РЕШЕНИЕ№
261
гр. Пловдив, 28.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД –
ПЛОВДИВ, V въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми
януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
АННА
ДЪБОВА
при
секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Дъбова гр.
дело № 2697 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 42989/10.07.2018 г. на Община Кричим против
Решение № 2453/19.06.2018 г., постановено по гр.д. № 16192/2017 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, V граждански състав, в частта му, с която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя против „Волос 05“ ООД осъдителен иск с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 11 177, 21 лв., представляваща
обезщетение за ползване на част от поземлен имот с идентификатор № 39921.501.68.3
по КККР на гр. Кричим с площ от 466 кв.м. с трайна бетонова настилка, използван
като прилежаща площ към преместваемо съоръжение - метален сглобяем навес за
автомивка, за периода от 14.12.2015 г. до 23.07.2017 г.
В жалбата се излагат съображения за неправилност и
незаконосъобразност на решението в обжалваната му част. Намира за неправилен
изводът на съда, че в производството по делото са събрани доказателства за
ползване на процесната бетонова площадка само за периода от 24.07.2017 г. до м.
септември 2017 г. Неправилно първоинстанционният съд се позовал на приложените
по делото фактури за закупуване на материали за периода от м. февруари 2016 г.
до м. декември 2016 г., доколкото не било установено, че посочените материали
са били необходими и са използвани за изграждане на автомивката. Твърди, че
първоинстанционният съд е игнорирал представеното по делото разрешение за
поставяне от 16.12.2015 г., от който момент съобразно константната съдебна
практика възниквало правоотношение с административноправен характер по повод
предоставяната от Община Кричим публична услуга – разполагане на временен
преместваем обект. Твърди, че в разпоредбата на чл. 56 ЗУТ не е предвидено
издаване на удостоверение за въвеждане на обекта в експлоатация, а единствено
заплащане на такса за ползване на терен, считано от датата на издаване на
разрешението за поставяне. В този смисъл било и установеното в разпоредбата на
чл. 21, ал. 1 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с
общинско имущество. Според жалбоподателя след издаване на разрешението за
поставяне в полза на ответника е възникнало правото да ползва терена и
съответно задължението за заплащане на цената за ползване. Счита, че в
производството по делото са били събрани доказателства, установяващи, че преди
датата на проверката обекта, с цялата прилежаща площ, се е ползвал от
ответника, като в тази насока съдът е следвало да цени приложеното разрешение
за поставяне от 16.12.2015 г. и доклад от 17.07.2017 г. от инж. Бабов. Поради изложеното
намира, че ответникът следва да заплати възнаграждение за ползване за целия
процесен период в размер, съобразен с минималния по Тарифата за определяне на
началния размер на наемите и таксите за кв.м. при предоставяне за ползване на
обекти и терени общинска собственост. В заключение посочва, че началният момент
на възникване на задължението на ответника е този на издаване на разрешението
за поставяне на преместваемия обект, представляващ навес за автомивка.
Въззиваемият – ответник не е депозирал в
законоустановения за това срок по чл. 263 ГПК отговор на въззивната жалба. В
съдебно заседание управителят на ответното дружество чрез неговия процесуален
представител излага подробни съображения за неоснователност на въззивната
жалба.
Първоинстанционното решение не е
обжалвано в останалата му част, поради което е влязло в сила и въззивният съд
не дължи произнасяне досежно правилността на решението в тази му част.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана
страна против подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата. Следователно, предметът
на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените
фактически доводи и правни съображения в исковата молба, а с релевираните във
въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по
отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали
първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон
или е постановил решението си в нарушение на материалния закон.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Районен съд – Пловдив е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като предмет на разглеждане пред въззивната
инстанция е единствено исковата претенция досежно заплащане на обезщетение за
ползване без наличие на правно основание на частта от поземлен имот с
идентификатор № 39921.501.683. по КККР на гр. Кричим с площ от 466 кв.м. с
трайна бетонова настилка, използван като прилежаща площ към преместваемо
съоръжение - метален сглобяем навес за автомивка, за периода от 14.12.2015 г.
до 23.07.2017 г.
Константна е практиката на Върховния касационен съд,
че общата хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е налице в
случаите, когато лице - несобственик ползва недвижимия имот (вещта) без правно
основание и с това препятства собственика да го ползва съобразно неговото
функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от
несобственик на имота препятства собственика да ползва лично или да отдава под
наем (на правно основание) имота и да реализира имуществена облага. В този
смисъл е Решение № 398/06.08.2014 г. по
гр. д. № 1933/2013 г. по описа на ВКС, Г.К., ІV г. о.
Възникването на спорното материално право се обуславя
от позитивното установяване в процеса на доказване на следните материалноправни
предпоставки (юридически факти): 1. ищецът да е собственик на процесния имот;
2. ответникът да е ползвал през процесния период частта от имота, собственост
на ищеца, без наличие на правно основание за осъществяването му; 3. ищецът да е
бил лишен от възможността да ползва имота или да получава граждански плодове от
него – т.е. да е обеднял;. 4. ответникът да се е обогатил; 5. връзка между
обедняването и обогатяването, която не следва да е причинно-следствена, а да е
предпоставена от един или от няколко общи факта и 6. за ищеца да липсва друг
ред за защита на твърдените права.
От приетата в хода на първоинстанционното производство
и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза се установява, че в
частта от поземлен имот с идентификатор № 39921.501.683. с площ от 666 кв.м., обозначена с цифри
1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 1 на скица № 2, приложена към заключението, е разположен
обект "Метален сглобяем навес за автомивка". Установено е, че площта
на автомивката е 128 кв.м., от източната фасада на която е долепен резервоар за
вода с размери 2/4 или 8 кв.м. Вещото лице е установило, че терена е изпълнен с
трайна бетонова настилка. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че в площта
на автомивката се включва и поставения резервоар за вода, поради което общата
заета площ от съоръжението е 136 кв.м. Посочва, че при осъществения оглед на
място е установило, че цялата площ от 466 кв.м., която обхваща имота по
кадастрална карта, представлява терен около автомивката и е ползвана за
обслужване на последната. Уточнява, че достъпът до бетонираната площадка не е
ограничен, като на последната имало спрели коли, а в южната й част – поставен
простор за килими.
От Акт за публична общинска
собственост № 1125/26.06.2014 г. се установява, че поземлен имот с
идентификатор № 39921.501.683. по КККР на гр. Кричим с площ от 2 446 кв.м. е публична общинска
собственост.
По силата на договор № РД
16-00-298/14.12.2015 г. ищецът е предоставил за временно възмездно ползване на
ответното дружество „Волос 05“ ООД част с размер от 200 кв.м. от недвижим имот
с идентификатор № 39921.501.683.,
представляващ публична общинска собственост, за поставяне на преместваемо
съоръжение за автомивка за срок от десет години, срещу насрещното задължение на
ответника да заплаща такса за ползване на имота в размер от 140 лв. месечно.
В полза на „Волос 05“ ООД е било издадено Разрешение №
25/16.12.2015 г. за поставяне върху посочената част от общинския имот на временен
обект – метален сглобяем навес за автомивка, предназначен за търговска
обслужваща дейност – автомивка за леки автомобили, който да бъде нетрайно свързан
с терена, сглобяем тип и може след отделянето му от повърхността да бъде
преместван в пространството, без да губи своята индивидуалност, с възможност да
бъде ползван на друго място. Последното е издадено за срок от десет години.
Разрешението е презаверено въз основа на представения технически проект на
20.01.2016 г. Представена е и одобрена
от Община Кричим схема.
В разпоредбата на чл. 56, ал. 2 ЗУТ е установено, че административната
процедура по предоставяне на общински имот за ползване за посочените в чл. 56,
ал. 1 ЗУТ цели изисква издаване на разрешение за поставяне по ред, установен с
наредба на общинския съвет, и схема, одобрена от главния архитект на общината.
Благоустройствените правила са установени в обществен интерес и регулирането на
тези правоотношения следва да бъде съобразено с тези норми.
Въз основа на издаденото разрешение за поставяне на
временния обект, представляващ автомивка, ответното дружество със заявление от
19.01.2016 г. е представило в Община Кричим инвестиционен и технически проект
за изграждане на посочения обект, който е бил одобрен от главния архитект на Община
Кричим на 20.01.2016 г. на основание чл. 145, ал. 1 ЗУТ. Предвид съгласуването
на представения инвестиционен проект, на 20.01.2016 г. е презаверено
Разрешението за поставяне на посочения преместваем обект, представляващ
автомивка. Следователно и след този момент строителството му е било технически
допустимо, като съобразено с благоустройствените правила и норми. Това е така,
доколкото в случая намира приложение специалната разпоредба на чл. 56, ал. 2 ЗУТ изискваща издаване на разрешение за поставяне на преместваемото съоръжение.
Видно от приложената към техническия проект
количествена сметка, в която е отразена вертикалната планировка на технически
проект, е че, е била предвидена обща площ за подравняване от 904 кв.м. с основа
на настилката от 180, 80 куб. м. от насип от скална маса – трошен камък с
дебелина 0,2 м. и настилка от шлайфан бетон – високо натоварване за автомобили,
включително всички свързани с това разходи и материали от 784 кв.м.
Следователно още на ниво техническа документация е
било планирано изграждане на бетонова настилка за площ – по-голяма от
отдадената за ползване част от общинския поземлен имот. Между страните не е
спорно обстоятелството, че целият прилежащ терен от общо 666 кв.м. към
автомивката, която е със обща застроена площ от 136 кв.м., е изпълнен с
бетонова настилка от ответника, като това обстоятелство се установява и от
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза.
В производството по делото обаче не са събрани
доказателства за момента, в който е започнал и съответно изпълнен строежа на
автомивката и бетоновата площадка на терена. Наистина по безспорен начин бе
установено обстоятелството, че във връзка с осъществяваната чрез автомивката
дейност от ответното дружество, е бил ползван целия прилежащ терен с бетонова
настилка около преместваемия обект, извън предоставените за ползване 200 кв.м.,
а именно – частта с площ от 466 кв.м. Не бе установен обаче началният момент,
от който ответното дружество е започнало да ползва частта от общинския имот, за
която не е имал надлежно издадено разрешение, съответно – която не е била
предмет на договорни правоотношения между страните.
Доколкото от данните по делото е видно, че площта от
466 кв.м. се е използвала от дружеството като прилежаща част към автомивката и
във връзка с осъществяване на посочената търговска дейност, то най-ранният
момент на неоснователното въздействие върху имота следва да се свърже с момента
на фактическо въвеждане в експлоатация на автомивката, т.е. моментът, в който
ответното дружество е започнало да осъществява дейност по предоставяне на
съответната услуга. Този момент обаче, както вече бе посочено не бе установен.
Последният не може да се свърже с датата на сключване на договора за ползване
на частта от общинския имот с площ от 200 кв.м. – 14.12.2015 г., съответно с датата
на издаване на разрешението за поставяне – 16.12.2015 г. или тази на неговото
презаверяване след одобряване на техническия и инвестиционен проект за
изграждане на съоръжението – 20.01.2016 г. Съдът в настоящия съдебен състав
като съобрази разпоредбите на Закона за устройство на територията намира, че
фактическото осъществяване на строителството се извършва в момент последващ
неговото разрешаване и съгласуване на изготвения проект от съответните административни
органи съобразно правилата, установени в благоустройствения закон. Доколкото
посочените правила в случая са били спазени, съответно и фактическото
изграждане на преместваемия обект – представляващ автомивка е било след
20.01.2016 г. – на неустановена по делото дата. Следователно и в този смисъл
съдът не споделя поддържания във въззивната жалба довод на ищеца, че
първоначалният момент на ползване на посочената част от общинския имот следва
да се свърже с момента на издаване на разрешението за поставяне по чл. 56, ал.
2 ЗУТ. Не може да се възприеме и доводът, че моментът на възникване на
задължението за заплащане на обезщетение за ползване на частта от имота, извън
предоставената по силата на учреденото между страните договорно правоотношение,
се свързва с момента на сключване на договора. Наистина дължимостта на
възнаграждението за ползване на предоставените 200 кв.м. от общинския имот е
установено в договора и не се свързва с фактическото осъществяване на
мероприятието, за което тази част е била отдадена за временно възмездно
ползване на ответното дружество. Доколкото обаче бе установено, че прилежащата
част от 466 кв.м. е била ползвана като обслужваща изградената автомивка площ,
следователно и началният момент на дължимостта на обезщетението се свързва с
нейното изграждане и въвеждане в експлоатация.
Обектът, предмет на издаденото разрешение за
поставяне, представлява преместваем обект по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗУТ и за
неговото използване по предназначение, законодателят не е предвидил издаване на
разрешение за ползване по смисъла на чл. 1, ал. 1 от Наредба № 2 от 31 юли 2003
г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални
гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и
строителни обекти. Поради което и не е следвало да се издава акт, удостоверяващ
годността за ползване на обекта по смисъла на Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за
съставяне на актове и протоколи по време на строителството, съответно
разрешение за ползване, който момент да обуславя началото на започналото неоснователно
въздействие досежно целия прилежащ. Доказването му в случая е било възможно
посредством други доказателствени средства – например ангажиране на гласни
доказателства. Показанията на изслушаните в производството пред първата
инстанция свидетели – Б. В. и К. Т., не установяват този правнорелевантен факт.
Следователно и първият, установен по несъмнен и
категоричен начин в производството по делото, момент, с който може да се свърже
осъществяваното от ответното дружество неоснователно ползване на частта с площ
от 466 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № 39921.501.683. е този на
осъществяване на проверката от Община Кричим на 24.07.2017 г., обективирана в
Констативен протокол от 24.07.2017 г., в който смисъл съдът в настоящия съдебен
състав се солидаризира с изводите, до които първоинстанционния съд е достигнал
при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Обстоятелството, че ответникът
е ползвал собствения на ищеца имот през целия процесен период подлежи на пълно
и главно доказване от ищеца по
правилата, предписани в правната норма, регламентирана в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Само
установените в процеса на доказване по несъмнен начин правнорелевантни
обстоятелства се считат за осъществени в обективната действителност. Представените
в производството по делото писмени доказателства – договор, разрешение за
поставяне на обекта и техническа документация, не установяват по безспорен и
категоричен начин точния момент на неговото изграждане и фактическото му
въвеждане в експлоатация, т.е. не установяват, че цялата прилежаща площ се е
ползвала от дружеството преди момента на осъществяване на проверката от страна
на изрично
натоварени за това служители на общината.
Следователно, тъй като ищецът не е поискал събирането на други доказателства за
установяване на правнорелевантния факт на началния момент на осъщественото неоснователно ползване
на чуждия имот, представляващ публична общинска собственост, то настоящата
съдебна инстанция, при съобразяване на неблагоприятни последици на доказателствена
тежест, е длъжна да приеме недоказания факт, че този момент предхожда датата –
24.07.2017 г., за неосъществен. Гражданският исков процес е състезателно производство, в
което страните навеждат факти и доказателства за установяване на действителното
фактическо положение. Едва след като безспорно, несъмнено се установят в
гражданския процес правнорелевантните обстоятелства, съдът е длъжен да ги
субсумира под приложимата правна норма, като допусне принудителното изпълнение
на предявеното притезание. В този смисъл крайният съдебен акт не може да се
основава на житейски предположения и да бъде постановяван въз основа на
недоказани фактически твърдения.
Предвид изложеното исковата претенция с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е неоснователна за периода от 14.12.2015 г. до
23.07.2017 г., поради което първоинстанционното решение е правилно в частта, с
която исковата претенция е била отхвърлена за този период и за сумата от
11 177, 21 лв. и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна
инстанция в полза на ответника – въззиваем следва да бъдат присъдени сторените
от него разноски за процесуална защита и съдействие. От представените
своевременно в производството списък на разноските и договор за правна защита и
съдействие се установява, че въззиваемата страна „Волос 05“ ООД е заплатила
адвокатско възнаграждение в размер от 1 850 лв., досежно размера, на което е
направено възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК от
процесуалния представител на жалбоподателя. Минималният размер на адвокатското
възнаграждение за защита и съдействие по предявения иск с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД, предвид материалния интерес на спора пред въззивната инстанция,
се определя на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и е в размер на сумата от
865, 32 лв. Доколкото договореното и заплатено възнаграждение надвишава този
размер и с оглед обстоятелството, че делото не се отличава с особена фактическа
и правна сложност, съдът намира, че размерът на адвокатското възнаграждение
следва да бъде редуциран до сумата от 900 лв.
С оглед цената на иска по чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК
въззивното решение подлежи на касационен контрол при обосноваване на
предпоставките за допустимост на касационното обжалване по чл. чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 и ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, Окръжен съд - Пловдив
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2453/19.06.2018 г.,
постановено по гр.д. № 16192/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, V
граждански състав, в частта му, с която е отхвърлен предявения от Община Кричим
против „Волос 05“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата 11 177, 21 лв., представляваща обезщетение за ползване на
част от поземлен имот с идентификатор № 39921.501.683. по КККР на гр. Кричим с
площ от 466 кв.м. с трайна бетонова настилка, използван като прилежаща площ към
преместваемо съоръжение - метален сглобяем навес за автомивка, за периода от
14.12.2015 г. до 23.07.2017 г.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК Община Кричим, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление гр. Кричим, пл. „Обединение“ № 3, да заплати на „Волос – 05“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Кричим, ул. „Никола Вапцаров“
№, сумата от 900 лв. – разноски за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО в останалата
му част като необжалвано е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок
от връчването му на страните, при обосноваване на предпоставките по чл. 280,
ал. 1, т. 1 – т. 3 и ал. 2 ГПК.
Препис
от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.