№ 64242
гр. София, 01.05.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в закрито заседание на
първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Частно
гражданско дело № 20231110154825 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 410 ГПК.
Образувано е въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение от
„.“ АД с ЕИК . срещу В. И. В. с ЕГН ********** (длъжница). Със заявлението се
претендират от длъжницата сумата 2 344 лева и 63 стотинки, представляваща главница
по договор за паричен заем, сумата 243 лева и 55 стотинки, представляваща договорна
лихва за периода 12. 04. 2021 г. – 31. 01. 2022 г., и сумата 407 лева и 3 стотинки,
представляваща законна лихва за периода 01. 02. 2022 г. – 26. 09. 2023 г. Заявителят
твърди, че паричните вземания са му били цедирани от кредитодателя.
Съгласно текущото законодателство когато вземанията произтичат от договори,
сключени с потребител, договорите ведно с приложенията към тях и общите условия
се прилагат към заявлението, при което заповедният съд осъществява служебна
проверка за наличието на неравноправни клаузи или противоречие със закона или
добрите нрави. При констатирането на неравноправни клаузи (или дори само при
обосновано предположение), съответно на противозаконни или безнравствени
уговорки, съдът отхвърля изцяло или отчасти заявлението. В този смисъл са чл. 410,
ал. 3, чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 и чл. 413, ал. 2 ГПК.
Към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК са
приложени заверени преписи от договор за паричен заем № ., сключен на . г. между „.“
АД и длъжницата, договор за предоставяне на поръчителство № ., сключен на . г.
между „.“ ЕООД и длъжницата, и погасителен план.
Съгласно договора за паричен заем „.“ АД се е съгласило да отпусне на
длъжницата потребителски кредит в размер на 3 500 лева, а тя е поела задължение да
възстанови сумата и да заплати фиксирана годишна възнаградителна лихва в размер 35
% на двадесет и две двуседмични погасителни вноски, всяка от които в размер на 184
лева и 87 стотинки (тоест дължимата възнаградителна лихва за срока на изпълнение на
договора от двадесет и две седмица възлиза на общо 567 лева и 14 стотинки). Наред с
това длъжницата се е задължила в срок от три дни от сключването на договора да
предостави едно от три обезпечения, а именно две физически лица - поръчители, всеки
от които да е с осигурителен доход над 1 000 лева, да работи по безсрочен трудов
договор, да не е заемател или поръчител по други договори при кредитодателя, да няма
неплатени осигуровки и задължения към други банкови и финансови институции;
банкова гаранция с бенефициер кредитодателя; или одобрено от кредитодателя
1
дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки (чл. 4). Още същият ден
длъжницата е сключила и договор за предоставяне на поръчителство със същия номер
с „.“ ЕООД, по силата на който „.“ ЕООД е поело задължението да поръчителствува за
длъжницата по договора й за потребителски кредит с „.“ АД, а тя се е задължила да му
заплати възнаграждение в размер на 2 708 лева и 86 стотинки. Заявителят се позовава
обаче в разглеждания случай на цесия между него и кредитодателя „.“ АД, а не между
него и поръчителя „.“ ЕООД.
Към заявлението е приложен само договор за предоставяне на поръчителство
между „.“ ЕООД и длъжницата, но не е представен и договор за поръчителство между
„.“ ЕООД и кредитодателя „.“ АД. За да е налице поръчителство по начало не се
изисква да бъде сключван договор между длъжника и поръчителя, в какъвто смисъл е
последователната съдебна практика (решение № 351 от 12. 06. 1995 г. на ВС по гр.
дело № 2635/94 г., V г. о.; решение № 1022 от 28. 06. 1999 г. на ВКС по гр. дело №
252/1999 г., V г. о). Регресните вземания на изпълнилия чуждите задължения
поръчител възникват срещу длъжника по силата на закона. Преди изпълнението на
тези задължения от поръчителя в класическия случай между тях не съществува правна
обвързаност (решение № 74 от 01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС). В
случая предполагаемият поръчител „.“ ЕООД е търговско дружество, едноличен
собственик на чийто капитал е кредитодателят „.“ АД. Обстоятелството, че
възнаграждението по формално юридически ненужния договор за предоставяне на
поръчителство и по-точно породеното от него задължение за заплащане на
възнаграждение за поръчителствуване е било сигурен разход по договора за паричен
заем се установява косвено от представените към заявлението фактически данни и вече
обсъдените публично достъпни данни от търговския регистър – „.“ АД е едноличен
собственик на капитала на „.“ ЕООД, двата договора са сключени в един и същ ден и
под един и същ номер, а освен това изпълнението на задължението за заплащане на
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в полза на дъщерното
дружество „.“ ЕООД е било разсрочено успоредно на задълженията за връщане на
главницата и заплащане на договорната лихва по договора за паричен заем и е било
отразено в погасителния план по последния договор. Всички изброени данни водят до
единствения възможен извод, че сключването на договора за предоставяне на
поръчителство е било необходимо условия за предоставянето на потребителския
кредит и че страните по договора за кредит добре са предвиждали съответния разход.
По този начин на практика кредитодателят цели да създаде едно само привидно
персонално обезпечение чрез свое дъщерно дружество, а по същество да оскъпи
необезпечения кредит с допълнителни разходи, които да не бъдат отчетени при
изчисляването на годишния процент на разходите. Казано иначе, с няколко правни
сделки, всяка от които сама по себе си формално законосъобразна, „.“ АД е целяло да
постигне една забранена от закона цел, а именно да постигне годишен процент на
разходите, надхвърлящ нормативноустановения праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК и различен от
формално посочения в договора за паричен заем. Този разход по кредита е следвало
също да бъде включен от страните при изчисляването на годишния процент на
разходите по договора за паричен заем, в какъвто смисъл е съдебната практика на
въззивния съд, която настоящият съдебен състав напълно споделя (определение №
12852, постановено на 26. 10. 2023 г. от Софийския градски съд, III-Б въззивен състав,
по в. ч. гр. дело № 20231100510598 по описа му за 2023 г.).
Пропускът на страните да посочат действителния размер на годишния процент
на разходите в договора за потребителски кредит обуславя недействителността му на
2
основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Смисълът на изискването в
договора за потребителски кредит да бъде посочен тъкмо действителният годишен
процент на разходите произтича от правото на потребителя да може да прецени
правилно икономическите последици от сключването на договора, както и да може да
направи адекватно сравнение с предложения за сключването на други договори за
потребителски кредит (така че да може евентуално да „рефинансира“ кредита). Затова
посочване в договора на годишен процент на разходите, който не съответства на
действителния, съставлява заблуждаваща търговска практика и следва да се приеме за
нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В сходен смисъл е трайната
съдебна практика на почитаемия Софийски градски съд (решение № 3609 от 04. 07.
2023 г. на СГС, II – А въззивен състав, по в. гр. дело № 8049/2022 г.; решение № 4456
от 11. 08. 2023 г. на СГС, II – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 1898/2022 г.; решение
№ 4304 от 02. 08. 2023 г. на СГС, IV – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 8430/2022 г.;
решение № 4067 от 20. 07. 2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр. дело №
9689/2022 г.; решение № 4058 от 20.07.2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр.
дело № 7753/2022 г.; решение № 3868 от 13. 07. 2023 г. на СГС, II – Б въвззивен състав,
по в. гр. дело № 62/2023 г.; решение № 3480 от 06. 07. 2023 г. на СГС, II – Д въззивен
състав, по в. гр. дело № 9659/2022 г.; решение № 2449 от 16. 05. 2023 г. на СГС, IV – А
въззивен състав по в. гр. дело № 87/2022 г.; решение № 1407 от 22. 03. 2023 г. на СГС,
IV – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 1167/2022 г.). Обстоятелството, че със
заявлението не се претендира неустойката по чл. 8 от договора за потребителски
кредит, не засяга извода за недействителността на договора, който произтича от самото
му съдържание. При това положение потребителят дължи само чистата стойност на
кредита. Той не дължи лихви или други разходи по кредита (чл. 23 ЗПК).
В обобщение, заповедният съд намира, че следва да издаде заповед за
изпълнение единственото за чистата стойност (главницата) по недействителния
договор за паричен заем, да отхвърли заявлението за всички останали претендирани
парични притезания и да присъди със заповедта за изпълнение пропорционално
разноските за заповедното производство.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
Гражданския процесуален кодекс на „.“ АД с ЕИК . в частта, в която се претендира от
длъжницата В. И. В. с ЕГН ********** заплащането на сумата сумата 243 лева и 55
стотинки, представляваща договорна лихва за периода 12. 04. 2021 г. – 31. 01. 2022 г.,
и сумата 407 лева и 3 стотинки, представляваща законна лихва за периода 01. 02. 2022
г. – 26. 09. 2023 г., свързани с договор за паричен заем № ., сключен на . г. между „.“
АД и длъжницата.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския градски
съд в едноседмичен срок от връчването на преписа.
Електронен препис от разпореждането да се връчи на „.“ АД.
3
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4