно призован, не се явява и не се представлява. Представя се писмена
молба, в която заявява, че поддържа съображенията, изложени в депозирания
писмен отговор.
Представителят на Шуменска
окръжна прокуратура намира касационната жалба за процесуално допустима, но
неоснователна.
Настоящата съдебна
инстанция, след като прецени допустимостта на предявената касационна жалба и
обсъди направените в нея оплаквания, становищата на страните, събраните по
делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно
разпоредбите на чл.218 и чл.220 от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в
законоустановения срок по чл.211 ал.1 от АПК от легитимирано лице, имащо право
и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК. Разгледана по същество,
касационната жалба се явява неоснователна
по следните съображения:
Процесното решение е
постановено при следната фактическа обстановка:
На 04.04.2022г. в 00:23 часа при
излизане от Република България, на граничен контролно-пропускателен пункт Русе- Дунав мост пристигнало пътно превозно
средство- влекач с ДК № ***, марка и модел „***“ с обща техническа допустима
максимална маса на пътния състав- над 12 тона, управлявано от Д.Й.С.. При
извършена проверка от контролните органи било установено, че на 14.03.2022г. в
10:07часа горепосоченото пътно превозно средство попада в категорията на ППС,
за което е дължима, но не е заплатена такса по чл.10 ал.1 т.2 от Закона за
пътищата /ЗП/. Превозно средство било засечено на тази дата и час в движение по
път А- 2, км 340+ 293, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за същото
не била заплатена дължимата пътна такса, съгласно чл.10 ал.11 т.2 от Закона за
пътищата. За посоченото нарушение бил генериран доказателствен запис /доклад/
от електронната система по чл.167а ал.3 от ЗДвП с номер на нарушението
DAF59F2197691AEDE053011F160A0353, който заедно с приложените към него статични
изображения във вид на снимков материал и/или динамични изображения-
видеозаписи, представлява доказателство за отразените в него обстоятелства
относно пътното превозно средство, неговата табела с регистрационен номер,
датата, часа и мястото на движение по участък от път, включен в обхвата на
платената пътна мрежа и местонахождението на техническото средство /контролно
устройство с идентификатор № 10062/, част от системата. Към въззивното дело е приложен и снимков
материал от същата дата и час, на които е виден товарният автомобил и неговия
контролен номер. Въз основа на тези констатации старши инспектор в отдел ПТТР
Териториална дирекция "ТД Митница Русе съставил по отношение на водача, Акт
за установяване на административно нарушение № BG04042022/5800/Р8-615, в който
като нарушен е посочен чл.179 ал.3а от ЗДвП. Актът бил връчен на водача и
подписан от него със следното възражение: "доброволно избрах акт с
максимална стойност". В законоустановения срок възражения не били представени.
Въз основа на така съставения акт и съобразявайки материалите в административнонаказателната
преписка било издадено и процесното наказателно постановление, с което на
ответника по касация било наложено административно наказание "глоба"
в размер на 1 800 /хиляда и осемстотин/ лева..
При така установената фактическа
обстановка районният съд достигнал до извод, че актът и НП са изготвени от
компетентни органи съгласно чл.37 ал.1 б. „а“ от ЗАНН, вр. чл.167 ал.3б от ЗДвП
и чл.47 ал.1 б. „а“, вр. ал. 2 от ЗАНН, вр. чл.189е ал.12 от ЗДвП. Въззивният
съд, след като обсъдил приобщените по делото писмени и гласни доказателства, приел,
че АНО не е доказал с категоричност авторството на така описаното в акта и в НП
деяние, доколкото за установяване на авторството на това нарушение е необходимо
да се установи по несъмнен начин кой е водачът на установеното ППС към
инкриминирания момент, което в случая не било сторено. Съдебният състав приел
освен това, че описаното нарушение, вменено на лицето, се изразява в нарушаване
на разпоредбата на чл.139 ал.7 от ЗДвП,
съгласно която водачът на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б
ал.3 от Закона за пътищата е длъжен преди движение по път, включен в обхвата на
платената пътна мрежа, да закупи маршрутна карта за участъците от платената пътна
мрежа, които ще ползва, или да изпълни съответните задължения за установяване
на изминатото разстояние и заплащане на дължимата такса по чл.10 ал.1 т.2 от
Закона за пътищата, освен когато тези задължения са изпълнени от трето лице.
Противно на това, според въззивния съд, АНО е посочил, че бил нарушен чл.179
ал.3а от ЗДвП, доколкото това се явява санкционната норма, установяваща санкция
именно за нарушение на чл.139 ал.7 от ЗДвП. Непосочването на правилната правна норма, съдържаща фактическия състав на
нарушението, според съда представлявало самостоятелно основание за отмяна на
издаденото НП, поради допуснато съществено процесуално нарушение на процесуалните
правила. Воден от тези мотиви, районният съд отменил атакуваното пред него НП.
При извършената служебна проверка в
съответствие с разпоредбата на чл. 218 ал.2 от АПК и с оглед правомощията на
касационната инстанция, съгласно цитираната разпоредба, настоящият състав
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият
състав на съда съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който
подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в
рамките на правомощията му. В хода на въззивното съдебно производство не са
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Събрани са исканите от
страните доказателства, което е спомогнало делото да бъде изцяло изяснено от
фактическа страна.
Настоящият състав напълно споделя
възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, както и направените въз
основа на нея правни изводи относно липсата на предпоставки за ангажиране на
отговорността на ответника в настоящото производство поради недоказаност на
авторството на деянието.
Деянието, което се вменява на лицето,
се свежда до несъобразяване с изискването на чл.179 ал.3а от ЗДвП, въздигащо в
състав на административно нарушение управлението на МПС от категорията по
чл.10б ал.3 от Закона за пътищата по път, включен в обхвата на платената пътна
мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на
изминатото разстояние, съгласно изискванията на Закона за пътищата, за участъка
от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва,
или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното
превозно средство. Същата, според настоящата инстанция, освен санкционна е и
материалноправна, доколкото разписва и правилото за поведение, с което водачът
следва да се съобразява. В аналогичен смисъл е и правилото на чл.139 ал.7 ЗДвП,
според което „водачът на пътно превозно средство /ППС/ от категорията по чл.10б
ал.3 от Закона за пътищата е длъжен преди движение по път, включен в обхвата на
платената пътна мрежа, да закупи маршрутна карта за участъците от платената
пътна мрежа, които ще ползва, или да изпълни съответните задължения за
установяване на изминатото разстояние и заплащане на дължимата такса по чл.10
ал.1 т.2 от Закона за пътищата, освен когато тези задължения са изпълнени от
трето лице“. И двете разпоредби са въведени в ЗДвП с ДВ, бр. 105 от 2018 г., в
сила от 16.08.2019г. В тази връзка, касационният съд не намира за съществен
процесуален порок непосочването на разпоредбата на чл.139 ал.7 от ЗДвП в акта и
в НП и правото на защита на лицето не е било ограничено. В този смисъл е
постановено решение по идентичен казус по КАНД№ 18/2023г. по описа на
Административен съд Шумен.
Настоящата инстанция се солидаризира напълно
със становището на предходната инстанция, че по делото не е доказано с
категоричност, че именно санкционираното лице е осъществило приписаната му
простъпка. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обаче, не се
установява по категоричен начин, че на 14.03.2022г. товарният автомобил е бил
управляван именно от Д.С. и този факт не е посочен както в АУАН, така и в НП. Административнонаказателният
характер на производството изисква именно АНО да докаже по несъмнен начин, че
са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на конкретно лице за
реализирано от него правонарушение. По преписката обаче не се съдържат
доказателства, че е спазена процедурата по установяване на лицето, което в
действителност е управлявало ППС на сочената дата. Отговор на този въпрос би
могъл да бъде даден, ако от страна на АНО са представени доказателства дали е
ангажирана отговорността и на собственика на товарния автомобил- „Д.“ЕООД-
гр.Варна, според приложеното Свидетелство за регистрация част I по въззивното дело, и подадена ли е
декларация, съдържаща данни на лицето, което е извършило нарушението, ведно с
копие от свидетелството му за управление на МПС. В този смисъл е правилото на
чл.187а ал.4, във вр. с ал.2 от ЗДвП, съобразно което вписаният собственик,
съответно ползвател, се освобождава от административнонаказателна отговорност
по ал.1 и 2 във връзка с административни нарушения по чл.179 ал.3– 3б, ако в
срок от 7 дни от връчването на акта за установяване на административно
нарушение или електронния фиш представи декларация, в която посочи данни за лицето,
което е извършило нарушението, и копие от свидетелството му за управление на
моторно превозно средство. Такива доказателства не са представени.
На следващо място, липсват данни на 14.03.2022г.
товарният автомобил да е спиран за проверка от контролните органи на Агенция „Пътна
инфраструктура“ или установяването по друг начин на водача на автомобила на
тази дата. Наказващият орган, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирал
категорични доказателства, установяващи по необходимия несъмнен начин, че именно
ответникът е управлявал ППС на инкриминираната дата. Обстоятелството, изтъкнато
като аргумент от касатора в жалбата, че пред актосъставителя водачът не е
оспорил твърдението, че е управлявал ППС на 14.03.2022г., е крайно недостатъчно
да бъде установено авторството на извършеното на тази дата нарушение.
Отразяването на конкретни писмени възражения в акта, съответно възможността за
депозирането им в последващ етап, е проявление на правото на защита на лицето и
отсъствието им само по себе си не налага извод за доказаност на авторството на
деятелността. Да се възприеме противното би имало за резултат нарушение на
основополагащия принцип, заложен в чл.116 от НПК. В обобщение на изложеното,
настоящият състав приема, че не е следвало да бъде ангажирана отговорността на ответника
съгласно разпоредбата на чл.179 ал.3а ЗДвП, поради което правилно процесното НП
е било отменено от въззивния съд.
С оглед изложените съображения,
настоящият касационен състав намира, че не са налице твърдените касационни
основания, поради което обжалваното решение като валидно, допустимо,
постановено в съответствие и при правилно приложение на закона и при спазване
на съдопроизводствените правила, следва да бъде оставено в сила.
Предвид обстоятелството, че
подадената касационна жалба е неоснователна, искането за присъждане на разноски
на ответника по касация следва да бъде уважено.
От страна на ответника са представени
доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв., което
е платено по силата на договор за правна помощ между него и адвокатско
дружество „Л. и П.“. Приложена е и фактура за плащането. В хода на проведеното
заседание пред касационната инстанция от страна на процесуалния представител на
касатора е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на санкционираното лице, което е направено своевременно и основателно. Съгласно
чл.63д ал.2 от ЗАНН, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата. При това положение и след като
съобрази правилото на чл.18 ал.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и нормата на чл.7 ал.2 от Наредбата, съдът
намира, че в полза на Д.С. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
размер на 480 лева.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 86/09.03.2022г. на Районен съд Шумен,
постановено по АНД № 2436/2022г. по описа на съда.
ОСЪЖДА
Агенция „Пътна инфраструктура“ да
заплати на Д.Й.С., ЕГН ********** от гр.София, кв.Кремиковцибл.7 вх.Б ет.3 ап.9,
сумата от размер 480 /четиристотин и осемдесет/ лева, представляваща направени
по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:......................
ЧЛЕНОВЕ: 1..........................
2..........................
ЗАБЕЛЕЖКА: Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване. Влязло в сила на 22.06.2023г.