№ 6558
гр. София, 29.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100509189 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 6486/26.04.2023 г., постановено по гр.д. № 6730/2022 г. по
описа на Софийски районен съд, 77 състав, съдът е признал за установено по
предявените от „Първа инвестиционна банка” АД срещу П. В. С. обективно
кумулативно съединени искове, че П. В. С. дължи на „Първа инвестиционна
банка” АД на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК сумите, за които е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
29826/2021 г. по описа на СРС, 77 състав, както следва:
- на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от
2394,48 лева, представляваща главница по Договор за кредит № 000LD-R-
005907 от 18.02.2011 г., дължима за периода от 05.03.2016 г. до 05.02.2021 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417
ГПК по ч.гр.д. № 29826/2021 г. по описа на СРС, 77 състав – 27.05.2021 г. до
изплащане на вземането;
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от
439,34 лева, представляваща договорна лихва, дължима за периода от
05.03.2018 г. до 05.02.2021 г.;
- на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 250,69 лева, представляваща
наказателна лихва /неустойка/ върху дължимата главница за периода от
06.04.2018 г. до 12.03.2020 г., както и сумата от 656,24 лева, представляваща
1
наказателна лихва /неустойка/ върху дължимата главница за периода от
14.05.2020 г. до 26.05.2021 г.
Със същото решение СРС е отхвърлил: предявения иск по чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване
дължимост на главница по Договор за кредит № 000LD-R005907 от 18.02.2011
г. до пълния предявен размер от 2613,78 лева и за периода от 05.06.2015 г. до
04.03.2016 г.; предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за установяване дължимост на договорна лихва до
пълния предявен размер от 1295,46 лева и за периода от 05.09.2015 г. до
04.03.2018 г., както и за сумата от 56,06 лева, представляваща договорна лихва
за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г.; иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
92, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимост на наказателна лихва /неустойка/ до
пълния предявен размер от 1068,81 лева и за периода от 06.06.2015 г. до
05.04.2018 г.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил П. В. С. да заплати на
„Първа инвестиционна банка“ АД сумата от 140,56 лева, представляваща
разноски в заповедното производство, както и сумата от 422,41 лева,
представляваща разноски в исковото производство. На основание чл. 78, ал. 3
ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗА „Първа инвестиционна банка“ АД е
осъдено да заплати на адв. Н. И. И. сумата от 294,63 лева, представляваща
полагащо се адвокатско възнаграждение за защита в исковото производство.
С Определение № 20864/13.06.2023 г. по гр.д. № 6730/2022 г. на СРС, 77
състав, е оставена без уважение молбата на П. В. С. и адв. Н. И. И. за
изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на
допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 271,05 лева за исковото
производство, както и за присъждане на адвокатско възнаграждение за
заповедното производство. Оставено е без уважение и искането за присъждане
на П. В. С. на заплатената държавна такса във връзка с депозираното пред
СГС възражение по чл. 423 ГПК.
Срещу частта от решението, в която са признати за установени
вземанията на банката, е постъпила въззивна жалба от ответницата П. В. С.. В
жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение.
Поддържа се, че видно от приетата по делото и неоспорена от ищеца
експертиза последното плащане на главницата по договора за кредит е от
12.05.2015 г., като вноската с падеж от 05.06.2015 г. не е изпълнена. В тази
връзка се поддържа, че на основание т. 10.3 от общите условия на „Първа
инвестиционна банка” АД на датата 15.11.2015 г. (150 дена след падежа на
вноската от 05.06.2015 г.) е настъпила автоматично предсрочна изискуемост
на цялото вземане по процесния договор за кредит. Тоест от този момент е
започнала да тече давността за главницата и договорните лихви, като към
датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 27.05.2021 г., давността
е била изтекла вече. Поддържа се също така, че по делото не е доказано
възникването на валидно облигационно отношение между страните по делото,
2
като в тежест на ищеца е било да докаже реалното предаване на сумата по
процесния договор за банков кредит. Твърди се, че няма доказателства, че
сумата е преведена по сметка на ответницата (настояща въззивница). Излагат
се подробни съображения, че процесният договор за кредит е недействителен
като сключен в нарушение на ЗПК и ЗЗП, тъй като не е посочен ГПР, изчислен
към датата на сключване на договора, не е посочен методът за изчисление на
ГПР, не са посочени условията, при които разходите по кредита могат да бъдат
променяни, не са посочени всички разходи, отчетени при формиране на ГПР.
