Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. Свиленград, 14.11.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РС Свиленград, граждански състав, в публично заседание на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА

 

при участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 453 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на И.Г.А., че дължи на „В.и к.” ЕООД *** следните суми: 159 лв., представляваща цена на потребени ВиК услуги за абонатен № 689/59 за обект на потребление: гр. Свиленград, ул. „Братя Миладинови” № 14 по фактура № **********/13.04.2018 г., и 14,40 лв. – обезщетение за забава за периода от 13.05.2018 г. до 04.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 04.04.2019 г., до окончателното плащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 99/08.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 325/2019 г. по описа на РС Свиленград.

В исковата молба се твърди, че страните били обвързани от сключен при общи условия договор за предоставяне на ВиК услуги, по силата на който  ищецът предоставял на ответника услуги по доставяне, отвеждане и пречистване на вода по отношение на водоснабден обект с административен адрес: гр. Свиленград, ул. „Братя Миладинови” № 14. Поддържа се още, че неплатените задължения на абоната към дружеството по фактура № **********/13.04.2018 г. възлизали на 159 лв.  Върху тази сума ответникът дължал и обезщетение за забава в размер на 14,40 лв. за периода от датата на падежа до 04.04.2019 г. Твърди се, че ответникът не бил изпълнил задълженията си, поради което ищцовото дружество се снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 325/2019 г. по описа на РС Свиленград. Тъй като срещу заповедта за изпълнение било подадено възражение, за него бил налице правен интерес да предяви установителен за съществуване на вземането си по издадената заповед за изпълнение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника И.Г.А., в който излага съображения за неоснователност на исковата претенция. Твърди, че действително бил потребител на предоставяните от ищеца ВиК услуги, но от есента на 2011 г. не използвал доставяната от ищеца вода, тъй като бил изградил хидрофорна система в имота си. Оспорва, че е изразходил посочените в представения от ищеца карнетен лист 53 куб. м. Поради това моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приложеното ч. гр. д. № 325/2019 г. по описа на РС Свиленград се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед № 99/08.04.2019 г. за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК против ответника за следните суми: 159 лв., представляваща цена на предоставени ВиК услуги по фактура № **********/13.04.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 04.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, 14,40 лв. – обезщетение за забава за периода 13.04.2018 г. – 04.04.2019 г., и 25 лв. – платена държавна такса. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането си в рамките на преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.

В случая страните не спорят, че ответникът е потребител на предоставяните от ответното дружество услуги по доставка, отвеждане и пречистване на вода, както и че облигационното правоотношение е възникнало въз основа на сключен при общи условия договор.

От заключението по назначената съдебно-техническа експертиза се установява, че измервателното устройство било монтирано в изградена в двора на ответника шахта. Въз основа на представените карнетни листове вещото лице е установило, че водомерът бил отчетен на 07.06.2011 г., като било отразено показание „1140”. Същите тези показания бил отчетени на 09.08.2011 г. Следващата проверка на водомера от отчетник била извършена на 10.04.2018 г., като в карнета било записано показание „1193”. За периода от 09.08.2011 г. до 10.04.2018 г. в карнетния лист бил отбелязан код на отчета 11, което означавало, че няма промяна в показанията на водомера, а записването могло да бъде извършено и без реална проверка на място. В тази връзка съдът не споделя посоченото от вещото лице, че върху вносната бележка от 27.09.2011 г. (л. 20) за заплащане на сумата от 10 лв. е отразено показание „1193”. На първо място, нито една от страните не е въвела твърдения, че това е било показанието на водомера към датата на плащането – 27.09.2011 г. Също така от съдържанието на вносната бележка не би могло да се направи такъв извод, тъй като тя не съдържа изобщо графа „показание на водомера”. Отделно от това не става ясно от кога и кога е направена тази добавка. Вещото лице безспорно е установило, че към момента на извършения от него оглед данните също били „1193”. Тъй като от последното засичане – 10.04.2018 г., няма промяна в показанията, вещото лице е приело, че няма течове. Според експерта за периода 08.03.2018 г. – 10.04.2018 г. едно домакинство не би могло да изразходи 53 м³, тъй като това количество надвишавало средния разход от 10-15 м³. Поради това и въз основа на наличните по делото доказателства и извършения оглед на място вещото лице е дало заключение, че процесните 53 м³ са изразходвани от абоната, но не би могъл да потвърди, че това количество се отнася за периода 08.03.2018 г. – 10.04.2018 г. Този извод на експерта съдът възприема като обективен, обоснован и съответен на събраните доказателства.

От показанията на свидетеля Мария Ламбова, преценени съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК като логични и основани на лични възприятия, се изяснява, че работи в ищцовото дружество на длъжност „отчетник на измервателни уреди”. Разказва, че обичайно всеки месец посещавала абонатите, но не и ответника, тъй като той твърдял, че е на хидрофор и никога не ползва питейна вода. Изрично е уточнила, че при последната проверка през 2018 г., когато отчела изразходвана вода, присъствал синът на ответника, който се подписал в карнетния лист. Съдът даде вяра и на показанията на свидетеля Страшимир Хаджиколев, от които се установява, че от 6-7 години ответникът бил изградил хидрофорни системи и не ползвал услугите на ищеца. Посочил е още, че в имота живеели синът и дъщерята на ответника.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

За да бъде уважен предявеният иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ищецът следва да докаже наличието на следните предпоставки: 1) наличие на валидно облигационно правоотношение между страните с предмет доставка на ВиК услуги; 2) ответникът има качеството „потребител” по смисъла на чл. 3 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи; 3) ищецът да е изпълнил задължението си за доставка, отвеждане и пречистване на вода през процесния период.

В разглеждания случай, както беше изяснено по-горе, страните не спорят, че ищецът има качеството на „потребител” по смисъла на чл. 3 от Наредба № 4/14.09.2004 г. Отношенията по ползване на услугите, предоставяни от ищцовото дружество, се уреждат от наредбата и съгласно публично оповестени общи условия, които имат действие за всички абонати на дружеството. Според чл. 32 от същата ВиК услугите се заплащат въз основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната система на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на всяко водопроводно отклонение. В същия смисъл е и чл. 22 от публично известните общи условия на ВиК, като според ал. 4 на чл. 32 от цитираната по-горе наредба отчетените данни се установяват чрез отбелязване в карнета, заедно с датата на отчитане на общия водомер и на индивидуалните водомери и подписа на потребителя или негов представител, освен в случаите на отчитане по електронен път. В разглеждания случай показанието „1140” е отчетено на 07.06.2011 г., като това обстоятелство е удостоверено с подпис на потребителя. Впоследствие до 10.04.2018 г. отчетникът не е посещавал обекта на потребителя, тъй като последният твърдял, че не ползва питейна вода. Последното отчитане – на 10.04.2018 г., е извършено в присъствието на сина на ответника, като в карнетния лист са записани данни „1193” и е констатирана разлика от 53 м³. Тук е мястото да се отбележи, че съдът не споделя съображенията на ответника, че синът му не бил негов представител, тъй като не бил част от неговото домакинство. Тези твърдения категорично се опровергават от показанията на разпитаните свидетели, които са установили, че синът на ответника живее в същия този имот. Поради това и с оглед обстоятелствата, че последният е осигурил достъп на служителя до измервателния уред и е удостоверил с подписа си, че показанията на водомера съответстват на записаните в карнета, недвусмислено следва да се приеме, че е действал като представител на потребителя.

Предвид всичко изложено и заключението по съдебно-техническата експертиза, което приема, че ответникът е изразходил процесните 53 м³, съдът намира, че е доказано наличието на реална доставка на твърдяното от ищеца количество вода. Фактът, че не е установено безспорно кога е потребена начислената питейна вода, не съставлява основание да се откаже заплащането на нейната цена. В тази връзка следва да се отбележи, че евентуалното нередовно отчитане на индивидуалното измервателно устройство, монтирано в имота на абоната, не съставлява причина за освобождаването на последния от задължението за заплащане на действително консумираните от него ВиК услуги. Редовното отчитане на доставените от ищцовото дружество услуги цели регулярното им заплащане, без да съставлява предпоставка за възникване на самото задължение за престиране на тяхната стойност, което се поражда поради изпълнението на основното договорно задължение на ВиК оператора за доставяне на питейна вода и отвеждане на отпадъчните води, а не поради редовното измерване на нейното количество. В разглеждания случай няма спор, че при отчета не са спазени сроковете, предвидени в чл. 35 от Наредбата и чл. 23 от ОУ, като вина за така създалата се ситуация има както ответникът, който е предоставял невярна информация, така и отчетникът, който неправилно се е доверил на потребителя, като не е изпълнил стриктно служебните си задължения. След като не е желаел да ползва услугите на ищцовото дружество, ответникът е могъл да поиска прекратяване на услугата по доставка на питейна вода. При условие че не е сторил това, той е продължил да бъде обвързан от действащите общи условия на дружеството. Независимо че има изградена хидрофорна система в имота си и не ползва редовно услугите на ищеца, съгласно чл. 35, ал. 4 от Наредбата потребителят е бил длъжен да уточни с оператора в удобно за двете страни време извършването на отчитането в срок не по-дълъг от една година от последното отчитане. Като не е изпълнил това свое задължение, ответникът също е станал причина да не може да се установи коректно периода, през който е потребено процесното количество. Следователно, съдът приема, че е безспорно установено изпълнението на задължението на ищеца за доставка, отвеждане и пречистване на вода, преминала през инсталацията, което от своя страна е основание за ангажиране на отговорността на ответника, в качеството му на потребител да заплати извършената ВиК услуга.

Поради всичко изложено, съдът намира, че ищцовото дружество е доставило в обект, находящ се в гр. Свиленград, ул. „Братя Миладинови” № 14, вода, чието количество възлиза общо на 53 м³, съгласно заключението на вещото лице по СТИ, чиято обща стойност съгласно издадената фактура № **********/13.04.2018 г. е в размер на 159 лв.

Ето защо, настоящият съдебен състав счита, че ищецът е изправна страна по договора, а за ответника е възникнало задължение за заплащане на консумираната вода. След като не е изплатил поетото от него задължение по договора, това е основание за ангажиране на отговорността му по отношение на ищеца за главницата в общ размер на 159 лв.

Съдът намира, че въведеното от ответника възражение за погасяване по давност се явява преклудирано, тъй като е направено след изтичане на преклузивния срок по чл. 133 ГПК (така ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Друг е въпросът, че възражението, се явява и неоснователно, защото от издаване на фактурата – 13.04.2018 г., до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 04.04.2019 г., не е бил изтекъл предвиденият в чл. 111, б. „в” ЗЗД тригодишен срок.

Основателността на главната претенция има за своя закономерна последица основателност на акцесорната – за дължимост на законната лихва за периода от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 04.04.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

С оглед горното, основателен се явява и установителният иск за признаване дължимостта на законната лихва за забава върху сумата по фактура № **********/13.04.2018 г. на стойност 159 лв. Съдът, като съобрази определения от БНБ основен лихвен процент за процесния период, с нормативно установената надбавка от 10 пункта, намира, че обезщетението за забава възлиза на 14,40 лв., поради което искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява изцяло основателен.

Съобразно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното производство, следва да се присъдят с решението по исковото производство, като съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 25 лв. за държавна такса. В исковото производство е извършил разноски в общ размер на 225 лв., като е бил защитаван от юрисконсулт. Според разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. От своя страна, нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 25, ал. 1 предвижда възнаграждение за исковото производство от 100 до 300 лв. Предвид вида и характера на извършените процесуални действия, съдът определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лв. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът И.Г.А. следва да бъде осъден да заплати на ищеца „ВиК” ЕООД – гр. Хасково направените разноски в заповедното производство в размер на 25 лв., както и тези в исковото – в размер на 325 лв.

Така мотивиран, РС Свиленград

 

Р  Е  Ш  И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО  по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на И.Г.А., ЕГН: **********, адрес: ***, че дължи на „В.и к.” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, следните суми: 159 лв., представляваща цена на потребени ВиК услуги за абонатен № 689/59 за обект на потребление: гр. Свиленград, ул. „Братя Миладинови” № 14 по фактура № **********/13.04.2018 г., и 14,40 лв. – обезщетение за забава за периода от 13.05.2018 г. до 04.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 04.04.2019 г., до окончателното плащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 99/08.04.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 325/2019 г. по описа на РС Свиленград.

ОСЪЖДА И.Г.А., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати на „В.и к.” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 25 лв. – разноски в заповедното производство, и сумата от 325 лв. – разноски в исковото производство.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                           РАЙОНЕН СЪДИЯ: