Р Е
Ш Е Н
И Е №126
гр.
София, 01.10.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
окръжен съд, търговско отделение, ІІІ-ти състав, в публично заседание на седемнадесети
септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ГЕОРГИ ЧОЛАКОВ
при секретаря Юлиана Божилова и в
присъствието на прокурора ……...…………., като разгледа докладваното от съдията
т.д. № 44 по описа за 2017 година на СОС и за да се
произнесе, взе предвид следното :
К. „П.к. „Н.”,
ЕИК ********* е предявил
срещу „С.” ЕООД, ЕИК ********иск
с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, предявен като частичен за сумата от 49
848.30 лева – за заплащане на неустойка в размер на 49 848.30 лева от общо
дължима такава в размер на 80 952.30 лева, дължима на осн. чл.12, б.„б” от
договор за наем от 01.12.2008 год., сключен между страните, за отказ на
ответника – наемател да предаде на ищеца – наемодател за периода от 11.08.2013
год. до 16.12.2015 год. наетия имот – заведение за обществено хранене „М.”, находящо се в търговска сграда
на пл. „Т. В.”, гр. П..
Претендират се
и направените по делото разноски.
Ищецът твърди,
че между него и „С.” ЕООД на 01.12.2008 год. бил сключен договор за наем, с
който отдал на ответника под наем недвижим имот – заведение за обществено
хранене „М.”, находящо се в търговска
сграда на пл. „Т. В.”,
гр. П..
Твърди се, че
на 04.01.2010 год. към договора бил сключен анекс, с който на наемателя била
отдадена под наем и обособена част от горния имот – лятна градина, като
месечният наем бил договорен в размер на 402 евро.
Твърди се, че
съгласно чл.10, ал.2 от договора всяка от страните е имала право да го прекрати
едностранно с едномесечно писмено предизвестие. Такова било отправено от
наемодателя на 26.06.2013 год. и връчено на същата дата на управителя на
ответника, като договорът за наем бил прекратен на 27.07.2013 год.
Твърди се, че
с чл.12, б.„б” от договора за наем страните договорили неустойка, дължима при
отказ на наемателя да предаде наетия имот след прекратяване на договора – в
размер на 1 % от годишния наем за всеки ден забава.
Твърди се, че
наемателят отказал да предаде имота след прекратяване на договора, като
наемодателят бил въведен във владение на същия на 16.12.2015 год. от ЧСИ по
изп. дело № 20157940400128 и след като ответникът бил осъден в производство по
чл.310 от ГПК с влязло в сила решение да предаде имота на ищеца. Сочи се, че за
периода от 11.08.2013 год. до 16.12.2015 год., в който ответникът е отказал да
предаде имота – общо 858 дни, дължи на ищеца неустойка в общ размер на 80
952.30 лева /94.35 лева на ден при годишен наем в размер на 9 434.92 лева/; изрично
уточнение за размера е направено с уточняваща молба от 15.03.2017 год.
Ищецът сочи,
че по т.д. № 81/2016 год. на СОС е постановено решение от 06.01.2017 год. между
същите страни по частичен иск по същия правен спор, с което на осн. чл.92, ал.1
от ЗЗД „С.” ЕООД е бил осъден да заплати на К. „П.к. „Н.” сумата от 31 104
лева. Сочи, че настоящият /втори/ частичен иск е предявен за разликата до
пълния размер на дължимата мораторна неустойка от 80 952.30 лева. С
допълнителната искова молба сочи, че решението на СОС е било потвърдено изцяло
с решение № 1918/07.08.2017 год. на САС по т.д. № 1051/2017 год., невлязло в
сила до момента на подаване на ДИМ.
Цитираното
решение № 2/06.01.2017 год. на СОС по т.д. № 81/2016 год. е влязло в законна
сила на 22.06.2018 год.
Ответникът с
отговора на и.м., депозиран в срока по чл.367, ал.1 от ГПК, оспорва предявения
иск по основание и размер. Твърди, че между страните не е бил подписван нито
договор за наем, нито анекс със съдържание относно неустоечните клаузи, каквито
са представени с и.м. от ищеца. Сочи, че решението на кооперацията – ищец за
прекратяване на договора за наем не е било взето по предвидения в устава й ред.
Не оспорва обстоятелството, че на 26.06.2013 год. е получил твърдяното от ищеца
с и.м. предизвестие за прекратяване на наемния договор, но на осн. чл.236, ал.1
от ЗЗД след тази дата договорът бил продължен с конклудентните действия на
страните.
С горния
отговор ответникът е направил и :
- възражение
за прихващане между претендираната сума, предмет на предявения като частичен
иск и непосочена като размер сума, съставляваща заплатени от ответника за същия
имот наемни вноски след прекратяване на наемния договор за периода от
27.07.2013 год. до м.03.2015 год.;
- възражение
за изтекла погасителна давност по чл.111, б.„б“, предл.2-ро от ЗЗД по отношение
на претендираните суми и
- възражение
за прекомерност на претендираната неустойка.
С определение,
постановено в о.с.з. на 19.09.2017 год., съдът на осн. чл.126, ал.1 от ГПК не е
приел за разглеждане горното направено от ответника с отговора на и.м.
възражение за прихващане – доколкото сумите, предмет на същото, са били предмет
на друго висящо исково производство /гр.д. № 636/2016 год. на РС – Пирдоп/,
предхождащо предявяването на настоящия иск.
Ответникът
също претендира заплащане на направените по делото разноски.
И двете страни
са направили искания по чл.78, ал.5 от ГПК за присъждане поради прекомерност на
по-нисък размер на разноските, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение
на насрещната страна.
Софийски
окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди във
връзка с доводите на страните, приема за установено следното :
Видно от представените с исковата молба договор
за наем от 01.12.2008 год., сключен между К. „П.к. „Н.” и „С.” ЕООД и анекс от
04.01.2010 год. към него, ищецът отдал под наем на ответника недвижим имот –
заведение за обществено хранене „М.”,
находящо се в търговска сграда на пл. „Т. В.”, гр. П.; с последващия анекс на наемателя била
отдадена под наем и обособена част от горния имот – лятна градина, като
месечният наем бил договорен в размер на 402 евро.
Съгласно чл.10, ал.2 от договора всяка от
страните е имала право да го прекрати едностранно с едномесечно писмено
предизвестие, а с чл.12, б.„б” страните договорили неустойка, дължима при отказ
на наемателя да предаде наетия имот след прекратяване на договора – в размер на
1 % от годишния наем за всеки ден забава. С чл.12 било договорено предаването на
наетия имот да стане в 15-дневен срок след прекратяване на договора.
С уведомление, връчено от наемодателя на
наемателя – получено лично от управителя на „С.” ЕООД на 26.06.2013 год.,
договорът за наем бил прекратен едностранно с едномесечното писмено предизвестие
по чл.10, ал.2.
Между страните не се спори, че след изтичане
на срока на предизвестието, след 26.07.2013 год., наетият имот не е бил върнат
от наемателя на наемодателя, поради което между страните било водено дело по
иск с правно основание чл.233, ал.1, предл. 1-во от ЗЗД пред РС – Пирдоп и СОС,
понастоящем приключило с осъдително решение. Ищецът бил въведен във владение на
имота с протокол за въвод от 16.12.2015 год. по изп. дело № 20157940400128 на
ЧСИ Я. С..
Видно
от служебно изискания заверен препис от влязло в сила на 22.06.2018 год.
решение № 2/06.01.2017 год. на СОС по т.д. № 81/2016 год., същото е постановено по предходен съдебен спор, воден
между същите страни, по предявен частичен иск за същото вземане. С горното
решение ответникът „С.” ЕООД е
бил осъден да заплати на осн. чл.92, ал.1 от ЗЗД
на ищеца К. „П.к. „Н.” сумата от 31 104 лева, съставляваща
частично предявена претенция за мораторна неустойка в общ размер на
80 952.30 лева, дължима на осн. чл.12, б.„б” от договора за наем от 01.12.2008
год., за отказ на наемателя да предаде на наемодателя наетия имот за периода от
11.08.2013 год. до 16.12.2015 год.
При
така установената фактическа обстановка съдът стигна до следните правни изводи
:
Решението по уважен
частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в
друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на
паричното вземане, произтичащо от същото право – т.2 от ТР № 3/22.04.2019 год.
на ВКС по т.д. № 3/2016 год., ОСГТК.
Съгласно
приетото в горното тълкувателно решение силата на пресъдено нещо на решението,
постановено по иска за защита на правото в пълния му обем, препятства последващото
твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението на ответника, че
то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника, че
вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално
правоотношение. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на
установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но
и до основанието и правната му квалификация. В случаите, когато предмет на
последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае
до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен
с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и
също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и
преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за
остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната
му квалификация.
След като със
СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира
непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е
уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер
на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало,
нито каква е правната му квалификация.
След като с влязло в сила решение,
с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за
съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем
/размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния
размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи
възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите
правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано.
Правопогасяващите
възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй
като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск,
вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин.
В настоящия
случай решението по предявения частичен иск по т.д. № 81/2016 год. на СОС е
влязло в сила на 22.06.2018 год. или преди приключване на настоящото
производство, което следва да бъде взето предвид на осн. чл.235, ал.3 от ГПК,
поради което и с оглед постановеното в ТР № 3/2019 год. следва да се приеме, че
наведеното от ответника с отговора на и.м. възражение за нищожност на
договорната клауза за неустойка поради нейната прекомерност е преклудирано и не
може да се обсъжда. С оглед постановеното с влязлото в сила предходно решение
на СОС по предявения частичен иск за неустойка настоящият съдебен състав може и
следва да обсъжда единствено дали разликата до пълния размер на вземането за
неустойка, която не е била предявена с първоначалния иск, не е била погасена,
както и да определи размера на тази разлика – последното не се обхваща от СПН,
доколкото не е било предмет на частичния иск.
Пълният
размер на неустойката, дължима на осн.
чл.12, б.„б” от договора за наем от 01.12.2008 год. за отказа на наемателя да
предаде на наемодателя наетия имот за периода от 11.08.2013 год. до 16.12.2015
год., е 80 952.30 лева,
като изчисленията за горното се съдържат в мотивите към решението по т.д. №
81/2016 год. на СОС – след
прекратяване на договора за наем за ответника е възникнало задължението по
чл.12 да върне наетия имот на наемодателя в 15-дневен срок, т.е. след
10.08.2013 год., а при неизпълнение на горното, считано от 11.08.2013 год., е
дължал мораторна неустойка по чл.12, б.„б” от договора за наем – в размер на 1
% от актуалния към този момент годишен наем /по анекса от 04.01.2010 год./ за
всеки ден забава – 1 % от 402 евро х 12 месеца = 1 % от 4 824 евро = 48.24 евро/ден или
94.35 лева/ден. Тъй като ответникът не е върнал имота преди въвода във владение,
извършен на 16.12.2015 год. по изп. дело № 20157940400128, то забавата,
предпоставяща заплащане на мораторната неустойка по чл.12, б.„б”, е продължила
от 11.08.2013 год. до 15.12.2015 год. включително или 858 дни. Дължимата
неустойка за периода е била 94.35 лева/ден х 858 дни = 80 952.30 лева, от
които по т.д. № 81/2016 год. на СОС е била присъдена сумата от 31 104 лева и е останала дължима
разликата от 49 848.30 лева – сумата, предмет на настоящия иск.
По
отношение на направеното от ответника с отговора на исковата молба възражение
за прихващане съдът намира следното :
Видно
от отговора на исковата молба, възражението е направено от процесуалния
представител на страната адв. С.В. непрецизно и противоречиво, като на стр.4
/т.8, долу/ е посочено, че възражението е по чл.111, б.„б“ от ЗЗД по отношение
на претендираните суми за периода от м.02.2014 год. до м.12.2015 год. – така е
докладвано и в доклада по делото в о.с.з. на 19.09.2017 год.; на стр.5 от
отговора /ред 1 и 2/ обаче е посочено обратното – че погасеното по давност
вземане е „за периода от август 2013 год. до февруари 2014 год.“.
При
така констатираната неяснота и противоречие във възражението съдът приема, че
следва да се изследва действителната воля на страната, направила същото, а тя
е, че се възразява за изтекла 3-годишна погасителна давност по отношение на
вземането на ищеца за неустойка, т.е. възражението е по чл.111, б.„б“,
предл.2-ро от ЗЗД. Горното възражение не е и необходимо да се поставя от
страната във времеви граници, доколкото същите могат да се определят от съда,
поради което – за разлика от обвързаността на съда от петитума на предявения
иск, при възражението за прихващане съдът не дължи произнасяне точно съобразно
времевите предели, сочени от страната, ако действителната й воля сочи на
допусната фактическа грешка при определяне на периода за погасителната давност.
Отделно – до приключване на устните състезания страната винаги може да коригира
изявлението си във връзка с така направеното възражение, което е сторено в с.з.
на 17.09.2019 год. – видно от дупликата на адв. В., със същата се сочи, че
възражението е за изтекла давност преди датата 06.03.2014 год.
