Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 14.09.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на дванадесети юни
през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
МАРИЯ ДОЛАПЧИЕВА
при секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Долапчиева гр. дело № 1057 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 30.06.2016
г., постановено по гр. д. № 38811/2014 г., по описа на СРС, 55 състав,
ответникът „Л.С.“ ЕАД /ЕИК ********/ е осъден да заплати на ищеца И.С.В. /ЕГН **********/
следните суми:
1. на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от
14 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на
трудова злополука от 21.08.2011 г., ведно със законната лихва от 15.07.2014 г.
до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 156,97
лева – обезщетение за забава за периода 21.08.2011 г. – 14.07.2014 г., като
искът за главница е отхвърлен за разликата над уважения размер от 14 000
лева до пълния предявен размер от 50 000 лева, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 4 156,97 лева до пълния предявен
размер от 14 860,20 лева.
2. на
основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 326,88 лева - обезщетение за претърпени
имуществени вреди, в резултат на трудова злополука от 21.08.2011 г., ведно със
законната лихва от 15.07.2014 г. до окончателното плащане, както и на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 97,05 лева – обезщетение за забава за периода
21.08.2011 г. – 14.07.2014 г., като искът за главница е отхвърлен за разликата
над уважения размер от 326,88 лева до пълния предявен размер от 2 100 лева, а
искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от
97,05 лева до пълния предявен размер от 200 лева.
Решението в частта, в която е отхвърлен
искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и в частта, в която е
отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за забава върху претенцията за
неимуществени вреди е обжалвано от ищеца И.С.В., който излага съображения за
неправилност и необоснованост на решението в тази част. Поддържа, че при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е взел
предвид характера на уврежданията, причинени в резултат на злополуката, че се
касае за множество такива и че съдът е следвало да определи отделно обезщетение
за всяка от причинените травми. Отделно от това поддържа, че не са отчетени и
настъпилите впоследствие усложнения, които не се припокривали с предходната
травма, както и обстоятелството, че здравословното му състояние не е
възстановено изцяло, като лечението му продължава и към момента на подаване на
въззивната жалба. По така изложените доводи моли за отмяна на решението в
обжалваната от него част и постановяване на друго, с което исковете да бъдат
уважени в цялост.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ответника по делото „Л.С.“ ЕАД, с който изразява
становище за неоснователност на жалбата и моли същата да бъде оставена без
уважение.
Срещу решението в частта, в която искът
за имуществени вреди е уважен за сумата над 86,88 лева и в частта, в която
искът за неимуществени вреди е уважен за сумата над 2 000 лева, е постъпила
жалба от ответника по делото „Л.С.“ ЕАД, в която са изложени съображения за
неправилност на решението в обжалваните от него части. По отношение на
претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди въззивникът
поддържа, че по делото не е установено ищецът да направил разходи за
рехабилитационни процедури, както и същите да са в причинна връзка с
причинените на ищеца травми от процесната трудова злополука. По отношение на
претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди
поддържа, че такова се дължи само за периода, в който ищецът е бил в отпуск при
временна неработоспособност, поради което счита, че справедливото обезщетение в
случая е в размер на 2 000 лева. Отделно от това сочи, че при определяне на
обезщетението съдът е следвало да приспадне платеното такова от застрахователя
по задължителната застраховка „трудова злополука“ в размер на 42,17 лева. По
така изложените доводи моли въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваната от него част и да постанови друго, с което да намали размера на
претендираните от ищеца обезщетения до размера на посочените по-горе суми.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ищеца по делото И.С.В., в който изразява
становище за неоснователност на жалбата и моли същата да бъде оставена без
уважение.
Третото лице помагач „З.Б.И.“ АД не
изразява становище по жалбите.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Въззивните жалби са
допустими като подадени от легитимирани страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което подлежат на
разглеждане по същество.
При изпълнение правомощията си по чл.
269 ГПК настоящият състав намира обжалваното решение за валидно, но частично недопустимо и частично неправилно, съображенията
за което са следните:
ПървоИ.танционното производство е образувано по предявени при
условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.
200, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за ангажиране имуществената отговорност на
ответника за претърпени от ищеца вреди в резултат от трудова злополука,
настъпила на 21.08.2011 г.
Съгласно разпоредбата на чл.
200, ал. 1 КТ правопораждащият спорното вземане за обезвреда фактически състав
включва наличие на трудово правоотношение между ответника и пострадалия, през
времетраенето на което е настъпила трудова злополука по смисъла на чл. 55 КСО,
претърпени от ищеца вреди – в случая имуществени, изразяващи се разлика между
трудовото му възнаграждение и полученото обезщетение поради временна
неработоспособност и неимуществени, изразяващи се в причинени физически и
психически страдания, както и пряка и непосредствена причинна връзка между
злополуката и вредоносния резултат. В приложение правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК установяването на посочените релевантни факти е в доказателствена тежест на
ищеца.
По делото
не е спорно, а и от приложеното към исковата молба допълнително споразумение №
375/31.03.2011 г. се установява, че страните са били обвързани от трудово
правоотношение, възникнало от валидно сключен между тях трудов договор № 254 от
24.07.1990 г., като съгласно споразумението пострадалият е бил назначен при
ответника на длъжност „сътрудник охрана“ в дирекция „Сигурност“, отдел „Контрол
на достъпа“. От събраните по делото писмени доказателства /декларация за
трудова злополука, протокол за разследване на злополуката/, а и доколкото на
етапа на въззивното производство между страните не е спорно, се установява, че
на 31.03.2011 г. по време на изпълнение на трудовите си задължения в Терминал
1, ВИП паркинг, при излизане от помещението на дежурния, ищецът губи съзнание и
пада върху настилка от тротоарни плочки, при което получава контузия на
главата, мозъчно сътресение и спукване на главичката на лява лакътна кост. С
разпореждане № 13568 от 03.09.2011 г. на СУСО – НОИ злополуката е приета за
трудова на осн. чл. 55, ал. 1 КСО.
По делото
не се спори и че преди настъпване на горепосочената трудова злополука - на
05.05.2009 г. ищецът е бил претърпял друга такава, при която също е получил
травма на главата. Съгласно представеното експертно решение № 0195 от
02.02.2011 г. му е определена 20 % трайно намалена работоспособност с водеща
диагноза последици от травми на главата
и общо заболяване – състояние след ЧМТ и посттравматичен церебрастенен синдром.
От
представената по делото застрахователна полица № 11000832804002418 от
28.02.2011 г. се установява, че между ответното дружество и „З.Б.И.“ АД е била
сключена задължителна застраховка „Трудова злополука“ за служителите на „Л.С.“
ЕАД, по силата на която съгласно представеното от застрахователя уведомление, на
И.С.В. е била изплатена от застрахователя сумата в общ размер на 42,17 лева.
От заключението на приетата
по делото и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза, което съдът
намира за компетентно изготвена, се установява, че по време на процесната трудова
злополука ищецът е получил следните травматични увреждания – черепно-мозъчна
травма /контузия на главата и сътресение на мозъка/ и спукване на главичката на
лъчевата кост. Вещото лице е посочило, че в резултат на претърпяната черепно-мозъчна
травма са възникнали усложнения – лек дискоординационен синдром /нарушение в
равновесието/ и посттравматичен церебрастенен синдром /периодично главоболие,
световъртеж, гадене, повръщане/, признато с ЕР на ТЕЛК № 0756/09.04.2012 г. –
50 % трайно намалена работоспособност – за 3 години, с противопоказания – тежък
психически труд и нервнопсихично напрежение, като това състояние на ищеца
продължава с периодични обостряния и към момента на изготвяне на заключението.
Съгласно заключението черепно-мозъчната травма от месец май 2009 г., посочена в
експертното решение на ТЕЛК от 02.02.2011 г. може да се яви като влошен,
променен терен, върху който се наслагва новата ЧМТ, причинена на 21.08.2011 г.
По отношение на счупването на главичката на лакътя в съдебно заседание вещото
лице посочва, че при такова счупване е необходимо обездвижване в шина в рамките
на 20 дни, след което следва раздвижване.
Съгласно заключението на
неоспорената от страните и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза
разликата между полученото от ищеца обезщетение от НОИ за призната трудова злополука
по чл. 55, ал. 1 КСО и обезщетение за временна неработоспособност и нетното
месечно трудово възнаграждение, което би получил, е в размер на 86,88 лева,
като размерът на мораторната лихва върху тази сума за периода 21.08.2011 г. –
15.07.2014 г. е в размер на 25,80 лева.
От показанията на
свидетелката А., намираща се във фактическо съжителство с ищеца, се установява,
че след злополуката в продължение на около месец ищецът е бил с гипсова шина,
след което е започнала рехабилитация. Поради болките в ръката не можел да
полага грижи за детето им, като при промяна на времето, усилие или напрежение
изпитвал болки в ръката. Свидетелката сочи, че най-тежките последици от
злополуката били свързани с получената травма на главата, като след инцидента
освен главоболие, ищецът се оплаквал от гадене, световъртеж, което налагало
ползване на отпуск поради временна неработоспособност. Ищецът се чувствал
непълноценен и депресиран, променило се ежедневието му, като не бил способен да
помага на свидетелката в ежедневните занимания. Съдът намира показанията на
свидетелката за последователни, конкретни и съответстващи на останалите събрани
по делото доказателства, поради което същите следва да бъдат ценени, доколкото
и свидетелката като живееща заедно с ищеца има най-преки впечатления за
състоянието и преживяванията му.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира
от правна страна следното:
Основният спорен по делото
въпрос е относно размера на претендираното от ищеца обезщетение за
неимуществени и имуществени вреди.
По отношение размера на обезщетението за
неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика,
съдържаща се в ППВС № 4/1968 г., Решение № 177 от 27.10.2009 г., по т. д. №
14/2009 г. на ВКС, II ТО, Решение № 334 от 10.10.2012 г. по гр. д. № 1609/2011
г. на ВКС, IV ГО и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Посочената съдебна
практика установява, че справедливостта, като критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова
справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и тя се
извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни
характеристики. Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен
компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип изисква индивидуална
преценка на моралните вреди, причинени на ищеца, като се имат предвид множество
обстоятелства и взаимовръзки /в този смисъл Решение № 140 от 24.07.2013 г. на
ВКС по гр. д. № 1328/2012 г., III ГО/. Конкретно при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди за причинени телесни увреждания такива
обективни обстоятелства могат да са характер и степен на увреждането,
обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените
медицински манипулации, усложненията на здравето на пострадалия, причинените
морални страдания, перспективата и трайните последици, възможност да се
социализира и др. /в този смисъл Решение № 86/06.06.2017 г. по гр. д. №
3856/2016 г., III ГО, ВКС, Решение № 129/01.08.2017 г. по гр.д. № 3070/2016 г.,
IV ГО, ВКС, постановени по реда на чл. 290 /.
В разглеждания случай при съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях
обстоятелства, въззивният съд намира че при определяне размера на претендираното
обезщетение първоинстанционният съд е съобразил всички изброени по-горе
обстоятелства.
Този извод съдът основава на конкретните
обстоятелства в случая, а именно, че в резултат на злополуката ищецът
е получил черепномозъчна травма /контузия на
главата и сътресение на мозъка/ и спукване на главичката на лъчевата кос, наложило
ползването на отпуск за временна неработоспособност за период от 73 дни, че за
значителен период от време движението на ръката е било ограничено, че в резултат на черепно-мозъчната травма са
възникнали усложнения – лек дискоординационен синдром /нарушение в
равновесието/ и посттравматичен церебрастенен синдром /периодично главоболие,
световъртеж, гадене, повръщане/. Това състояние на ищеца продължава с
периодични обостряния, довели до провеждане на поддържаща терапия значителен
период от време след настъпване на инцидента. Съдът взе предвид и преживените
от ищеца физически болки и страдания и обстоятелството, че същите са дали
отражение върху начина му на живот, като са препятствали пълноценното му
участие в социалния и семейния живот – да изпълнява родителските си задължения
и участва пълноценно в домакинската работа.
Всички тези обстоятелства,
преценени поотделно и в съвкупност, налагат извод, че определеното от районния
съд обезщетение от 14 000 лева е съответно на критериите за справедливост и е
от естество да обезщети твърдените от И.С.В. и доказани неимуществени вреди. Неоснователни
са доводите на въззивника – ищец, че съдът дължи определяне на отделно обезщетение
за всяка от причинените травми. За претърпените от пострадалия неимуществени вреди
се дължи общо обезщетение, при определяне на което следва да се вземат предвид
всички настъпили увреждания, обстоятелствата за които следва да бъдат преценени
съвкупно, още повече, че често настъпилите последици са взаимно обусловени от
всички травми. В тази връзка са неоснователни и доводите на ответника във
въззивната му жалба, че обезщетение се дължи само за периода, в който ищецът е
ползвал отпуск за временна неработоспособност. Работодателят дължи обезщетение
за всички преки и непосредствени вреди от настъпилата злополука независимо дали
пострадалият е ползвал или не отпуск поради временна неработоспособност.
По отношение на
искането на ответника по чл. 200, ал. 4 ГПК за намаляване на обезщетението с
размера на получената от ищеца сума от 42,17 лева по сключения между ответника
и третото лице помагач договор за застраховане на работниците и служителите за
риска „злополука“ съдът намира следното:
За да е налице основание за приспадане на платените от ответника суми и изплатеното на ищеца застрахователно обезщетение по реда на чл. 200, ал. 4 КТ, следва да се установи, че тези плащания се отнасят за претендираните в настоящото производство обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. Ответникът не твърди, а и не е ангажирал доказателства, въз основа на които да се направи еднозначен и категоричен извод, че платената сума в размер на 42,17 лева е за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди или за имуществените такива, претендирани в настоящото производство. Същевременно в доказателствена тежест на ответника е да установи това обстоятелство, като проведе главно и пълно доказване. В хода на производството не се установи посочените суми да са предназначени за обезщетяване на претърпените от ищеца и претендирани в настоящото производство вреди, поради което този факт следва да се приеме за недоказан.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Обжалването на решението в тази част е
бланкетно, без да са посочени конкретни оплаквания, поради което правомощията
на въззивния съд относно преценката за правилността на същото са ограничени
съгласно чл. 269 ГПК. Въззивният съд споделя изцяло съображенията на СРС за
дължимост в разглеждания случай на обезщетението за забава, считано от датата
на настъпване на процесната злополука /05.12.2010 г./ до датата на предявяване
на исковата молба /18.01.2013 г./ в размер на присъдения от СРС размер от
4 156,97 лева.
По отношение на претенцията за имуществени вреди, въззивният съд
намира следното:
Видно от
изложеното в исковата молба ищецът заявява претенция за заплащане на сумата от
2 100 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разлика между
трудовото възнаграждение, което би получил за периода 21.08.2011 г. – 22.07.2014
г., ако не бе настъпила трудовата злополука, причинила временна неработоспособност
и полученото от него обезщетение по държавното обществено осигуряване.
Основанието на претенцията се извлича от нормата на чл. 200, ал. 3, вр. ал. 1 КТ, съгласно която работодателят дължи обезщетение за разликата между
причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително и пропусната полза
и обезщетението и/или пенсията по обществено осигуряване.
Предмет на проверка във въззивното
производство е решението на СРС в частта, в която е присъдил обезщетение за
имуществени вреди над сумата в размер на 86,88 лева до присъдения размер от
326,88 лева. На етапа на въззивното производство страните не спорят, а и от
заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, се
установява, че посочената по-горе разлика между трудовото възнаграждение, което
ищецът би получил и платеното му обезщетение за временна неработоспособност за
процесния период е в размер на 86,88 лева.
Спорен е въпросът за дължимостта на сумата в размер на
240 лева, представляваща разходи за рехабилитационни процедури съгласно представената
от ищеца фактура от 14.11.2014 г. По делото обаче не са наведени фактически
твърдения за направени разходи за лечение, с което на ищеца да са причинени
имуществени вреди, като в хода на първоинстанционното производство не е заявена
и претенция за тяхното заплащане. При
това положение присъждането им представлява произнасяне по непредявен иск,
което прави решението на СРС недопустимо. Следователно в частта, в която в
полза на ищеца е присъдено обезщетение за имуществени вреди над сумата в размер
на 86,88 лева до сумата от 326,88 лева решението на СРС следва да бъде
обезсилено.
С оглед акцесорността на претенцията за обезщетение за
забава, на ищеца се дължи такова върху сумата от 86,88 лева, което за исковия
период 21.08.2011 г. – 15.07.2014 г. съгласно заключението на ССчЕ е в размер
на 25,80 лева. При това положение решението на СРС следва да бъде отменено и в
частта, в която в полза на ищеца е присъдено такова над тази сума до присъдения
размер от 97,05 лева.
При този изход на спора на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца се дължат разноски в
първоинстанционното производство в размер на 544,06 лева, поради което
решението следва да бъде отменено в частта, в която са му присъдени разноски за
разликата над 544,06 лева до присъдения от СРС размер от 553,33 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника се дължат разноски в общ размер на 1925,34 лева,
поради което следва да му бъдат присъдени допълнително 13,14 лева,
представляващи разликата между присъдените от СРС такива от 1912,20 лева и
дължимите 1925,34 лева.
Предвид неоснователността на
жалбата на ищеца, разноски за въззивното производство не му се дължат. Такива
се дължат на ответника, като същите съразмерно на уважената част от жалбата му
възлизат на сумата в размер на 10,06 лева /за платена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение/.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
Решение от 30.06.2016 г., постановено по гр. д. № 38811/2014 г., по описа на
СРС, 55 състав, в обжалваната част, в
която „Л.С.“ ЕАД, с ЕИК ******** и седалище и адрес на управление ***, е
осъдено да заплати на И.С.В., с ЕГН ********** и адрес ***, сумата в размер на
240 лева, представляваща разлика между действително дължимия размер от 86,88 лева
до присъдената от СРС сума от 326,88 лева – обезщетение за
претърпени имуществени вреди, в резултат на трудова злополука от 21.08.2011 г.,
ведно със законната лихва от 15.07.2014 г. до окончателното плащане, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
тази част.
ОТМЕНЯ
Решение
от 30.06.2016 г., постановено по гр. д. № 38811/2014 г., по описа на СРС, 55
състав, в обжалваната част, в която „Л.С.“
ЕАД, с ЕИК ******** и седалище и адрес на управление ***, е осъдено да заплати
на И.С.В., с ЕГН ********** и адрес ***, сумата над 25,80 лева до присъдения от
СРС размер от 97,05 лева - обезщетение за забава върху главницата за
имуществени вреди за периода 21.08.2011 г. – 14.07.2014 г., както и в частта, в която ответникът е осъден
да заплати на ищеца сумата над 544,06 лева до
присъдения от СРС размер от 553,33 лева – разноски по делото, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от И.С.В., с ЕГН ********** и адрес ***, срещу „Л.С.“ ЕАД, с ЕИК ********
и седалище и адрес на управление ***, иск за заплащане на сумата над 25,80 лева
до присъдения от СРС размер от 97,05 лева - обезщетение за забава върху
главницата за имуществени вреди за периода 21.08.2011 г. – 14.07.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 30.06.2016 г.,
постановено по гр. д. № 38811/2014 г., по описа на СРС, 55 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
И.С.В., с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на „Л.С.“ ЕАД, с ЕИК ********
и седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК
допълнително сумата от 13,14 лева – разноски в
първоинстанционното производство, както и на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал.
3 и ал. 8 ГПК – сумата от 10,06 лева – разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице помагач - „З.Б.Инс“ АД.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред
Върховния касационен съд в частта, в която съдът се е проинесъл по предявеният
иск за обезщетение за претърпени неимуществемни вреди. В останалата част решението
е окончателно не подлежи на обжалване,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.