Р Е
Ш Е Н
И Е
№……………..
….06.2020 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Йорданова гр.дело № 9355 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по
въззивна жалба /въведена в съответствие с изискванията на чл.260 ГПК с
уточняваща молба вх. №
124663/14.10.2019 г./ от ответника К.А.Н.,
представлявана от особения представител адв. Г.В. срещу решение № 103495/25.04.2019
г., постановено по гр.д. №43921/2018 г., по описа на СРС, 140 състав, в частта, с която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД
искове, че К.А.Н., ЕГН: ********** дължи на дружеството на основание
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 200 ЗЗД сумата от 556,51 лв. ведно със законната
лихва, считано от 03.11.2017 г. до погасяване на задължението, представляваща
стойността на топлинни услуги / в това число и цена за услугата дялово
разпределение в размер на 55,67 лв./ за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017
г. за имот находящ се в гр. София, ж.к. „********
В отхвърлителната
част решението е влязло в сила, като необжалвано.
Подадената от ответника, чрез особения му представител
въззивна жалба е бланкетна. Жалбоподателят поддържа че решението е постановено
в нарушение на материалния закон, при допуснати процесуални нарушения и е
необосновано. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а исковете – отхвърлени.
Ищецът –въззиваем „Т.С.“ ЕАД не е депозирал отговор на
въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК.
Третото лице-помагач
„Т.“ ООД, на страната на ищеца, не е депозирало становище в срок.
Софийски
градски съд, след като прецени данните по делото и взе предвид съдържанието на
въззивната жалба, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С ГПК, в сила от 01.03.2008 год., характерът на
виззивната инстанция като съд по същество се запазва, но при ограничен въззив –
въведени са ограничения при събирането на доказателства, а съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК – и в проверката за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото от жалбоподателя.
Според разпоредбата на чл. 260, т. 3 ГПК въззивната жалба
трябва да съдържа указание в какво се състои порочността на обжалваното
решение. Същевременно при проверката на редовността на въззивната жалба, няма
основание за оставянето и без движение, респ. за връщането и, ако същата не
отговаря на горепосоченото изискване, който извод следва от разпоредбата на чл.
262, ал. 1 ГПК, поради което и въззивната жалба, която не съдържа конкретни
оплаквания срещу фактическите или правни изводи на първоинстанционния съд
подлежи на разглеждане.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Така изрично е проведена разлика с приетото в ТР №1/2001 год. на ОСГК на ВКС и ГПК
/отм./, за пълна проверка на правилността на първоинстанционното решение.
Предметът на въззивното производство, което се разглежда
по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество
е очертан от изложеното в жалбата и прилжимите към спорния предмет императивни
материалноправни норми. В конкретния случай, при липсата на конкретни доводи
срещу правилността на първоинстанционното решение и липсата на нарушение на
императивни норми на материалния закон, решението на първата инстанция не може
да бъде отменено и следва да се потвърди /чл.272 ГПК/. В решаващата си дейност
въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от
първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение
относно приетото за установено от фактическа страна.
При установените по делото фактически положения,
районният съд правилно е достигнал до извод, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ респ. има качеството на битов клиент по смисъла на
§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./ и се явява адресат на задълженията по ЗЕ и Общите условия и дължи
стойността на доставената топлинна енергия, съответно обезщетение за забава в
размер на законната лихва, както и стойността на услугата дялово разпределение
– чл. 150 ЗЕ, чл. 155, ал. 1 ЗЕ, чл. 139 – 139в ЗЕ, за исковите периоди и в
доказаните по делото размери. Реалното количество доставена топлинна енергия
респ. размерът, до който исковата претенция е основателна се установява от
приетата без възражения от страните съдебно-техническа експертиза, документи за
главен отчет, индивидуални справки за използвана топлинна енергия, както
правилно е приел и районният съд.
С оглед изложеното, бланкетната въззивна жалба, чийто
полезен ефект по отношение на
разрешаване на спора по същество, съотв. косвено преценка относно правилността
на обжалваното решение, е твърде ограничен, е неоснователна. Обжалваното
решение е постановено в правилно приложение на материалния закон и следва да
бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК въззивникът има право на разноски. В хода на въззивното производство
„Т.С.” ЕАД е сторило следните разноски 150,00 лв.- депозит за особен
представител „Т.С.” ЕАД е внесло депозит за особен представител в размер на 300,00
лв, като по преценка на съда и в приложение на действащата редакция на чл.47,
ал.6, изр.2 ГПК, с оглед липсата на фактическа и правна сложност
възнаграждението на особения представеил е намален с една втора от минимума по съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с определение от откритото
съдебно заседание от 26.05.2020 г. на особения представител на въззивника е
изплатено възнаграждение в размер на 150,00 лв., като е указано на ищеца, че
след депозиране на изрична молба с такова искане, разликата над 150,00 лв. до
пълния внесен размер от 300,00 лв. ще бъде освободен.
Настоящият съдебен състав намира, че в полза на „Т.С.“
ЕАД не следва да се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство, тъй като реално не са извършени действия по защита по смисъла на
чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП. От името на дружеството не е подаван
отговор на въззивната жалба и в проведеното съдебно заседание не е присъствал
негов процесуален представител.
Ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 150,00 лв., сторени от последния
разноски във въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК настоящето решение е
окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 103495/25.04.2019 г., постановено по гр.д. №43921/2018 г., по описа на СРС,
140 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА К.А.Н., ЕГН:**********, адрес: ***-****** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление:*** сумата от 150,00 лв. / сто и петдесет
лева/ - разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на третото
лице-помагач „Т.“ ООД, на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.