P Е Ш Е Н И
Е
№ ………
Гр. София, 18.02.2015г.
Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав
в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и петнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
при участието
на секретаря Е.Г. като разгледа
т.д. № 8149 по описа
за 2014г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
626 от ГПК във връзка с чл. 17, т.1 от Регламент /ЕО/ № 1896/2006г. на
Европейския парламент и Съвета от 12.12.2006г. за създаване на европейска
заповед за плащане.
Ищецът „Ю.Б.” АД поддържа, че по т. д.№ 4828/2013г.
на СГС, VІ-14 състав по негова молба с разпореждане от 23.08.2013г. му е
издадена европейска заповед за плащане срещу ответника „П.Х.” С.А., Италия,
като поръчител по договор за банков кредит № 100-721/22.02.2008г. и описаните
анекси за сумата от 1 000 000 евро – неизплатена главница. Сочи, че
длъжникът е подал възражение, като на 03.12.2013г. е получил съобщение от съда
с указания, че му се дава възможност да довнесе държавна такса за образуване на
исково производство. Предвид горното ищецът претендира признаване за
установено, че ответникът му дължи сумата от 1 955 830 лв.,
представляващи част от дължимата главница по договора за кредит, за която има
издадена европейска заповед за плащане. С допълнителната искова молба от
02.04.2014г. ищецът поддържа, че е претенцията му е допустима, предявена пред
компетентния съд, възразява срещу твърденията на ответника за недействителност
на договора за кредит, счита, че не е налице хипотезата на чл. 147, ал.1 от ЗЗД, тъй като задължението е с падеж - 22.02.2013г., независимо от
неподписването на допълнителните споразумения от страна на поръчителя, като
сочи, че е спазил шестмесечния срок с подаването на молбата за предявяването на
вземанията срещу кредитополучателя – „ Л.Е.” ООД, за който е открито
производство по несъстоятелност, с молба от 15.08.2013г., и че това е
единствения правен способ за реализиране на правата му. Изтъква, че
възражението на ответника, че е налице хипотезата на чл. 637, ал. 6, т.3 от ТЗ
не намира приложение, тъй като задължението не е обезпечено с имущество на
трето лице, а с такова на самия кредитополучател. В хода на съдебното
производство поддържа претенцията си чрез процесуалния си представител – адв. С., като излага подробни съображения и в писмени
бележки.
Ответникът „П.Х.” АД е подал писмен отговор от 27.02.2014г. и
допълнителен писмен отговор от 28.04.2014г., като оспорва иска и по
съображения, подробно изложени в писмени бележки чрез процесуалния си
представител – адв. Ч.. Счита, че искът е недопустим,
тъй като чл. 626 от ГПК не препращал към правилата за заповедното производство
и ищецът нямал правен интерес от иска. Твърди се и недопустимост на иска поради
неспазване на изискването на чл. 147, ал.1 от ЗЗД, а именно, че ищецът като
кредитор не е предявил иск срещу длъжника шест месеца след падежа. Оспорва иска
и по основание, и по размер, като твърди, че нямало писмен договор за
поръчителство и едностранното му изявление по самия договор за кредит от
22.02.2008г. не можело да породи желаните правни последици. Твърди и
недействителност на тристранния договор за поръчителство и анекс № 1 към него,
поради това, че не е налице валидно решение на съответния орган на управление
на дружеството за сключване на договора за поръчителство, като се позовава на
чл. 238, ал. 2 и чл. 239 от ТЗ, като счита, че е императивно изискване
протоколите от заседанията на Съвета на директорите да са подписани от всички
присъстващи членове. Поддържа, че банката при неизпълнение на задължението си
да оказва текущ контрол върху финансовото състояние на кредитополучателя след
падежа – 22.02.2013г. и въпреки забавата в плащането, без знанието и съгласието
му като поръчител сключва две допълнителни споразумения съответно №
2/14.06.2013г. и № 3/02.07.2013г. с които удължава срока на кредита, което
обаче води до отпадане на неговата отговорност като поръчител съгласно чл. 147,
ал.2 от ЗЗД.
Съдът като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
От материалите по приложеното
търг. дело № 4828/2013г. на СГС, VІ-14 състав е видно, че по молба за европейска
заповед за плащане, подадена на 15.08.2013г. от „Ю.Б.” АД, с разпореждане от
23.08.2013г. съдът е разпоредил издаването на европейска заповед за плащане на
основание чл. 12 от Регламент /ЕО/ № 1896/2006г. на Европейския парламент и
Съвета от 12.12.2006г. за създаване на европейска заповед за плащане, в полза
на „Ю.Б.” АД срещу „П.Х.” С.А. И „Х.” С.А. за сумата от 1 000 000
евро / един милион евро/, представляваща част от дължима главница по договор за
банков кредит № 100-721/22.02.2008г., описаните допълнителни споразумения към
него и договор за поръчителство от 22.02.2008г., както и извлечение от сметка.
С разпореждането е указано връчването на заповедта съобразно българското
законодателство по начин, отговарящ на чл. 13 от Регламента. С вх.№
131563/20.11.2013г. „П.Х.” С.А. е подал възражение срещу европейската заповед
за плащане, по което с разпореждане от 26.11.2013г. съдът е указал на заявителя
– банката довнасяне на държавна такса. Съобщението е връчено на 03.12.2013г.,
видно от разписката, като с молба от 12.12.2013г. „Ю.Б.” АД е приложил копие от
подадената на 10.12.2013г. искова молба, по която е образувано настоящото
производство.
На 22.02.2008 г. между „Ю. Б.” АД
/с предишно
наименование Ю.Е.Д.Б. АД/ от една страна и „Л.Е.” ООД, с ЕИК ****, в качеството
му на кредитополучател е сключен представения договор за банков кредит №
100-721, съгласно който банката предоставя на кредитополучателя инвестиционен
кредит в размер до 3 500 000 евро. Съгласно чл. 2 от договора срокът за
усвояване на кредита е в рамките на 24 месеца, считано от датата на подписване
на договора до 22.02.2010г., а крайния срок за издължаването му е 22.02.2012г. Договорът
за кредит е подписан и от „П.Х.” С. А., в качеството му на поръчител, като на
същата дата е подписан между „Ю. Б.”АД и „П.Х.”
С. А. и договор за поръчителство към договора за кредит. Съгласно чл. 3, ал. 1
от договора кредитополучателят има 24 месеца гратисен
период, през който изплаща само договорената лихва. С допълнително споразумение
№ 1 от 28.06.2012г. страните са се съгласили крайния срок на за погасяване на
кредита да е 22.02.2013г., като е уговорено и обезпечение чрез подписване на
запис на заповед от кредитополучателя. В чл. 35 от договора за кредит страните
са уговорили, че същият е обезпечен с ипотека, която кредитополучателят
учредява върху описания свой собствен недвижим имот. В чл. 14 от договора е
уговорено, че в случаите, когато плащането не е достатъчно да покрие всички
задължения, първо се издължават разноските, после лихвите и накрая главницата в
съответствие с чл. 76 от ЗЗД. С Анекс № 1 подписан на 03.05.2011г. е изменена
клаузата за уговорена лихва, като същата възлиза на сбора от действащия
тримесечен Юрибор и договорена лихвена надбавка в
размер на 4.8%, наказателна лихва в размер на сбора от действащия тримесечен Юрибор и договорена лихвена надбавка в размер на 8.8%. С
този анекс е уговорено допълнително обезпечение, а именно представяне на
банкова гаранция от кредитополучателя. С анекса кредитополучателя се е задължил
да учреди особен залог в полза на банката върху описаните вземания,а по силата
на чл.9, ал.1 – да осигури учредяване и на особен залог върху дружествените
дялове на посочените съдружници – „Л.И.“ и „Б.П.М.“ ЕООД, представляващи 100%
от капитала на дружеството. Анексът е подписан и от поръчителите, които
съгласно чл. 15 са се съгласили с всички клаузи. С допълнително споразумение №
2 от 14.06.2013 г. е уговорено учредяване на особен залог върху вземания на
кредитополучателя, а с допълнително споразумение № 3 от 02.07.2013 г. страните
са се споразумели срокът на договора да се удължи до 22.07.2013 г. Последните
две споразумения не са подписани от поръчителите.
В договора за поръчителство
страните са уговорили, че ответникът се задължава да отговаря за задълженията
на кредитополучателя по опуснатия договор за кредит и по договор за овърдрафт,
които е декларирал, че е получил и се е задължил да приподпише.
В чл. 2, ал. 2 от договора е уговорено, че действието на договора за
поръчителство продължава до пълното окончателно издължаване на вноските по
кредитите, лихвите, таксите, комисионните и разноски, включително направените
такива за събиране на вземанията по съдебен ред. В чл. 6 от договора за
поръчителство страните са уговорили, че поръчителите остават задължени и след
падежите на главните задължения, без да е необходимо кредиторът да предявява
иск срещу кредитополучателя в шестмесечен срок от настъпване на падежа. В чл.
10 от договора за поръчителство е посочено, че за неуредените въпроси се
прилагат разпоредбите на българското законодателство, в чл. 11, ал.1 от същия е
уговорено, че всички спорове по договора са подсъдни на съдилищата в Република
България. Съгласно чл.1, ал. 1 от подписания Анекс № 1 към Договора за
поръчителство крайният срок за издължаване на кредита спрямо поръчителя „П.Х.” С. А е до 22.02.2013г.
От справка по ТР е видно, че
спрямо дружеството – кредитополучател „Л.Е.” ООД е открито производство по
несъстоятелност с решение от 31.07.2013г. на ОС – гр. Пазарджик по т.д.№
100/2013г., с начална дата на неплатежоспобността –
01.01.2013г., като с представената молба от 15.08.2013г. ищецът е предявил
вземанията си в производството по несъстоятелност. В Търговския регистър е
обявено определение на съда по несъстоятелността по чл. 692 от ТЗ под №
364/13.06.2014г., с което са одобрени списъците с описаните промени, като
вземането на ищеца „Ю.Б.“ АД в общ размер на 6 006 549, 38 лв. е
включено в списъка на приетите вземания.
По делото е изслушано основно и
допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото
лице Р.Г., което съдът кредитира като дадено обективно, безпристрастно и
компетентно и което не се оспорва от страните. От експертното заключение се
установява, че в Приложение № 1 от предоставените фотокопия от движение по евровата разплащателна сметка на Л.Е. ООД, вещото лице е систематизирало
данните за усвояване на банковия кредит по суми и дати, и вноските за
погасяване на същия, като усвоеният кредит е в размер на 2 917 439.72
евро, погасени са суми в размер на 2621.42 евро и непогасената главница възлиза
на 2 914 818.01 евро. Съгласно
направените изчисления от вещото лице по приложенията размерът на договорената
лихва за периода от 28.02.2008 г. до 22.05.2014 г. възлиза на 566 314.17 евро, а
размерът на просрочената лихва е 385 286.14 евро, като общия размер на лихвите
възлиза на 956 600.31 евро. В Приложение № 3 вещото лице е отразило извършените
плащания от евровата разплащателна сметка на „Л.Е.“
ООД за направените погасителни вноски на начислените суми за договорени и
просрочени лихви, като размерът на погасените лихви възлиза на 688 366.93 евро,
а неразплатената лихва възлиза на 268 233.38 евро. В Приложение № 4 е
систематизирана информация от счетоводните регистри на банката за начислените и
погасени суми за такси по договора, като в основното заключение експертът сочи,
че начислените такси за периода от 29.02.2008 г. до 22.12.2013 г. са в размер
на 77 212.06 евро, а погасените са в размер на 68 755.47 евро, като непогасените
такси възлизат на сумата от 8456.59 евро. Вещото лице е изчислило по основното
заключение, че към 15.08.2013 г. размерът на начислените лихви е 748 141.13
евро. В приложение № 3 към експертизата са отразени направените погасителни
вноски на начислените суми за договорени и просрочени лихви, като размерът на
погасените лихви възлизат на 688 366.93 евро, неразплатената лихва възлиза на
263 233.38 евро, т.е. към 15.08.2013
г. размерът на неразплатените лихви е 59 774.20 евро. В Приложение № 4 експертът е дал информация от
счетоводните регистри на банката за начислените и погасени суми за такси по
договор, съгласно която начислените такси за периода от 29.02.2008 г. до
22.12.2013 г. са в размер на 77 212.06 евро, погасените са в размер на 68
755.47 евро, размерът на
непогасените такси е 8 456.59 евро. Към 15.08.2013 г. размерът на начислените такси е 72 354.02 евро, а на неразплатените такси е 3 598.55 евро. В допълнителното
заключение вещото лице е систематизирало
и допълнило данните по представеното към
основната експертиза Приложение № 4, като към начислените такси по договор са добавени пропуснатите периоди,
а към погасените такси са прибавени
погасените суми от левовата сметка и погасените суми от евровата сметка за пропуснатите начислени такси за
съответните периоди. Предвид горното сочи, че дължимите такси по процесния кредит към 22.12.2013г. възлизат на 4 768.45
евро, показани в приложение № 4 към допълнителната експертиза. При направената
проверка в банката за пристъпването към изпълнение по договора за особен залог,
респективно усвояването от ищеца в качеството на заложен кредитор на сумата от
96 092.45 лв. на 02.08.2013 г. от разплащателната сметка на длъжника „Л.Е.” ООД
– в несъстоятелност с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от синдика С.М. Ж., вещото лице е установило, че сумата от 96
092.45 лв. към момента на изготвяне на експертизата не е постъпила по банковата
сметка на ищеца, като при евентуалното й постъпване, ще се приложи разпоредбата
на чл. 14 от подписания на 22.02.2008 г. договор за банков кредит № 100-721 за поредността
на погасяване на задълженията -
разноски, лихви и накрая главници
в съответствие с чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Предвид извършените изчисления
експертизата сочи, че общо размерът на непогасените суми по процесния
кредит, след преработка на приложение № 4 за начислени и погасени такси е 3 182
819.84 евро, включваща сумата от 2 914 818.01 евро главница; 263 233.38 евро лихви и 4 768.45 евро такси.
По делото е представен протокол
за предявяване на разпределение от 20.01.2014г. от депозитаря
Р.Д.Г., с който сумата от 96 092, 45 лв. е разпределена на „Ю.Б.“ АД по
договора за особен залог, по който е вписано пристъпване към изпълнение,
окончателен списък, становище от същата по постъпило възражение срещу сметката,
решение на РС – Пазарджик от 24.10.2014г. по гр.д.№ 452/2014г., с което е
отхвърлена като неоснователна жалбата на синдика на „Л.Е.“ ООД по чл. 41, ал. 3
от ЗОЗ срещу гореописаното разпределение. С решение № 623/19.12.2014г. на Пазарджиски окръжен съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд с аргумент, че не е следвало да се
извършва разпределение, тъй като заложният кредитор е само един. Към момента на
приключване на устните състезания не е установено решението да е влязло в сила.
При така установената фактическа
обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Съдът намира, че възраженията на
ответника, че исковата претенция е недопустима на основание чл. 147 от ЗЗД са
неоснователни по следните съображения:
Съгласно
чл. 147, ал. 1 от ЗЗД поръчителят остава
задължен и след падежа на главното
задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника
в течение на шест месеца, а съгласно ал. 2 от същата
норма продължението на срока,
дадено от кредитора на длъжника,
няма действие спрямо поръчителя, ако той не
е дал съгласието си за това. Следователно фактическият му
състав на нормата на чл.
147, ал. 1 ЗЗД, регламентиращ
прекратяване на поръчителството, включва две кумулативни предпоставки, които
са: изтичане на посочения период от
време от падежа на главното
задължение и бездействие на кредитора спрямо
длъжника в преклузивния шестмесечен срок след това. Константната
съдебна практика, а и задължителната такава (т. 4 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС) приемат, че срокът по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. С оглед характера на срока по
чл. 147, ал. 1 от ЗЗД като преклузивен е недопустим отказ от същия след изтичането
му, както
и продължаването му, и следователно не е допустима възможността за
предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл. 147, ал. 1 предл.1 ЗЗД. Предвид горното, независимо от уговореното в чл. 6 от
договора за поръчителство, че поръчителите остават задължени и след падежите на
главните задължения, без да е необходимо кредиторът да предявява иск срещу
кредитополучателя в шестмесечен срок от настъпване на падежа, съдът намира, че
следва да се прецени дали е спазен преклузивният
шестмесечен срок по чл. 147 от ЗЗД, а горната клауза не следва да се взема
предвид и съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД следва да се счита неписана в договора.
Законът регламентира прекратяване
на поръчителството поради бездействие на кредитора по
договора след падежа на главното
задължение. В случая падежът на главното задължение по последния
сключен анекс е 22.07.2013 г., а на 15.08.2013г. ищецът е предявил вземанията
си срещу главния длъжник и кредитополучател в производството по
несъстоятелност, като на същата дата – 15.08.2013г. е подадена и молбата по търг.
дело № 4828/2013г. на СГС, VІ-14 състав за издаване на европейска заповед за
плащане срещу поръчителите, като тя е уважена с разпореждане от 23.08.2013г., а
настоящото дело е нейно продължение съгласно изрично посоченото в чл. 16 от приложимия
Регламент /ЕО/ № 1896/2006г. на Европейския парламент и Съвета от 12.12.2006г.
за създаване на европейска заповед за плащане. Предвид горното съдът намира, че
макар формално да е образувано отделно търговско дело по иска, то същият следва
да се счита предявен от датата на молбата за издаване на европейска заповед
именно с оглед постановеното в Регламента. Следователно срокът по чл. 147, ал.
1 от ЗЗД е спазен. Дори и да се възприемат доводите на ответника, че доколкото
не е подписал допълнителното споразумение за продължаване на срока до
горепосочената дата – 22.07.2013г., той е обвързан от предходното споразумение,
с което падежът на задълженията по договора за кредит е определен на
22.02.2013г., което споразумение е подписано от поръчителите и е очевидно, че
до 15.08.2013г. не са изтекли повече от шест месеца, тъй като шестмесечния
период би изтекъл едва на 22.08.2013г., поради което и преклузивният
срок по чл. 147 от ЗЗД е спазен. Съдът намира, че с оглед обстоятелството, че
главният длъжник е обявен в несъстоятелност с решение от 31.07.2013г., то
предявяването на претенции спрямо него следва да се счита осъществено с
подаване на молбата за предявяване на вземанията, която по последици е приравнена
с подаването на иск по аргумент от чл. 685а от ТЗ, съгласно която норма предявяването
на вземане в производство по несъстоятелност прекъсва давността. Неоснователни
са доводите на ответника, че независимо от откриването на производство по
несъстоятелност, банката е следвало в шестмесечен срок да предяви иск срещу
главния длъжник и такъв би бил допустим, поради това, че според ответника е
налице парично вземане, обезпечено с имущество на трети лица. Съгласно чл.
637, ал. 1 от ТЗ с откриване на производството
по несъстоятелност се спират съдебните
и арбитражните производства
по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника,
с изключение на трудови спорове по парични вземания, тъй като кредиторът има възможност да получи
удовлетворение в производството
по несъстоятелност, което представлява способ за
универсално принудително изпълнение чрез предявяване на вземанията си по реда
на чл. 685 - чл. 695 от ТЗ. Разпоредбата на
чл. 637, ал. 6 ТЗ предвижда, че след
откриването на производство по несъстоятелност е недопустимо образуването на нови съдебни или
арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника, освен за защита
на правата на третите лица,
които са собственици на вещи, находящи се в масата на
несъстоятелността, трудови спорове или за
парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица.
Нормата на чл. 637, ал. 6, т. 3 от ТЗ урежда изключение
от общото правило на ал.
1, чл. 637 ТЗ, поради което следва да
се тълкува ограничително, като под обезпечения
с имущество на трети лица, следва
да се разбират
само вещните (реални) обезпечения, които трети лица
са учредили за обезпечаване изпълнението на паричното задължение на дружеството, по отношение на
което е открито производство по несъстоятелност, т.е., хипотезите, при които третите лица
имат положението на т.нар. вещни
поръчители, учредили залог върху собствена
движима вещ или ипотека върху
собствен недвижим имот, за обезпечаване
на чуждо задължение, но не и поръчителството като лично обезпечение.
В този смисъл е
налице и практика на ВКС, която
настоящият съд споделя, а именно определение №144/25.02.2013г. по ч. т.д.№
48/2013г. на ВКС, II т.о., в което изрично се сочи и,
че „откриването на производство по несъстоятелност на главния длъжник,
обосноваващо приложимост на нормата на
чл. 637, ал. 6, т. 3 ТЗ, е обстоятелство, напълно ирелевантно по отношение завеждането на дела срещу
поръчителя” и др. Предвид горното в настоящото производство
спрямо дружеството – кредитополучател и главен
длъжник, обявено в несъстоятелност, не са налице
изключенията, изброени в посочената разпоредба. Фактът, че задълженията на
кредитополучателя са обезпечени с поръчителство не води до извода, че е налице
изключението по чл. 637, ал. 6 от ТЗ, тъй като поръчителството е лично
обезпечение, а в случай ипотеката, учредена като обезпечение на кредита не е
върху имот на трето лице, а върху собствен на кредитополучателя такъв. Ето защо
не е било допустимо предявяването на иск срещу главния длъжник след откриването
на производство по несъстоятелност, което е настъпило в рамките на шестмесечния
срок и единствената възможност на кредитора да предяви правата си е
предявяването на вземането пред съда по несъстоятелността, което е извършил в
срок и което вземане към настоящия момент е прието. Предвид горното съдът
намира, че не е налице твърдяното преклудиране на
правото на иск срещу ответника - поръчител по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД и
предявеният иск е допустим.
Съдът намира, че по делото се
установи, че между ищцовата банка и ответното
дружество е сключен договор за поръчителство, съгласно който ответникът е поел
задължението да отговаря като поръчител за задълженията на кредитополучателя,
като същият е двустранно подписан. Предвид горното доводите на процесуалния
представител на ответника, че нямало сключен договор за поръчителство, тъй като
едностранното приподписване на договора за кредит от
негова страна не означавало сключване на такъв са ирелевантни,
тъй като по делото е представен и приет като неоспорен откъм автентичност
писмен документ двустранно подписан договор за поръчителство, както и анекси
към същия.
Ответникът
твърди, че договорът за поръчителство бил нищожен на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 238, ал. 2 от ТЗ и чл. 239 от ТЗ. Съгласно чл. 238, ал. 2
от ТЗ решенията на Съвета на директорите на АД се взимат с обикновено
мнозинство, освен ако в устава не е предвидено друго, а разпоредбата на чл. 239
от ТЗ предвижда, че за решенията на Управителния съвет, на Надзорния съвет и на
Съвета на директорите се водят протоколи, които се подписват от всички
присъстващи членове. Горецитираните разпоредби
регламентират по какъв начин се взимат и как се оформят решенията на Съвета на
директорите на АД, но не и че за сключване на договор за поръчителство от името
на дружеството е необходимо такова решение, за да се приеме, че липсата на
такова или неспазване на формата - съставянето на протокол за същото е
основание за недействителност на договора. Фактът, че в договора за
поръчителството при описание на данните пълномощника на страните е посочено, че
г-н М. Е. е овластен с Решение на Съвета на директорите, не води до извода, че
има императивна разпоредба, която изисква взимането на решение на Съвета на
директорите на ответното дружество за да бъде поръчител и че горното обуславя
недействителност на договора за поръчителство. Представител на акционерното
дружество е неговия изпълнителен директор, а в случая от последния – Д.П. е
представено пълномощно за лицето, сключило договора – М. Е., което е приложено
на стр. 103 и следващите по делото и е прието като неоспорен документ. Същото е
изрично и ясно визира именно конкретните параметри на договора за поръчителство,
като е конкретизиран и кредитополучателя, и размера на дълга, и е със
съответната заверка на нотариус в Италия, както е в заверен превод и
легализирано. В разпоредбата на чл. 236 от ТЗ е предвидено, че уставът на
дружеството може да предвиди определени сделки да се сключват след
предварително разрешение на надзорния съвет, съответно единодушно решение на
Съвета на директорите, като по силата на ал. 2 само по решение на ОС могат да
се сключват описаните сделки, включително и по т.3 – предоставяне на
обезпечения към едно лице, чийто размер надхвърля активите на дружеството
съгласно последния заверен годишен финансов отчет. Ответникът, обаче, не е
установил нито, че в Устава му е предвидено, че обезпечението чрез
поръчителство за дълг на трето лице следва да е по решение на СД или ОС, нито
че размера на обезпечения дълг надхвърля неговите активи по последния заверен
ГФО. Следва да се има предвид, че ответникът е търговско дружество,
регистрирано в Италия и за дружествените въпроси са приложими разпоредбите на
италианското законодателство, но по отношение действителността на договора за
поръчителство съгласно посоченото в чл. 10 от същия са приложими разпоредбите
на ЗЗД и другото действащо законодателство в България. Ответникът не е
установил какви са императивните разпоредби на италианското законодателство
относно представителството по сделки от страна на изпълнителния директор на АД,
а само твърди чрез процесуалния си представител, че били идентични с
българските, като дори и да се приеме, че същите са идентични, съдът намира, че
доводите му са неоснователни, тъй като в конкретния случай по делото е
представено и прието като неоспорен документ извлечение от Търговския регистър
на Камарата за търговия, промишленост, занаятчийство и земеделие в гр. Милано /на
стр. 58 и следващите/, в което подробно са описани правомощията на органите на
АД и неговите представители, като по отношение на Д.П. е посочено, че са му дадени всички правомощия за редовното и извънредното управление, с
изключение на онези, които не са определени по закон. От извадката от Устава в
това удостоверение не е видно, че предоставянето на обезпечение чрез
поръчителство изисква решение на друг орган на акционерното дружество извън
неговия представител, който е с всички правомощия, и от името на който е
представено пълномощно за сключилото договора лице. От страна на ответника не
са ангажирани доказателства за различно от отразеното в удостоверението в
Устава на ответното дружество и по-конкретно в същия да е изрично предвидено,
че е необходимо решение на Съвета на директорите за поръчителство, напротив в т.