В
случая исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, е
подадена на 06.03.2017 год., поради което вземането за неустойка за периода
преди 06.03.2014 год. или – за част от претендирания период от 11.08.2013 год.
до 06.03.2014 год., е погасено по давност с оглед направеното от ответника
възражение по чл.111, б.„б“, предл.2-ро от ЗЗД. Горният период възлиза на 179
дни, а неустойката за същия – на 16 888.65 лева /179 дни х 94.35 лева/ден/, за която сума
предявеният иск следва да се отхвърли поради направено възражение за изтекла
давност. Само за пълнота следва да се отбележи, че съгласно постановеното с т.1
от ТР № 3/2019 год. предявяването
на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по
реда на чл.214, ал.1 от ГПК
/както и предявяване на нов иск за разликата/ нямат за последица спиране и прекъсване на
погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането –
във връзка с доводите за приложението на чл.115, б.„ж“ от ЗЗД, изложени в
допълнителната искова молба.
В обобщение на
изложеното ответникът, съобразно уваженото възражение по чл.111, б.„б“,
предл.2-ро от ЗЗД за сумата от 16 888.65 лева, следва да се осъди да
заплати на ищеца на осн. чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 32 959.65 лева, като
предявеният иск се отхвърли за разликата до пълния му предявен размер от
49 848.30 лева.
По
отношение на разноските :
Доколкото
съобразно материалния интерес минималното адвокатско възнаграждение по чл.7,
ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 год. в случая е в размер на 2 025.45
лева, а заплатените на пълномощниците на ищеца и ответника адвокатски
възнаграждения са около тази долна граница /2 250 лева за ищеца и 2 067
лева за ответника/, исканията на страните за намаляване на разноските на
насрещната страна по реда на чл.78, ал.5 от ГПК са неоснователни. По отношение
на част от претендираните разноски от ищеца – по договори за правна помощ от
13.09.2017 год. и 04.09.2019 год., следва да се посочи, че същите не са такива
по чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата, а по чл.6, т.3 и чл.7, ал.8 от Наредбата и
отново към минималните размери, установени с нея.
С
оглед изхода на делото и на осн. чл.78, ал.1 от ГПК съдът следва да осъди
ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски съразмерно с
уважената част на иска – 3 017.67 лева от общо направени разноски в размер
на 4 563.93 лева – внесена ДТ в дължим размер на 1 993.93 лева и
заплатени адвокатски хонорари в общ размер на 2 570 лева по договори за
правна помощ от 30.05.2017 год., 13.09.2017 год. и 04.09.2019 год. В горните
разноски не се включва заплатен адвокатски хонорар за втори представител /адв.
А.С./, като такива не са и включени в списъка по чл.80 от ГПК на страната.
На осн. чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да се осъди
да заплати на ответника сумата от 700.30 лева, съставляваща разноски по делото –
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2 067 лева, съразмерно с отхвърлената част на иска.
Воден
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА
на осн. чл.92,
ал.1 от ЗЗД „С.” ЕООД, ЕИК ******** да заплати на К. „П.к. „Н.”, ЕИК ********* сумата от 32 959.65 лева
/тридесет и две хиляди деветстотин петдесет и девет лв. и шестдесет и пет ст./,
съставляваща мораторна неустойка, дължима на осн. чл.12, б.„б” от договор за
наем от 01.12.2008 год., сключен между страните, за отказ на наемателя да
предаде на наемодателя за периода от 11.08.2013 год. до 16.12.2015 год. наетия
имот – заведение за обществено хранене „Механа.”, находящо се в търговска сграда на пл. „Т.
В.”, гр. П., като ОТХВЪРЛЯ поради направено възражение по чл.111, б.„б“, предл.2-ро
от ЗЗД предявения иск в частта му за разликата от 32 959.65 лева до пълния му
предявен размер от 49 848.30 лева /четиридесет и девет хиляди осемстотин
четиридесет и осем лв. и тридесет ст./.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.1 от ГПК „С.” ЕООД, ЕИК ********* да заплати на К. „П.к. „Н.”, ЕИК ******** сумата
от 3 017.67 лева /три хиляди и
седемнадесет лв. и шестдесет и седем ст./, съставляваща разноски съразмерно с
уважената част на иска.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.3 от ГПК К. „П.к. „Н.”,
ЕИК ********* да заплати на „С.”
ЕООД, ЕИК ******** сумата от 700.30 лева /седемстотин лв. и тридесет ст./, съставляваща разноски
съразмерно с отхвърлената част на иска.
Решението подлежи
на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ :