РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 24.09.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесети май две хиляди и
деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Мая Симеонова, като разгледа гр.
дело № 15112/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова
молба с вх. № 144254/23.11.2015 г., предявена от Х.Х.Д., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против ЗК „К.А.Ф.“, с адрес:
ФР Германия, гр. Хамбург, ул. ********
Ищецът твърди, че на 17.12.2014 г., около 17
часа, в гр. Дуисбург, Германия, ********,
е бил ударен при ПТП. Произшествието било причинено от К.М.Х., при управление
на лек автомобил „Фолксваген Голф“, с рег. №*******. Водачът нарушил правилата за движение по пътищата и
поради недостатъчното си внимание реализирал ПТП. Това се
установило в хода на образуваната срещу водача преписка при полицейския президиум на Дуисбург.
Ищецът твърди, че в резултат на настъпилото
ПТП му е причинена фрактура на тибиална глава ляво.
От увреждането той търпял силни болки и не можел да стъпва на левия си крак.
Ищецът заявява, че е бил опериран в периода 13.01.2015 г. – 14.01.2015 г. след
което лечението му продължило в домашни условия. То било съпътствано с
затруднения и множество трудности в ежедневните дейности. Затова ищецът
предявил претенцията си предН.Б.на Б.А.З.. Те го
насочили да предяви претенцията си към „А.Б.“ като кореспондент на немския
застраховател, които обаче отказали да му заплатят обезщетение. Ето защо Х.Д. е предявил исковата си молба за осъждане наН.Б.НА Б.А.З. да му заплати обезщетение за търпените от
него неимуществени вреди в размер на 30 000
лева, ведно със законната лихва от датата на ПТП – 17.12.2014 г. до
окончателното плащане.
В срока за отговор на исковата молбаН.Б.НА Б.А.З.
(НББАЗ) е оспорило иска като недопустим и неоснователен. Заявило е, че не
бюрото е легитимирано да отговаря по претенцията на ищеца, а немския
застраховател. Направило е и други възражения по основателността на иска,
подробно изложени в отговора му на исковата молба (отговор на исковата молба от
НББАЗ, л. 66-70).
С молба от 31.01.2017 г. ищецът е поискал
замяна на ответника като на мястото на НББАЗ бъде конституиран ЗК „К.А.Ф.“ , с адрес: ФР Германия, гр. Хамбург, ул. ********–(молба,
л. 200). Съдът е допуснал замяната, конституирал е ЗК „К.А.Ф.“ като ответник по
делото и е прекратил производството по отношение на НББАЗ (определение, л.
201).
Ответникът ЗК „К.А.Ф.“ (по-долу ЗК К.) е подал
писмен отговор (л. 252-256). Той смята, че немското право е приложимо по
отношение на елементите от фактическия състав на отговорността на водача,
причинил процесното ПТП, защото ищецът търпял вредите в Германия и освен това,
към датата на ПТП, той е имал обичайно местопребиваване на територията на ФР
Германия. На следващо място оспорва наличието на причинно-следствена връзка
между ПТП и вредите, които ищецът иска да бъдат обезщетени. Заявява, че ПТП е
настъпило докато ищецът е извършвал дейности по почистване на улицата, без да
носи светлоотразителна жилетка и без обезопасяващ
персонал. Твърди, че заради тези нарушения ищецът е бил обвинен в извършването
на административно нарушение по германския Закон за движението по пътищата.
Заявява, че наказателното производство срещу водача е било прекратено. Затова
застрахователят е отхвърлил претенцията на Х.Д., тъй като според него именно
ищецът с виновното си противоправно поведение е причинил ПТП. Със същите
аргументи ЗК К. прави възражение за съпричиняване на вредите от страна на Х.Д..
Оспорва също и размера на претендираното обезщетение като прекомерно.Оспорва и
претенцията за законна лихва. Предвид всичко това моли съда да отхвърли иска.
В допълнителната искова молба (л. 265—267), ищецът
поддържа исковете и оспорва възраженията на ответника. Излага съображения, че обичайното
му местопребиваване е било в Б.. Счита, че приложим е българският закон.
Съдът
приема от фактическа страна
следното:
На 17.12.2014 г., около 17:00 часа, Х.Х.Д. се е намирал на около 1,5-2 метра навътре по платното
на ул. „********, в гр. Дуисбург, Германия. Той е метял строителен
материал, който е бил изпаднал на платното за движение в района на строеж на
ул. ********. Било е тъмно, но уличното осветление е работело. Пътното платно е
било мокро. Ищецът е бил с тъмни дрехи и без светлоотразителна
жилетка. Липсвали обозначения за това, че той е на платното за движение.
По същото време в дясната пътна лента на улицата, в
която се намирал и ищеца, се движел автомобил „Фолксваген Голф“ с рег. №*******, управляван
от К. Х.. В участъка ограничението на скоростта е било 50 км/ч.
Всички тези обстоятелства се установяват от
приетата по делото полицейска преписка (л.
33-42), прокурорска преписка (л. 43-51) и отговора на първа задача от приетата автотехническа експертиза, л. 420-426).
По данни от полицейската преписка, събрани от
разпита на водача на л.а. „Фолксваген“, автомобилът се движел със скорост от
около 40 км/ч. Това е прието и от вещото лице в изготвеното от него заключение
(т. 3 от експертизата, л. 426). За да
приеме тази скорост експертът се е аргументирал в съдебно заседание (л. 430) с
това, че при по-висока скорост пешеходецът би си ударил главата в предното
стъкло, каквото не е установено. Освен това, както се посочи, в района на
произшествието ограничението на скоростта е било 50 км/ч. Тъй като правомерното
поведение следва да се предполага, а неправомерното да се докаже, съдът приема,
че К. Х. е управлявал автомобила със скорост от 40 км/ч.
Водачът на лекия автомобил е имал възможността да
види пешеходеца от разстояние 45 метра, в случай че се е движел на къси
светлини в населеното място. При това положение, за да успее да спре преди
мястото на ПТП и да предотврати удара той е следвало да се движи със скорост
по-ниска от 52 км/ч. (т. 2.3. от констативната част на автотехническата
експертиза, л. 424-425). Както беше
прието, К. Х. е управлявал автомобила със скорост по-ниска от 50 км/ч. В такъв
случай той е могъл да възприеме пешеходеца на платното и да съобрази
поведението си с него, какъвто е изводът и на вещото лице, изразен в т. 6 и т.
7 от заключението му (л. 426). Въпреки че К. Х. е имал възможността да
възприеме пешеходеца, той не е спрял навреме и е ударил Х.Д. в левия крак,
качил го е на предния капак, след което го е отхвърлил напред и надясно (вж.
отговора на първа задача от експертизата, л. 425).
В резултат на удара Х.Д. е получил травма в областта
на лява колянна става. От направените рентгенови
снимки и компютърна томография е установено счупване на тибиалното
плато от вътрешната му страна. Това се установява както от приетите по
делото медицински документи (л. 16-23), така и от заключението по приетата по
делото съдебно-медицинска експертиза (л. 412-413). Според експерта увреждането
е напълно възможно да е настъпило при така описания механизъм на ПТП.
На 13.01.2015 г., на ищеца е направена артроскопия на лявата колянна
става за ревизия на мястото на счупване. След интервенцията му е препоръчано
щадене на лявата колянна става за 2 седмици и
дозирано натоварване и рехабилитация след това, като е определен
възстановителен период от около 2 месеца. От експертизата се установява още, че
през първите 45 дни ищецът е търпял интензивни болки и страдания, а общия
период на възстановяване е около 3 месеца (вж. отговора на 2-ра, 3-та и 4-та
задачи, л. 413).
За установяване на твърдените от ищеца болки и
страдания е разпитан свидетелят М.Т. (протокол, л. 403-404). От неговите
показания се установява, че през м.01.2015 г. ищецът е бил с гипсиран крак и
патерици. Установява се още, че Х.Д. е работел в Германия преди произшествието,
но след него, около коледните празници през 2014 г., ищецът се прибрал в Б.. Според
свидетеля, Х.Д. е бил с гипс около 30-40 дни, през които движението му е било
затруднено и имал нужда от чужда помощ. Последвал период на лечение и
рехабилитация от около 2-3 месеца, проведени в страната (отговор на 10-ти
въпрос, л. 404). След това, той не се върнал в Германия, а започнал работа в
гр. Бургас (отговор на 5-ти, 7-ми, 12-ти и 15-ти въпроси, л. 403-гръб и л. 404).
Последното се потвърждава и от приетия по делото трудов договор, сключен между
ищеца и „П.-***“ ООД (л. 146).
Показанията на свидетеля се разминават с останалите
доказателства (медицинските документи и заключението на вещото лице) относно твърдяното
обездвижване на крака на ищеца. Липсват писмени доказателства за това да е била
предприета имобилизация на крайника. Няма дори такива препоръки в епикризите.
Затова съдът приема, че във връзка с процесното ПТП не е било необходимо
гипсирането на крайника на ищеца, т.е. такива вреди не са в причинна връзка с
произшествието. В останалата част съдът кредитира показанията на свидетеля като
обективни и отразяващи непосредствени възприятия относно правно-релевантни за
спора обстоятелства.
Срещу Х.Д. и срещу водача К. Х. е било образувано
наказателно производство по обвинение по пар. 229 от
Немския Наказателен кодекс за причиняване на телесни повреди по непредпазливост
при ПТП. Производството и срещу двамата е било прекратено на основание пар. 170, ал. 2 от немския Наказателно-процесуален кодекс[1]
и е било предадено на компетентната административна служба за преценка дали се
касае за нарушаване на реда (вж. прокурорската преписка, л. 43-51). Няма данни
за наложено административно наказание на К. Х., напротив, има доказателства, че
образувано срещу него административно-наказателно производство е прекратено (л.
123-124).
На 14.01.2015 г. ищецът е предявил претенция за
сумата от 2 000 евро срещу застрахователна компания „К.А.Ф.“ (претенция, л. 79-84).
На 31.03.2015 г. ищецът е предявил претенция и пред „А.-Б.-Регулиране
на щети“ ЕООД като кореспондент на ЗК К. (л. 28-29 и л. 31). Последвал е отказ от застрахователната
компания да потвърди вината на своя застрахован (л. 32 и л. 129, л. 76-78).
Причина за това е, че според ЗК К. ищецът е причинил инцидента по своя вина (л.
126).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
По
компетентността на съда да разгледа и реши спора:
Предявен е иск за обезщетяване на неимуществени
вреди, настъпили в резултат на ПТП, реализирано в ФР Германия, по вина на
водач, за когото се твърди, че е застрахован в дружество със седалище и адрес
отново в ФР Германия. По делото е установено, че увреденото лице е имало
пребивавал преимуществено в ФР Германия към датата на ПТП, а след това - в РБ..
Искът е предявен на 23.11.2015 г., поради което е
приложим Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12
декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на
съдебни решения по граждански и търговски дела (по-долу Регламент 1215/2012) в
съответствие с член 81 от него.
Съгласно съображение 18 от регламента във връзка
със застраховането, потребителските и трудовите договори по-слабата
страна следва да бъде защитена от правила за компетентност, които са в
по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото общите
правила.
В член 4, параграф 1 от посочения регламент е
предвидено общото правило, че: „искове срещу лица, които имат
местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се
предявяват пред съдилищата на тази държава членка“. Регламентът съдържа
изключения от това правило (вж. член 5, параграф 1 от същия регламент[2]).
Такива изключения са предвидени за компетентността по дела във връзка със
застраховане (членове 10—16, раздел 3, глава II, от Регламент № 1215/2012). Така
член 11, параграф 1, б. „б“ от регламент
а предвижда, че: „Срещу застраховател с
местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск в друга държава
членка в случай на искове, предявени от притежателя на полицата,
застрахования или трето ползващо се лице, в съдилищата по мястото, където
ищецът има местоживеене. Член 11 се прилага по отношение на искове,
предявени от увредената страна пряко срещу застрахователя, когато такива преки
искове са разрешени (вж. чл. 13, пар. 2 от
регламента; Решение на СЕС от
31 януари 2018 г. по дело C-106/17, т. 36 и 37 и цитираната съдебна практика). Такъв пряк иск на
увреденото лице срещу застрахователя е регламентиран в чл. 226, ал. 1 Кодекса
за застраховането (отм.) (по-долу КЗ). Ето защо регламент 1215/2012 г.
предвижда възможност за увреденото лице да предяви иск пряко срещу
застрахователя иск в Република Б., стига то да има местоживеене в
страната.
Предвид разпоредбата на чл. 62, параграф 1 от
Регламент (ЕО) 1215/2012, за да определи
дали една страна има местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани
по делото, съдът прилага вътрешното си право.
Нормата на чл. 48, ал. 7 от КМЧП определя като
обичайно местопребиваване на физическо лице мястото, в което то се е установило
преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация
или разрешение за пребиваване или установяване, като за определянето на това
място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или
професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това
място или от намерението му да създаде такива връзки. Нормата на чл. 94 от ЗГР
определя като настоящ адрес този, на който лицето живее, като в, ал. 3 е
въведено и понятието място на живеене, като е възможно заявеният адрес и този
по фактическо местопребиваване да не съвпадат. Заявяването, предвидено в чл.
96, ал. 1 и срокът за това по чл. 99, ал. 1 ЗГР се явяват последица от факта на
живеенето на определено място, а не необходима предпоставка за определяне на
настоящия адрес; липсата на заявление за промяна на настоящия адрес по
съществуваща регистрация не променя установения факт на живеене на дадено място
- в този смисъл е и съдебната практика (Определение № 185/23.04.2013 г. по
ч.гр. д. № 2198/2013 г. на II г.о. на ВКС, Решение № 270/19.02.2015 г. по гр.
д. № 7175/2013 г. на IV г.о. на ВКС). Под местоживеене по смисъла на Регламент
(ЕО) 1215/2012 в Република Б., съобразно действащото вътрешно право, се разбира
мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена и
административна регистрация.
В отговора по чл. 290 ГПК, даден с решение №
270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IV г.о. на ВКС е изяснено, че
доказването може да стане с всички допустими доказателствени средства.
От събраните гласни доказателствени средства и от
приетия трудов договор съдът установи, че към датата на исковата молба ищецът
има местоживеене в РБ.. Действително към датата на произшествието обичайното му
местопребиваване е било в ФР Германия. Това обаче е ирелевантно
за определяне на компетентността, тъй като една от целите на регламента е да се
създадат по-благоприятни правила за защита на интересите на по-слабата страна.
Затова в случая въпросът за компетентността следва да се преценява към момента
на сезиране на съда, а не към момента на настъпване на ПТП. Предвид всичко
изложено настоящият състав приема, че е компетентен да разгледа и разреши
възникналия правен спор.
По
въпроса за приложимото материално право:.
С определението си от 08.11.2016 г. (л. 181-182) е
прието, че на основание чл. 4, ал.1 от Регламент /ЕО/ № 864/ 2007 г. на ЕП,
приложимо по отношение фактическия състав на деликтната
отговорност и отговорността при съпричиняване, в това число и противоправността на поведението на участниците в
произшествието и обема и лимитите на отговорността на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност“ е немското материално право.
Съгласно § 823, ал. 1 от Германския граждански
законник (ГГЗ), който предумишлено или поради небрежност
противозаконно отнеме или наруши живота, тялото, здравето,
свободата, собствеността или друго право на другиго, е длъжен да
обезщети другия поради възникналата от това щета. Същото задължение важи за
онова лице, което наруши закон, имащ за цел защитата на друго лице. Обезщетение
се дължи само при виновно поведение, независимо дали е възможно да има
нарушение без такова поведение (§ 823, ал. 2 ГГЗ).
Според § 253, ал. 1 за щета, която е неимуществена
вреда, може да се иска парично обезщетение, само в предвидените от закона
случаи. В, ал. 2 е посочено, че ако поради нараняване на тялото, нарушаване на
здравето….., трябва да се заплати обезщетение за тази вреда, която не е
имуществена, може да се изиска малко парично обезщетение.
Според § 7 от немския закон за движението по
пътищата (ЗДвП), ако при използването на автомобил…загине човек, нарани се
тялото му или се наруши здравето му, или бъде повредена вещ, то държателят
на автомобила е длъжен да обезщети за произтичащите от това вреди. Съгласно посочената разпоредба от
немския ЗДвП, държателят на превозното
средство независимо
от вината носи отговорност за нематериални или материални щети, които произтичат вследствие експлоатацията на моторно превозно средство. Задължението на
държателя на моторното превозно средство за обезщетение
е изключено в редки изключителни случаи съгласно § 7 ал. 2 ЗДвП, когато
злополуката е причинена от „форс мажор“,
т.е. неприсъщо на експлоатацията на моторното превозно
средство, непредвидимо събитие, което не може да
бъде предотвратено дори при полагане на крайно
висока степен на внимание. Съгласно § 17 ал. 3 от немския ЗДвП, отговорността се изключва, когато
произшествието е причинено от непредотвратимо събитие, което не се дължи
нито на дефект в устройството на превозното средство, нито на отказ на някое от
неговите устройства и както държателят, така и водачът са съблюдавали всяка
необходима мярка за внимателно отношение според обстоятелството на случая. За
тази цел по отношение на водача се прилага мащабът на „идеалния“ водач (вж.
информацията, изпратена от МП на ФР ГФермания, л.
318-320).
Съгласно § 100 от немския Закон за застрахователните
договори (ЗЗД), при задължителната
застраховка за гражданска отговорност застрахователят е задължен да освободи
застрахованото лице от претенции, които се предявяват от трето лице въз основа
на отговорността на застрахованото лице за обстоятелство, настъпило по време на
застрахователния период и да отхвърли неоснователни претенции.
В § 115, ал. 1, т. 1 от немския ЗЗД е предвидено, че
трето лице може да предяви претенциите си за обезщетяване на вреди и срещу
застрахователя, когато се касае за застраховка „гражданска отговорност“ за изпълнение
на застрахователно задължение, съществуващо съгласно закона за задължителната
застраховка. Предвидено е, че претенцията е в рамките на задължението за плащане,
произтичащо от застрахователния договор, като застрахователят изплаща
обезщетението в пари и същият е солидарно отговорен със застрахования (вж. §
115, ал. 1, т. 3 от ЗЗД).
Като съобрази тези разпоредби, съдът намира, че за
да бъде основателна претенцията на ищеца, той следва да докаже, че: 1/ е налице
действителен застрахователен договор, с който ответникът - застраховател се е
задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума
отговорността на сочения водач на автомобила за причинени от него на трети лица
имуществени и неимуществени вреди; 2/ извършване на противозаконно деяние от
страна на прекия причинител на вредите - управление на МПС в нарушение
правилата на немските Закон за движението по пътищата (ЗДвП) или Правила за
движението по пътищата (ПДвП); 3/ причиняване на ПТП
и вредоносен резултат - причиняване на неимуществени вреди на ищеца- болки и
страдания във връзка с уврежданията му; 4/
причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат; 5/ ПТП не
е причинено от неприсъщо на експлоатацията на моторното превозно средство,
непредвидимо събитие, което не може да бъде предотвратено дори при полагане на
крайно висока степен на внимание.
Съдът установи, че ответното дружество е отказало да
потвърди вината на своя застрахован. С това изявление
застрахователят е признал, че соченият за виновен водач е лице, застраховано
при него. Освен това с доклада си по делото съдът е отделил като безспорно и
ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че посоченият от ищеца
виновен водач е застрахован по договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите”, страна по който в качеството му на
застраховател е дружество „К. А. Ф.с“ (вж. определение, л. 181-182). Ето защо
първата предпоставка за уважаване на иска е налице.
Съгласно § 1, ал. 2 от немските правила за движение
по пътищата[3]
(ПДвП), който използва пътищата трябва да го прави по
начин, че да не нарани друг човек. Затова при управление на превозно средство
водачът трябва да избира такава скорост, която да му позволи да контролира
превозното средство. Тази скорост трябва да бъде съобразена с конкретните пътни
условия, с уменията на водача, с характеристиките на превозното средство и
товара му. Скоростта на движение следва да бъде такава, че водачът да може да
спре в рамките на предната му зона на видимост (§ 3, ал. 1 от немските ПДвП).
Установи се
по делото, че водачът е управлявал превозното средство със скорост от 40 км/ч.
Той е имал видимост на 45 метра напред. При тази скорост той е имал
възможността да съобрази поведението си с намиращия се на пътното платно Х.Д. и
да спре навреме. Въпреки това К. Х. не е спрял навреме и е ударил ищеца. Така
той е нарушил § 1, ал. 2 от немските ППДвП. Затова на
основание § 7 от немския ЗДвП той отговаря за причинените вреди. Затова са
налице и останалите предпоставки за уважаване на иска.
По отношение на размера на обезщетението за
търпените от ищеца неимуществени вреди, съдът съобрази, че съгласно § 33 от
преамбюла на Регламент /ЕО/ № 864/2007 на ЕП и Съвета от 11.07.2007 г. относно
приложимото право към извъндоговорни задължения, при
определяне на обезщетението за неимуществени вреди по дела, по които
произшествието е било в държава, различна от тази на обичайното
местопребиваване на пострадалия, сезираният съд взема предвид всички относими
обстоятелства, касаещи съответното пострадало лице, включително, по-специално,
претърпените загуби и разходите за последващи или медицински
грижи. Освен това съгласно нормата на § 16 от посочения Регламент, разпоредбите
му не ограничават прилагането на правните норми на държавата на съда в
случаите, когато те са повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право. Предвид всичко изложено,
настоящият състав приема, че при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди, причинени на ищеца, е приложим предвиденият в чл. 52 ЗЗД
принцип за справедливо обезщетяване на вредите.
Критериите
за определяне на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и
тежестта на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността
на претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния
период, общовъзприетото понятие за справедливост и
общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния
размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се
определи съвкупно като обезвреда за цялостните
последици за здравето и претърпени от ищеца болки, в каквато насока е
константната съдебна практика на всички съдилища в Република Б.. В тази връзка
съдът съобрази указанията, дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с
Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС, съдебната практика по сходни случаи и отчете вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, продължителността и
интензивността на болките и страданията, както са описани по-горе при
установяване на фактическата страна на спора; общата продължителност на
лечебния и възстановителен период, ограниченията, които е търпял пострадалия, възрастта на ищеца към датата на
ПТП – 32 години, както и отражението, което е дало процесното ПТП върху живота
на ищеца. Предвид всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и
характера на уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на
увреждане и ефектът, който са оказали върху начина на живот на Х.Х.Д., съдът намира, че справедливото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди възлиза общо на сумата от 30 000 лева.
По своевременно направеното от ответника възражение
за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналия, настоящият
състав намира следното:
Според § 254 от ГГЗ, ако при възникване на щетата е
имало и виновно участие на пострадалия, то задължението за обезщетение,
както и размера на дължимото обезщетение, зависи от обстоятелствата, особено от
това, до каква степен щетата е причинена предимно от едната или от другата
страна. Според, ал. 2 на същия текст, това правило когато виновното участие на
пострадалия се ограничава до това, че той е пропуснал да предупреди длъжника от
опасността от необикновена голяма щета, за която длъжникът не е знаел нито е
трябвало да знае, или че е пропуснал да предотврати или сведе до минимум щетата.
Съгласно § 9 от немския ЗДвП, в случай че при възникването на дадена щета е
налице виновно съучастие на пострадалия, то се прилагат разпоредбите на §
254 Граждански кодекс с мярка: приложение, по начин, при който, в случай на
увреждане на предмет на пострадалото лице, виновното участие на това лице,
което осъществява действителното разпореждане с предмета, е равнопоставено
на вината на пострадалото лице.
Вината съгласно немското законодателство може да
бъде под формата на небрежност (§ 823 ал. 1 ГГЗ). Това понятие, съгласно § 276,
ал. 2 от ГГЗ, означава несъобразяване с дължимата грижа.
В настоящият случай се установи, че ищецът се е
намирал на пътното платно и е почиствал от него строителни материали. Той е бил
на около 1,5-2 метра навътре по платното, носел е тъмни дрехи, без светлоотразителна жилетка и
без да обозначи по никакъв начин, че извършва дейност в лентата за
движение на автомобили. Затова съдът приема, че поведението на Х. Д. е било
небрежно. Освен това то е в причинна връзка с настъпилото ПТП, респ. с
причинените на ищеца вреди. Затова съдът приема, че в случая има установено
виновно участие на пострадалия по смисъла на § 254 от ГГЗ. При преценката на
обстоятелствата, при които е възникнало произшествието, така, както са изложени
при описанието на фактическата страна на спора, съдът приема, че приносът на
ищеца е 30 %, с колкото и следва да се намали определеното обезщетение.
Следователно,
искът за неимущуствени вреди е основателен и доказан
за сумата от 21 000 лева (30 000
лв. – 50 %), а за разликата до пълния предявен размер, искът следва да се
отхвърли.
По
претенцията за лихва за забава:
Според § 286 от ГГЗ, длъжникът изпада в забава след
поканата да изпълни. Всеки паричен дълг носи лихва по време на забавата , който
е в размер на 5 процентни точки над основния лихвен процент за годината (§288
от ГГЗ). Основният лихвен процент се изчислява от Немската централна банка (вж.
§ 247, ал. 2 ГГЗ)
Предвид
цитираните разпоредби от немското законодателство, приложими в настоящия
случай, за да е основателна претенцията на ищеца за лихва за забава следва да
се установи: 1/ наличието на главно парично задължение; 2/ покана от ищеца до
ответника, с която се иска от последния да заплати паричното задължение.
По
делото е установено, че застрахователното дружество дължи обезщетение на Х.Д.
за причинените му неимуществени вреди – болки
страдания, от ПТП, настъпило по вина на водач, застрахован при ЗК К..
Ето защо е налице първата предпоставка за уважаване на тази претенция.
На
следващо място се установи, че ищецът е поканил ответника да му заплати
обезщетение на 14.01.2015 г. След тази дата ЗК К. не е изплатило обезщетение.
Затова ответникът дължи лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени
вреди за периода от 15.01.2015 г. до окончателното плащане. Х.Д. обаче
претендира лихва от датата на ПТП – 17.12.2014 г. Както се посочи лихва се
дължи от датата на поканата. Затова за периода от 17.12.2014 г. – 14.01.2015 г.
претенцията за лихва е неоснователна.
Относно разноските:
При този изход от спора право на
разноски имат и двете страни, които са направили своевременно искане за
присъждане на разноски и са представили доказателства за извършени такива.
Ищецът
претендира следните разноски: 100 лева за държавна такса; 30 лева - депозит за свидетел и 15 такса за частна
жалба, която е била отхвърлена ( л. 63; л.
400 и л. 11 от делото на САС). От тези разноски на Х.Д. следва да се присъди
сумата от 101.50 лева – съразмерно с
уважената част от исковете (145 лв. х 0.70). На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, вр.
чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските
възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Ц.В., адвокатско
възнаграждение съразмерно
на уважената част от иска, в размер на 1001лева
(1430 лв. х 0.70).
Ответникът е представил доказателства за заплатени 140 лева (л. 419) от
общо претендираните 1 450 лева (съобразно списъка, л. 428). Тъй като
отговорността за разноски е за действително заплатени такива, то на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 42 лева (140 лв. х 0.30).
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 1230 лева, в т.ч.:
държавна такса в размер на 740 лева [(21000 лв. х 4 %)-100] от внасянето на които съдът, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, е освободил ищеца (л. 59) и 490 лева - депозити за експертизи (700 лв. х
0.70), изплатени от бюджета на съда (л. 392).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗК „К.А.Ф.“, с адрес: ФР Германия, гр. Хамбург, ул. „**********, да заплати на Х.Х.Д., с ЕГН: **********,
с адрес: ***,
-
на основание § 115, вр.
с § 100 от немския Закон за застрахователните договори (ЗЗД), вр. с § 823, ал. 1
от Германския граждански законник (ГГЗ), сумата от 21 000 лева - главница, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени
вреди – болки и страдания, причинени от травма в областта на лява колянна става (счупване на тибиалното
плато от вътрешната му страна) в резултат на ПТП, реализирано на 17.12.2014 г., около 17
часа в гр. Дуисбург, Германия, ********,
от застрахования при ответника водач - К.М.Х., при управление на лек автомобил
„Фолксваген Голф“, с рег. №*******,
-
законната
лихва, считано от 15.01.2015 г. до
окончателното плащане, на основание § 286, вр. с §288
от Германския граждански законник,
както и
-
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 101.50
лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ иска
по § 115, вр. с § 100 от немския ЗЗД, вр. с § 823, ал. 1
от ГГЗ, за разликата над 21 000 лева
до пълния предявен размер от 30 000 лева – обезщетение за неимуществени
вреди, и претенцията за лихва за периода от 17.12.2014 г. до 14.01.2015 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА ЗК „К.А.Ф.“, с
адрес: ФР Германия, гр. Хамбург, ул. „**********, да заплати на адвокат Ц. С. В., с ЕГН: **********, с адрес: ***-13, офис
5, на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 1001лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Х.Х.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
да
заплати на ЗК „К.А.Ф.“, с адрес: ФР Германия, гр. Хамбург, ул. „********, сумата от 42 лева – разноски по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА ЗК „К.А.Ф.“, с адрес: ФР Германия, гр. Хамбург, ул. ********, да заплати на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 1230 лева – разноски по делото за държана такса и депозит за
експертизи.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ:
[2] Чл. 5, пар. 1: Срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени в раздели 2—7 от глава II.