Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV-Д въззивен
състав, в публично заседание, проведено на девети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 12310 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 127749
от 28.05.2019 г., постановено по гр. д. № 64646/2016 г., по описа на СРС, 127-ми
състав е признато за установено по предявения по реда на чл. 422 ГПК от „С.“
ООД, ЕИК ******** против Г.Д.М., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 535 от ТЗ, че Г.Д.М., ЕГН ********** дължи в полза на „С.“
ООД, ЕИК ******** сумата от 4953 евро, представляваща непогасено задължение по
издаден от ответницата на 07.11.2013 г. запис на заповед за сумата от 16338
евро, в полза на ищеца, с падеж на 07.11.2015 г., ведно със законната лихва
върху горепосочената сума, считано от 24.06.2016 г. до окончателното ѝ
изплащане, и за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 30.06.2016 г. по ч.гр.д. № 34641/2016
г. по описа на СРС, ГО, 127 състав.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г.Д.М., ЕГН ********** е осъдена да заплати в полза
на „С.“ ООД, ЕИК ******** сумата от 765,92 лева, представляваща разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 34641/2016 г. по описа на СРС, ГО, 127
състав и сумата от 1193,75 лева, представляваща разноски в исковото
производство по гр. д. № 64646/2016 г., по описа на СРС, 127-ми състав.
В срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК от името на ответницата Г.Д.М., ЕГН **********, чрез упълномощения
ѝ процесуален представител – адвокат И.Г. е депозирана въззивна жалба
срещу първоинстанционното решение, с която последното се обжалва в цялост. В
жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното първоинстанционно
решение. Посочва се, че безспорно е установено и е отделено като ненуждаещо се
от доказване от страните обстоятелство, че процесния запис на заповед, издаден
на 07.11.2013 г. обезпечава сключен между страните в производството лизингов
договор. В тази връзка се твърди, че съгласно договора за лизинг ответницата се
е задължила да изплати стойността на процесния лек автомобил чрез лизингови
вноски за периода 07.11.2013 г. – 07.11.2016 г., както и че по делото се
установява, че ответницата е върнала вещта предмет на договора за лизинг на
27.08.2015 г., както правилно е приел и първоинстанционния съд. Имайки предвид
горните обстоятелства въззивникът поддържа, че към датата на връщане на
автомобила не е настъпил падежът на останалите вноски по лизинговия договор и
същите не са дължими, доколкото ответницата се е отказала от правото си да
придобие автомобила, предмет на договора. Сочи се, че ответницата е заплатила
по процесния договор за лизинг сумата от 21 058,71 лева, с което ищецът е
обезщетен за времето, през което същата е ползвала автомобила предмет на
договора. Поддържа се, че в хипотеза на неупражнено право за изкупуване на
лизинговата вещ, лизингът ограничава предмета си до възмездното ползване на
вещта, като в този смисъл се сочи и относима, по становище на въззивника,
съдебна практика. Излагат се съображения, че предсрочното прекратяване на
договора за финансов лизинг в връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя,
води до отпадане на задължението на последния да заплаща оставащите лизингови
вноски до края на срока на договора.
Моли се за
отмяна на първоинстанционното решение и за отхвърляне в цялост на предявения
иск. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната по жалбата страна – „С.“ ООД,
ЕИК ********, чрез адв. Г.М.. Излагат се съображения за неоснователност на
доводите, изложени във въззивната жалба. Поддържа се, че от заключението на
вещото лице по приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза
се установява по делото, че към датата на връщане на лизинговата вещ,
ответницата е имала непогасени задължения по процесния договор за лизинг, който
процесния запис на заповед обезпечавал, в размер на : 1/ 17 783 лева,
дължими вноски по главницата; 2/ 7261,38 лева, дължими вноски за лихва; 3/
1118, 25 лева, дължими вноски по застраховка „Каско“; 4/ 2353,86 лева,
представляваща неустойки; 5/ 2929, 85 лева – други разходи. Излагат се
съображения, че преклудирани и ирелевантни са оплакванията на въззивника, че
при предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ,
не се дължали лизинговите вноски до края на договора. В тази връзка се твърди,
че към датата на връщане на автомобила – 27.08.2015 г., са останали за плащане
лизингови вноски, които към същият момент са били падежирали и дължими, както и
че размерът на последните се установява от заключението на вещото лице по
приетата в производството по делото съдебно-счетоводната експертиза. Поддържа
се, че неоснователно и преклудирано е и оплакването на въззивника, че договорът
за лизинг се е превърнал в договор за наем.
Моли се
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, респективно обжалваната с нея
първоинстанционно решение, да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първо инстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 127-ми състав, решение за валидно и
допустимо.
По правилността
на решението, настоящият съдебен състав намира следното:
Предявен е иск
по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 535 от ТЗ.
По предявения от
ищеца срещу ответницата иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
535 от ТЗ, за признаване за установено, че в полза на ищеца съществува парично
вземане в размер на сумата от 4953 евро, представляваща част от сумата по запис
на заповед, издаден на 07.11.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 24.06.2016
г., съдът приема следното:
В настоящия
случай ищецът основава вземането си срещу ответницата на основание менителничен
ефект - процесния запис на заповед, издаден на 07.11.2013 г., с падеж на същия
– 07.11.2015 г. Записът на заповед е едностранна, абстрактна правна сделка, при
която издателят безусловно обещава на поемателя да заплати определена сума
пари. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права и доказателство
за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на
която основанието е извън съдържанието на документа. Съдът приема, че
основанието за издаване на запис на заповед не е елемент от съдържанието на
волеизявлението за плащане. Документ, който съдържа посочените в разпоредбата
на чл. 535 от ТЗ реквизити представлява запис на заповед и е годен да породи задължението
по него. И обратно - съгласно разпоредбата на чл. 536, ал. 1 от ТЗ не е
"запис на заповед" документ, който не съдържа всички реквизити
изрично посочени в чл. 535 от ТЗ. Допустимите изключения от правилото на чл.
536, ал. 1 от ТЗ са посочени изрично и изчерпателно в, ал. 2-4 на същата
законова разпоредба. Предвид естеството на предявения иск /по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК/ и посоченото от ищеца в заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК основание за възникване на вземането му
/менителнично задължение по процесния запис на заповед/, съдът е длъжен
служебно да прецени наличието на всички задължителни съгласно закона реквизити
на процесния запис на заповед. Съдът приема, че процесния запис на заповед, на
който ищецът основава вземането си е редовен от външна страна и удостоверява
подлежащо на изпълнение вземане.
На следващо
място, записът на заповед е разновидност на менителницата, опростена форма на
менителницата, при която участват две лица - издател и поемател, липсва
приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към уредбата на менителницата,
доколкото разпоредбите, които я регламентират, са съвместими с естеството на
записа на заповед. При записа на заповед издателят не нарежда на трето лице да
заплати определена сума, както е при менителницата, а поема сам задължението да
плати сумата, като се обвързва пряко за плащането ѝ в определен срок. От
естеството на записа на заповед - обещание за плащане от страна на издателя, се
налага и заключението, че той отговаря в същия размер и на същото основание,
както платецът /приемателят/ по една менителница.
Прекият
менителничен иск принадлежи на легитимирания кредитор срещу издателя по записа
на заповед за изпълнение /плащане/ на задължението по записа на заповед.
Предявяването на пряк менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като
ответник по него е прекият длъжник - издател на записа на заповед. Чрез прекия
иск кредиторът може да претендира плащане на задължението по менителничния
ефект, т.е. определената в съдържанието на записа на заповед парична сума и
евентуално законна лихва за забава от датата на предявяване на записа на
заповед за плащане. Записът на заповед е абстрактна сделка, при която
основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова не е условие и за
действителност на ефект. Като формална сделка, записът на заповед трябва да има
определено от закона съдържание и е валиден само, ако са налице всички
елементи, предписани от закона - чл. 535 от ТЗ, с изключение на посоченото в
чл. 536, ал. 2, ал. 3 и, ал. 4 от ТЗ.
Представеният по
делото запис на заповед за сумата от 16338 евро, издаден на 07.11.2013 г., с
падеж на 07.11.2015 г., издаден от ответницата Г.Д. Андреева /сега М./, съдържа
всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити,
представляващи условие за действителност на менителничното волеизявление.
Когато записът на заповед съдържа падеж, който е на определен ден - чл. 486,
ал. 1, т. 4 ТЗ, както е в настоящия случай, необходимо е ценната книга да се предяви
на издателя, за да настъпи изискуемостта на задължението за плащане. С
извършването на предявяването, до знанието на издателя се довежда и на кого
трябва да плати - преди плащането записът на заповед може да е джиросан на
друго лице. Задължението по записа на заповед с падеж на определен ден възниква
със самото му подписване, но това не го прави изискуемо от този момент -
издателят отлага изпълнението на задължението до момента, в който настъпи
падежът.
На следващо
място, съгласно задължителните разяснения дадени в т. 17 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на
делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК е
съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Предметът на делото
по иска по чл. 422 ГПК се определя от правното твърдение на ищеца в исковата
молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена
заповедта за изпълнение на основание запис на заповед. В производството по чл.
422, ал. 1 ГПК ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на
менителничния ефект - съществуване на редовен от външна страна и действителен
запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което ценната книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на
които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право за съществуването, съответно несъществуването на
вземането. Според мотивите на тълкувателното решение, тежестта се разпределя по
общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК. Ако страните спорят относно конкретното
каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, като сочат
различни каузални правоотношения, по повод или във връзка, с които е издаден
менителничния ефект, съдът е длъжен да ги обсъди в мотивите си и при доказана
връзка между него и конкретното каузалното правоотношение, независимо коя от
страните го е въвела, съдът е длъжен да разгледа и заявените от длъжника
релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения като
гаранция запис на заповед. Според приетото в т. 17 на цитираното тълкувателно решение,
ищецът не е задължен да разкрива съществуващо между страните каузално
правоотношение за обезпечение на което е издаден записът на заповед от
ответника. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно
каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения
запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи
обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение,
като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени
релативни възражения от ответника се прилагат правилата за разпределение на
доказателствената тежест. С въвеждането на такова твърдение от някоя от
страните в производството по чл. 422 ГПК, то подлежи на доказване, но по
правилото на чл. 154 ГПК - всяка от страните доказва фактите, на които основава
твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно за
отричаното право. Ищецът и в хипотеза, в която сочи обезпечителна функция на
записа на заповед, спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си
основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо
предмета на защита на ответника. Ищецът носи доказателствената тежест да
установи редовен от външна страна запис на заповед.
След
постановяване на тълкувателното решение е формирана съдебна практика на ВКС.
Така с решение № 202/09.12.2014 г. по т.дело № 600/2012 г. съставът на ВКС, ТК,
І т.о. приема, позовавайки се на т. 17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че
ищецът - поемател по запис на заповед, за съществуване вземането, по която е
предявил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото
от издателя задължение за плащане, както и да доказва възникването и
съществуване на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и
длъжника като издател, по повод или във връзка, с които е издаден записът на
заповед. При въведена от ответника кауза, той носи доказателствената тежест за установяване
на тези твърдения. С решение № 17/16.02.2015 г. по т.дело № 116/2014 г. на ВКС,
ІІ т.о. е прието, че наличието на редовен от външна страна запис на заповед,
посочен в исковата молба като единствен източник на установяването по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК на парично вземане, освобождава ищеца - поемател от
задължението да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя
като причина за издаване на записа на заповед.
В настоящия
случай, ищецът в исковата молба не е въвел твърдения, че записът на заповед е
издаден за обезпечение на съществуващо каузално правоотношение. В процесния
случай, в отговора на исковата молба, ответницата е въвела твърдение, че е
налице каузално правоотношение между страните - договор за финансов лизинг на
лек автомобил № 90077619/07.11.2013 г., сключен между ищеца, като лизингодател
и ответницата, като лизингополучател, за което като обезпечителна сделка служел
процесния запис на заповед, по който договор ответницата не дължи нищо,
доколкото на 27.08.2015 г. върнала вещта, предмет на лизинга и към същия момент
изплатила всички дължими лизингови вноски. В конкретния случай, ответницата
въвеждайки твърдение, че записът на заповед е издаден да се гарантира
изпълнението на договор за финансов лизинг на лек автомобил №
90077619/07.11.2013 г., сключен между страните по делото, носи
доказателствената тежест за доказване на тези свои твърдения. Доказателства в
тази насока от страна на ответницата са ангажирани по делото, като същевременно
с определение, постановено в проведено по гр. д. № 64646/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 127 състав открито съдебно заседание, първоинстанционният съд е обявил
за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване, че процесният запис
на заповед, издаден от ответницата, обезпечава вземания за главница по сключен
между ответната страна /в качеството на лизингополучател/ и ищеца /в качеството
на лизингодател/, договор за лизинг на лек автомобил № 90077619/07.11.2013 г. Същевременно
от заключението на вещото лице по допуснатата, изготвена и приета в
първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза, което съдът
кредитира изцяло като пълно, ясно и обосновано се установява, че за периода от
07.11.2013 г. до 01.07.2015 г. ответницата е заплатила на ищеца сумата от
21058,71 лв., като всички плащания са осчетоводени надлежно и своевременно, а
за периода от 25.11.2013 г. до 27.08.2015 (датата, на която е върнат
автомобила) ищецът е начислил на ответницата задължения в размер от 31446,30
лв., от които 17783 лв., за дължими вноски по главницата, 7261,34 лв., за
дължимите вноски по лихвата, 1118,25 лв., за дължима премия по застраховка
„Каско“, 2353,86 лв., начислени неустойки и 2929,85 лв., начислени като други
разходи.
Спорният по
делото въпрос, който следва да намери разрешение в настоящото производство е
този, дали
издаденият запис на заповед от 07.11.2013 г. обезпечава останали вземания по
договора за лизинг - за лихва, неустойка, допълнителни плащания.
В константната практика
на ВКС, обективирана в решение № 252 ОТ 21.03.2018 г. по т. д. № 951/2017 г.,
Т. К., ІІ т. о. на ВКС, решение
№ 108 от 22.07.2014 г. по т.д. 2418/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 171
от 11.11.2014 г. по т.д. № 2913/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 249 от
02.02.2015 г. по т.д. № 4224/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., върховната съдебна
инстанция приема, че записът на заповед установява изискуемост на вземането към
датата на падежа, посочен в ценната книга. Ако записът на заповед обезпечава
каузално правоотношение между издателя и поемателя /какъвто е процесния случай/,
то за реализиране вземането по записа на заповед следва да е налице
кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия
момент, тъй като в противен случай би се постигнало неоснователно предварително
реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед. Ако
обезпечителната функция на записа на заповед е по отношение на всички видове
задължения по каузалното правоотношение /главница, договорна, наказателна
лихва, такси и др./, следва да бъде съобразявана изскуемостта на задължения от
всеки вид към датата на падежа на записа на заповед. При доказана обезпечителна
функция на записа на заповед вземането на основание ценната книга следва да би
било изпълнимо към падежа ѝ и съгласно условията на каузалното
правоотношение. В противен случай би се стигнало до това, че на основание
менителничния ефект би могло да се присъдят и законни лихви за забава, считано
от падежа на ефекта, за задължения, чиято изискумост настъпва в бъдещ спрямо
тази падеж момент.
Доколкото по
делото не е спорно и е отделено за ненуждаещо се от доказване обстоятелство по
делото, че процесният запис на заповед, издаден от ответницата, обезпечава
вземания за главница по сключен между ответната страна /в качеството на
лизингополучател/ и ищеца /в качеството на лизингодател/, договор за лизинг на
лек автомобил № 90077619/07.11.2013 г., и предвид наведените от ищеца
твърдения, че същият запис на заповед обезпечава не само вземанията за
главница, но и всички останали вземания на лизингодателя по договора за лизинг,
а именно за лихва, неустойка, застраховка „Каско“ и допълнителни плащания, то с
оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК негова е била доказателствената тежест да
установи, че записът на заповед от 07.11.2013 г. обезпечава и тези вземания на
лизингодателя, възникнали по силата на процесния договор за лизинг на лек
автомобил № 90077619/07.11.2013 г. Доказателства, установяващи тези
обстоятелства не са ангажирани в производството от страна на ищеца, чиято е
доказателствената тежест за това.
Същевременно в константната
практика на ВКС, обективирана в решение № 219/ 09.05.2016 г., постановено по
т.д. № 203/2015 г. на I т.о. на ВКС и решение № 253/ 28.01.2015г. по т.д. № 3881/2013
г. на I т.о. на ВКС, върховната съдебна инстанция приема, че, при предсрочно
прекратяване/разваляне на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ, с
оглед отпадането на облигационната връзка всяка от страните се освобождава от
основните задължения по лизинговия договор, поради което лизинговите вноски,
чийто падеж не е настъпил към прекратяване/разваляне на договора не се дължат
на лизингодателя. Следователно, при развалянето на договора и връщането на вещта
лизингополучателят не дължи заплащане на оставащите до края на срока на
договора лизингови вноски като възнаграждение по договора.
Предвид горното
и доколкото по делото е установено, че процесната движима вещ, предмет на
сключения между страните договор за лизинг на лек автомобил №
90077619/07.11.2013 г. е върната от ответницата /лизингополучател/ на ищеца
/лизингодател/ на 27.08.2015 г. /това обстоятелство се установява от
представения по делото Приемо-предавателен протокол към договор от 27.08.2015
г., подписан от страните, доколкото от ищеца не е проведено доказване
неистиността на документа/, то дължими от същата са всички лизингови вноски с
настъпил падеж до тази дата, но не и тези оставащи до края на срока на
договора. От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се
установи, че за периода от 25.11.2013 г. до 27.08.2015 (датата, на която е
върнат автомобила) ищецът е начислил на ответницата дължими вноски по
главницата в размер на 17 783,00 лева. Същевременно се установи, че за
периода от 07.11.2013 г. до 01.07.2015 г. ответницата е заплатила на ищеца
сумата от 21058,71 лв., като всички плащания са осчетоводени надлежно от
ищцовото дружество. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че
доколкото по делото не са представени доказателства за настъпили обстоятелства
обуславящи възникване на задължения за ответницата за заплащане лихва,
неустойка, застраховка „Каско“ и допълнителни плащания по договор за лизинг на
лек автомобил № 90077619/07.11.2013 г., то се налага извод, че с извършените
плащания в размер на 21058,71 лв. са погасени изцяло дължимите от ответницата
лизингови вноски до датата на връщане на вещта /27.08.2015 г./.
Следователно
предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 535 от ТЗ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а обжалваното
първоинстанционно решение – отменено.
По отношение на разноските в производството пред
СРС:
При този изхода
на спора обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде отменено и изцяло
в частта за разноските.
Право на
разноски в производството пред СРС има ответницата Г.Д.М.. От името на същия
своевременно е направено искане за присъждане на разноски в първоинстанционното
производство, а именно за заплатено адвокатско възнаграждение в производството
пред СРС в размер на 800 лева и за заплатен депозит за вещо лице по допусната
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 150 лева, като същевременно са
представени и доказателства относно извършването на тези разноски.
Предвид горното
и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът „С.“ ООД, ЕИК ******** следва да бъде
осъден да заплати в полза на ответницата Г.Д.М., ЕГН ********** сумата от 950
лева, представляваща разноски за заплатени адвокатско възнаграждение и депозит
за вещо лице в производството пред СРС.
По отношение на разноските в производството пред
СГС:
При този изход
на спора право на разноски в производството пред СГС има въззивникът Г.Д.М.. От
името на същия своевременно е направено искане за присъждане на разноски в
производството пред СГС, а именно заплатена държавна такса в същото
производство в размер на 193,74 лева, като същевременно са представени и
доказателства относно извършването на такива.
Предвид горното
и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК ищецът „С.“ ООД, ЕИК ********
следва да бъде осъден да заплати в полза на ответницата Г.Д.М., ЕГН **********
сумата от 193,74 лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса в производството
пред СГС.
С оглед цената
на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 127749 от 28.05.2019 г.,
постановено по гр. д. № 64646/2016 г., по описа на СРС, 127-ми състав, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по
реда на чл. 422 ГПК от „С.“ ООД, ЕИК ******** против Г.Д.М., ЕГН ********** иск
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 535 от ТЗ, за признаване за
установено, че Г.Д.М., ЕГН ********** дължи в полза на „С.“ ООД, ЕИК ********
сумата от 4953 евро, представляваща непогасено задължение по издаден от
ответницата на 07.11.2013 г. запис на заповед за сумата от 16338 евро, в полза
на ищеца, с падеж на 07.11.2015 г., ведно със законната лихва върху
горепосочената сума, считано от 24.06.2016 г. до окончателното ѝ
изплащане, и за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 30.06.2016 г. по ч.гр.д. № 34641/2016
г. по описа на СРС, ГО, 127 състав.
ОСЪЖДА „С.“ ООД, ЕИК ******** да заплати в
полза на Г.Д.М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 950
лева, представляваща разноски за заплатени адвокатско възнаграждение и депозит
за вещо лице в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „С.“ ООД, ЕИК ******** да заплати в
полза на Г.Д.М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК,
сумата от 193,74 лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса в
производството пред СГС.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.