Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 13.04.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева
разгледа гр.д. № 15972 по описа за 2019г. на съда и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предмет на производството са предявени
от „В.2.“ ООД срещу „Л.К.“ АД обективно
съединени искове с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото
на собственост и предаване владението върху следния недвижим
имот-Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4081.9512.1.106 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София, находящ
се в гр.София, район Младост, ул.*******, обект 6, с предназначение: за офис на едно
ниво, с площ 236.43 кв.м., заедно с 3.728% ид.ч. от общите
части на сградата и от правото
на строеж върху поземления имот, в който е построена сградата, и с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 26 755.75лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползване
на посочения имот за периода
01.06.2019г.-30.11.2019г.
Твърденията на ищеца са на
28.11.2016г. да е станал собственик на процесния
имот, като последица от апортирането
му в капитала на дружеството. Към тази дата
имотът се ползвал от ответника
по силата на сключен с праводателя
„Е.“ АД неформален договор за заем за
послужване. С нотариална покана от 18.04.2019г. „Е.“ АД прекратило договора, считано от 01.06.2019г. и поканило ответника да предаде владението
на 03.06.2019г., което не било изпълнено.
Това поражда правния му интерес
от предявяването на иска по
чл.108 ЗС. Твърди, че за периода 01.06.2019г.-30.11.2019г.
ответникът ползвал собствения му имот без правно
основание, поради което претендира заплащането на обезщетение.
Ответникът оспорва ищецът да е станал собственик
на имота с твърдение за нищожност
на апорта на основание
чл.26, ал.2 ЗЗД-липса на съгласие. Твърди, че в противоречие с чл.236, ал.2,
т.2 ТЗ и предвиденото в устава
решението от 10.10.2016г. за апортиране на
дружеството-праводател „Е.“ АД не
е взето единодушно от тримата членове
на съвета на директорите, а само със съгласието
на двама от тях /третият
гласувал против/. Твърди също след
даденото съгласие единият от членовете
на съвета на директорите /Я.Д./ да е прехвърлил дяловото си участие
в „Е.“ АД на свързано лице „И.Б.“ ЕООД, еднолична собственост на сина му В.Д.с допуснато нарушение на чл.238, ал.4 ТЗ. Поради това счита, че
поради нищожността на решението на
дружеството-праводател апортната
сделка не е произвела правно действие и не легитимира
ищеца като собственик. Оспорва договорът за заем
за послужване, по силата на
който упражнява фактическа власт върху имота да
е бил сключен с „Е.“ АД, а твърди страна по него да е акционера
в него Я.Д., оспорва да е бил надлежно прекратен, поради което и отрича да го владее без правно основание. Като недопустим и неоснователен оспорва съединения осъдителен иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
По отношение оспорената
действителност на апортната сделка предявява
инцидентен установителен иск по чл.212 ГПК за
признаване нейната нищожност на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД-липса на
съгласие поради липсата на единодушно взето решение от съвета на директорите на
дружеството-собственик „Е.“ АД по чл.236, ал.3 ТЗ и чл.36, т.16, вр.
чл.40, ал.3 от устава му и нарушение на чл.238, ал.4 ТЗ, които от своя страна
водят до нарушение на закона, на добрите нрави и заобикаляне на закона
съставляващи основания по чл.26, ал.1 ЗЗД. Навежда доводи, че нищожността на
решението на съвета на директорите влече и нищожност на разпоредителната сделка
/апорта/, а разпоредбата на чл.236, ал.4 ТЗ предвижда
оборима законова презумпция, която не санира и не се отнася до нищожните решения.
Ищецът „В.2.“ ООД оспорва този
иск с доводи за недопустимост поради липса на правен интерес и неоснователност
с аргументи, че решението за апортиране на всички
имоти, в тази част и процесния, е взето в
съответствие със закона и устава, а наред с това намира приложение
императивното правило на чл.236, ал.4 ТЗ, според което сключена в нарушение на
чл.236, ал.1-3 ТЗ сделка е действителна.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото
доказателства, намира следното:
От
фактическа страна не се спори, че „Е.“ АД е било собственик на недвижими имоти,
находящи се в сграда Бизнес-център „Е.“ в гр.София,
ул.******, измежду които процесния Офис № 6 с площ 236.43кв.м.,
съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.4081.9512.1.106.
Ответникът „Л.К.“ АД е акционер в дружеството с притежавани 50% от акциите /стр.144/.
От
2009г. ответникът ползва и упражнява фактическа власт върху имота въз основа
сключен неформален договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД.
Не се
спори още, а и видно от приетия като доказателство дружествен договор на „В.2.“
ООД капиталът му е формиран от парична и непарична вноска. Непаричната вноска е
направена от „Е.“ АД през м.11.2016г. и представлява право на собственост върху
изброени имоти в посочената сграда, включително процесния
офис № 6, на стойност 8 362 070лв., срещу което придобива 83 620 дяла всеки по
100лв. Дружественият договор е вписан в службата по вписванията, а непаричната
вноска отразена в търговския регистър на 23.11.2016г.
Решението
за участие в ищцовото дружество и апортирането
на имотите е взето от Съвета на директорите на „Е.“ АД на 10.10.2016г. с мнозинство от 2/3 с определяне председателя на
СД Я.Д. да предприеме действията по изпълнение на решението и да упражнява
правата на дружеството при приемането му за съдружник.
На 16.01.2017г. „В.2.“ ООД, в качеството на собственик на
офис № 6 и офис № 7 /също апортиран/, отправил покана
до ответника за среща на 24.01.2017г. за договаряне условията и сключване на
договор за наем в случай, че желае да продължи ползването на обектите,
съответно при отказ да ги освободи в 30-дневен срок. Видно от представения
протокол акт № 24, том I, общ рег.№ 192/24.01.2017г. на
помощник-нотариус Р.Ц.при нотариус А.Г., с район на действие СРС, поканата е
връчена чрез куриерска служба на 17.01.2017г., като на посочената дата се явили
представители на ответното дружество без да е постигнато съгласие и сключен
договор за наем. Впоследствие с друга нотариална покана от 19.10.2017г. ищецът
определил среща на 15.11.2017г. в кантората на нотариус за предаване на двата офиса
от ответника и заявено искане за заплащане на обезщетение за лишаване от право
на ползване. Поканата е връчена на 30.10.2017г. с удостоверено в съставен на
15.11. 2017г. от нотариус А.Г. протокол акт № 25, том III, общ рег.№ 3872/15.11.2017г., че на датата не се е явил представител на
ответното дружество и обектите не са предадени.
Ищецът предявил против ответника искове с
правно основание чл.249, ал.2 ЗЗД за връщане на офис № 6 и офис № 7 с
образувано т.д.№ 3398/2017г. по описа на СГС, ТО, VI-8 състав. Позовал
се на правото си на собственост върху обектите, които ответникът ползва
безвъзмездно въз основа сключен между него и „Е.“ АД неформален договор за заем
за послужване. Твърдял е, че станал заемодател по договора по силата на
постигнато с праводателя му споразумение за прехвърляне
правата и задълженията по облигационни правоотношения с трети лица касаещи тези
имоти. Исковете предявил, защото въпреки отправената от него покана ответникът-заемател не ги предал. От своя страна ответникът
е признал да е страна по такъв договор, сключен с „Е.“ АД, на когото заплащал
разноските свързани с поддръжката и ползването, но оспорил да е налице
основание за връщане на обектите. С влязло в сила на 23.04.2019г. съдебно
решение № 1657/07.08.2018г. по посоченото дело исковете са отхвърлени. Видно от
мотивите причината за този резултат е изводът на съда, че „В.2.“ ООД не е материалноправно легитимиран, тъй като не е страна по
договора за заем за послужване и не е придобил качеството заемодател, поради
което и не би могъл да упражни правото за неговото прекратяване. Решението на
СГС е потвърдено с решение № 433/22.02.2019г. по в.т.д.№ 4864/2018г. на САС при
същия извод за липса на материалноправна легитимация.
След
влизане в сила на отхвърлителното решение с
нотариална покана от 15.04.2019г. ищецът поискал от „Е.“ АД да предприеме
необходимите действия за прекратяване на договора за заем за послужване по
отношение офиси № 6 и № 7 и предоставен срок, считано от прекратяването, да му
се предаде държането, заедно с всички средства за достъп.
В изпълнение на поканата „Е.“ АД на свой ред
отправило нотариална покана до „Л.К.“ АД на 18.04.2019г. съдържаща изявление за
прекратяване на договора за заем за послужване за двата обекта на основание
чл.249, ал.2 ЗЗД, считано от 01.06.2019г., и за предаване държането върху тях
на 03.06.2019г. Видно от удостовереното от нотариуса поканата е връчена на
25.04.2019г. чрез изпълнителния директор на дружеството-адресат И.Г./стр.54-56/,
а видно от съставения констативен протокол акт № 120, том I, общ рег.1286/03.06.2019г. на нотариус, с район на
действие СРС, на посочената дата представител на дружеството не се явил и
обектите не са предадени /стр.57/.
Представени
са множество съдебни актове на СГС, САС и ВКС постановени по предявени от
ответника искове по чл.71 ТЗ и чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ за прогласяване нищожността
на решението на Съвета на директорите на „Е.“ АД от 10.10.2016г.
и прогласяване нищожността на апорта във „В.2.“ ООД въз
основа същите обстоятелства и правни основания, които е навел по делото. Всички образувани съдебни производства са
били прекратени поради недопустимост на исковете.
Представено
е решение № 2439/10.12.2018г. по т.д.№ 674/2018г. по описа на СГС, ТО, VI-16 състав, с което са отхвърлени предявените от „Л.К.“
АД против членовете от СД на „Е.“ АД Я.Д. и Т.Д.осъдителни искове по чл.240а вр. чл.240, ал.2 ТЗ за солидарно заплащане на обезщетение
за имуществени вреди в общ размер на 8 362 000лв. /предявени като частични
за 100 000лв./ от взети с техните гласове решения за апортиране
на недвижимите имоти в капитала на „В.2.“ ООД и последващо
прехвърляне на придобитите дружествени дялове в полза на „И.Б.“ ЕООД. Решението
е влязло в сила като потвърдено с Решение № 2350/29.10.2019г. по в.т.д.№
1527/2019г. на САС, последното недопуснато до касационно обжалване с
Определение № 43/04.02.2021г. по т.д.№ 684/2020г. на ВКС, II т.о.
Ответникът
е представил решение от 09.02.2019г. по гр.д. № 11359/2019г. по описа на СГС, I-23 състав, с което са отхвърлени предявените от В.С.С., в качеството му на заложен кредитор по договор за залог
на вземания от 28.01.2015г. и процесуален субституент
на „Е.“ АД, против „Л.К.“ АД искове с правно основание чл.164, ал.2 ЗЗД вр. чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на „Е.“ АД парични суми, представляващи обезщетение за ползване на офис
№ 6 и офис № 7 в Бизнес център „Е.“ в
гр.София за периода 01.01.2016г.-22.11.2016г. с лихви
за забава. Решението е потвърдено с решение № 2575/22.11.2019г. по в.т.д.№
2313/2019г. по описа на САС. При извършената служебна справка на сайта на ВКС
съдът констатира, че решението на САС е отменено с решение № 60156/25.03.2022г.
по т.д.№ 633/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., вместо което „Л.К.“ АД е
осъдено да заплати на „Е.“ АД по предявените от заложния кредитор искове за
обезщетения за ползването на всеки от посочените имоти за периода 01.01.2016г.-22.11.2016г.
По
делото е изслушано заключение на вещо лице по СТЕ, според което средната
пазарна наемна стойност на процесния имот-офис № 6 за
исковия период 01.06.2019г.-20.11.2019г. възлиза на сумата 26 940лв. при
месечен наем от 4490лв.
Въз
основа установените фактически обстоятелства съдът обоснова следните правни
изводи:
Предпоставките за уважаване на ревандикационния иск по чл.108 ЗС са ищецът да е собственик
на вещта, тя да се намира във владение или държане на ответника, както и
упражняваната от него фактическа власт да е без правно основание.
По въпроса за правото на
собственост ответникът е оспорил придобивното
основание на ищеца-апорт на процесния
офис № 6 в капитала му през м.11.2016г. от собственика „Е.“ АД с възражения за
нищожност на тази разпоредителна сделка по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД с предявен
инцидентен установителен иск по чл.212 ГПК за
прогласяване на нищожността.
С определение по делото съдът е
приел за съвместно разглеждане този иск, тъй като оспореното правоотношение е преюдициално за спора по главните искове и ответникът разполага
с правен интерес. Той обаче е процесуално недопустим по следните съображения:
В съдебната практика
/напр.Решение № 172/02.07.2014г. по гр.д.№ 2179/2014г. на ВКС, I г.о. и Решение № 20/04.06.2012г. по т.д.№ 1084/2010г. на
ВКС, I т.о./ е разяснено, че по
правната си същност апортът е особен вид сделка за
отчуждаване на вещ с транслативен ефект. Дружеството,
в което е направена непаричната вноска придобива правото на собственост на деривативно основание от момента на вписването в търговския
регистър. При спазване особените изисквания на чл.72 и чл.73 ТЗ фактическия
състав обхваща съгласието на вносителя-собственик за апортиране
на вещта и приемането на непаричната вноска от дружеството, в което се прави,
чрез вземането на решение за сключване на дружествен договор или приемане на
учредителен акт с отразяване на капитала /при учредителен апорт/,
респ. решение за увеличение на капитала /при последващ
апорт/. Той има възмезден характер, защото срещу
непаричната вноска вносителят придобива дялове от капитала на дружеството.
Основанията за недействителност на правните сделки по ЗЗД намират приложение и
към апорта, поради което пороци при формиране на
волята могат да се релевират на основанията по чл.26 ЗЗД.
Изхождайки от правното естество
на апорта, като сделка включваща волеизявления на две
страни, при оспорване нейната действителност от трето лице чрез предявен установителен иск за нищожност вносителят и дружеството, в чийто
капитал е внесена непаричната вноска са не само необходими, но и задължителни другари и участието им в
производството по такъв иск е процесуална предпоставка за допустимост. С
инцидентния установителен иск по чл.212 ГПК се цели
със сила на пресъдено нещо да се установи
съществуването или несъществуването на оспорено правоотношение, от което зависи
изцяло или отчасти изходът от делото. Страни по него могат да бъдат само
главните страни в процеса. Когато в оспореното правоотношение участва освен
главната страна и трето за спора лице необходимостта от съвместна процесуална
легитимация е пречка да се търси самостоятелна защита чрез инцидентен установителен иск.
Предвид това предявеният от
ответника иск по чл.212 ГПК за прогласяване нищожността на апортната
сделка е процесуално недопустим, защото предполага участието в процеса на трето
за спора лице „Е.“ АД, което е страна по оспореното правоотношение и чието
волеизявление по съгласие за внасяне на имота като непарична вноска се твърди да
е опорочено. Производството в тази част подлежи на прекратяване, а по релевираните от ответника доводи за нищожност съдът следва
да се произнесе в мотивите.
Ответникът поддържа, че апортната сделка не е произвела правно действие на
основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД по съображения изцяло основани на нищожност на
решението на управителния орган на дружеството-вносител „Е.“ АД от 10.10.2016г. Твърденията са решението да е взето с 2/3 от
гласовете на членовете на съвета на директорите, а не с единодушие в
противоречие с чл.236, ал.3 вр. ал.2, т.2 ТЗ и
предвиденото в устава на дружеството, което означава липса на съгласие. Твърди
се още, че с апортната сделка е облагодетелствано
свързано с изпълнителния директор на „Е.“ АД и негов акционер Я.Д. лице, а
именно синът му В.Д., който е едноличен собственик на капитала и представляващ
„И.Б.“ ЕООД, на което дружество с последващи решения
от 20.12.2016г. и 03.05.2017г. са били прехвърлени придобитите срещу апорта дялове във „В.2.“ ООД. Това е задължавало Я.Д., като
член на СД на „Е.“ АД, да предупреди за своята заинтересованост по поставения
за разглеждане въпрос и да не участва при вземането на решението, което не е
било направено. Във връзка с това се поддържа нищожност поради допуснато
нарушение на чл.238, ал.4 ТЗ вр. чл.17 от устава на
дружеството. Тези пороци според ответника покриват и основанията по чл.26, ал.1 ЗЗД-противоречие със закона, неговото заобикаляне и накърняване на добрите
нрави.
В чл.236 ТЗ са регламентирани
особени правила за сключване на определени сделки, които по начало са от
компетентността на общото събрание на АД и могат да бъдат сключени само по
негово решение. Такива са сделките за разпореждане с активи, чиято обща
стойност през текущата година надхвърля половината от стойността на активите на
дружеството съгласно последния заверен годишен финансов отчет /чл.236, ал.2,
т.2 ТЗ/. Разпоредбата на ал.3 позволява чрез предвиждане в устава на
дружеството извършването на сделките да става по решение на съвета на
директорите, съответно на управителния съвет, в който случай решението следва
да е взето с единодушие. Съгласно чл.236, ал.4 ТЗ сделка, сключена в нарушение
на ал.1-3 е действителна, а лицето, което я е сключило, отговаря пред
дружеството за причинените вреди.
Противно на доводите на ответника
нормата на чл.236, ал.4 ТЗ не регламентира оборима
презумпция, а фикция признаваща действителността на сделка, когато е сключена в
нарушение на посочените правила. Целта е гарантиране сигурността в гражданския
и търговски оборот и защита интересите на третите лица, придобили права от
сключената сделка. На тях са непротивопоставими
възражения за нарушения по чл.236, ал.1-3 ТЗ, защото касаят и имат значение само
за вътрешните отношения в дружеството. Ако от това е претърпяло вреди законът
му предоставя правото да търси отговорност от лицето или лицата сключили
сделката, в тази част от членове на управителен орган-чл.240 ТЗ.
Ищецът е именно такова трето
лице, придобило право на собственост върху процесния недвижим
имот в резултат на апортирането в капитала му от „Е.“
АД при спазване изискванията на чл.72 и чл.73 ТЗ. Той няма отношение към вътрешните
за дружеството-вносител въпроси от кой орган, при какви условия и с какво
мнозинство следва да е взето решението и не би могъл да търпи неблагоприятните
последици от твърденията за допуснати нарушения на особените правила по чл.236 ТЗ, поради което приложение намира разпоредбата на чл.236, ал.4 ТЗ.
Наред с това, според установената
съдебна практика въз основа разрешенията дадени с ТР № 3/15.11.2013г. по тълк.д.№ 3/2013г., ОСГТК на ВКС, не е нищожна поради липса
на съгласие по чл.26, ал.2 ЗЗД сделка на разпореждане с недвижим имот, сключена
от представляващия търговско дружество без решение на общото събрание или друг негов
орган. Вписаният в търговския регистър представител изразява волята на
юридическото лице пред третите лица и разполага с представителна власт в
границите на неговата правоспособност, поради което действията му обвързват
дружеството. Нищожност на посоченото правно основание би била налице само
когато органният представител не е изразил воля за
сключване на сделката, какъвто не е настоящия случай. Видно от представения
дружествен договор волеизявлението за апорт за
собственика „Е.“ АД е направено от изпълнителния директор и председател на
съвета на директорите Я.Д., вписан в
търговския регистър като представляващ, чиято валидност ответникът не е оспорил.
За пълнота следва се посочи, че
по наведените възражения касаещи решението на СД от 10.10.2016г.
и последващите по прехвърляне на дружествени дялове
на „И.Б.“ ЕООД вече е налице произнасяне с влязлото в сила решение 2439/10.12.2018г.
по т.д.№ 674/2018г. по описа на СГС, ТО, VI-16 състав, по повод предявените от
ответника „Л.К.“ АД искове за вреди по чл.240а ТЗ вр.
чл.240, ал.2 ТЗ против двама от членовете на СД на „Е.“ АД, гласували за апорта. В мотивите на същото са изложени подробни съображения
за съответствие на взетите решения със закона и устава и липса на допуснати
нарушения на чл.236 ТЗ и чл.238, ал.4 ТЗ. Ищецът не е бил страна в това исково
производство и постановеното решение не му е противопоставимо,
но следва да бъде зачетено от настоящия съд на основание чл.297 ГПК. Формираният
от съда правен извод изключва основателността на възраженията за нищожност не
само по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, а и по чл.26, ал.1 ЗЗД.
При горното апортната
сделка е действителна и легитимира ищеца като собственик на процесния
имот, поради което е налице първата предпоставка на чл.108 ЗС.
Налице е и втората предпоставка
при липсата на спор ответникът да ползва имота от 2009г. въз основа сключен
неформален договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД и оттогава се намира в
негова фактическа власт.
Заемното правоотношение по чл.243 ЗЗД е възникнало по силата на постигнато съгласие, обективирано
в приемо-предавателни протоколи от 2009г., като
ищецът поддържа, че заемодател е „Е.“ АД, а ответникът твърди да е физическото
лице и акционер в дружеството Я.Д.. И двете страни се позовават на тези
протоколи, но те не са представени по делото и за съда остава неизвестно
тяхното съдържание. Същевременно в проведеното между страните предходно исково
производство /т.д.№ 3398/2017г. на СГС/ по искове на „В.2.“ ООД против „Л.К.“
АД с правно основание чл.249, ал.2 ЗЗД за връщане на офис № 7 и процесния офис № 6 ответникът е заявил, че договорът за
заем за послужване е сключен с „Е.“ АД и заплаща на това дружество обикновените
разноски свързани с ползването.
Посочените протоколи са били
представени като доказателства по развилото се исково производство по гр.д. № 11359/2019г.
на СГС, I-23 състав, срещу ответника по осъдителни искове на заложния кредитор В.С.С. и процесуален субституент на „Е.“
АД за заплащане на обезщетения по чл.59 ЗЗД за лишаване от право на ползване на
същите тези офиси в периода 01.01.2016г.-22.11.2016г.
И трите съдебни инстанции по този спор-СГС, САС и ВКС са приели, че договорът
за заем за послужване е сключен между „Е.“ АД и „Л.К.“АД, което впрочем е
поддържал и ответникът.
Решенията по тези предходни дела
обвързват ответното дружество и доколкото въпросът за облигационното
правоотношение по чл.243 ЗЗД е бил включен в предмета им, без да е оспорил страна
по него да е праводателят на ищеца, а признал това
обстоятелство, то няма основание по предявения понастоящем ревандикационен
иск да се приеме, че заемодател е не „Е.“ АД, а физическото лице и акционер в
него Я.Д.. Такъв извод съвсем не следва от представения протокол от заседание
на СД на „Е.“ АД от 15.12.2017г. /стр.183/ или от отправената до ответника
нотариална покана рег.№ 894/18.04.2019г. /стр.54-55/. Тези документи не
съдържат твърдяното от ответника извънсъдебно признание на Я.Д., че е страна по
договора, а съдържат негови изявления като член на СД в първия случай и в
качеството на представляващ „Е.“ АД във втория.
Събраните по делото доказателства
установяват по безспорен начин, че договорът за заем за послужване е бил
прекратен с връчването на посочената нотариална покана от 18.04.2019г. на
ответника на 25.04.2019г. чрез неговия изпълнителен директор. Нещо повече, с
решението на ВКС от 25.03.2022г. по т.д.№ 633/2020г. на ВКС, с което е било
отменено решението на САС по в.т.д.№ 2313/2019г. потвърждаващо това на СГС по
гр.д.№ 11359/2017г. по исковете на заложния кредитор Венелин Стойков с правно
основание чл.59 ЗЗД е било прието, че този договор е прекратен още през 2015г. като
последица от изявлението на това лице след овластяването му от собственика на
имота тогава и заемодател „Е.“ АД. Следователно упражняваната от ответното
дружество фактическа власт върху процесния офис № 6 е
без правно основание, предпоставящо уважаване на иска
по чл.108 ЗС.
Основателна е и претенцията по
чл.59 ЗЗД. Въпреки прекратяването на договора ответникът не е предал на
собственика имота и е продължил да го ползва, поради което дължи заплащането на
обезщетение. Вещото
лице по приетата по делото и неоспорена от страните СТЕ дава заключение, че
средната пазарна месечна наемна стойност на имота е в размер на 4490лв., а за
исковия период 01.06.2019г.-30.11.2019г. възлиза общо на сумата
26 940лв. Ищецът претендира обезщетение за ползването от
26 755.75лв., поради което и в съответствие с диспозитивното
начало в процеса искът следва да се уважи в този размер.
С оглед изхода на делото по
исковете с правно основание чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД на основание чл.78, ал.1 ГПК
ответникът следва да заплати на ищеца направените разноски от 12 704.60лв.,
както и разноските за платено адвокатско възнаграждение за защита във връзка с
предявения инцидентен установителен иск по чл.212 ГПК
от 7265.44лв. на основание чл.78, ал.4 ГПК.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И:
ПРЕКРАТЯВА
производство по предявения от „Л.К.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, против „В.2.“ ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, Бизнес център „Е.“, *******, инцидентен
установителен иск по чл.212 ГПК за признаване нищожността
на апортна сделка, вписана в търговския регистър на
23.11.2016г., за внасяне като непарична вноска в капитала на „В.2.“ ООД на Офис
№ 6, находящ се в гр.София, ул.*******, Бизнес център
„Е.“, с площ 236.43 кв.м., съставляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.4081.9512.1.106 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София поради липса на
съгласие по чл.26, ал.2 ЗЗД.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение „Л.К.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***
по иска на „В.2.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
Бизнес център „Е.“, *******, че е собственик на недвижим имот: Самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 68134.4081.9512.1.106 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр.София, находящ се в
гр.София, район Младост, ул.*******, обект 6, с предназначение: за офис на едно
ниво, с площ 236.43 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на
същия етаж-68134.4081.9512.1.107; 68134.4081.9512.1.105; под
обекта-68134.4081.9512.1.102; над обекта-68134.4081.9512.1.110, заедно с 3.728%
ид.ч. от общите части на сградата и от правото на
строеж върху поземления имот, в който е построена сградата и
ОСЪЖДА на
основание чл.108 ЗС „Л.К.“ АД, ***, да предаде на „В.2.“ ООД, *** владението
върху описания имот.
ОСЪЖДА „Л.К.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „В.2.“
ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, Бизнес център „Е.“, *******,
сумата 26 755.75лв. на основание чл.59 ЗЗД, представляваща обезщетение за
ползване в периода 01.06.2019г.-30.11.2019г. на офис № 6, находящ се в гр.София, ул.*******, Бизнес
център „Е.“, с площ 236.43 кв.м., съставляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.4081.9512.1.106 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр.София.
ОСЪЖДА „Л.К.“
АД, ***, да заплати на „В.2.“ ООД, ***, разноски по делото на основание чл.78,
ал.1 ГПК от 12 704.60лв., както и разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК от 7265.44лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: