РЕШЕНИЕ
№ 364
гр. Перник, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-
АЛЕКСОВА
КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ Г. НЕНКОВА Въззивно
гражданско дело № 20211700500472 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл. 258
и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба подадена от Н. Г. Д. срещу решение № 260226
от 26.02.2021г., постановено по гр.д. № 2883/2019 г. по описа на РС-Перник, в което ПРС е
признал за установено, че Н. Г. Д. дължи на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата
13316,70 лв. - главница по Договор за потребителски кредит от *** г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението в съда - 18.05.2013 г., до изплащане на
вземането, като са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 13316,70 лв. до пълния предявен
размер 13861,99 лв. - главница, сумата 4675,09 лв. - договорна възнаградителна лихва за
периода 10.12.2010 г. - 27.02.2013 г., и сумата 901,53 лв. - наказателна лихва за забава за
периода 10.04.2011 г. - 16.05.2013 г., за които вземания е издадена Заповед № *** г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по частно гражданско дело № 2893/2013
г. по описа на Районен съд - Перник. Н. Г. Д. е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД сумата 4841,03 лв.- възнаградителна лихва за периода 30.04.2016 г. -
10.04.2019 г., като е отхвърлен искът за сумата над 4841,03 лв. до 4991,82 лв. -
възнаградителна лихва за периода 10.04.2016 г. - 29.04.2016 г., като погасен по давност, а за
сумата над 4991,82 лв. до пълния предявен размер 5586,82 лв. - възнаградителна лихва за
периода 10.04.2016 г. - 10.04.2019 г. като неоснователен. Прекратено е производството по
делото по предявения в условията на евентуалност от „Райфайзенбанк /България/“ срещу Н.
Г. Д. иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 3183,19 лв. - изискуема
главница за падежирали вноски за периода от 10.04.2014 г. до 10.04.2019 г. по Договор за
потребителски кредит от *** г., и сумата 9509,34 лв. - предсрочно изискуема главница за
вноски от 10.05.2019 г. до 10.03.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда - 30.04.2019 г., до изплащане на вземането. Н. Г. Д. е осъдена да
1
заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата 334,84 лв. - разноски за заповедното
производство, и сумата 369,09 лв. - разноски за исковото производство. „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
РС-Перник сумата 223,47 лв.- държавна такса за производството по предявения в условията
на евентуалност осъдителен иск.
Постъпила е въззивна жалба от Н. Г. Д., подадена чрез адв. С. М. срещу решението.
Обосновава се неговата нищожност и недопустимост и неправилност, поради допуснати
нарушения на процесуалните правила, на материалния закон и поради неприлагане на
правото на ЕС във връзка със задължението на съда да извърши служебна проверка за
неравноправни клаузи при потребителски спорове, по подробно изложени съображения.
Отправеното до съда искане е за отмяна на решението. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, в срока за отговор по чл.
263, ал.1 ГПК, изразява становище за неоснователност на жалбата по изложени съображения
и моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски.
Във въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания.
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка, съдът
установи, че подадената въззивна жалба е допустима, като подадена против подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна, имаща правен
интерес от обжалването и в срока по чл. 259 ГПК и е съобразена с изискванията за
редовност по чл. 260 и 261 ГПК, поради което образуваното въз основа на нея дело е било
насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание, като на страните е била дадена
възможност да изразят становище по доклада и им е указана възможността за доброволно
уреждане на спора.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призван се явява лично и със своя
процесуален представител- адв. М..
„Райфайзен Банк България“ ЕАД редовно призовани, не изпращат представител.
Адв. М. поддържа жалбата. Моли да бъде отменено решението на ПРС. По
същество излага доводи, че оспорва изцяло решението на Районен съд Перник като
неправилно и необосновано. Аргументите й са, че установителен иск по чл.422 от ГПК е
недопустим, тъй като заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК подадена през
*** г. е била отменена от ОС-Перник, следователно в тази насока установителен иск не би
трябвало да се произнася РС, а той трябвало да бъде осъдителен. Ако е осъдителен е
започнала да тече погасителна давност, тъй като тя трябва да се пресмята от момента на
завеждане на исковата молба. Счита и, че „Райфайзен Банк България“ ЕАД не е надлежна
страна по този иск и няма легитимното право да упражнява този иск, защото съгласно
направена цесия между „Райфайзен Банк България“ ЕАД и ЕОС Матрикс, те са изкупили
това вземане, следователно те са легитимната страна, която има право да води подобен иск.
Излага доводи, свързани и с правото на ЕС, като сочи, че съгласно Директивата 9313 на
Европейския съюз за защита на потребителите, не е достатъчно една клауза да бъде добре
подредена, в нея трябва да има достатъчно информация, която да позволи да бъде
разбираема методиката на изчисляване и определяне на базовия лихвен процент. В случая
„Райфайзен Банк България“ ЕАД нямала такава методика, ако евентуално е имало някаква
методика към Общите условия, тя не е била предоставена на ответницата в
първоинстанционното производство. В тази връзка моли съда да отмени решението на РС и
да постановите друго с което да признае, че е настъпила погасителна давност. В случай, че
отхвърли това свое искане, да разгледа по същество за неравноправни клаузи в самия
договор. Представя пълномощно със списък за разноските, които моли съдът да й присъди
разноските.
Пернишкият окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
2
установено от фактическа страна следното:
За да постанови решението си, районният съд е приел, че:
По заявление на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е издадена Заповед № *** г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
2893 по описа за 2013 г. на Районен съд – Перник, срещу Н. Г. Д. за сумата 13861,99 лв. -
главница по Договор за банков кредит от *** г., Анекс № *** г. и Анекс № *** г. към
договора, сумата 4675,09 лв. – изискуема редовна лихва за периода от 10.12.2010 г. –
27.02.2013 г. вкл., сумата 901,53 лв. – изискуема наказателна лихва за периода от 10.04.2011
г. – 16.05.2013 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата 13861,99 лв., считано от
датата на подаване на заявлението за издавана на заповед за изпълнение – 18.05.2013 г. до
окончателното изплащане на вземането, и са присъдени разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Към заявлението е приложено уведомление от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД до
Н. Г. Д., с което банката обявява кредита за предсрочно изискуем, и известие за доставяне
на пратка с получател Н. Г. Д., без посочено съдържание на пратката, с удостоверяване, че е
получена от П. К. на 28.02.2013 г.
От в.ч.гр.д. № 159/2019 г. на ОС-Перник се установява, че заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника на 24.01.2019 г. и възражението срещу нея е подадено
на 04.02.2019 г., ведно с частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение.
Указанията на съда за предявяване на иск за установяване на вземането са връчени
на заявителя на 29.03.2019 г., който е представил доказателства за депозирана искова молба
на 25.04.2019 г., видно от пощенското клеймо при входящия номер на регистратурата при
РС-Перник.
От представения по делото договор за банков кредит се установявало, че на
*** г. страните са постигнали съгласие ищецът да предостави на ответника сумата 15168,75
лв. с краен срок за погасяването й *** г. Съгласно чл. 4 от договора за ползвания кредит
кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на 14,90 %, която
представлява СБР за лева /стойност на банковия ресурс, определен от банката/ + 8,65 пункта
надбавка годишно. При така определената лихва годишният процент на разходите към
момента на сключване на договора за кредит е 16,92 %.
В чл. 4.1 от договор е предвидено, че при промяна на пазарните условия
банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР, като новият лихвен процент
влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя.
Съгласно чл. 4.4 от договора при забава в плащанията на дължими суми по
кредита кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава – наказателна
надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума за времето на
забавата до окончателното изплащане на забавените задължения.
Чл. 10.1 от договора предвижда, че при неплащане от страна на
кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в
3
продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151-вия ден, кредитът
става автоматично предсрочно изискуем.
Към договора е приложен погасителен план, видно от който първата
погасителна вноска е *** г., а последната *** г.
По делото е приет Анекс № *** г. към договора за кредит, с който страните
приемат за установено, че към *** г. вземането на банката към кредитополучателя по
договора за кредит е в размер на 14136,10 лв., от които: 13856,91 лв. – редовна главница,
91,66 лв. – просрочена главница, 187,65 лв. – просрочена лихва за периода 10.04.2009 г. –
25.06.2009 г. С подписване на анекса страните се съгласяват, че остатъчната главница по
кредита, включително редовна и просрочена, ще бъде погасена на 82 равни последователни
анюитетни месечни вноски, включващи главница и лихва, като всяка вноска е в размер на
284,02 лв. и е дължима на 10-то число от съответния месец, считано от 10.07.2009 г. –
10.03.2016 г. включително, и една изравнителна вноска в размер на 279,31 лв., включваща
просрочена главница 91,66 лв. и просрочена лихва 187,65 лв., начислена за периода
10.04.2009 г. – 25.06.2009 г., дължима на 10.04.2016 г. С подписване на анекса страните се
съгласяват крайният срок за погасяване на кредита да бъде променен на *** г. Чл. 3
предвижда, че по ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва
в размер на 16,65 %, представляваща СБР, определен от банката, + 8,65 пункта надбавка
годишно.
Съгласно чл. 1.1 от Анекс № *** г. страните констатират, че към датата на
сключването му размерът на вземанията на банката към кредитополучателя по договора за
кредит и Анекс № * са в размер на 13861,98 лв., от които: 12983,88 лв. – редовна главница,
208,88 лв. – просрочена главница, 373,08 лв. – просрочена лихва, 16,83 лв. – лихва и
наказателна надбавка върху просрочена главница, 91,66 лв. – отложена главница от
25.06.2009 г., 187,65 лв. – отложена лихва от 25.06.2009 г. Според чл. 1.2 от същия анекс
текущата редовна лихва по кредита, дължима от кредитополучателя на банката по чл. 4 от
договора за кредит за периода 10.03.2010 г. до датата на подписване на анекса е 120,10 лв. В
чл. 2 е уговорено, че с подписване на Анекс № * вземанията по чл. 1.1 в своята съвкупност
стават редовна главница, която ще бъде погасена от кредитополучателя съгласно условията
на анекса. Чл. 3 предвижда, че считано от датата на подписване на анекса,
кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на СБР, определен от
банката, + 8,65 пункта надбавка, начислена върху пълния размер на вземанията по чл. 1.1.
Съгласно чл. 7 с подписване на Анекс № * кредитополучателят се задължава да погаси
вземанията на 168 равни анюитетни месечни вноски, всяка в размер на 213,41 лв., дължими
на 10-то число на съответния месец, считано от *** г. до *** г. с приложима годишна лихва
съгласно чл. 3 от анекса и погасителен план, неразделна част от него.
Към Анекс № * е приложен погасителен план, видно от който първата месечна
вноска е на *** г., а последната на *** г.
По делото пред ПРС е било прието уведомление от „ЕОС Матрикс” ЕООД до
Н. Г. Д., съгласно което на основание договор за цесия, сключен на *** г. между
4
„Райфайзенбанк /България/” ЕАД и „ЕОС Матрикс” ЕООД задължението на ответника,
произтичащо от договор за кредит № *** към дата *** г. е в размер на 26171,66 лв.
По делото са е била допусната съдебно-счетоводна експертиза, приета от съда.
Според първоначалното заключение, задълженията на кредитополучателя по договора за
кредит и анексите е, както следва: 13861,99 лв. – главница /в това число главница по вноски
с настъпил падеж за периода 10.04.2011 г. – 10.02.2013 г. в размер на 596,14 лв. и
предсрочно изискуема главница в размер на 13265,85 лв./, 4573,61 лв. – редовна лихва върху
падежирали главници за периода 10.12.2010 г.- 10.02.2013 г. вкл., и 101,48 лв. върху
предсрочно изискуема главница за периода 10.02.2013 г. – 28.02.2013 г., 174,34 лв. –
наказателна лихва върху просрочените главници за периода 10.04.2011 г. – 28.02.2013 г., и
727,19 лв. – наказателна лихва върху предсрочно изискуема главница за периода 28.02.2013
г. – 17.05.2013 г. Вещото лице е посочило, че съгласно договора за банков кредит преди
първото усвояване на суми по договора кредитополучталят заплаща еднократна комисионна
за управление в размер на 2,50% върху размера на кредита. На *** г. е усвоен кредит в
размер на 15168,75 лв. по банкова сметка с титуляр Н. Г. Д. и на същата дата от тази банкова
сметка е платена сума в размер на 379,22 лв. еднократна комисионна за управление на
кредита. От банковата сметка, по която е обслужван кредитът, не са извършени плащания на
такси и застраховки към банката. Според допълнителното заключение от 28.09.2020 г. в
случай, че не е извършено едностранно увеличение на лихвения процент по договора и като
извършените плащания се отнесат за погасяване само на задълженията за главница,
възнаградителна лихва и законна лихва за забава, съобразно първоначално уговорения по
договора лихвен процент, задълженията са, както следва: 1234,88 лв. – главница, 6103,22 лв.
– договорна лихва за периода 1005.2010 г. – 10.03.2016 г., 8886,34 лв. – законна лихва за
забава за периода 8886,34 лв. В открито съдебно заседание вещото лице пояснява, че
първоначалното заключение е изготвено на база предоставените от банката данни и отразява
задълженията с извършеното през процесния период едностранно изменение на лихвения
процент с падежирали месечни вноски от 10.10.2008 г. до 10.06.2009 г. При изготвяне на
допълнителното заключение вещото лице е приело, че задачата е да изчисли задълженията
съобразно първоначално уговорения лихвен процент по договора и е извършила
изчисленията без да съобразява лихвата, уговорена в анекс * и анекс *. В случай, че не е
извършено едностранно увеличение на лихвения процент, не е капитализирана лихвата по
просрочени вноски към датата на подписване на анекс * и анекс * и като извършените
плащания се отнесат за погасяване само на главницата, възнаградителната лихва и законната
лихва за забава, то неплатеното задължение би било, както следва: 13316,70 лв. – главница,
603,15 лв. – възнаградителна лихва върху редовно падежирали главници за периода
10.03.2009 г. – 25.06.2009 г., 4484,54 лв. – възнаградителна лихва за периода 10.12.2010 г. –
10.02.2013 г., 91,85 лв. – възнаградителна лихва върху предсрочно изискуема главница от
12712,19 лв. за периода 10.02.2013 г. – 28.02.2013 г., 148,81 лв. – наказателна лихва върху
просрочени главници за периода 10.04.2011 г. – 28.02.2013 г., 720,62 лв. – наказателна лихва
върху предсрочно изискуема главница. Вещото лице посочва, че последното плащане е
5
извършено на *** г., като от момента на начисляване на наказателната лихва не са правени
вноски и не са погасявани наказателни лихви. Общата сума, внесена по договора за кредит, е
посочена в допълнителното заключение в графата „всички направени вноски” и е в размер
на 7046,47 лв.
Съдът е кредитирал заключението на вещото лице като обективно и
обосновано, неоспорено от страните по делото и въз основа на така установената фактическа
обстановка, е направил следните правни изводи: че е сезиран с искове по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК с правно основание чл. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, чл. 430,
ал. 2 от ТЗ и чл. 92 ЗЗД.
Исковете са предявени за установяване вземанията на ищеца към ответника, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2893/2013 г. на
РС-Перник. От материалите по заповедното производство се установява, че ответникът е
подал възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414 ГПК, поради което за
ищеца е налице правен интерес от предявените установителни искове.
ПРС предвид наведените и пред него възражения, застъпени по идентичен начин и
пред настоящата инстанция е посочил следното: По възражението на ответника за
недопустимост на исковете поради изначална нищожност на проведеното заповедно
производство поради отмяна на образците от ВАС, първоинстанционният съд е посочил
следното:Отмяната на образците е извършена с решение № 14136/22.10.2019 г. на 5-членен
състав на ВАС, което препраща към мотивите на обжалваното Решение № 3988 от 19 март
2019 г., постановено по адм. д. № 2519/2017 г. по описа на Върховен административен съд.
Съгласно чл. 195 от АПК последиците от отмяната на подзаконов нормативен акт настъпват
от деня на влизането в сила на съдебното решение. Резултатът е отмяна за в бъдеще време
на разпоредбите на чл. 4 и чл. 9 от оспорената наредба, а също и самите образци на заповед
за изпълнение на парично задължение и за предаване на движими вещи по чл. 410 ГПК.
Предвид обстоятелството, че решението на ВАС касае образците за заповеди за изпълнение
по чл. 410 ГПК и има действие занапред, а в случая се касае за установяване на вземания по
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена през 2013 г., последиците му са неотносими
към настоящото дело.
Във връзка с доводите за недопустимост на производството, предвид
извършената продажба на вземанията по процесния договор за кредит на „ЕОД
Матрикс” ЕООД, ПРС е отхвърлил и това възражение като неоснователно, като е
посочил, че съгласно т. 10б от Тълкувателно решение № 4 ОТ 18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 Г. на ОСГТК на ВКС при частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез
договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до
предявяване на иска реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, легитимиран да участва в
производството по установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата на чл.
226 ГПК. легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1
ГПК. В случая искът е предявен от цедента, който според изричните разяснения на
цитираното тълкувателно решение е легититмиран да участва в производството, поради
6
което възражението за недопустимостта му е неоснователно.
По горните съображения, съдът е приел, че предявените установителни искове са
допустими и следва да бъдат разгледани по същество. На следващо място, съдът е посочил,
че при така предявените искове в тежест на ищеца е да установи, че между страните е
сключен договор за кредит с твърдяното съдържание, по който е изправна страна и по
силата на който за ответника е възникнало задължение за връщане на заетата сума заедно с
възнаграждение за ползването й, изпадането на ответника е забава и размера на претенциите
си.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.Предвид правата и задълженията на страните по
сключения договор, следва, че вземанията произтичат от договор за потребителски кредит,
поради което съдът е длъжен служебно да извърши проверка за съответствие на неговите
клаузи с императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит и Закона за защита
на потребителите.От съдържанието на сключения договор съдът прави извод, че същият
отговаря на императивните изисквания на приложимия към момента на сключването му
Закон за потребителския кредит /отм./, поради което приема, че между ищеца и ответника е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за кредит, по силата на
който ищецът се е задължил в качеството на заемодател да предостави на ответника в
качеството на заемополучател сумата 15168,75 лв. със задължение за връщането й заедно с
възнаграждение за ползването за срок до *** г. при годишен лихвен процент 14,90% и
годишен процент на разходите 16,92 %.
По делото не се е спорело, че заетата сума е предоставена от ищеца, което се
потвърдило и от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза. С оглед изложеното, съдът приел, че ищецът е изпълнил задължението си по
договора за предоставяне на заетата сума, поради което за ответника е възникнало
задължение за връщането й, заедно с уговорената възнаградителна лихва за ползването й.
От договора за кредит се ПРС е счел, че същият съдържа клауза, предвиждаща
право на банката при промяна на пазарните условия едностранно да променя лихвата в
частта СБР /стойност на банковия ресурс/, опредлен като лихвения процент по
междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка „предлага” плюс
законоустановените разходи на банката. В това число за поддържане на ЗМР и свързаните с
Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции”
при банката.
Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с
ипотека, съставляват финансови услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за
7
валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП.
Проява на това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от
законодателя, са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП.
Във връзка с възраженията на неравноправни клаузи, съдът подробно е изложил в
своето решение, че съгласно Решение № 77/22.04.2015 г. по дело № 4452/2014 г. на ВКС
клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без
потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването
на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от
Закона за защита на потребителите /в сила от 10.06.2006 г./. В разпоредбата на чл.143,
ал.3, т.1 от ЗПП обаче законодателят е предвидил изключение от това правило за сделките с
ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент
на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови
услуги. Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да
се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови
услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.
Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в
чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се
прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 от ЗПП/.
Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как
търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-
уместния начин /решение на С. от 21 март 2013 г. по дело С-92/11/. Съдът не следва да
допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока/решение на С. от 14 юни 2012 г.
по дело С-618/10/. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по
благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал. 2 от ЗПП/, във връзка с всички останали
клаузи на договора. Следователно ПРС е заключил, че приложимостта на изключението на
чл. 143, ал. 3, т. 1 от ЗПП се свежда до въпроса дали след тълкуване на клаузата на чл. 4.1 от
договора може да се направи извод, че банката може да измени лихвения процент при
независещи от нея външни причини, породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавен регулатор. Посочил е на следващо място, че видно от съдържанието на
цитираната клауза от договора, в същата е предвидено, че банката може да променя
едностранно лихвата в частта СБР, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции”
при банката. Цитираната клауза дава възможност на банката едностранно при определени от
нея показатели, а не от независим орган, да изменя размера на лихвения процент по
договора за кредит, поради което съдът намира същата за неравноправна и като такава
нищожна, на основание чл. 146 ЗЗП.
С оглед изложеното, сумата, представляваща разлика между платената и
8
първоначално уговорената лихва съобразно договора, съдът е счел, че е получена без
основание и извършеното плащане следва да бъде отчетено за погасяване на дължимите от
кредитополучателя суми по договора.
ПРС е кредитирал изготвената пред него експертиза и е посочил, че от
заключението на вещото лице по проведената съдебно-счетоводна експертиза се установява,
че последното плащане по договора за кредит е извършено на *** г. Предвид указанията,
дадени с т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, клаузата в договора, според която
кредитът става автоматично предсрочно изискуем не поражда правно действие, ако
кредиторът не е обявил настъването на предсрочната изискуемост, което изявление да е
достигнало до длъжника. С оглед цитираната съдебна практика и липсата на доказателства
за извършени плащания на вноските по договора след *** г., съдът приел, че за ищцовото
дружество е възниканло право да обяви кредита за предсрочно изискуем с изявление до
ответника. В тази връзка в заповедното производство е приложено уведомително писмо до
ответника, но от известието за доставяне не може да се установи, че именно това е
полученият на 28.02.2013 г. документ, респ. че връчването му на лицето П. К. обвързва
ответника. С оглед изложеното следва да се приеме, че ответникът е уведомен за
предсрочната изискуемост с получаване на препис от исковата молба и приложенията,
извършено на 05.12.2019 г.
Съдът е акцентирал и че съгласно Тълкувателно решение №3/27.03.2017 г. по
тълк.д.№3/2017 г. на ОСГТК на ВКС с изявлението на кредитора, че обявява кредитът за
предсрочно изискуем, договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението
за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. При
настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния план,
ако страните са уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски. Размерът на вземането
при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само
на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и
законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на
плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се
определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на
договора преди изменението му. Предвид изложеното, е изведен извод, че ответникът дължи
остатъка от непогасената главница, както и възнаградителната лихва съгласно уговорения
лихвен процент до датата на настъпване на предсрочната изискуемост 05.12.2019 г.
Съдът счел за основателни възраженията на ответника срещу начисляването на
лихви върху капитализирана главница, предвид забраната за анатоцизъм в гражданските
отношения. В този мисъл в постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна праткика
/Решение № 66/29.07.2019 год. по т. дело № 1504 по описа за 2018 г., II ТО на ВКС/ се
приемало, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне
към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се
начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД,
който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. С оглед
9
изложеното, ответникът е посочено, че дължи връщане на оставащата към момента на
подписване на Анекс № 2 главница, а не посочената в чл. 2 от същия, при уговорения
размер на възнаградителната лихва.
По горните съображения, съдът приел, че дължимите от кредитополучателя суми са
в размерите, посочени от вещото лице при изслушването му в съдебно заседание, съобразно
изчисленията, направени в случай, че не е извършено едностранно увеличение на лихвения
процент, не е капитализирана лихвата по просрочени вноски към датата на подписване на
анекс * и анекс * и като извършените плащания се отнесат за погасяване само на
главницата, възнаградителната лихва и законната лихва за забава, както следва: 13316,70 лв.
– главница, 4576,39 лв. – възнаградителна лихва за периода 10.12.2010 г. – 27.02.2013 г. и
148,81 лв. – наказателна лихва за периода 10.04.2011 г. – 16.05.2013 г.
С оглед изложеното предявеният иск за главница е бил уважен като основателен за
сумата 13316,70 лв., до който размер съдът е уважил иска и отхвърлил за разликата над
13316,70 лв. до пълния предявен размер 13861,99 лв.
Като законна последица от предявяване на иска следва да бъде присъдена и законна
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 18.05.2013 г., към
който момент се считал предявен искът с правно основание чл. 422 ГПК, до изплащане на
вземането.
Предвид извода, че в полза на ищеца са възникнали вземания за сумата 4576,39 лв. -
възнаградителна лихва за периода 10.12.2010 г. – 27.02.2013 г., и за сумата 148,81 лв. -
наказателна лихва за периода 10.04.2011 г. – 16.05.2013 г., от ПРС е било разгледано
възражението на ответника за погасяване на вземанията по давност, по което съдът е
намерил следното:
Съгласно псотановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика /Решение №
118/12.12.2019 г. т.д. № 2288/2018 г. на ВКС/ видно от указанията, дадени с ТР № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.9, с разпоредбата на чл. 422, ал.
1 ГПК /според която искът за установяване съществуването на вземането се смята за
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, е
създадено изключение от общото правило на чл. 125 ГПК относно момента на предявяване
на иска и възникване на съответните правни последици /вкл. прекъсване и спиране на
давността/. Стъпвайки на постановките на цитираното тълкувателно решение, в т.1.2. от ТР
№ 8 от 21.02.2019 г. по тълк. д.№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС се акцентира върху
приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК относно фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по
издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес. В т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС /относно приложението на чл. 116 б. „в“ ЗЗД при молба за издаване на
изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК /отм./ се правят
разяснения, че сега действащият ГПК урежда заповедното производство като част от
10
изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не
прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането
по чл. 422, ал. 1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е спазен срокът
по чл.415 ал.1 ГПК. С липсата на подобна правна уредба в ГПК от 1952 г. е аргументиран
изводът, че на молбата за издаване на изпълнителен лист по отменения кодекс не може да
бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и с оглед
едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист. Длъжникът
узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение, когато
давността е прекъсната със започване на изпълнителния процес. Давността се прекъсва само
със започване на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да бъде
прекъсната, без длъжникът да узнае това. В същия смисъл са и мотивите към т.10 от
тълкувателното решение. Според тях, давността е правна последица на бездействието на
кредитора, поради което ако той няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако
кредиторът бездейства /не предявява иск/, давността тече, защото той може да избира да
предяви иск, или не. Давността прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото
кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият процес е
висящ. Когато съдебното решение влезе в сила, започва да тече нова давност. Такава започва
да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В
изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да
действа /като иска нови изпълнителни способи, ако не е удовлетворен/, или да не действа.
Преценени в цялост, тълкувателните мотиви на ТР № 2/26.06.2015 г. изтъкват бездействието
на кредитора във времето като основание за течение на погасителната давност, а
тълкувателните мотиви на ТР № 4 от 18.06.2014 г. и ТР № 8 от 21.02.2019 г. отдават
значение на факти, които могат да бъдат съобразявани в хода на производството по чл. 422
ГПК след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С оглед горното,
по конкретно поставения въпрос е прието, че липсва бездействие на кредитора в
заповедното производство при издаване на обикновена заповед за изпълнение, т.к. препис от
нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен лист може да се
издаде едва след влизането й в сила /чл.416 ГПК/. Преди този момент кредиторът няма
правна възможност да действа по изпълнението й. При издаването на заповед за незабавно
изпълнение на основанията, посочени в чл.417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и
изпълнителен лист /чл.418 ГПК/. Заповедта за изпълнение в този случай се връчва на
длъжника от съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело /чл.418 ал.5 ГПК/
по почин на кредитора. Следователно, времето от момента на издаване на заповед за
незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до предприемане на действия по
връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Ето защо правилото, че
погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но
към минал момент - този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по чл.
415 ГПК, съгласно прогласеното в чл. 422, ал.1 ГПК обратно действие на исковата молба,
може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл. 411, ал.3 ГПК. В случаите по
чл. 418 ГПК /които показват по-голямо сходство с предходната процесуална уредба на ГПК
11
от 1952 г. - отм. за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание/
бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния
изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл. 414
ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 ГПК, следва да бъде
зачетено в производството по чл. 422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.
235, ал. 3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно които давността
относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са
спазени условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за
изпълнение по чл. 418 ГПК само когато такова изпълнение е предприето в рамките на
разумния срок, съответстващ на постановената съда незабавност на изпълнението. Ако
заявлението по чл. 417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава
издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз
основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за
незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия
състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае
именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има
за последица прекъсването на давността. По изложените съображения е прието, че при
спазен едномесечен срок по чл. 415 ГПК за предявяване на иска по чл. 422 ГПК,
прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително
незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора.
ПРС е посочил в детайлно описание, че в случая от материалите по заповедното
производство се установявало, че заповедта за изпълнение е издадена на *** г., а поканата за
доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 24.01.2019 г. С приемане на ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността по време на
изпълнителния процес не спира, а ищецът, не е ангажирал доказателства за предприети
действия след тази дата, имащи за последица прекъсването на давността. С оглед
изложеното, в тази хипотеза, макар исковата молба за установяване съществуването на
вземането да е предявена в срока по чл. 415 ГПК, тя не можела да прекъсне вече изтеклата
погасителна давност. Погасяването на вземането, предмет на заповедта за незабавно
изпълнение съставлява факт с правно значение, чието съобразяване води до извод за
несъществуване на спорното вземане.
По изложените съображения, съдът направил извод, че искът за възнаградителна
лихва за сумата 4576,39 лв. е погасен по давност, а за сумата над 4576,39 лв. до 4675,09 лв. е
неоснователен, а искът за наказателна лихва за сумата 148,81 лв. е погасен по давност, а за
сумата над 148,81 лв. до 901,53 лв. е неоснователен, поради което и ги е отхвърлил за
посочените суми.
По предявените в условията на евентуалност осъдителни искове, съдът също е взел
отношение в своя акт, като е посочил, че съгласно задължителните указания, дадени с т. 9 на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС
12
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента
на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата
на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след
подаване на заявлението за издаване на запвоед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по
издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес.
Следователно в производството по чл. 422 ГПК следвало да бъде съобразено дали
предсрочната изискуемост на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение, е
настъпила към момента на приключване на устните състезания. Предсрочната изискуемост
на вземането по договора за кредит не променяла основанието, от което произтича
вземането, то оставала същото – сключения договор за кредит. При това положение,
вземането за главница, заявено с осъдителния иск в условията на евентуалност, съдът е
посочил, че е недопустимо, доколкото има същото основание и страни като главния иск по
чл. 422 ГПК. Съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или в различни съдилища
има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-
късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за
присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ
частичен иск. С оглед изложеното, производството по делото е било прекратено в частта по
предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за главница.
По отношение на предявения в условията на евентуалност иск за възнаградителна
лихва за периода 10.04.2016 г. – 10.04.2019 г., съдът е намерил следното:
Предвид извода, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила с връчване на
отговора на исковата молба на 05.12.2019 г., следвало, че за периода до тази дата ответникът
дължи възнаградителна лихва съгласно уговорения погасителен план. Изчислена от съда с
публично досъпен кредитен калкулатор, възнаградителната лихва, уговрена с Анекс № *
върху непогасената към момента на подписването му главница за периода 10.04.2016 г. –
10.04.2019 г. е в размер на 4991,82 лв. Тъй като исковата молба е подадена на 30.04.2019 г.,
с което давността за вземането е прекъсната, съдът е счел, че искът е основателен за сумата
4841,03 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.04.2016 г. – 10.04.2019 г., за която го е и
уважил. За сумата над 4841,03 лв. до 4991,82 лв. – възнаградителна лихва за периода
10.04.2016 г. – 29.04.2016 г. искът е бил отхвърлен като погасен по давност, а за разликата
над 4991,82 лв. до пълния предявен размер 5586,82 лв. – възнаградителна лихва за периода
10.04.2016 г. – 10.04.2019 г. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл.269 от
ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от активно
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за
обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда
13
на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия от Пернишкия районен съд, в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма, като съдът не намира основания от
какъвто и да било порядък решението на ПРС да е нищожно поради противоречие с
„несъобразяване правото на ЕС“, както е посочено в жалбата от страна на въззивника.
Напротив, съдът се е произнесъл съобразно действащото българско законодателство и в
рамките на своите законови правомощия като правораздаващ орган и е дал отговор на всяко
едно възражение, наведено от ответника в първоинстанционното производство, като в
детайли е изложил съображенията си наведените възражения от ответната страна и защо
счита същите за основателни в една част и неоснователни в друга, видно от гореизложеното,
като е мотивирал много обстойно изведените правни изводи. Настоящата инстанция намира,
че следва да изложи допълнителни доводи относно твърдяната нищожност, тъй-като това е
основен акцент във въззивната жалба. В този смисъл следва да се посочи, че полезни
разяснения относно разграниченията между недопустимо, нищожно и неправилно съдебно
решение се съдържат в мотивите към Решение № 27 от 22.04.2019 г. ВКС, IV ГО по гр. д.
№ 1321/2018 г. „Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на
съдебното решение, но те са изяснени не само от доктрината, но и от съдебната практика –
най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни
хипотези. Така, нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени
пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да
бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247
ГПК. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на
практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на
съдопроизводствено правило – чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и
противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не
могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното
познание, тогава е налице необоснованост на решението.В тези случаи – на допуснато
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно
или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е
неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви
не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към
процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото на
иск.” В този смисъл е и по –старата съдебна практика, обективирана в Решение № 248 от
11.06.2012 г. по гр.д. № 572 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС, където
е посочено следното: „Законът не определя с отделен текст кое съдебно решение е
нищожно. По естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление
на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната
практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде
припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Според
задължителното тълкуване, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790 по описа на
първо гражданско отделение за 2009 г., съдебното решение е нищожно, когато е
постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на
правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е
неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна
неразбираемост. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление,
поради което не води до нищожност на съдебното решение…“. Съдът в настоящия му състав
напълно споделя доводите, застъпени в цитираната съдебна практика, като намира, че в
случая не се касае за нищожно съдебно решение, като същото не противоречи и на правото
на ЕС , както се твърди във въззивната жалба и е в пълно съответствие с българското
законодателство- произнесено е от компетентен съд, законен състав, мотивирано и
обосновано е, като волята на съда е изложена по разбираем начин и доводите и
14
заключенията на съда са изнесени така че да станат ясни на страните в процеса, поради
което и това възражение, съдът намира за неоснователно.
По другите навадени възражения в жалбата, настоящият съдебен състав намира
следното:
За процесните суми е водено заповедно производство по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д.
№ 2893 по описа за 2013 г. на Районен съд – Перник, срещу Н. Г. Д. за сумата 13861,99 лв. -
главница по Договор за банков кредит от *** г., Анекс № *** г. и Анекс № *** г. към
договора, сумата 4675,09 лв. – изискуема редовна лихва за периода от 10.12.2010 г. –
27.02.2013 г. вкл., сумата 901,53 лв. – изискуема наказателна лихва за периода от 10.04.2011
г. – 16.05.2013 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата 13861,99 лв., считано от
датата на подаване на заявлението за издавана на заповед за изпълнение – 18.05.2013 г. до
окончателното изплащане на вземането, и са присъдени разноски за държавна такса и
юрисконслтско възнаграждение.
Към заявлението е приложено уведомление от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД до
Н. Г. Д., с което банката обявява кредита за предсрочно изискуем, и известие за доставяне
на пратка с получател Н. Г. Д., без посочено съдържание на пратката, с удостоверяване, че е
получена от П. К. на 28.02.2013 г.
От в.ч.гр.д. № 159/2019 г. на ОС-Перник се установява, че заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника на 24.01.2019 г. и възражението срещу нея е подадено
на 04.02.2019 г., ведно с частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение. В
срока по чл.415, ал. 4 от ГПК е била подадена исковата молба. Следователно налице са били
положителните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск и не са били
налице отрицателните процесуални предпоставки, водещи до неговото погасяване. Районен
съд Перник се е произнесъл именно по предявените искове, като възраженията в жалбата
настоящата инстанция намира за неоснователни, като решението е валидно и допустимо и
възражението в жалбата и в тази насока, съдът намира за неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност
на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.
Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и
събраните по делото доказателства Пернишкият окръжен съд намира, че освен
валидно и допустимо, решението на ПРС е и правилно, като следва да се посочи, че във
въззивната жалба, а видно и от изложеното пред ПОС в с.з., то страната атакува
решението в неговата цялост /тоест дори и в отхвърлителните му части, като го сочи
за нищожно изцяло, с което обосновава и правния си интерес за атакуването му по
посочения начин, както и че оспорва че сумите изцяло са погасени по давност и делото
е водено срещу ненадлежен ответник/.
От събраните в производството пред районния съд доказателства се установява,
анализирани изключително подробно от ПРС, съдът намира в настоящия му състав, че
първостепенният съд е извел правилни и обосновани правни изводи и същите почиват на
събраната по делото доказателствена съвкупност, в това число и на кредитираната от съда
съдебно-счетоводна експертиза, на база на която и първата инстанция е извършила своите
изчисления, при частичното уважаване, респ. отхвърляне на исковете. Настоящият съдебен
състав напълно споделя фактическите и правни изводи на първата инстанция и не намира
основание да преповтаря отново същите, като счита че следва по реда на чл.272 ГПК да
препрати към мотивите на първоинстанционният съд, които ПОС намира за изключително
обосновани и правилни по същество.
Настоящия въззивен състав счита, че следва изрично да посочи, че възраженията,
застъпени пред ПОС, са били поддържани и пред ПРС и съдът е дал изчерпателен и според
настоящия състав и правилен отговор на всяко едно от тях, поради което и въззивният съд
намира, че следва да се солидаризира със същите, като само подчертае следните
15
обстоятелства: Във връзка с доводите за недопустимост на производството, предвид
извършената продажба на вземанията по процесния договор за кредит на „ЕОД Матрикс”
ЕООД, ПРС е отхвърлил и това възражение като неоснователно, като е посочил, че съгласно
т. 10б от Тълкувателно решение № 4 ОТ 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 Г. на ОСГТК
на ВКС при частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия,
настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска реда
на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, легитимиран да участва в производството по
установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата на чл. 226 ГПК.
легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. В
случая искът е предявен от цедента, който според изричните разяснения на цитираното
тълкувателно решение е легититмиран да участва в производството, поради което
възражението за недопустимостта му е неоснователно. Следователно пред първата
инстанция, делото е заведено между надлежни страни, така че това възражение, поддържано
във въззивната жалба е неоснователно. По възражението на въззивника за недопустимост
на исковете поради изначална нищожност на проведеното заповедно производство поради
отмяна на образците от ВАС, то и настоящият съдебен състав, както и ПРС намират
следното: Отмяната на образците е извършена с решение № 14136/22.10.2019 г. на 5-членен
състав на ВАС, което препраща към мотивите на обжалваното Решение № 3988 от 19 март
2019 г., постановено по адм. д. № 2519/2017 г. по описа на Върховен административен съд.
Съгласно чл. 195 от АПК последиците от отмяната на подзаконов нормативен акт настъпват
от деня на влизането в сила на съдебното решение. Резултатът е отмяна за в бъдеще време
на разпоредбите на чл. 4 и чл. 9 от оспорената наредба, а също и самите образци на заповед
за изпълнение на парично задължение и за предаване на движими вещи по чл. 410 ГПК.
Предвид обстоятелството, че решението на ВАС касае образците за заповеди за изпълнение
по чл. 410 ГПК и има действие занапред, а в случая се касае за установяване на вземания по
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена през *** г., последиците му са неотносими
към настоящото дело. Следователно исковете са били допустими и ПРС правилно ги е
допуснал до разглеждане, като и това възражение във въззивната жалба, съдът намира за
неоснователно такова.
Във връзка с поддържаното искане за проверка неравноправни клаузи в договора, то
такава е извършил и първостепенния съд, като съдът я намира за обоснована, като счита, че
следва да посочи също така и следното:от общата дефиниция на пар. 13, т.1 ДР ЗЗП и от
чл.9, ал.3 ЗПК, се извежда, че кредитополучателите по договор за банков кредит - физически
лица, които не придобиват средствата, предмет на договорите за осъществяване на
търговска дейност се включват в кръга лица – потребители на банкова услуга. Така се
обосновава приложимост на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, чрез детайлната уредба на материята в
ЗЗП.
Възмездността на договора за банков потребителски кредит - арг. чл.9, ал.1 ЗПК се
изразява във възможността, кредитодателя да получава граждански плодове –
възнаградителни лихви, такси, комисионни. Тази възможност се осъществява не само, чрез
договорите за потребителски кредит, но тя е част и от предметното съдържание на общите
условия, при които се сключва този договор. Общите условия съставляват едностранно
определени клаузи, установени от кредитодателя, действащи спрямо всички договори от
конкретен вид за определен период от време – арг. чл.10 и чл.11, ал.2 ЗПК. Тези общи
условия са неразделна част от сключения договор, при приемането им от страна на
потребителя на банковата услуга. От разпоредбата на чл.10 се установява още, че
кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси и комисионни или други разходи, свързани с договора за
кредит, които не са предвидени в него. Изключението от това правило е залегнало в
разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗПК и е свързано с възможността за едностранна промяна от
16
страна на кредитора на лихвения процент. Приложимостта на това изключение винаги се
свързва с равноправност на едностранно променяната клауза. Този извод се налага от
законовия бланкет на чл.24 ЗПК към чл.143 ЗЗП, с който е дефинирана общо
неравноправността в договорите сключвани с потребител, а именно – всяка индивидуално
определена уговорка, която не отговоря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за
нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от
законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество,
което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и
упражняване на правата на членовете на общността. Добросъвестността като изискване за
поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че
недобросъвестността следва да бъде разгледана, с оглед правните й последици – постигане
на значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. От тези законови
изисквания се извежда и задължението при уговаряне на конкретни условия, свързани с
едностранно присвоени права, независимо дали в общите условия или в подписания бланков
договор за кредит, да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител условия /
чл.147, ал.1 ЗЗП/ с оглед които, същият информирано да поеме задълженията си. Чл. 58, ал.2
ЗКИ указва, че разходите по кредита следва да бъдат определени изрично и изчерпателно.
Чл.144, ал.2 ЗЗП от своя страна изисква промяната на лихвения процент, дължим от
потребителя да може да бъде осъществена едностранно, само ако е налице основателна
причина а на потребителя е обезпечено правото за изразено несъгласие, чрез едностранно
прекратяване на договорната връзка. От изложеното следва, задължението при
разглежданата възможност за кредитодателя, в договора, респективно в общите условия по
един ясен, недвусмислен и разбираем начин да бъдат установени всички обективно
съществуващи обстоятелства т.е. такива които са извън контрола на търговеца, които
обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на разходите по
кредита, в това число и възнаградителната лихва. В този смисъл решение № 165 от
02.12.2016г. по т.д.№1777 / 15г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д.
№504/15г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д. №4452/14г. на ВКС, ІІІ г.о.,
решение №424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/15г., на ВКС ІV г.о.
Предвид на което при спор относно неизпълнение на договор за потребителски
кредит, следва да се приложат дадените указания в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и съдът служебно да провери дали са налице неравноправни
клаузи в потребителския договор. При извършената служебна проверка
първоинстанционния съд е констатирал, че от в договора и анексите ПРС е счел, че същият
съдържа клауза, предвиждаща право на банката при промяна на пазарните условия
едностранно да променя лихвата в частта СБР /стойност на банковия ресурс/, опредлен като
лихвения процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка
„предлага” плюс законоустановените разходи на банката. В това число за поддържане на
ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел
„Ликвидност и инвестиции” при банката.
Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с
ипотека, съставляват финансови услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за
валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП.
Проява на това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от
законодателя, са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП.
Във връзка с възраженията на неравноправни клаузи, съдът подробно е изложил в
своето решение, че съгласно Решение № 77/22.04.2015 г. по дело № 4452/2014 г. на ВКС
клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без
потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно
17
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването
на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от Закона за
защита на потребителите /в сила от 10.06.2006 г./. В този смисъл и съдът е отхвърлил тези
претенции досежно лихвите по установителните искове, видно от гореизложеното.
Изводите на първоинстанционния съд, в този смисъл настоящата инстанция намира
за правилни и обосновани и ги споделя напълно, като и това възражение във въззивната
жалба счита за неоснователно. Неоснователно и възражението, че е настъпила пълна
погасителна давност за сумите. В този смисъл съдът намира за обосновани и правилни
съжденията на първата инстанция по този въпрос, почиващи и на изготвената по делото
ССЧЕ, поради което и това възражение в жалбата намира за неоснователно и следва да бъде
оставено без уважение, като в този смисъл препраща по реда на чл.272 ГПК към мотивите
на ПРС.
Поради съвпадение между изводите на въззивната инстанция и тези на
първоинстанционният съд, обжалваното решение се явява валидно, допустиво, правилно и
законосъобразно поради което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – следва да
бъде оставена без уважение.
По разноските за производството:
С оглед резултата от обжалването и оставянето без уважение на въззивната жалба
на осн. чл. 273 във връз. с чл. 78, ал.2 от ГПК на въззивника не се следва да бъдат
присъждани, направените в хода на въззивното производство разноски.
Въззиваемата страна претендира разноски в размер на 300 лева- юк
възнаграждение, като такива й се полагат с оглед изхода на спора, като на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал.2 от Наредбата за
правната помощ, съдът следва да определи размера на юрисконсултското възнаграждение. В
процесния случай, след като взе предвид конкретния интерес, както и фактическата и
правна сложност на делото, Окръжният съд счита, че следва да присъди поисканото от
въззиваемата страна юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер
на сумата от 300 лв, какъвто размер и въззиваемата страна е поискала като разноски по
делото.
Предвид изложеното, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260226 от 26.02.2021г., постановено по гр.д. №
2883/2019 г. по описа на РС-Перник.
Осъжда Н. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: *** сумата от 300
/триста/ лв., представляваща направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в
производството пред Пернишкия окръжен съд.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
18
2._______________________
19