3.3 от удостоверението изрично е посочена възможността дружеството да сключва
договори за финансирания, ипотечни заеми и да дава на трети лица поръчителства
или други гаранции, като за разлика от посоченото по-горе, че за участие в
дружества, водещи до поемане на неограничена отговорност е необходимо
оторизиране чрез решение на Събранието. Въпреки дадените от съда с
определението –проекто-доклад, обявен за окончателен,
указания до ответника, че той носи доказателствената тежест и следва да
установи твърденията си за недействителност на договора за поръчителство, той
не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на същите. Ответникът не е
установил, че по устава на ответното АД има ограничения за неговия представител
по отношение на поръчителстване за трети лица и какви са те, за да се приемат
за основателни доводите му, че липсвало решение на СД, оформено със съответния
протокол. По отношение на искането по чл. 190 от ГПК съдът не го е допуснал,
още повече, че от страна на ответника е
уточнен и конкретизиран документа, както и защо се претендира такъв документ от
ищеца, освен поради това, че в договора
било отбелязано, че представителят е бил овластен от Съвета на директорите, но
там не е описан конкретен документ и не е конкретизирана дата на документа, за
да може да се приеме, че се касае за конкретен такъв, тъй като не е описан като
документ приложение, а след като решенията на органите на съответното дружество
са акт, изходящ от него, то би следвало да се намират в негово държане, още
повече, че видно от удостоверението от Търговския регистър в Италия ответникът
няма Съвет на директорите като орган, а Управителен съвет. Предвид горното
съдът намира, че бланкетното позоваване на ответника
на нищожност на договора поради нарушение според него на разпоредби, касаещи
взимането на решение от СД и протоколиране на същото, при положение, че не се
установява за ответното дружество да е налице такова изрично изискване при
сключване на сделки за поръчителство, съдът намира за неоснователно и
недоказано. За пълнота следва да се отбележи, че дори и да беше основателно
твърдението на ответника и да е било необходимо решение на неговия Управителен
съвет за сключване на конкретния договор за поръчителство и такова да не е
взето надлежно, то горното не влияе на действителността на договора, тъй като
съгласно изричната разпоредба на чл. 236, ал. 4 от ТЗ сделката, сключена в
нарушение на ал.1-3 е действителна, но сключилото я лице носи отговорност за
вреди към дружеството. Спрямо трети лица, извън процесното
акционерно дружество, каквото трето лице е и банката – ищец, договорът за
поръчителство е действителен, а сключилото го лице би носело отговорност за
вреди към АД.
Съдът
намира, че са неоснователни и възраженията на ответника, че искът е недоказан
по размер с аргументи, че било установено, че ищецът е пристъпил към
извънсъдебно изпълнение по договора за особен залог и е усвоил сумата от
96 092,45 лв. На първо място не се установи по делото сумата да е усвоена
и постъпила по сметка на ищеца, както изрично се сочи и от вещото лице в
допълнителното заключение, за да се приеме за основателен този довод.
Независимо от горното, дори и да се приеме, че с оглед мотивите на ПОС, макар
да няма данни акта му да е влязъл в сила, че не е следвало да се прави
разпределение, доколкото банката е единствен кредитор, т.е. да следва че след
като сумата е при депозитаря, то задължително следва
да се преведе на ищеца, общият размер на задълженията по процесния
договор за кредит възлиза на сумата от 3 182 819.84 евро, включваща сумата от 2
914 818.01 евро главница; 263 233.38 евро лихви и 4 768.45
евро такси. Предмет на процесното производство е само
сумата по главницата и то при условията на частично предявяване за сумата от
1 000 000 евро, а не лихвата и таксите, а в договора е уговорена поредност на погасяване –разноски, такси, лихва и тогава
главница. Следователно дори и да се удовлетвори от сумата по ЗОЗ в размер на 96 092,45
лв., то с нея биха се погасили разноските, таксите и част от лихвата, но не и
главницата, поради което това няма да доведе до недължимост
на тази част от вземането за главница. По отношение на доводите, че ищецът щял
да се удовлетвори в производството по несъстоятелност, до погасяване на
задължението, същото не се отразява на отговорността на ответника, а към
момента на приключване на устните състезания няма данни и доказателства ищецът
да е удовлетворен за претендираната главница. За
пълнота следва да се отбележи, че доводите на ответника, че ищецът е следвало
да упражнява контрол и с оглед обявената дата на неплатежоспособност от съда по
несъстоятелност – 01.01.2013г. да вземе мерки за връщане на кредита, съдът
намира, че същите са ирелевантни към настоящия правен
спор, а и недействителност на действия след началната дата на
неплатежоспособност настъпва само по отношение на кредитори на
несъстоятелността и се релевира по специалния ред,
предвиден в чл. 646 и чл. 647 от ТЗ.
Предвид
горните съображения съдът намира, че по делото се установи, че ответникът е
солидарно отговорен с главния длъжник – кредитополучателя „Л.Е.“ ООД за
задълженията по процесния договор за кредит като
поръчител по сключения договор за поръчителство с анекси към същия и
следователно дължи вземанията, установени като изискуеми и непогасени по
неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, включително и претендираното – част от главницата в размер на
1 000 000 евро. Предвид горното предявеният иск следва да бъде
уважен.
С оглед
изхода на спора на ответника не се следват разноски, а такива следва да бъдат
присъдени на ищеца, като те възлизат на сумата от 39 116 лв. – заплатена
държавна такса и 300 лв. – депозит за вещо лице. Ищецът претендира и адвокатско
възнаграждение в размер на 47 479, 92 лв. по списъка на разноските, за
което е посочил, че е съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредбата за минималните
адвокатски възнаграждения. По делото, обаче, не са представени доказателства
ищецът да е заплатил адвокатско възнаграждение на процесуалните си
представители въобще, а съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК и ТР на ВКС на присъждане
подлежат само действително заплатените разноски. В случая дори не е представен
договор за правна помощ с уговорена сума, а само пълномощно – за адв. С. на стр. 102 от делото, в което не е уговорено
адвокатско възнаграждение или начин на заплащането му, за да се приеме, че е
дължимо такова. Предвид горното разноските на ищеца следва да са в размер на
39 416 лв.
Воден от
горното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „П.Х. С.А., Акционерно
дружество, вписано в Търговския регистър на фирмите в Болцано,
Италия, под № ***, с номер в Стопанско-административния регистър – MI -1859242, със седалище и адрес на управление ***, и със
съдебен адрес *** – адв. А.Ч., че дължи на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление ***, като солидарен длъжник в качеството си на поръчител сумата от
1 000 000 евро с левова равностойност от 1 955 830 лв., представляваща
част от главница по договор за банков кредит № 100-721 от 22.02.2008г., и
допълнителните споразумения и анекси към него и договор за поръчителство от
22.02.2008г. и анекс № 1 към същия от 28.06.2012г., за която сума по търг. дело
№ 4828/2013г. на СГС, VІ-14 състав с разпореждане от 23.08.2013г. е постановено
издаването на европейска заповед за плащане на основание чл. 12 от Регламент
/ЕО/ № 1896/2006г. на Европейския парламент и Съвета от 12.12.2006г. за създаване
на европейска заповед за плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК „П.Х.“
С.А., акционерно дружество, вписано в Търговския регистър на фирмите в Болцано, Италия, под № ***, с номер в
Стопанско-административния регистър – MI -****,
със седалище и адрес на управление ***, и със съдебен адрес *** – адв. А.Ч., да
заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***, сумата
от 39 416 лв. / тридесет и девет
хиляди четиристотин и шестнадесет лева/ - съдебно-деловодни разноски.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: