РЕШЕНИЕ
№ 207
гр. Троян, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТРОЯН, II-РИ СЪСТАВ - ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание
на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светла Ив. Иванова
при участието на секретаря Емилия П. Петрова
като разгледа докладваното от Светла Ив. Иванова Гражданско дело № 20214340101078 по
описа за 2021 година
В Троянски районен съд е образувано горното дело по искова молба на М. Н. Г. от гр.
Троян срещу „Фератум България”ЕООД – гр. София, с която е предявен главен иск чл. 26
ал. 1 пр. 1 ЗЗД - за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за
потребителски кредит и евентуален по чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД - прогласяване нищожността
на чл.5 от Договор за потребителски кредит №1038839 от 07.07.2021г. и Договор за
поръчителство.
Ищцата твърди, че с ответното дружество са сключили Договор за потребителски
кредит №1038839 от 07.07.2021г. Съгласно договорните клаузи, на Г. е предоставен кредит в
размер на 3050.00 лева, при ГПР – 49,66% и годишен лихвен процент–35.00 %. За
обезпечаване на сключеният договор за потребителски кредит, ищцата е сключила Договор
за поръчителство с „ФератумБанк“ ЕАД, по силата на който следвало да заплати сумата
3019.50 лева.
Ищцата твърди, че Договор за потребителски кредит №1038839 от 07.07.2021г. е
нищожен, поради противоречие на закона, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това,
че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11 ал.1, т.10 и чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл.
22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
При условия на евентуалност счита, че клаузата на чл.5 от Договора, сключен с
ответника е нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при
неспазване на нормите на чл.10а, чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК вр.чл.22 от ЗПК, както и по
чл.68е, чл.143 ал.1 и чл.147 от ЗЗП.
На първо място, Договорът бил нищожен поради неспазване на разпоредбата на чл.19
ал.4 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала за гарант не била включена в ГПР и
ГЛП и по този начин потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на
разходите, които ще прави при обслужването на кредита. Предвидената сума в договора за
гарант била скрит добавък към възнаградителната лихва и като такъв е следвало да бъде
включен в ГЛП и ГПР. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, като
с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Реално в случая се
калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Така
посочения чл.5 от Договора предвиждал, че за да бъде отпуснат кредит на ищеца било
необходимо тя да сключи договор за гарант и то с предварително посочено дружество
„Фератум Банк" ЕАД. Целта на включване в правоотношението на третото свързано с
ответника лице била заобикаляне на изискванията на чл.19 ал.4 ЗПК и чл.10а ал.2 от ЗПК
под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице поръчител,
като кредита се предоставял само при поръчителство на точно това определено трето
свързано лице. Твърди, че в случая налице било накърняване на добрите нрави и
1
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, водещо до
несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Предвид
накърняването на добрите нрави се достигнало до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне интересите на ищеца с
цел извличане на собствена изгода за кредитора. Предвидената клауза, с която се уговаряло
сключване на договор за поръчителство, както и самия договор за поръчителство били
неравноправни по смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП. Предвид изложеното иска съдът да
постанови решение, с което да приеме, че Договор за потребителски кредит №1038839 от
07.07.2021г., сключен с ответното дружество е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и
поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК вр.чл.22
от ЗПК, както и по чл.68е, чл.143 ал.1 и чл.147 от ЗЗП, като бъде прогласена неговата
невалидност, а при условията на евентуалност, че клаузата на чл.5 от същия Договор е
нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване
на нормите на чл.10а, чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК вр.чл.22 от ЗПК, както и по чл.68е, чл.143
ал.1 и чл.147 от ЗЗП. Претендира присъждане и на направените по делото
разноски.
В подкрепа на твърденията си ищцата е ангажирала писмени доказателства,
представлява се в процеса от адвокат Д. М. от АК - гр. П., изразено е писмено становище по
същество, че иска е основателен и доказан.
На основание чл. 131 от ГПК на ответното дружество е изпратено копие от ИМ и
доказателства, в едномесечния срок е представен писмен отговор, с който изцяло се оспорва
исковата претенция, като излага аргументи в смисъл, че при сключването на договора
кредитополучателя можел да избере да сключи договор за гаранция с гарант /поръчител/,
предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита или да посочи
поръчител, избран от него. Сключването на договор за гаранция не било задължително
условие за сключването на договор за кредит и не увеличавало възможностите на
кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от
кредитора условия. Избраната възможност залягала в чл.5 на Договора за кредит, който се
генерирал автоматично въз основа на избора, който потребителя е направил при подаването
на заявка за кредит, т.е. същата уговорка се явявала индивидуално договорена по избор на
потребителя. В настоящият случай, ищецът сама избрала в електронния формуляр като
обезпечение поръчителство на „Фератум Банк" и се е запознала с дължимите такси по
Договора за гаранция, след което е подала заявлението за сключване на договора за кредит.
След като първо сама е посочила Фератум Банк като поръчител и е получила информация,
съответно проектите на договорите, ищеца е потвърдила изрично с СМС, че желае да
сключи договора за потребителски кредит при посочените условия. Поради изложеното, не
била налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68е от
ЗЗП. Напълно неоснователни били и твърденията, че е налице нарушение на клаузата на
чл.143 от ЗЗП. С оглед изложеното, ответникът иска съда да отхвърли предявения иск, като
неоснователен. Претендира присъждане и на направените по делото разноски.
По искане на ответното дружество са ангажиран две СТЕ, които са приети като
доказателства по делото като обективни и компетентно изготвени.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства- поотделно и в тяхната
общност, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се оспорва обстоятелството, че между страните е налице облигационна връзка,
породена от сключен между тях Договор за потребителски кредит №1038839 от 07.07.2021г.
От представения Договор се установява, че страните са се договорили ответното
дружество да предостави на ищеца кредит в размер на 3050 лева, който тя трябвало да върне
на 18 месечни вноски, ведно с лихва от 1067.50лева при лихвен процент 35%. В Договора е
посочено, че ГПР по заема е в размер на 49.66, както и че заема се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Фератум Банк"ЕАД в полза на кредитора. Преди
сключване на Договора ответникът предоставил на ищеца Преддоговорна информация, в
която били описани параметрите по бъдещия договор. Посочено било, че главницата е в
размер на 3050.00 лева, а лихвата 1067.50 лева. Посочено е, че за сключване на договора за
2
кредит е необходимо да се представи и договор за предоставяне на поръчителство/гаранция.
Кредитополучателят можел да избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от
Кредитора за да обезпечи задълженията си по кредита. Сключването на договор за гаранция
не било задължително условие за сключването на договора за кредит и не увеличавало
възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и
при предлаганите от кредитора условия. Договорът за гаранция била допълнителна
възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитора. Тези разходи не се
включвали в ГПР по кредита, тъй като не влизали в общия разход по кредита, съгласно §1.1
от ЗПК, доколкото касаели допълнителна услуга, която не е задължително условие за
предоставянето на кредита. На следващо място е посочено, че ГПР е 49.66%, който бил в
съответствие с чл.19 ал.4 ЗПК, тъй като не е по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута.
От представения с исковата молба Договор за гаранция /поръчителство/ се
установява, че „Фератум Банк"ЕАД и М. Н. Г. се договорили, гарантът да предостави
гаранция, като се задължи да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от
Договора за заем. Определена била и такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/, а
именно сумата от 3019.50 лева, която била дължима от клиента. Тази такса трябвало да бъде
заплатена от клиента на гаранта по негова банкова
сметка.
Видно е от представената с отговора на исковата молба от ответника Справка за
получени плащания по Договор за кредит 1038839 на М. Н. Г., че по същият била платена
сумата 33.98лева главница и лихва в размер на 106.27 лева. От заключението на вещото
лице Д. Н. по допуснатата ССчЕ се установява, че сумата по гаранцията в размер на 259.75
лева е преведена на 11.08.2021г. към „Фератум България“.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Безспорно установено по делото е, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит №1038839 от 07.07.2021г. в размер на 3050 лева, който тя трябвало да
върне на 18 месечни вноски, ведно с лихва от 1067.50лева при лихвен процент 35%.
Няма спор и относно това, че съгласно изискване на горепосочения Договор, ищеца е
трябвало да предостави обезпечение по кредита, изразяващо се в Поръчителство от
„Фератум Банк"ЕАД в полза на ответното дружество, като за това М. Г. трябвало да заплати
такса от 30019.50 лева. Не се оспорва и обстоятелството, че ищецът е сключила с „Фератум
Банк"ЕАД Договор за гаранция/поръчителство, като гарантът се задължил да отговаря
солидарно с нея пред заемодателя за изпълнението на всички задължения, произтичащи от
договора за заем. Не се оспорва от страна на ищеца, че същата е сключила процесните два
договора, като преди това е била запозната с преддоговорната информация. Спорно по
делото е обстоятелството сключеният между страните Договор за потребителски кредит
№1038839 от 07.07.2021г. нищожен ли е на основание чл.26 ал.1 от
ЗЗД.
Изхождайки от предмета на договора - предоставяне на кредит под формата на заем,
както и страните по него - ответник юридическо лице, което е небанкова финансова
институция, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, а ищцата -
физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята
професионална компетентност, се налага извод, че процесният заем има характер на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. При това положение, при
решаване на настоящия спор следва да намерят приложение правилата за действителността
на договора за кредит, залегнали в действащия ЗПК, в глава трета, в който са уредени
изискванията за форма и съдържание на договора и във вр. с чл. 22 от цитирания ЗПК, който
определя кои нарушения на формата и съдържанието на договора водят до извод за
недействителност на същия.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит, е необходимо да
отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал.1 от ЗПК, чл. 11,
3
ал.1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК изисквания. Неспазването на
което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби, според цитираната
императивна норма на чл. 22 от ЗПК, води до извод за недействителност на договора за
потребителски кредит.
Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в
приложение №1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора - чл.22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение No 1 начин. В §1, т. 2 от ДР на ЗПК е
дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от потребителя" и това е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя. В договора като
обща сума, която следва да бъде върната е посочена сумата 4117.50 лева, която включва
отпуснатия кредит 3050.00 лева, и 1067.50 лева- лихва, при лихвен процент - 35.00%.
Посочено е, че ГПР е 49.66 %, но не е ясно същия от какво се формира. Не са посочени
взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Както в
Договора, така и в представената Преддоговорна информация липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване
за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10 ал.1 от ЗПК/. В общата сума не е
включено допълнителното плащане по договор за гаранция в размер на 3019.50 лева.
Според чл.5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
„Фератум Банк“ на кредитора, за което кредитополучателя заплаща такса в горепосочения
размер от 3019.50 лева.
От заключението на вещото лице Д. Н. по допуснатата ССчЕ се установява, че в ГПР
от 49.66% не е включена сумата, представляваща възнаграждение за поръчителство по
договора за Гаранция /поръчителство/ сключен с „Фератум Банк“. Тази сума представлява
разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, поради което
несъмнено следва да бъде включена в ГПР. В този случай обаче, с включването на
възнаграждението, което е предвидено в Договора за предоставяне на гарант
/поръчителство/ към ГПР от 49.66 %, действителния такъв би нараснал многократно над
допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за просрочени
задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. В този смисъл, обстоятелствата относно
включените в ГПР компоненти следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора,
за да може потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при така
определените условия за връщането на заетата сума.
Предвид горното, настоящият състав намира, че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на таксата за гаранция по договор за
поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й
на практика е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.
Изложените аргументи мотивират съдът да приеме, че посочените в договора
размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на
ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. За пълнота на
изложеното следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
4
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части. В случая обаче не е налице нито една от
тези две хипотези - нищожната клауза на процесния договор за кредит относно
определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона или че
договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата
определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от
ЗПК. В настоящият казус не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на
посочената по-горе клауза от договора обуславя недействителността на целия
договор.
Предвид изложеното, съдът счита, че сключения между страните Договор за
потребителски кредит №1038839 от 07.07.2021г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД
вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК, поради което предявения иск се
явява основателен и доказан.
В тази връзка следва да бъде отбелязано, че констатациите на в.л. С. Б. по
допуснатата СТЕ макар и обективни, не допринасят за изясняване на обстоятелства,
свързани с предмета на спора, тъй като констатациите на експерта досежно възможността за
сключване на договор чрез личен гарант не са относими към момента на сключване на
договора – 07.07.2021г., а към момента на изготвяне на заключението - 03.06.2022г., което е
ирелевантно при настоящият казус.
По разноските:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски. От представеното по делото преводно нареждане се
установява, че пълномощника на ищеца- адв.Д. В. М. е заплатил по сметка на РС-Троян
държава такса за предявения иск в размер на 165.00 лева. Същевременно, процесуалния
представител претендира присъждане и на адвокатско възнаграждение. От представеното по
делото адвокатско пълномощно е видно, че М. Н. Г. е упълномощила адв.Д. В. М. да я
представлява в настоящото производство, като от Договора за правна защита и съдействие
от 30.11.2021г. /л.76/ се установява, че адвокатската правна помощ се оказва по реда на
чл.38 ал.1 т.3 от ЗА- безплатна адвокатска помощ на близък. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението
в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата
страна да го заплати. Поради това, съдът следва да осъди ответника по делото да заплати в
полза на адвокат Д. М. адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2
във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /изм. и доп. ДВ. бр.88 от 4 Ноември
2022г./ в размер на 400.00 - четиристотин лева, за процесуалното представителство по
уважения иск, както и за сумата от 165.00 – сто шестдесет и пет лева, платена държавна
такса по делото.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит
№1038839 от 07.07.2021г. сключен между „Фератум България”ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. и М. Н. Г., ЕГН
**********, с адрес ***, чрез пълномощник адв. Д. В. М., АК-П., съдебен адрес : ***, на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, като противоречащ на императивните разпоредби на чл.22 от
ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Фератум България”ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
***, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. да заплати на адв. Д. В. М., АК-П., съдебен адрес:
***, пълномощник на ищеца М. Н. Г., ЕГН **********, с адрес ***, сумата в размер на
565.00 лева /петстотин шестдесет и пет лева/- деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Ловешки окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщението на страните.
5
Съдия при Районен съд – Троян: _______________________
6