Поддържа се, че уговорката на чл. 10 от процесния договор за кредит е
недействителна, защото се стига до начисляване на лихва върху лихва, което е
недопустимо. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените кумулативно
съединени установителни искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от
въззиваемия „Първа инвестиционна банка” АД.
Срещу определението, с което е отказано по реда на чл. 248 ГПК да се
измени първоинстанционното решение в частта за разноските, е постъпила
частна жалба от П. В. С. и адв. Н. И. И.. В жалбата се поддържа, че
атакуваното определение е неправилно. Поддържа се, че според НМРАВ
адвокатското възнаграждение се определя за всеки иск, като в случая по
делото са предявени три обективно кумулативно съединени иска. Излагат се
подробни съображения за начина на изчисление на дължимото се
възнаграждение по всеки от отхвърлените от СРС искове. Поддържа се, че и
по трите иска е осъществено процесуално представителство. Твърди се, че за
присъжданото възнаграждение без значение е обстоятелството, че
претендираните вземания произтичат от един и същ договор за кредит.
Поддържа се и че следва да се присъди заплатената държавна такса във връзка
с депозираното пред СГС възражение по чл. 423 ГПК. Предвид изложеното се
иска определението на СРС да бъде отменено и да се присъдят
претендираните разноски от адв. И. и П. В. С..
В законоустановения срок не е постъпил отговор на частната жалба от
„Първа инвестиционна банка” АД.
По въззивната жалба на П. В. С.:
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК,
от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се
произнася служебно и по правилното приложение на императивния
материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи
или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или
съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По
3
всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която
е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
оспорения съдебен акт намира следното:
Решението на СРС е валидно и допустимо. По същество обаче е
частично неправилно поради следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 92 ЗЗД.
По делото е представен Договор № 000LD-R-005907/18.02.2011 г. за
банков кредит, сключен на 18.02.2011 г. между „Първа инвестиционна банка”
АД и П. В. С.. В изпълнение на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът е
подписан от кредитора и от длъжника потребител.
По силата на посочения договор на П. В. С. се предоставя кредит в
размер на 3500 лева, които следва да бъдат усвоени до 10.03.2011 г. Уговорен е
краен срок за погасяване на кредита до 05.02.2021 г.
На първата страница от договора е удостоверено, че страните са
постигнали съгласие длъжникът да заплаща на банката годишна лихва в
размер на базовия лихвен процент, увеличен с надбавка от 7 пункта. Посочено
е, че към датата на сключване на договора базовият лихвен процент възлиза на
8,7907 % годишно. Тоест към датата на сключване на договора годишният
лихвен процент е възлизал на 15,7907 %.
В договора за кредит е посочено, че ГПР е 18,26 %, като общата
дължима сума от длъжника е в размер на 7098,65 лева.
В договора за кредит е уговорено в т. 6, че кредитополучателят следва да
заплати на банката еднократна такса от 40 лева за разглеждане на искането за
отпускане на кредита. В т. 7 е предвидено, че банката има право на комисион
за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в деня на
отпускане на кредита.
По делото е представен и погасителен план към договора за кредит.
Същият носи подпис на представител на банката кредитодател, но не е
подписан от страна на кредитополучателя П. В. С..
В хода на първоинстанционното производство без възражения на
страните е приета съдебносчетоводна експертиза, от която е видно, че сумата
по процесния договор за кредит е усвоена на 21.02.2011 г. по посочената в
договора разплащателна сметка. Вещото лице е установило, че към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение дължимата, но
непогасена главница е била в размер на 2613,78 лева; дължимата, но
непогасена договорна лихва за периода 05.09.2015 г. – 05.02.2021 г. е била в
размер на 1295,46 лева; дължима неустойка за периода 06.06.2015 г. –
12.03.2020 г. е била в размер на 1068,81 лева, а неустойката за периода
4
14.05.2020 г. – 26.05.2021 г. е възлизала на 656,24 лева.
Вещото лице изрично е посочило, че по време на действието на
процесния договор за банков кредит не са извършвани промени в приложимия
лихвен процент.
При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна
страна следното:
Договорът за банков кредит, вкл. потребителският кредит, е
консенсуален, а не реален договор, за разлика от класическия договор за заем
за потребление, уреден в чл. 240 и сл. ЗЗД. Тоест облигационната връзка при
банковия кредит възниква с постигане на съгласие между страните, като на
основание чл. 430, ал. 3 ТЗ и чл. 10, ал. 1 ЗПК това съгласие трябва
задължително да бъде облечено в писмена форма за действителност.
Предаването на отпусканата сума следователно не е част от фактическия
състав по сключването на сделката, а е задължение на банката, поемано в
изпълнение на вече сключения договор за банков кредит. Посочените
съждения са възприети и в трайната практика на ВКС – така Решение №
60151/05.01.2022 г. по т.д. № 2272/2020 г. на II Т.О. на ВКС, Решение №
130/15.04.2020 г. по т.д. № 1829/2018 г. на I Т.О. на ВКС, Решение №
125/12.07.2013 г. по т.д. № 910/2012 г. на II Т.О. на ВКС, Решение №
191/23.02.2018 г. по гр.д. № 3907/2016 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение №
95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на II Т.О. на ВКС и други. Предвид
изложеното и предвид обстоятелството, че договорът за банков кредит е
подписан от служител на банката, както и от кредитополучателя П. В. С., то
абсолютно несъстоятелно е твърдението във въззивната жалба, че липсвала
облигационна връзка между страните по делото.
Оплакването на въззивницата, че не било доказано, че е предадена
кредитната сума на кредитополучателя, също е необосновано. Видно от
приетата по делото експертиза целият кредит е бил усвоен на 21.02.2011 г.
чрез банковата сметка, посочена в подписания между страните договор за
кредит.
По-нататък следва да се посочи, че по делото не се спори, че П. В. С.
има качеството потребител, поради което към процесния договор за кредит се
прилагат специалните правила на ЗПК, за които съдът следи служебно. Трябва
да се посочи обаче, че с оглед датата на сключване на договора (18.02.2011 г.)
към него не са приложими измененията в ЗПК, в сила от 23.07.2014 г. Това
следва от § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК, обн. в бр. 35/2014 г. на ДВ, съгласно който
новите разпоредби не се прилагат за договори, сключени преди датата на
влизане в сила на ЗИД. Единственото изключение, което е неприложимо в
случая, касае новосъздадената ал. 8 на чл. 32 ЗПК.
Във връзка с горното въззивният съд отбелязва, че към датата на
сключване на процесния договор не е имало законови ограничения за това да
се уговарят такси за разглеждане на искания за отпускане на кредит, както и
такси за усвояване на кредита. Такива са въведени едва на 23.07.2014 г. с
5
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Съгласно Решение от 09.11.2016 г. по дело С-42/15 г. на СЕС договорът
за кредит не трябва да е изготвен в един-единствен документ, но трябва
всички данни от чл. 10, § 2 от Директива 2008/48/ЕО (възпроизведени в чл.
11, ал. 1 ЗПК) да са предоставени на хартиен или друг носител на
потребителя.
В случая се констатира от представения по делото договор за банков
кредит, че в него са посочени като абсолютни величини годишният лихвен
процент, годишният процент на разходите (ГПР), както и общата сума,
дължима от кредитополучателя.
Установява се обаче, че в случая както в договора за кредит, така и в
приложимите общи условия не са посочени допусканията, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин, а тази информация задължително трябва да присъства в договора
за потребителски кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Законът е ясен – в
самия договор по разбираем за потребителя начин трябва да се опишат всички
компоненти на ГПР, както и как последният се изчислява. В случая обаче това
не е направено.
Освен това въззивният съд при служебно извършвана проверка за
съответствие на договора за кредит със законовите изисквания констатира, че
в договора за кредит не е включена и информацията по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Липсват условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ данни за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. Такава информация има единствено в
представения по делото погасителен план, но последният, както вече се
посочи по-горе, не носи подпис на потребителя. Поради това съдът не може
да формира извод, че изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК са спазени при
сключването на процесния договор за кредит между П. В. С. и „Първа
инвестиционна банка“ АД.
Само за пълнота с оглед оплакванията на въззивницата съдът отбелязва,
че не констатира нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК при определяне на
годишния лихвен процент в договора. Към момента на сключване на договора
за кредит в ЗПК не е имало ограничения за размера на уговаряната лихва, но
съдебната практика трайно е приемала, че недействителна поради
противоречие с добрите нрави е уговорката, която надвишава двукратния
размер на законната лихва, ако кредитът е обезпечен, респ. трикратния размер
на законната лихва, ако договорът за кредит не е обезпечен. Съображения в
този смисъл са развити в Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. №
6295/2014 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.д. №
5093/2007 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. №
1106/2003 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. №
315/2005 г. на II Г.О. на ВКС, Определение № 527/09.06.2022 г. по гр.д. №
151/2022 г. на III Г.О. на ВКС.
6
В настоящия случай договорът за кредит е необезпечен. Безспорно
обаче уговореният годишен лихвен процент от 15,7907 %, който според
вещото лице не е изменян в срока на договора, не надвишава трикратния
размер на годишната законната лихва за забава за 2011 г. Последната по данни
на БНБ е възлизала на 10,18 %.
Констатираните обаче нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК са
толкова съществени, че повличат на основание чл. 22 ЗПК недействителността
на целия договор за кредит, сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД
и П. В. С.. Поради това съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи да върне
единствено чистата стойност на кредита, без да изплаща на банката кредитор
лихви или други разходи по кредита, вкл. неустойки. В този смисъл
неоснователни са исковете на банката относно претендираните по делото
възнаградителна лихва и неустойка по договора за кредит.
По-нататък трябва да се посочи, че разпоредбата на чл. 23 ЗПК е
специална спрямо правилата за неоснователното обогатяване, установени в
чл. 55 ЗЗД. Целта на тази специална разпоредба е не да отрече изначално
възникналото облигационно отношение, а само да изключи обвързаността на
потребителя с породените задължения, които накърняват баланса на
интересите на двете насрещни страни. Тоест при обявена недействителност на
договора за потребителски кредит отпада само възмездният характер на
договора за кредит, но облигационната връзка между страните се съхранява
като такава, произтичаща от договор за безвъзмезден заем. Точно затова и в
практиката на ВКС се приема, че чистата стойност на кредита се връща, без да
е необходимо кредиторът да води нов иск по чл. 55 ЗЗД. Така например в
Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на IV Г.О. на ВКС се
сочи следното: „Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за
нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен
иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за
потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла
погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на
разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК”. В аналогичен смисъл са
Решение № 50005/21.02.2024 г. по т.д. № 1950/2022 г. на II Т.О. на ВКС,
Решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. на I Т.О. на ВКС,
Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/2021 г. на III Г.О. на ВКС,
Решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на I Т.О. на ВКС и други.
С оглед на гореизложеното се налага изводът, че чистата стойност на
договора за кредит се дължи съгласно уговорките, постигнати между
страните. Видно от т. 5.1 от общите условия договора за кредит се погасява на
равни месечни вноски, чиито падежи са определени в погасителния план,
приложен към договора за кредит. Както беше констатирано, в случая не е
7
представен подписан от длъжника погасителен план. Тоест по делото няма
надлежни доказателства, че страните са постигнали съгласие за това кредитът
да се погасява на вноски. Няма доказателства за това в какъв размер да бъдат
тези вноски, респ. кога е падежът на тези вноски. Поради това съдът следва да
приеме, че в случая страните не са уговорили разсрочено погасяване на
кредита, а са се съгласили цялото задължение на кредитополучателя да бъде
погасено до 05.02.2021 г.
Поради липсата на валидно уговорен между страните погасителен план,
следва да се приеме също така, че до крайната дата за погасяване на
задължението на кредитополучателя банката кредитор не може да предприема
принудително изпълнение. Тоест едва от крайната дата вземането на банката
става изискуемо и на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече
погасителната давност за цялата главница по договора за кредит. Поради това
своевременно наведеното от длъжника възражение за изтекла погасителна
давност е неоснователно. От доказателствата по делото е видно, че банката е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение още на 27.05.2021
г. Тоест, преди да изтекат 5 години от крайната дата за погасяване на банковия
кредит (05.02.2021 г.), банката е извършила действия по смисъла на чл. 116, б.
„б“ ЗЗД, с които надлежно е прекъснала давността за вземането за главница,
поради което искът за нея е основателен.
Несъстоятелни са твърденията на въззивницата, че в случая кредитът е
станал предсрочно изискуем на основание чл. 10.3 от общите условия.
Обявяването на предсрочната изискуемост е потестативно право на
кредитора. Упражняването на това право предполага изрично и
недвусмислено изявление на кредитора, че ще счита задължението за
предсрочно изискуемо, като самата предсрочна изискуемост настъпва едва
след получаване от страна на длъжника на волеизявлението на кредитора и то
при условие че към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
обявяването й. Тоест предсрочната изискуемост не може да настъпи
автоматично – аргументи в този смисъл са изложени и в Тълкувателно
решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В процесния случай нито една от страните не представя доказателства,
че е било отправено изявление от банката кредитор за обявяване на
предсрочна изискуемост. Поради това не може да се приеме, че от по-ранен
момент е започнала да тече погасителната давност за главницата,
претендирана в настоящото производство.
Предвид посоченото дотук първоинстанционното решение следва да се
потвърди в частта, в която е признато за установено, че П. В. С. дължи на
„Първа инвестиционна банка” АД сумата от 2394,48 лева, представляваща
главница по Договор за кредит № 000LD-R-005907, сключен на 18.02.2011 г.
Обжалваното решение следва да се отмени обаче в частта, в която е
признато за установено, че П. В. С. дължи на „Първа инвестиционна банка”
АД: сумата от 439,34 лева, представляваща договорна лихва, дължима за
8
периода от 05.03.2018 г. до 05.02.2021 г., сумата от 250,69 лева,
представляваща наказателна лихва /неустойка/ върху дължимата главница за
периода от 06.04.2018 г. до 12.03.2020 г., както и сумата от 656,24 лева,
представляваща наказателна лихва /неустойка/ върху дължимата главницата за
периода от 14.05.2020г. до 26.05.2021 г.
По частната жалба, подадена по реда на чл. 248 ГПК:
Въззивният съд намира, че жалбата е процесуално допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, срещу акт, подлежащ на обжалване.
Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право да получи направените
по делото разноски, съответно на отхвърлената част на исковете. На
основание чл. 38 ЗА адвокатът, предоставил безплатна правна помощ на
ответника, има право да получи адвокатско възнаграждение, съответно на
отхвърлената част от исковете. Законът обаче изрично предвижда, че
адвокатското възнаграждение се определя от съда.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС е прието, че
наредба от националното право, която определя минимални размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер,
противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС изрично указва, че при установяване
на такова противоречие националният съд е длъжен да откаже да приложи
националното право, дори и в последното минималните размери на
адвокатските възнаграждения да отразяват реалните пазарни цени на услугите
в страната.
Следователно посочените в НМРАВ адвокатски възнаграждения служат
само като ориентир, но не са с обвързващ характер за съда. Тези
възнаграждения, както и присъжданите възнаграждения по НЗПП, подлежат
на преценка от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на
извършената работа. В този смисъл е Определение № 50015/16.02.2024 г. по
т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС.
Предвид горното се налага изводът, че при определяне на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА за предоставена безплатна правна помощ
компетентният съд не е обвързан от минималните размери, установени с
НМРАВ.
Въззивният съд намира, че в случая СРС е определил базата за
изчисление на дължимото се възнаграждение на адв. И. на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК и чл. 38 ЗА, като правилно е съобразил вида на интереса по делото,
положените усилия от адвоката, правната и фактическа сложност на делото.
Следователно не са налице предпоставки за отмяна на определението по чл.
248 ГПК в частта, в която СРС е отказал да увеличи присъденото адвокатско
възнаграждение на адв. Н. И..
На следващо място трябва да се посочи, че настоящият състав споделя
актуалната практика на ВКС, обективирана в Определение № 45/23.01.2019 г.
по ч.т.д. № 3074/2018 г. на I Т.О. на ВКС, съгласно която на длъжника не се
9
дължат разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство,
доколкото ГПК не изисква възражението по чл. 414 ГПК да бъде мотивирано,
а защитата в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно
аналогична.
От друга страна, от приложените по делото книжа от заповедното
производство се установява, че П. В. С. е осъществявала лично процесуалните
си права, а не чрез адвокат. Тоест няма основание за отмяна на определението
по чл. 248 ГПК в частта, в която СРС е отказал да присъди на адв. Н. И.
възнаграждение за осъществено процесуално представителство в заповедното
производство.
Последното искане в частната жалба касае присъждане на съответна
част от заплатената от П. В. С. държавна такса за разглеждане на
възражението й по чл. 423 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че видно
от материалите по делото, възражение по чл. 423 ГПК не е подавано от П. В.
С.. Депозирани са възражение по чл. 414 ГПК и частна жалба срещу
разпореждането за допускане на незабавно изпълнение. Тази частна жалба е
била оставена без уважение от въззивния съд с Определение №
2214/16.03.2022 г. по в.ч.гр.д. № 2539/2022 г. на СГС. Поради това заплатената
държавна такса за разглеждането на жалбата не следва да се присъжда.
Предвид изложеното дотук подадената по чл. 248 ГПК частна жалба е
изцяло неоснователна и следва да се остави без уважение.
По разноските:
Относно разноските в първата инстанция:
При този изход от проведения инстанционен контрол
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която П.
В. С. е осъдена да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД разноски за
заповедното производство за сумата над 88,56 лева до 140,56 лева и разноски
за исковото производство за сумата над 266,12 лева до 422,41 лева.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ЗА
„Първа инвестиционна банка“ АД следва да бъде осъдено да заплати на адв.
Н. И. И., в допълнение към присъденото от СРС възнаграждение за
първоинстанционното производство, сумата от 109,01 лева. Тези разноски са
били своевременно поискани в хода на първата инстанция и се дължат с оглед
резултата от въззивното обжалване.
Относно разноските във въззивното производство:
Въззивникът и въззиваемият не са претендирали своевременно разноски
за въззивното производство, поради което такива не следва да се присъждат за
настоящата инстанция.
Относно разноските по частната жалба:
За пълнота на изложението и доколкото в частната жалба е
инкорпориран списък с разноски следва да се посочи, че разноски не се
дължат за разглеждане на жалба, подавана по реда на чл. 248 ГПК.
10
Производството по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер, а е
продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от
страните разноски пред първоинстанционния съд. В този смисъл настоящото
производство е само способ за защита срещу неправилното присъждане на
разноски, без да се разрешава по същество спор между страните. Поради това
чл. 81 ГПК не намира приложение.
В горния смисъл е трайната практика на ВКС, според която в
производство относно дължимостта и размера на разноските не се допуска
кумулиране на нови задължения за разноски – така Определение №
489/17.10.2017 по ч.гр.д. № 3926/2017 на IV Г.О. на ВКС, Определение №
393/17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2845/2018 г. на IV Г.О. на ВКС, Определение №
75/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4561/2018 г. на III Г.О. на ВКС и други.
Предвид цената на исковете настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 6486/26.04.2023 г., постановено по гр.д. №
6730/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 77 състав, В ЧАСТТА, в
която е признато за установено, че П. В. С. дължи на основание чл. 422, ал. 1
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 92,
ал. 1 ЗЗД на „Първа инвестиционна банка” АД следните суми, за които е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
29826/2021 г. по описа на СРС, 77 състав:
- сумата от 439,34 лева, представляваща договорна лихва, дължима за
периода от 05.03.2018 г. до 05.02.2021 г.,
- сумата от 250,69 лева, представляваща наказателна лихва /неустойка/
върху дължимата главница за периода от 06.04.2018 г. до 12.03.2020 г.,
- сумата от 656,24 лева, представляваща наказателна лихва /неустойка/
върху дължимата главница за периода от 14.05.2020 г. до 26.05.2021 г.,
както и ОТМЕНЯ Решение № 6486/26.04.2023 г., постановено по гр.д.
№ 6730/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 77 състав, В ЧАСТТА, в
която П. В. С. е осъдена да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД
разноски за заповедното производство за сумата над 88,56 лева до 140,56 лева
и разноски за исковото производство за сумата над 266,12 лева до 422,41
лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Първа инвестиционна банка” АД срещу П.
В. С. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл.
92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че П. В. С. дължи на „Първа
инвестиционна банка” АД следните суми, за които е издадена заповед за
11
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 29826/2021 г. по описа на
СРС, 77 състав:
- сумата от 439,34 лева, представляваща договорна лихва, дължима за
периода от 05.03.2018 г. до 05.02.2021 г.,
- сумата от 250,69 лева, представляваща наказателна лихва /неустойка/
върху дължимата главница за периода от 06.04.2018 г. до 12.03.2020 г.,
- сумата от 656,24 лева, представляваща наказателна лихва /неустойка/
върху дължимата главница за периода от 14.05.2020 г. до 26.05.2021 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6486/26.04.2023 г., постановено по гр.д.
№ 6730/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 77 състав, В ЧАСТТА, в
която е признато за установено, че П. В. С. дължи на основание чл. 422, ал. 1
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ на „Първа
инвестиционна банка” АД сумата от 2394,48 лева, представляваща главница
по Договор за кредит № 000LD-R-005907 от 18.02.2011 г., дължима за периода
от 05.03.2016 г. до 05.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 29826/2021 г. по описа
на СРС, 77 състав – 27.05.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
29826/2021 г. по описа на СРС, 77 състав.
В останалата част решението като необжалвано в
законоустановения за това срок е влязло в сила.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от П. В. С. и адв.
Н. И. И. срещу Определение № 20864/13.06.2023 г., постановено по гр.д. №
6730/2022 г. на Софийски районен съд, 77 състав.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, район „Младост”, бул. ****, да
заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38 ЗА на адв. Н. И. И., ЕГН
**********, със служебен адрес в гр. София, ул. ****, сумата от 109,01 лева –
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска защита в
производството пред СРС.
Решението не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12