№ 373
гр. София, 25.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвия Тачева Въззивно гражданско дело №
20211100506451 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Е.Д.А.., чрез особен
представител адв. Б.К., срещу решение № 20057021 от 02.03.2021 г. по гр.д.
№63133/2019 г. на Софийския районен съд, 154 състав, в частта, с което на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 99 ЗЗД и чл.
86 ЗЗД жалбоподателят е осъден да заплати на „К.“ ЕООД сумата от 500 лв.,
представляваща главница по договор за кредит от разстояние №
**********/01.10.2016г. и допълнително споразумение към него от
23.10.2016г. и сумата от 144,87 лв., представляваща лихва за забава за
периода 22.12.2016г. до 30.10.2019г.
С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 733,10
лв., представляваща по делото разноски.
В жалбата въззивникът твърди, че решението на СРС е неправилно и
незаконосъобразно. Поддържа, че все още не е надлежно уведомена за
цесията. Счита, че упълномощаването за уведомяване чрез цесионера трябва
да бъда изпълнено в писмена форма с нотариална заверка на подписа на
цедента. Иска от въззивния съд да постанаови решение, с което да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго, с
което да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „К. Б.“ ЕООД, чрез надлежно упълномощен
1
процесуален представител в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК е депозирала
отговор на въззивната жалба, с който се оспорва депозираната въззивна
жалба. Твърди, че цесията е била надлежно съобщена на въззивницата чрез
особения представител, като се позовава на съдебната практика. Иска от
въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 300 лв.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба и отговора относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради
което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
По делото се установява, а и страните не спорят, че по договор за
кредит № **********/01.10.2016г., за „4Ф.“ ЕООД е въникнало задължението
да представи на ответницата сума в размер на 250 лв., а за ответницата –
задължението за изплащане на сумата в 30 дневен срок, ведно с уговорените
лихва и такси. От същия договор се установява още, че на 23.10.2016г.
ищецът се е задължил да отпусне и допълнителен паричен креди в размер на
250 лв., като падежната дата за издължаване е останала непроменена –
31.10.2016г.
Страните не спорят и относно обстоятелството, че с договор за
продажба и прехвърляне на вземанията от 23.11.2018г. „4Ф.“ ООД, в
качеството на цедент, е прехвърлило на „К. Б.“ ЕООД, в качеството на
цесионер, вземания, индивидуализирани в приложение № 1, в което по №
4137 е включено вземането спрямо ответницата Е.А. по договор за кредит №
**********/01.10.2016г. с отпусната главница от 500 лв., общо дължима сума
по кредита – 1082,23 лв.
Спорен по делото е въпросът дали длъжника е надлежно уведомен за
извършената цесия.
Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл.
99-100 ЗЗД. Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права
2
/вземания/, по силата на която настъпва промяна в субектите на
облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото
цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор.
Могат да бъдат цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост
е допустима от закона и следва от тяхното естество – чл. 99, ал. 1 ЗЗД. От
правилото, установено в ал. 2 на посочената норма, според което вземането
преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал,
следва, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи, а само
съществуващи вземания, т. е. тяхното съществуване е условие за нейната
действителност. Договорът за цесия винаги предполага съществуващо
вземане, произтичащо от друго правно основание.
За да произведе действието си спрямо длъжника, договорът за цесия
следва да му бъде съобщен от предишния кредитор, съгласно разпоредбата на
чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да
узнае за договора за цесия, с оглед изпълнение на задълженията му на новия
кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение на лице, което вече не е носител на правата по
съответния договор. Съгласно приетото в съдебната практика /решение по т.
д. № 362/2015 г. на ІІ ТО на ВКС, решение по т. д. № 12/2009 г. на ІІ ТО на
ВКС и др. /, предишният кредитор има правото да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.
Не е спорно в практиката, че уведомяването може да се извърши и с
получаване от длъжника на препис от исковата молба на цесионера, защото
то е факт, осъществил се до приключване на устните състезания, подлежащ
на съобразяване от съда – чл. 235, ал. 3 ГПК. Уведомяването в тази хипотеза
на особения представител на длъжника се приравнява на лично такова.
Приемането от особения представител на материалноправното изявление по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирано до отсъстващия ответник, е допустимо, защото
то не е с оглед личността на длъжника и не се свежда до негово строго лични
субективни права.
В случая, противно на възражението на процесуалния представител на
въззивника, е налице нотариално заверено пълномощно, видно от което
старият кредитор /цедент/, изрично е упълномощил новия кредитор
/цесионер/ да извърши уведомяване на длъжниците, по смисъла на чл. 99, ал.
3 ЗЗД, за вземанията , които са предмет на Договора за прехвърляне на
вземанията от 23.11.2018г., сключен между „4Ф.“ ЕООД и „К. Б.“ ЕООД /л.
25 от гр.д. № 63133/2019г. по описа на СРС/.
Този въззивен съдебен състав изцяло споделя извода на съдията –
докладчик от СРС, че длъжникът е надлежно уведомен за извършената цесия,
след като на особенния му представител е връчен препис от исковата молба,
поради което неоснователен е и доводът на жалбоподателя за липса и
ненадлежно уведомяване.
Доколкото изводите на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с
3
тези на СРС, въззивнната жалба е неоснователна, а решението в обжалваната
от ответника част следва да се потвърди като правилно и постановено в
съответствие с приложимите материален и процесуален закон.
По разноските:
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна
на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното
производство. Същата не е направила искане за присъждане на съдебни
разноски, не са представени доказателства такива действително да са
извършени, поради което не се дължат.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК на въззиваемата страна следва да й се
възложат разноски за държавна такса по въззивната жалба на особения
представител на въззивника в размер на 25 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА № 20057021 от 02.03.2021 г. по гр.д. №63133/2019 г.
на Софийския районен съд, 154 състав, в частта, с което на основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД
жалбоподателят е осъден да заплати на „К.“ ЕООД сумата от 500 лв.,
представляваща главница по договор за кредит от разстояние №
**********/01.10.2016г. и допълнително споразумение към него от
23.10.2016г. и сумата от 144,87 лв., представляваща лихва за забава за
периода 22.12.2016г. до 30.10.2019г., както и в частта за разноските.
Първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за
сумата от 67,69 лв., представляваща такса за експресно разглеждане, като
необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „К.“ ЕООД, ЕИК: ******* да
заплати държавна такса в размер на 25 лв. по сметка на СГС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4