Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 16.07.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава
Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №12633 по
описа за 2019 год.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.05.2018
год., постановено по гр.дело №11171/2018 год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в, поправено
с решение от 08.02.2019 год. и решение от 05.08.2019 год. и изменено в частта
за разноските с определение от 08.02.2019 год., е признато за установено по
предявените от М.И.Д. срещу „Ф.И.“ ЕАД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника следните суми: 1 964.07 лв. – главница по договор за кредитна
карта от 07.06.2007 год., сключен между ищцата и „Обединена българска банка“
АД, 331.64 лв. –
договорна лихва за периода от 07.02.2011 год. до 12.12.2011
год., 19.86 лв. – наказателна
лихва за периода от 07.02.2011 год. до 12.12.2011
год., 1 211.97 лв. – законната
лихва върху главницата за периода от 13.12.2011 год. до 01.09.2017 год. и 297.67 лв. – съдебни разноски, за които суми е издаден
изпълнителен лист по ч.гр.дело №20413/2011 год. по описа на РС-Варна и
ответникът е осъден да заплати, както следва: на адв.
П.Й.Н. на основание чл. 38 ЗА сумата от 637.50 лв. и по сметка на СРС на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 153 лв., представляваща държавна такса.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника „Ф.И.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че
договореното частично изпълнение прави плащанията периодични, тъй като за
наличието на периодично плащане следвало същото по естеството си да е с периодичен
характер или да е установено като такова със закон. Периодичните плащания
представлявали самостоятелно обособени и еднородни престации,
независими една от друга, произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко
от тези плащания било независимо и самостоятелно от останалите. По процесното договорно правоотношение всяка едно плащане
представлявало частично изпълнение и нямало качеството на самостоятелност.
Освен това ако отделното плащане било заявено в самостоятелно производство, то
обективните предели на силата на пресъдено нещо щели
да обхванат цялото вземане, освен ако искът бил предявен като частичен.
Следователно в случая приложимата погасителна давност била пет години по
отношение на главницата и три години по отношение на лихвите. На следващо място
сочи, че всяко валидно предприето изпълнително действие прекъсвало давността. В
случая налагането на запор върху дружествен дял представлявало валидно
изпълнително действие, поради което и давността била прекъсната на 02.09.2015
год. и от този момент започнала да тече нова давност. Изпълнителното
производство се прекратявало по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК, но последващото подаване на молба, с която взискателят сочел годен да го удовлетвори изпълнителен
способ, прекъсвало давността, тъй като кредиторът явно и недвусмислено
заявявал, че не се е дезинтересирал от вземането си. Ето
защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата по
жалбата М.И.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че в случая се касаело за периодични плащания и приложима била тригодишната
давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Доколкото обаче последното валидно изпълнително
действие било извършено на 20.03.2012 год., то от този момент до датата на
подаване на исковата молба били изтекли повече от пет години. Освен това при
настъпила перемпция нямало как да се приеме, че
осъщественият след това запор на дружествен дял на 02.09.2015 год. прекъсва
давността. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира
за установено следното:
Предявени са за разглеждане
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо, но е неправилно.
Оспорването на вземания, във
връзка с които е била издадена заповед
за изпълнение, по общия исков
ред, без да е използван специалния ред, предвиден в глава ХХХVІІ „Заповедно производство” от ГПК, е недопустимо. Това произтича от особения характер
на производството, уредено в горепосочената глава от ГПК. Касае
се за специални
процесуални норми, установяващи специфични права /съответно задължения/ – относими само към страните по вече инициирано
производство по издаване на заповед
за изпълнение. Поради характера си тези разпоредби
изключват прилагането на общите разпоредби
на ГПК. Това разбиране се налага
с оглед логиката и духа на уредбата,
приета с новия ГПК /в сила от 01.03.2008 год./, защото предвидения
специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна защита на интересите му
– възражение по чл.
414 ГПК, възражение
по чл.
423 ГПК или
предявяване на иск по чл.
424 ГПК
/в Определение от № 318 от 09.07.2019 год. на ВКС, постановено по ч.гр.дело №
2108/2019 год., ІV г. о., ГК, е прието, че длъжникът може да предяви и
отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК,
когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство,
но до изтичането на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК/. Длъжникът е улеснен,
защото законът изисква само депозирането
на възражение от негова страна
– дори без да е необходимо мотивиране на това
възражение, за да се размести
доказателствената тежест и за да бъде
заявителят /кредиторът/ задължен да
установява вземането си по исков
ред, в предвидения за това срок
– чл. 415 от ГПК. Пропускането на горепосочените способи за защита
води до неблагоприятни
за длъжника последици, но това
не дава основание
на длъжника да търси защита,
чрез друг иск извън предвидените.
Прилагането на исковия ред по чл. 439 ГПК за защита на длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение, не
влиза в колизия с правата му по чл. 424 ГПК. Фактическите състави за оспорване
на изпълнението, съответно на вземането, са различни. В първия случай, длъжникът
може да се позовава на факти, които са новонастъпили
– след влизане в сила на заповедта за изпълнение, докато във втория – фактите
или доказателствата следва да са новооткрити – в този смисъл например Определение № 956 от
22.12.2010 г. на ВКС по ч.
т. д. № 886/2010 г., I т. о., ТК и Решение № 6 от
21.01.2016 г. на ВКС по т.
д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК.
В разглеждания случай ищцата твърди,
че е била уведомена за издадената срещу нея заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №20413/2011 год.
по описа на РС-Варна, на 19.07.2017 год. и е пропуснала срока за възражение
/виж уточняваща молба от 25.09.2017 год./, като основава отрицателните си установителни искове на изтекла тригодишна давност, която е
започнала да се отброява от 2012 год. /когато срещу нея е било образувано изпълнителното
производство – виж уточняваща молба от 08.11.2017 год./. Т.е., същата се
позовава както на факти, които са настъпили преди влизането в сила на процесната заповед за изпълнение, така и на такива,
настъпили след това – двуседмичният срок по чл. 414, ал. 2 ГПК следва да се
счита за изтекъл на 02.08.2017 год.
За процесуалните предпоставки,
обуславящи съществуването на правото на иск, включително правния интерес, съдът
е длъжен да следи служебно. Допустимостта на отрицателния установителен
иск по чл. 439 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на
твърдения за новонастъпили факти, чието установяване
би обусловило извод за погасяване на вземанията по заповедта за изпълнение. Ако
ищецът не твърди такива факти, той няма правен интерес да претендира по исков
ред установяване на несъществуването на изпълняемите
права. В разглеждания случай е изключена възможността изпълняемите
права да се оспорват въз основа на факти, обхванати от преклудиращото
действие на заповедта за изпълнение – давност, текла до влизането й в сила. Въззивният съд приема, че относими
към настоящия материален спор са единствено твърдените от ищцата новонастъпили факти – текла давност за времето след влизане
в сила на заповедта за изпълнение, а именно считано от 03.08.2017 год., като в
тази връзка съобразява, че по образуваното по молба от 23.01.2012 год. на стария
кредитор „Обединена българска банка“ АД изпълнително дело №№20127150400050 по
описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№715 на КЧСИ, район на действие
Окръжен съд – Варна, впоследствие преобразувано в изпълнително дело
№20158070401439 по описа на частен съдебен изпълнител Н.Д., с рег.№807 на КЧСИ,
с район на действие Окръжен съд – Варна липсват данни за надлежно връчване на процесната заповед за изпълнение или на друг акт/съобщение,
в който е възпроизведено съдържанието на заповедта за изпълнение, преди
сочената от ищцата дата.
На следващо място настоящият съдебен
състав счита, че при осъществяването на
принудително изпълнение въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение,
изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква
в момента на изтичане на срока
за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК /като в хипотезата на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съдът служебно издава изпълнителен лист/.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект,
аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не
може да релевира възраженията си срещу дълга по общия
исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно
разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг.
и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал.
2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се
приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116,
б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство
е да се установи дали претендираното вземане е
спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника
да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж Решение № 100 от
20.06.2011 год. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК,
Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о.,
ГК.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени
изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т.ч. насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Взискателят има задължение със
свои действия да поддържа висящността на
изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения
от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има
само декларативен, а не конститутивен характер.
Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от
страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
В контекста на изложеното следва да се
приеме, че считано от 03.08.2017 год. – когато е влязла в сила процесната заповед за изпълнение поради неподаването на
възражение от ищцата, приравнено на признание на вземанията по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, е започнала да тече нова петгодишна давност. От посочената дата до приключването
на съдебното дирене в настоящата инстанция – 16.06.2020 год. не е изтекъл
изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и процесните
вземания не са погасени по давност. Релевираните
претенции се явяват неоснователни.
Изводите на въззивния
съд не съвпадат с тези, изложени от СРС. Ето защо обжалваното решение следва да
бъде отменено, а исковете по чл. 439, ал. 1 ГПК – отхвърлени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответницата по жалбата /ищцата/ следва да бъде
осъдена да заплати на жалбоподателя /ответника/ направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 76.50
лв.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 04.05.2018 год.,
постановено по гр.дело №11171/2018 год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в, поправено
с решение от 08.02.2019 год. и решение от 05.08.2019 год. и изменено в частта
за разноските с определение от 08.02.2019 год., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от М.И.Д. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че
ищцата не дължи на ответника следните суми: 1 964.07 лв. – главница по
договор за кредитна карта от 07.06.2007 год., сключен между ищцата и „Обединена
българска банка“ АД, 331.64 лв. – договорна лихва за периода от 07.02.2011 год.
до 12.12.2011 год., 19.86 лв. – наказателна лихва за
периода от 07.02.2011 год. до 12.12.2011 год.,
1 211.97 лв. – законната лихва върху главницата за периода от 13.12.2011
год. до 01.09.2017 год. и 297.67 лв. – съдебни разноски , за които суми е
издаден изпълнителен лист по ч.гр.дело №20413/2011 год. по описа на РС-Варна и
които са предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело №20158070401439
по описа на частен съдебен изпълнител Н.Д., с рег.№807 на КЧСИ, с район на действие
Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА М.И.Д. с ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 76.50
лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/