Р Е
Ш Е Н
И Е
№.............
град Шумен, 11.12.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен съд – град
Шумен, в публичното заседание на двадесет
и седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Административен съдия: Христинка
Димитрова
при секретаря С.А.и с участието
на прокурор О.К.от Окръжна прокуратура – гр. Шумен, като разгледа докладваното от административния съдия АД
№ 465 по описа за 2019 година на Административен съд –
гр.Шумен, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.284 и сл. от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), във връзка с чл.203 и сл. от
Административно процесуалния кодекс (АПК).
Административното дело е образувано въз основа на искова молба от Е.Й.И., ЕГН **********,
в момента в Затвора в гр.Ловеч, депозирана срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”
(ГДИН) - гр.София, с която на основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС се претендира
обезщетение за причинените му за период от пет дни (от 10.09.2014г. до
12.09.2014г. и от 17.10.2014г. до 20.10.2014г.) неимуществени вреди от незаконосъобразни
действия и бездействия на ответника, в размер на 500,00 лева, ведно с мораторната лихва върху посочената главница в размер на 250,00
лева, за периода от края на увреждането през 2014г. и ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
ѝ изплащане. В
исковата молба се твърди, че неизпълнението на преките задължения на ГДИН –
София, произтичащи от закона, рефлектирали върху физическо и психическо здраве
на ищеца. Сочи се, че незаконосъобразните бездействия, осъществени от администрацията
на ареста спрямо ищеца, се изразяват в това, че не са осигурени нормални условия
на живот, доколкото килиите, в които е настаняван, нямат прозорци, пряк достъп
на дневна светлина и естествено проветряване. Помещенията са били изключително
тесни с площ от около 7 кв.м., като в същите е имало по шест легла – три двойни
вишки, една масичка и едно столче, неподвижно закрепени към пода. В килиите не
е имало тоалетна и течаща вода, въздухът бил тежък. Осветлението било слабо и
дразнело очите, поради което ищецът постоянно се оплаквал от сълзене и
главоболие. Шалтето, одеялата и възглавниците били изключително замърсени. Предвид
изложените условия счита, че са нарушени нормите на ЗИНЗС, Конституцията на РБ и
ЕКПЧ, а ответникът следва да бъде осъден за заплати на ищеца претендираната
сума за претърпените от него неимуществени вреди. В съдебно заседание ищецът се
представлява от назначен процесуален представител адв.Н.Т., която от името на
своя доверител заявява, че поддържа иска и моли същият да бъде уважен изцяло.
Ответната
страна – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр.София, чрез
процесуалния си представител ст.юрисконсулт С.С., в депозиран писмен отговор
оспорва иска по основание и по размер. Счита, че не е доказано наличието на
трите кумулативно изискуеми предпоставки за основателността на иска. Сочи, че
по отношение на лицето не се констатира нарушение на разпоредбите на чл.29,
ал.1 от КРБ, чл.3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните
свободи и чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото при престоя му в ареста са осигурени
необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и
психическо здраве и зачитане правата и достойнството му. Аргументира и липса на
осъществяване на фактическия състав на нанесена вреда на ищеца. По делото не
били представени никакви доказателства за реално претърпени и установени вреди.
Счита, че поредицата от дела, заведени от ищеца в периода 2018г. – 2019г. в
Административен съд – Шумен срещу ГДИН с идентичен предмет, но за различни
периоди от време, е опит на И. да извлича дивиденти с парично измерение. По
изложени аргументи за неоснователност на исковата молба ответната страна моли иска
да се отхвърли, както и да се присъди юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на прокуратурата дава заключение за
недоказаност на иска по основание и размер. Излага доводи, че от събраните по
делото писмени и гласни доказателства не може да се направи извод, че са налице
законоустановените предпоставки за ангажиране отговорността на ответника. Сочи,
че по отношение на първия период 10.09.2014г. до 12.09.2014г. е настъпила
общата 5-годишна погасителна давност за предявяване на исковата претенция предвид
факта, че настоящото дело е образувано на 19.09.2019г. и прави възражение за
изтекла давност. Досежно втория период, посочен в исковата молба – от
17.10.2014г. до 20.10.2014г., счита, че ищецът не е ангажирал каквито и да е
доказателства в подкрепа на описаните душевни страдания и унизително отношение,
които да са породили неимуществени вреди и да са в пряка и непосредствена
последица от бездействия на ответника, като акцентира върху обстоятелството, че
същият е бил за кратко време в ареста.
Шуменският
административен съд като прецени събраните по делото доказателства в тяхната
съвкупност и обсъди релевираните от страните доводи, приема за установено от
фактическа страна следното:
Претенцията
на ищеца е за присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, причинени му
от незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица от
администрацията на следствения арест в гр.Шумен в периода 10.09.2014г. до 12.09.2014г.
и от 17.10.2014г. до 20.10.2014г.
В представени по делото справки рег. № ДА-01-2981/21.10.2019г.
(л.29-30) и рег.№ ДА-01-3100/31.10.2019г. (л.43), изготвени от Началника на Районна
служба „Изпълнение на наказанията” - Шумен се установяват периодите на
настаняване, както и обстоятелства, изложени в исковата молба, а именно – има
ли пряк достъп на дневна светлина и естествено проветряване в помещенията, в
които е пребивавал ищецът по време на престоя си в следствения арест. Видно от първата справка, на 10.09.2014г. Е.Й.И.
*** в следствения арест в гр.Шумен за съдебно заседание. На 12.09.2014г. е
конвоиран обратно в затвора в град Ловеч. За процесния период е бил настанен в
килия №8, с размер и 2,40м на 2,95 м или обща площ от 7,08кв.м. В килията няма
дневна светлина, както и санитарен възел и течаща вода. Килията е за
настаняване на шест задържани лица, оборудвана с необходимия постелъчен
инвентар, един брой неподвижна маса, един брой табуретка, врата с отвори
(дупки) в долната част за вентилация на въздуха, отвор над вратата с решетка за
аспирация, с изградена аспираторна система за вкарване на чист въздух в
килията, както и за отвеждане на мръсния въздух. Отоплявала се е с локално
парно до 17 часа, а след този час – с два климатика и вентилационна система с
нагреватели от 16 kw. По този начин през зимата в помещението се е поддържала
температура между 20-25 градуса. Осветлението се е осъществявало денонощно.
Съгласно
справка рег.№ДА-01-3100/31.10.2019г. на 17.10.2014г. Е.Й.И. е приет в сектор
„Арести“ към РСИН – гр.Шумен от затвора в град Ловеч за съдебно заседание и на
21.10.2014г. е конвоиран обратно. За процесния период лицето е било настанено в
килия №7. От приложената на л.31 от делото скица с разположението на килиите в
следствения арест е видно, че килия №7 е с размери 2,50м на 2,95 м или обща
площ от 6,87 кв.м. и в същата няма достъп на дневна светлина.
Посочено
е и, че престой на открито не е провеждан, тъй като е нямало обособено място за
това.
С оглед
изясняване на релевантните за спора факти, по искане на ищеца по делото са
разпитани свидетелите Л.С.Д.. и Д.П.С.,***, работили през процесния период.
Същите дават сведения за състоянието на помещенията в следствения арест и
условията, при които са били настанявани задържаните лица и в частност ищецът.
Сочат, че в килии № 7 и №8 не е имало санитарно помещение и течаща вода. В
същите имало по шест легла, разположени едно върху друго, по една маса и един
стол. Следственият арест не е разполагал с каре за разходка. И двете помещения
са без прозорци и нямат пряк достъп на дневна светлина. Проветряването на
помещенията се е осъществявало посредством вентилационна система с вход и
изход. Задържаните лица са се хранили в килиите, които сами почиствали.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка, съдът формира следните
правни изводи:
Искът за присъждане на обезщетение е предявен от
лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на
незаконосъобразна административна дейност - незаконосъобразни действия и
бездействия на длъжностни лица на държавата - служители на следствения арест в
гр.Шумен, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр.София -
юридическо лице към Министъра на правосъдието, осъществяващо прякото
ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение
на наказанията“, съгласно чл.12, ал.1 и 3 от ЗИНЗС - т.е исковата молба е
подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по
аргумент от чл.205 от АПК.
Разпоредбата
на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3. Цитираната норма –
чл.3, ал.1 от ЗИНЗС въвежда забрана осъдените и задържаните под стража да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, а
съгласно чл.3, ал.2 от с.з. за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените
разпоредби на закона са приложими и към настоящия казус по силата на §49 от ПЗР
на ЗИНЗС. Твърдените като незаконосъобразни действия и бездействия на служители
от администрацията на ареста в Шумен представляват административна дейност,
доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни лица обхваща и дейността
по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и
изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут.
Предвид изложеното съдът приема, че предявеният срещу Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ - гр.София иск с правно основание чл.284, ал.1
от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е
допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл.
от АПК.
Основателността
на иск с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предполага установяване в
кумулативност на следните материално правни предпоставки: 1.) акт, действие
и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с
което се нарушава чл.3 от ЗИНЗС и 2.) настъпила неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца в резултат на нарушението.
Преди да
пристъпи към изследване наличието на елементите от фактическия състав на
цитираната правна норма, съдът намира, че следва да обсъди възражението на прокурора
за неоснователност на исковата претенция за обезщетение на претърпени вреди в
периода 10.09.2014г. – 12.09.2014г., поради изтекла погасителна давност. В тази
насока съдът съобрази следното:
Погасителната давност е институт на
материалното и процесуалното право, представляваща изтичането на предвидения в
закона период от време, през който субектът на правото (вземането) бездейства и
не го упражнява. Съответно с изтичането на давността и при направено възражение
от насрещната страна вземането се погасява, респективно предявеният иск следва
да се отхвърли като неоснователен поради изтичането на давностния срок.
Нормата
на чл.203, ал.2 от АПК предвижда за неуредените въпроси за имуществената
отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани да се прилагат
разпоредбите на ЗОДОВ или на ЗИНЗС за вреди. В приложимия към казуса ЗИНЗС
обаче не се урежда въпросът за погасителната давност и в частност за началния
момент, от който същата започва да тече, както и давностният срок за погасяване
на правото да се търси обезщетение от държавата за причинени вреди от
имуществен или неимуществен характер. Такава уредба липсва и в ЗОДОВ. Съгласно §1 от ЗР на ЗОДОВ за неуредените
въпроси в закона се прилагат разпоредбите на гражданските и трудови закони.
Следователно приложение следва да намерят разпоредбите на Закона за задълженията и договорите
(ЗЗД), уреждащ института на погасителната давност. Съгласно чл.120
от ЗЗД съдът не прилага давността служебно, но в случая от страна на прокурора
е направено възражение за изтекла погасителна давност на претендираните с
исковата молба вземания. С оглед направеното възражение съдът следва да се
произнесе по въпроса погасено ли е по давност процесното вземане.
Съгласно
чл.110 от ЗЗД с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания,
за които законът не предвижда друг срок.
Съгласно
т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по т.гр.д. № 3/2004г.,
ОСГК, при незаконни фактически действия или бездействия на администрацията
вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на тяхното
преустановяване. От този момент съгласно цитираното тълкувателно решение
започва да тече погасителната давност за тези вземания. При незаконни действия или бездействия на
административните органи, началният момент на забавата и съответно на
дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният
момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е
моментът на тяхното преустановяване. В случая е налице незаконосъобразно
бездействие от страна на служители на ответника, което обхваща периода от 10.09.2014г.
до 12.09.2014г. Крайната дата на посочения период следва да се счита като
начална дата, от която започва да тече предвиденият от законодателя давностен
срок. В този смисъл за претендирани вреди в резултат на незаконосъобразни
действия / бездействия, осъществени на 12.09.2014г. (най-късната дата, визирана
в исковата молба) срокът, до който ищецът е имал възможност да претендира
обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени от
незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица на ответника е 12.09.2019г.
Доколкото настоящата искова молба е подадена в ШАдмС на 19.09.2019г. (с дата на
пощенското клеймо от 18.09.2019г.) възражението на представителя на
прокуратурата, че искът е погасен по давност се явява основателно.
Освен
това процесните вземания за неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни
действия / бездействия в периода 10.09.2014г. – 12.09.2014г., претендирани с
предявения иск в настоящото производство, представляват вземания за обезщетение
за вреди от административно увреждане (така наречения „административен деликт“),
т.е. налице е особен вид деликтна отговорност на държавата за вреди, причинени
при или по повод административна дейност. Съгласно разпоредба на чл.114, ал.3
от ЗЗД за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от
откриването на дееца. С Постановление №2 от 21.12.1981г. на Пленум на Върховния
съд „Относно някои въпроси на погасителната давност при вземания от непозволено
увреждане“ е прието, че чл.114, ал.3 от ЗЗД трябва да се разбира в смисъл, че
вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването, когато
деецът е известен още тогава, а когато не е известен - от деня на неговото
откриване. В случая както беше посочено по-горе се претендират вземания за
обезщетение за вреди от деликт, макар и особен по своя характер, резултат от
осъществявана административна дейност. В конкретния казус твърдяното от ищеца
незаконосъобразно действие и бездействие е преустановено на 12.09.2014г.
(датата, на която лицето е конвоирано обратно в затвора в гр.Ловеч), като това
обстоятелство, както и юридическото лице, което отговаря за незаконосъобразните
действия и бездействия на своите служители са били известни на Е.Й.И. и той е
могъл своевременно да упражни правото си на иск и да предяви твърдяната от него
претенция за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от
незаконосъобразни фактически действия или бездействия на администрацията. Тази
правна възможност е ограничена във времето с 5-годишен давностен срок, като
нереализирането ѝ в този срок прави заявената претенция неоснователна. Съдът
намира за основателно възражението на ответната страна, че ищецът е разполагал
с правна възможност да предяви претенции за целия период на пребиваване си в
ареста в гр.Шумен, вместо да завежда дела с един и същ предмет и основание през
кратки интервали от време, за различните периоди, аргументирана с наличието на
АД № 417/2018г.; №340/2019г. и 360/2019г., образувани в ШАдмС по искови молби
на Е.Й.И. против ГДИН.
От изложеното
следва изводът, че към датата на предявяване на исковата молба, правото на иск
за претендираното обезщетение за периода 10.09.2014г. – 12.09.2014г. е погасено поради изтичане на предвидената от
закона погасителна давност. Наличието на възражение, направено от ответника в
настоящото производство, обуславя неоснователност на депозираната искова молба
в тази ѝ част, поради което същата следва да бъде отхвърлена.
Съдът
намира за частично основателна претенцията за обезщетение на претърпени вреди в
периода 17.10.2014г. – 20.10.2014г. Искът е предявен в петгодишния давностен
срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие, считано от
20.10.2014г.
Относно
приложимото право следва да се съобрази, че производството за обезщетение за
неимуществени вреди, причинени от администрацията на лице, лишено от свобода
при изпълнение на наказание, наложено с влязла в сила присъда, следва да
изпълнява ролята на вътрешноправно средство за защита по смисъла на чл.13 от
КЗПЧОС, срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение, в случая
спрямо лишените от свобода в България. Доколкото Европейският съд по правата на
човека (ЕСПЧ) констатира, че производството по чл.1 от ЗОДОВ не изпълнява
успешно тази функция, това специално производство по ЗИНЗС е регламентирано в
правната ни система в изпълнение на препоръките на ЕСПЧ по пилотното Решение от
27.01.2015г., по делото Н. и др. срещу България. Съобразно посочения в същото
Решение принцип на субсидиарност при прилагане на Конвенцията, България като
държава по Конвенцията, следва чрез националните съдилища да улесни най-бързото
и най-ефективното разрешаване на дисфункция, засягаща защитата на правата по
Конвенцията в националния правен ред. В този ред на мисли, на основание чл.46,
вр. чл.19 от Конвенцията доколкото решенията на ЕСПЧ са задължителни за
държавата страна по Конвенцията, националният съд следва да съобрази и
принципите, утвърдени в практиката на ЕСПЧ по дела срещу България, по тълкуване
и прилагане на нормите на Конвенцията, които съгласно чл.5, ал.4 от КРБ са част
от вътрешното ни право, т.к. Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи (КЗПЧОС) от 04.11.1950г. е ратифицирана със закон, приет от
НС на 31 юли 1992г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр.80 от 02.10.1992
г., в сила от 07.09.1992 г.
Претенцията
на ищеца се основана на твърдения за неблагоприятни условия в следствения арест
в гр.Шумен, в който същият е пребивавал в периода от 17.10.2014г. до
20.10.2014г.
Специалната разпоредба на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишението от
свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал.5 на същата норма
въвежда оборима презумпция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е
преживяло нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.
Деликтната
отговорност на държавата не се презумира от закона, поради което в тежест на
ищеца (по аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК, вр.чл.144 от АПК) е да проведе
главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл.3 от страна на органите по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не подлежи на доказване от ищеца, а
на оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да
бъде пълно. Тази оборима презумпция според настоящия състав се простира и върху
третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност – причинна
връзка между нарушението на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат.
Това е така, доколкото нормата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС изисква доказване
единствено на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, за да се приеме настъпването на
неимуществени вреди от това нарушение.
Разпоредбата
на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под
стража, а с ал.2 е въведена законова презумпция за наличие на нарушение на
чл.3, ал.1 от ЗИНЗС когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия
или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Следователно
специалният закон съдържа различни правила както за установяване на
незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже
изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на
неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на
противното, като отново именно ответникът следва да установи липсата на
въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване
на иск с правно основание чл.284 от ЗИНЗС е достатъчно да се установи
поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства и др.
Съдът
намира, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия на престоя на
ищеца в Следствения ареста в гр.Шумен са доказани.
Основните
доводи на ищеца се основават на твърдението, че помещенията, в които е
настаняван няма пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване. От представената по делото справка от Районна служба „Изпълнение
на наказанията“ – Шумен се установява, че по време на престоя си в следствения
арест в периода 17.10.2014г. – 20.10.2014г. Е.И. е настанен в килия № 7, която
няма прозорец, съответно няма пряк достъп на дневна светлина и естествено
проветряване. В помещението няма санитарен възел и течаща вода.
Съгласно
чл.43, ал.4 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща
вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с
правилника за прилагане на закона. От своя страна чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС сочи,
че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и
възможност за естествено проветряване. Количеството дневна светлина, степента
на изкуственото осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост
от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Относно
действието на цитираната норма съдът съобрази §9 (предишен §6, ДВ бр.20/2014),
съгласно който правилникът влиза в сила от 1 февруари 2010г. с изключение на
разпоредбата на чл.20, която влиза в сила
три години след приемането на програмата по §11 от
преходните и заключителните разпоредби на ЗИНЗС. Тази програма е
приета на 8 септември 2010г., което означава, че чл.20, ал.2 от правилника
влиза в сила на 8 септември 2013г., т.е. е действащо правило за релевантния
период. В решението Н. срещу България се посочва, че осигуряването на пряк
достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, са основни
елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп. Отсъствието
на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално
на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява
правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за
нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията. Съдържащите се в приобщената
по делото справка от РСИН данни досежно наличието на аспираторна система за
вкарване на чист въздух в килията и отвеждане на мръсния въздух оттам, не
разколебава извода за наличие на нарушение, тъй като описаният начин не
осигурява достъп до чист въздух – проветрението се осъществява посредством вентилационна
система. Липсата на дневна светлина и наличието на слабо осветление в килията сочи
на нарушение на забраната за нечовешко отношение, предвидено изрично в чл.3,
ал.2 от ЗИНЗС.
Разпоредбата
на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на
престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент на чл.240 и
чл.256, ал.1, т.1 от ЗИНЗС такова право имат и задържаните лица. Престоят на
открито означава възможност за задържаните лица да бъдат извън сградата, под
естествени атмосферни условия, с възможност за подслон, ако същите са
неблагоприятни. В случая от събраните по делото доказателства се установява, че
не е провеждан престой на открито, поради липса на обособено място в
следствения арест. Лишаването на Е.И. от престой на открито, преценено съвкупно
с неблагоприятните условия в самата килия категорично сочи на поставянето му в
нечовешки условия на задържането, т.е. за нарушение на чл.3 от ЗИНЗС.
Като
основателно се преценява и оплакването за липса на постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода в спалните помещения. Съгласно чл.20, ал.3 от
ППЗИНЗС (в съотв. редакция) на лишените от свобода се осигурява постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода. Липсата на санитарен възел в килията и
течаща вода не е посочена в разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, поради което
липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да извърши
самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително
отношение към задържаното лице. Съгласно трайната практика на ЕСПЧ, в това
число решението по делото Н. срещу България - §175 от Раздел V, „достъпът до
правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение
за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че
хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си
и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време,
но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна
среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения и на
възможността за поддържане на тялото на човек чисто“. ЕСПЧ приема за нарушение
на чл.3 от Конвенцията, като при изцяло споделяне мотивите на постановените от
него решения, настоящият състав намира, че липсата на санитарни помещения в
килиите представлява забраненото и от чл.29 от КРБ и чл.3 от ЗИНЗС нечовешко и
унизително отношение към задържания.
В случая следва да
се има предвид и съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека
по дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които
се твърдяло за нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите
условия в местата за лишаване от свобода (решение от 10.06.2006г. по делото Й.
срещу България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България,
решение от 24.05.2007 г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от
28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на
ЕСПЧ по делото С.К.срещу България; пилотно решение от 27.01.2015г. на ЕСПЧ по
делото Н. и други срещу България). В тези съдебни решения се съдържат критерии
от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен
режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
решение от 09.09.2005г. по делото И.И. срещу България, ЕСПЧ се е произнесъл по
жалба, свързана с условията в следствения арест в гр.Шумен. Съдът е установил,
че жалбоподателят по делото е държан в подземна килия, без прозорци, осветена
от една електрическа крушка, разположена над вратата, като е приел, че
условията на задържане представляват нечовешко и унизително отношение,
противоречащо на чл.3 от Конвенцията.
Конкретно установените факти по
делото относно липсата на пряк достъп на дневна светлина и естествено
проветряване водят до извода, че килията, в която е бил настанен ищецът не
отговаря на посочените по-горе изисквания. Този факт сам по себе си е
достатъчен, за да се направи извод, че ответникът, чрез неговите служители не е
изпълнил своите задължения и не е осигурил на задържаните лица и в частност на
ищеца минимални условия за съществуване. В случая не се касае за необходимост
от условия, надминаващи изискванията за ограниченията, които самото наказание
поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек
предполага.
С оглед
гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно описаните в исковата
молба битови и санитарно-хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът при
пребиваването му в ареста гр.Шумен, а именно липсата на постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода, на пряк достъп на дневна светлина и свеж въздух
и на престой на открито. Поради това съдът приема, че при престоя си в периода от
17.10.2014г. до 20.10.2014г. в следствения арест в гр.Шумен ищецът Е.Й.И. е
поставен в нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена
светлина, чист въздух, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, и
липса на престой на открито, т. е. в условия, представляващи нарушение на чл.3,
ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека.
Освен
противоправното деяние за наличието на непозволено увреждане следва да се
установи настъпила вреда, която е в пряка причинна връзка с причиненото деяние.
Вредата представлява смущение, накърняване или унищожаване правата на човека,
представляващи неговото имущество, права и телесна цялост, здраве, душевност и
психично състояние. В конкретния случай по делото не са събрани достатъчно
доказателства, които конкретно да установяват какво е било емоционалното и
психичното състояние на ищеца по време на престоя му в арест Шумен, следствие
на липсата на пряк достъп на дневна светлина и естествено проветряване на
помещенията. Поставянето обаче на ищеца в неблагоприятни условия по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС,
само по себе си представлява третиране способно да породи у него емоционално и
морално страдание, стрес и безпокойство, каквито той твърди. Независимо от
липсата на конкретни доказателства относно изживените отрицателни емоции,
липсата на елементарен битов стандарт, свързан с принудата да пребивава
непрекъснато в килия без прозорец и възможност за естествено проветряване, при
непрекъснато осветление с електрическа крушка (24 часа в денонощието), застоял
въздух, са от такова естество, че предизвикват у всяко нормално психически
здраво човешко същество твърдените от ищеца страдания, които обосновават и
настъпила неимуществена вреда за него. (В този смисъл са пилотно решение от
27.01.2015г. на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България; решение от
02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото на Й. срещу България; решение от 09.09.2005г. по делото И.И срещу
България на ЕСПЧ и др.).
В тази
връзка и при съобразяване с посочените по-горе законови презумпции при
наличието на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС се предполага до доказване на
противното претърпени неимуществени вреди, които се явяват следствие на
незаконосъобразните бездействия на администрацията на ареста, респективно на
държавата, доколкото именно Държавата, като страна по КЗПЧОС има задължението
да спазва разпоредбите на Конвенцията, като част от международното право.
По делото
няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица,
довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до
унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до
емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може
категорично да изключи нарушението на чл.3 от КЗПЧОС.
Липсата
на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до
потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на
кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при
които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема,
че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и
морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на
мярката за неотклонение „задържане под стража“ и не са част от режима на
изтърпяване на мярката. Разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен
начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни,
битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и
уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.
Следва да
се има предвид и приложимата разпоредба на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която
при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката „задържане
под страж“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление,
проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени
вреди се предполага до доказване на противното.
За
ангажиране отговорността на държавата по чл.284 от ЗИНЗС е ирелевантно
обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на
арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти
за условията в арестите. Необходимо и достатъчно е да бъде установено
настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени
от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни
ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на
незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други
структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват
отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира
своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените
от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство
условия, независимо от финансовите или логистични затруднения.
По
изложените съображения съдът приема иска в тази му част за доказан в своето
основание.
По
отношение размера на обезщетението е необходимо да бъде съобразено следното:
Конкретният
размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди следва
да бъде определен при съблюдаване изискванията на чл.52 от ЗЗД, във вр. с §1 от
ЗР на ЗОДОВ и чл.203, ал.2 от АПК и чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. Съгласно
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди се определя по справедливост. Съгласно чл.284, ал.2 от ЗИНЗС в случаите по чл.3, ал.2 съдът взема предвид кумулативното въздействие
върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, продължителността, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Понятието
„справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието, между достойнството на хората и неговото
възнаграждаване, а икономическият растеж, стандартът на живот,
средностатистическите показатели за доходи и покупателните възможности в
страната по време на възникване на увреждането са само база за определяне на
паричния еквивалент за причинената неимуществена вреда. Размерът на присъденото
обезщетение не трябва да е неразумно висок с оглед стандарта на живот в
страната, нито да може да служи като източник за неоснователно обогатяване.
Всъщност
самият факт на осъждането има характер на овъзмездяване, а размерът на
обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва
да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето
на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага
и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на
увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно
обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен
критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът
на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с
оглед на всички конкретно установени по делото факти и обстоятелства, касаещи
начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на
увреденото лице.
В случая
като се отчетат обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразната
административна дейност и периода на исковата претенция (краткият период от време,
през което ищецът е пребивавал в следствения арест от три дни) от една страна,
а от друга страна като се вземат предвид характера и интензитета на породените
страдания и негативни преживявания – липсват данни за конкретно физическо или
психическо увреждане на здравето, не се твърди, че ищецът не е бил извеждан
своевременно до тоалетна и баня, при прилагането на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС,
съдът приема, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на
ищеца, възлиза на 36,00 лв., в какъвто размер искът е основателен и доказан. За
тази си преценка съдът съобрази и практиката на Европейския съд по правата на
човека и тази на националните съдилища. ЕСПЧ при спазване на същите принципи за
справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите
условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с
условията в ареста в гр.Шумен. Така например в пилотното решение Н. и други
срещу България е присъдено обезщетение от 6750 евро (13230 лв.) за период от 3
години и 10 дни или 11, 97лв. на ден. Този стандарт се приема от настоящия
състав при определяне размера на дължимото обезщетение – 36 лева за престой от
три дни. За разликата над определената сума от 36 лева
до пълния предявен размер от 500 лева искът следва да бъде отхвърлен.
Основателна
е и претенцията на ищеца за присъждане на мораторна лихва за забава, считано от
21.10.2014г. (датата на прекратяване на бездействието) до депозиране на
исковата молба на 19.09.2019г.), както и законната лихва от датата на предявяване
на исковата молба до окончателното изплащане на сумата от 36 лева. Мораторната
лихва върху сумата от 36 лева за посочения период се изчислява в размер на
17,95 лева и същата следва да бъде присъдена в полза на ищеца.
В заключение
съдът приема за доказано, че е извършено от органи на ГДИН нарушение на
забраната по чл.3 от ЗИНЗС, според която никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Установи се по
делото, че условията, при които е бил поставен ищецът в ареста на гр.Шумен за
периода от 17.10.2014г. до 20.10.2019г. са неблагоприятни за неговото физическо
и психическо здраве. В своето кумулативно въздействие всички неблагоприятни
фактори на средата, описани в исковата молба, коментирани по-горе и доказани по
делото, са причинили неблагоприятно засягане на емоционалната сфера на ищеца.
Преживял е страдания, които съдебната практика определя като неимуществени
вреди. Почувствал се е унижен, защото е бил принуден да търпи против волята си
тези нечовешки битови условия. Нещо повече, липсата на свеж въздух и дневна
светлина, на престой на открито,
постоянен достъп до тоалетна и течаща вода за поддържане на личната
хигиена са проявления, които не са присъщи на режима на изтърпяване на
наказанието, независимо от наложената присъда. Освен това, преценени конкретно
при задържането му в случая тези проявления надвишават минималния праг на
сериозност, необходим по естеството на правния му статут на лишен от свобода.
По силата
на специалния ЗИНЗС щом бъдат доказани неблагоприятните условия на задържането,
в случая попадащи по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което изброяване не е изчерпателно,
се презумира неблагоприятното въздействие върху психиката на задържания, т.е.
настъпването на неимуществени вреди и наличието на причинна връзка между тях и
бездействието на администрацията да преустанови това неблагоприятно
въздействие, което с оглед разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС и практиката на
ЕСПЧ по приложението на чл.3 от КЗПЧОС следва да се квалифицира като нечовешко
и унизително отнасяне към лишения от свобода, съставляващо нарушение на
забраната по чл.3 от КЗПЧОС.
При
доказано засягане на личността на лишения от свобода ищец на същия се следва
компенсация в парична форма, доколкото естеството на наказанието му не предполага
друг механизъм за обезщетяване. Искът е доказан в своето основание, но силно
завишен по размер. Исковата молба следва да се отхвърли като неоснователна и
недоказана за размер на претенцията над 36 лв., която съдът определя като
справедлив размер на действително претърпените неудобства и страдания от ищеца
в периода 17.10.2014г. до 20.10.2014г. в ареста в гр.Шумен. Дължима е и
мораторна лихва върху определения размер на обезщетението за периода от 21.10.2014г.
до 19.09.2019г., както и законната лихва върху сумата от 19.09.2019г. до
окончателното ѝ изплащане.
Предявеният иск
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр.София с правно основание чл.284,
ал.1 от ЗИНЗС в
останалата му част и до размера на претендираното обезщетение над 36 лева до 500
лева, ведно с претендираната лихва в размер над 17,95 лева до 250,00 лева,
считано от 21.10.2014г. до 19.09.2014г., следа да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
От
ответника е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Същото
е неоснователно. Съгласно чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли
изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, като
разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от
иска изцяло. Нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират
общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право
да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената
част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция,
искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е
неоснователно.
Водим от
горното Шуменският административен съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр.София да заплати на Е.Й.И. с
ЕГН **********, в момента в Затвора - гр.Ловеч, сума в размер на 36,00 (тридесет и шест) лева,
представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди при престоя му в
следствения арест в гр. Шумен за периода
от 17.10.2014г. до 20.10.2014г., ведно с лихва за забава в размер на
17,95 лева (седемнадесет лева, деветдесет и пет стотинки), изчислена върху
сумата на обезщетението за периода от 21.10.2014г. до 19.09.2019г., както и
законната лихва върху сумата на обезщетението от датата на исковата молба
(19.09.2019г.) до окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен и недоказан предявения от Е.Й.И. с ЕГН **********, в
момента в Затвора - гр.Ловеч, иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”
- гр.София с правно
основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС в останалата му част и до размера на претендираното обезщетение над 36
лева до 500 лева, ведно с претендираната лихва в размер над 17,95 лева до
250,00 лева.
Разноски не се
присъждат.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република
България гр.София в 14-дневен срок от съобщаването му чрез изпращане на препис
по реда на чл.137 от АПК. Касационната жалба се подава чрез Административен съд
– Шумен.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: