Р Е Ш Е Н
И Е
№
………..
гр. София, 19.01.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на седми декември две хиляди и
двадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 10765/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 110801/23.08.2017
г., предявена от К.Н.Ц., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, кв. „Драгалевци“,
ул. ********, против „Г.-А.“ АД, със седалище в Република Франция, гр.
Страсбург, ул. „********, чрез адв. С.М..
Ищецът
твърди, че
на 02.10.2015 г., в гр. София, на ул. „Самоковско шосе“, в района на с.
Панчерево, Й.В.Т., при управление на лек автомобил „Рено Канго“, с рег. № ********нарушил
правилата за движение по пътищата и реализирал пътно-транспортно произшествие с
автомобил „Jeep“, модел „Grand Cherokee“,
с рег. ********собственост на ищеца. В резултат на настъпилото ПТП, лек
автомобил марка „Jeep“ пропаднал в пропастта до пътя. След извършен оглед и
оценка на щетите, представител на ответника установил, че отремонтирането на
описания лек автомобил е икономически необосновано и е налице „тотална щета“.
Ищецът твърди, че към датата на ПТП - 02.10.2015 г., ответникът „Г.-А.“
АД, със седалище в Република Франция, е застраховал гражданската отговорност на
водача на лек автомобил марка „Рено Канго“, с рег.№ *****AQ.
Предвид гореизложеното, ищецът моли да
бъде постановено решение, с което
ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 64 717.50 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на
описаното ПТП и сумата от 3
187.20 лева – разноски за изваждането на автомобила от
пропастта със специализирана техника.
Сумите се претендират ведно със законната
лихва, считано от 08.07.2016 г. до окончателното плащане. Ищецът претендира и
направените по делото разноски.
С отговора на исковата молба, ответникът
оспорва исковете с възражението, че са неоснователни. Ответникът оспорва
твърденията на ищеца, че е собственик на описания автомобил автомобил „Jeep“,
поради което счита, че не е легитимиран да претендира застрахователно
обезщетение за увреждането му. Ответникът оспорва, че подписите за „купувач“ и
за „получател“ съответно в договор за покупко-продажба на МПС от 04.09.2015 г.
и фактура № 2252/04.09.2015 г. са положени от К.Н.Ц., поради което и твърди, че
ищецът не е придобил правото на собственост върху автомобила. Ответникът
оспорва и описания в исковата молба механизъм на настъпване на ПТП и
обстоятелствата около настъпването му. Твърди, че в посочения участък
(Самоковско шосе, около с. Панчарево) не съществува място, на което да е
възможно пропадане на автомобил в пропаст по посочения начин и че на подобни
места от пътния участък не са налице следи от пропадане в пропаст. Не били
налице и обективни следи от пропадане в пропаст и върху описания „Джип Гранд
Чероки“, което било констатирано при извършения оглед на автомобила. В случай
че е настъпило ПТП на посоченото от ищеца място, ответникът оспорва механизма
му и твърди, че ако лек автомобил марка „Рено Канго“, с рег. № *****AQ е
навлязъл в лентата на движение на
автомобил „Джип Гранд Чероки“, то водачът на последния е могъл да
възприеме насрещно движещото се МПС и да предприеме действия по аварийно
спиране, при което нямаше да настъпят вредите, или ако бяха настъпили, щяха да
са в по-ограничен обем.
Ответникът твърди и че претенцията на ищеца
не съответства на реалната стойност на автомобила, която била в пъти по-ниска.
Сочи, че ищецът е закупил автомобила за сумата от 12 200 лева, а преди това,
а продавачът на ищеца го е закупил за сумата от 6 000 евро. Ответникът
оспорва и твърдението на ищеца, че описаните щети са настъпили при ПТП на
02.10.2015 г.
Моли, исковете да бъдат отхвърлени.
Претендира направените по делото разноски.
В допълнителната искова молба, ищецът
поддържа исковете и оспорва възраженията на ответника.
В
допълнителния отговор на исковата молба, ответникът поддължа възраженията си.
Съдът
приема от фактическа страна
следното:
На 04.09.2015 г. е сключен договор за покупко-продажба
на МПС (договор - л. 9 и фактурата, л. 10). Предмет на договора е лек
автмомобил „Джип”, модел „Гранд Чероки”. За купувач е посочен ищецът – К.Ц.. Платената
цена по договора е 12 200 лева. За автомобила е издадено разрешение за
временно движение, в което К.Ц. е посочен като собственик (разрешение, л. 8 и
л. 105).
От приетото заключение, изготвено от вещото лице Л.Г.
– експерт криминалист (л. 294-299), се установява, че подписите за „купувач” в
договора за покупко-продажба на МПС от 04.09.2015 г. и за „получател” във
фактурата от същата дата не са положени от К.Ц..
Видно от протокола за ПТП (л. 11), както и
останалите документи от административно-наказателната преписка (л. 236-240), на
02.10.2015 г. лек автомобил „Джип”, модел „Гранд Чероки” е участвал в ПТП,
което се е реализирало на ул. „Самоковско шосе”, около 5 км. преди с. Долни
Пасарел. От същите документи, както и от показанията на свидетеля В. В.(протокол
от о.с.з., л. 221-222) се установява, че именно той е шофирал л.а. „Джип” при
настъпването на произшествието.
От заключението по изслушаната автотехническа
експертиза (л. 304-314), от документите от административно-нказателната
преписка (л. 236-240), от показанията на свидетеля В.(л. 221-222) и разпита на
в.л. в о.с.з. (л. 317), се установява следният механизъм на ПТП:
На 02.10.2015 г., в тъмната част на денонощието,
около 22.00, по ул. Самоковско шосе с посока на движението към град Самоков, се
е движел автомобил „Рено Канго” с рег. № ********управляван от Й.Т.. В същото
време с посока на движение обратна на автомобил „Рено Канго” се е движил л.а. „Джип
Гранд Чероки” с рег. № ******управляван от В. В.. На пътя в района около 5 км
преди с. Долни Пасарел е имало паднали камъни. Поради това водачът на „Рено
Канго” не се е движел най-вдясно в пътната си лента и е навлязъл в лентата за
насрещно движение, където в същия момент се е намирал Джип „Гранд Чероки”.
Траекториите на движение на двете МПС са се пресекли и е настъпил удар между
тях. С цел избягване на удара, водачът на Джип „Гранд Чероки” е завил надясно, но
въпреки това е настъпил удар между тях. Следствие на удара и предприетата
маневра от водача на Джип „Гранд Чероки”, автомобилът се е отклонил и излязъл
вдясно от пътя по посоката му на движение, пропаднал е извън пътното платно и
се преобърнал един път надясно. Преустановил е движението си на четирите си
колела, насочен с предната си част по посока на дерето.
В резултат на произшествието на лекия автомобил „Джип”
са причинени множество щети (вж. опис на щети на МПС, л. 13-16). Стойността на
тези щети към момента на настъпването на ПТП е общо 76 363,16 лева
(видно от САТЕ, л. 305-307). Към същия
момент стойността на автомобила е била 74 550 лева (САТЕ, л. 308-309).
Описаните увреждания по л.а. „Джип Гранд Чероки”
биха могли да настъпят при посочения механизъм на произшествие, включващ
излизане извън платното за движение на автомобила, нанасяйки увреждания по
ходовата му част и странично преобръщане на същия. Това се установява от
приетото заключение по изслушаната САТЕ (л. 313). Този извод противоречи на
показанията на свидетелите Руми Благоев (протокол, л. 223-224) и В.Д.(л.
протокол, л. 269-270). Съдът съобрази, че когато свидетел притежава съответните
специални знания, показанията му следва да се ценят с оглед с всички останали
доказателства по делото (решение № 197/19.10.2017 г. по гр. д. № 60238/2016 г.
на ВКС, ІV ГО). В случая показанията на свидетеля Благоев следва да се ценят и
при условията на чл. 172 ГПК, предвид възможната негова заинтересованост, тъй
като той е извършвал оглед на автомобила и на други произшествия по възлагане
на кореспондента на ответника в България. Показанията на свидетеля Д. пък не
дават категорични сведения за произшествието, тъй като той не помни да е
извършвал оглед на автомобила, а изводите му са на база снимков материал. Освен
това огледът, който той е извършил и респ. обстоятелствата, за които може да
даде непосредствени впечатления, касаят участъка от пътя, в който е настъпило
произшествието, но те са изградени едва 2 години след катастрофата. Затова при
установеното противоречие между тези две доказателствени средства, съдът
кредитира извода на вещото лице, който намира, че е с по-голяма доказателствена
стойност от свидетелските показания, и затова приема, че уврежданията по
автомобила са настъпили при описания механизъм на ПТП, включващ излизане извън
платното за движение на автомобила и странично преобръщане на същия.
От представените от ищеца фактури и фискален бон се
установява, че на 03.10.2015 г. той е заплатил 3 187.20 лева за изваждане
и превоз до гараж на лекия автомобил „Джип Гранд Чероки” (фактура и касов бон,
л. 12).
По делото е прието за безспорно в отношенията между
страните, че ответното дружество - „Г.А.” АД е застраховател на гражданската
отговорност на водача на л.а. „Рено Канго” с рег. № *****AQ (с определението
от27.08.2018 г., л. 73).
На 26.10.2015 г. в „АВУС България – регулиране на
щети” ЕООД е получено уведомление за щета (л. 91-92). Това дружество е било
кореспондент за уреждане на претенции на ответника „Г.А.” АД (видно от справка за кореспонденти,
л. 39-40 и л. 54). На 07.07.2016 г. „АВУС България – регулиране на щети” ЕООД е
отказал плащане по регистрираната щета (л. 25).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.
267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 от КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.:
Съгласно чл. 267, ал. 1, т. 2 КЗ (отм.),
застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети
лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по
пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно
превозно средство, включително вредите, причинени на чуждо имущество.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”. Последният, съгласно
ал. 2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави възраженията, които произтичат от
договора и от гражданската отговорност на застрахования.
Видно от законовите разпоредби, за да бъде уважен
иска, следва да бъде установено наличието на валидно правоотношение по
застраховка „Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и
делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се
ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице и всички
кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди,
противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на
прекия причинител – застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на
застрахования деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи
обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото
лице за репатрирането им. Вината се предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като
опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника при условията на
обратно пълно доказване.
В
настоящия случай, не се спори по делото, че към 02.10.2015 г. (датата на процесното ПТП), по силата на
Договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, Г.-А. АД е
застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи лек
автомобил „Рено Канго“ с рег. № ********включително и на водача Й.В.Т.. Този
факт е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между страните
по делото (с определението от 27.08.2018 г., л. 72-74).
Съгласно
чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, водач на пътно превозно средство, който ще предприеме
каквато и да е маневра, като например да заобиколи пътно превозно средство, да
излезе от реда на паркираните превозни средства или да влезе между тях, да се
отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в
друга пътна лента, да завие надясно или наляво за навлизане по друг път или в
крайпътен имот, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да
създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди
него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с
тяхното положение, посока и скорост на движение. При извършване на маневра,
която е свързана с навлизане изцяло или частично
в съседна пътна лента, водачът е длъжен да пропусне пътните превозни средства,
които се движат по нея. Когато такава маневра трябва едновременно да извършат
две пътни превозни средства от две съседни пътни ленти, с предимство е водачът
на пътното превозно средство, което се намира в дясната пътна лента (чл. 25,
ал. 2 ЗДвП).
В
случая по делото се установи, че застрахованият при ответника водач е предприел
маневра, при която е навлязъл в лентата за насрещно движение, тъй като в
неговата е имало паднали камъни. Това навлизане обаче е извършено без да се
съобрази, че в тази лента има друго движещо се превозно средство. Това е довело
до настъпването на ПТП. Така е установено, че в резултат на противоправното поведение
на застрахования при ответника водач е настъпило процесното ПТП. Вината на
водача е установена по силата на презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД като за
оборването ѝ не са събрани никакви доказателства.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. На
основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска
отговорност“ Г.-А.“ АД дължи да
заплати обезщетение за доказаните имуществени вреди на увреденото лице, каквото
се явява собственикът на автомобила К.Н.Ц. (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.).
Застрахователното
обезщетение за имуществени вреди на превозни средства, което се дължи от
застраховател по задължителна застраховка "Гражданска отговорност на
автомобилистите" на увредените трети лица, се определя по правилата на чл.
273 КЗ (отм.) и клаузите на конкретния застрахователен договор. Съгласно чл.
273, ал. 2 КЗ (отм.), в разглежданите случаи, обезщетението не може да
надвишава действителната стойност на причинената вреда и се определя в съответствие
с приета от КФН Наредба за методиката за уреждане на претенции за обезщетение
на вреди, причинени на МПС. Методиката обаче не дерогира приложението на
разпоредбите на КЗ и не ограничава отговорността на застрахователя да плати
обезщетение обхващащо действителната стойност на причинената вреда, а
представлява указание за изчисляване размера на щетите на МПС в случаите,
когато обезщетението се определя от застрахователя, на когото не са представени
фактури за извършен ремонт в сервиз - аргумент от чл. 4 от Наредба № 24/2006 на
КФН. При съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение, съдът следва да определи застрахователното обезщетение по
действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие - 208, ал. 3 КЗ (отм.), като ползва заключение на
вещо лице, но без да е обвързан при кредитирането му да проверява дали не се
надвишават минималните размери по Методиката към Наредба № 24/08.03.2006 г. /В
този смисъл Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т.
о., Решение № 109 от 14.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 870/2010 г., I т. о.,
Решение № 165 от 24.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 469/2012 г., II т. о. и др./.
Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 4 КЗ (отм.), тотална щета на моторно
превозно средство е увреждане, при което стойността на разходите за необходимия
ремонт надвишават 70 на сто от действителната му стойност.
Въз
основа на доказателствата по делото, настоящата инстанция, приема, че в
процесния случай е налице тотална щета на увреденото МПС по смисъла на чл. 193,
ал. 4 КЗ (отм.). От заключението на вещото лице по приетата САТЕ се установява,
че стойността на разходите за необходимия ремонт за възстановяване на
автомобила (76 363,16 лева ) надвишават действителната такава – 74 550
лева. Според утвърдената практика на ВКС, когато при тотална щета увреденото
имущество има остатъчна стойност /запазени части, които могат да се използват /
стойността на запазените части следва да се приспадне от действителната
стойност на вещта (Определение № 92/20.02.2014 г. по т. д. № 2662/2013 г. на
2-ро т. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 288 от ГПК ; Р. №
165/24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на 2-ро т. отд. на ВКС, постановено по
реда на чл. 290 от ГПК). От заключението на САТЕ не се установява, автомобила
да има запазени части. Затова размерът на дължимото обезщетение съгласно
заключението на в.л. е сумата от 74 550 лв., до която сума и претенцията
за обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат от процесното ПТП,
настъпило на 02.10.2015 г. се явява доказана. С исковата молба ищецът
претендира 64 717,50 лева и с оглед на диспозитивното начало, искът следва да се
уважи за предявения размер от 64 717 лева.
На
следващо място доказани са и направените разходи за изваждане от пропаст и
превоз на автомобила до гараж. Те са в размер на 3 187,20 лева. Ето защо
искът за осъждане на ответника да ги заплати също е основателен и следва да
бъде уважен.
По искането за присъждане на лихва за забава:
Съгласно чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да
иска обезщетение съобразно общите правила. Когато няма определен ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора (чл.
84, ал. 2 ЗЗД). При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в
забава и без покана (чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
По отношение на претенцията за лихва за забава за
обезщетението за имуществени вреди, съдът съобрази практиката на ВКС, съгласно
която отговорността на застрахования за причинените вреди ще възникне от
момента на когато са осъществени всички правно релевантни факти, които са
предвидени като основание за възникването ѝ. В светлината на настоящият
случай това означава, че застрахователното събитие ще настъпи когато е увреден
автомобила или когато е направен разхода за изваждането (решение №
72/02.08.2017 г. по гр.д. 60168/2016 на ВКС, IV ГО).
Ето защо предвид основателността на главните претенции за
присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, основателни са
и исканията за присъждане и на лихва за забава върху дължимите суми. За
претенцията за имуществени вреди лихвата за забава е дължима от датата на деликта
върху главницата от 64 717,50 лева – 02.10.2015 г., а за претенцията за
имуществени вреди, представляващи разходи за изваждане на автомобила и за
превозването му до гараж – от датата на която е завършен фактическия състав –
03.10.2015 г. Ищецът претендира лихва, считано от 08.07.2016 г. и с оглед
на диспозитивното начало, сумите са
дължими ведно със законната лихва, считано
от 08.07.2016 г.
Относно
възражението на ответника, че ищецът не е собственик на автомобила и не е
легитимиран да претендира обезщетение:
По
делото се установи, че К.Ц. е посочен за купувач в договора за покупко –
продажба на лекия автомобил „Джип”. Установи се също, че положеният подпис в
договора не е негов, а е положен от друго лице. Предвид всичко това съдът
намира, че К.Ц. действително не е подписал договора за покупка на лекия
автомобил.
Съгласно
разясненията на ВКС, дадени по т. II от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016
г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС: „Систематичното място и
граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД сочат, че тя е установена единствено и изключително в
интерес на мнимо представлявания. Установената с нея висяща
недействителност само временно препятства директното настъпване на правните
последици от договора в неговия патримониум, като нормата му предоставя
потестативното право да потвърди договора. Ако той го потвърди, правните
последици са същите, каквито биха били при наличие на надлежно учредена
представителна власт още при сключването на договора. Потвърждаването на
договора съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД означава и че мнимо
представляваният се отказва от възможността да се позове (включително и пред
съда) на недействителността, която е установена единствено в негов интерес. Ако
мнимо представляваният откаже да потвърди договора, той окончателно отклонява
произтичащите от него права и задължения от своята правна сфера и същевременно
се позовава на установената в негов интерес недействителност.
Следователно,
единствено мнимо представляваният разполага с правото както да потвърди
договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се позове
на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Другата страна по договора, която
не разполага с право да го потвърди, няма и право, респ. - правен интерес да се
позове на недействителността; още по-малко, такъв правен интерес е налице за
трети за договора лица.
В
случая се установи, че автомобилът е получил разрешение за движение, в което
именно ищецът е посочен като негов собственик. Той е предявил и иска за
обезщетяване на причинени на него имуществени вреди. Всичко това означава, че
договорът за покупко-продажба е сключен от името на ищеца, но предвид
останалите данни по делото, дори и това да е било без представителна власт, то
очевидно К.Ц. е потвърдил извършените от негово име действия.
Поради
това съдът намира, че възражението на ответника, че ищецът не е собственик на
превозното средство, респ. не е легитимиран да търси обезщетение за
повреждането му, не е основателно.
Относно
възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от водача на
лекия автомобил „Джип”:
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по приложението
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК практика
(решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение №
159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки
условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на
пострадалия в тази насока не се изисква. Или, от съществено значение е
конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения. Т.е. във всички
случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ
(отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника,
който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на
отговорността си към увреденото лице.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В постановените по
реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В тази връзка твърденията на
ответника са, че водачът на лекия автомобил „Джип” е могъл да предприеме
аварийно спиране и по този начин не би се стигнало до такива тежки увреждания
на превозното средство.
От събраните доказателства се
установи, че ударът между двата автомобила е станал след като водачът на
автомобила „Рено” е навлязъл в лентата за насрещно движение и по този начин
траекторията му на движение се е пресекла с тази на лекия автомобил „Джип”.
Пред водача на последния е имало възможност или да предприеме спасителна
маневра или да предприеме аварийно спиране. Той е отклонил автомобила в дясно и
по този начин е напуснал платното за движение и се е озовал в крайпътно дере.
Не е установено категорично обаче, че ако бе възприел друго поведение щетите
биха били значително по-малки и не би се стигнало до тотална щета за
автомобила, тъй като без отклоняване на лекия автомобил „Джип” не е установено
до какви конкретни повреди би се стигнало. Ето защо възражението на ответника,
че с поведението си водачът на увреденото превозно средство е допринесъл за
щетите по него не е категорично доказано и затова не е основателно.
Относно разноските: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
има единствено ищецът, който е направил
своевременно искане за присъждане на разноски и е представил доказателства за
извършени такива в общ размер на 6 327.10
лева, която и сума следва да се присъди на ищеца, включваща: 3 027,10
лева за държавна такса (л. 2), 3 000 лева – възнаграждение за адвокат
(л. 5а), и 300 лева – депозит за експертиза (л. 279).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Г.-А.“ АД, ЕИК *******, със седалище
в Република Франция, гр. Страсбург, ул. „********, да заплати на К.Н.Ц., с ЕГН: **********, с
адрес: гр. София, кв. „Драгалевци“, ул. ********, на основание
чл. 267, ал.1, т.2 вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), сумата от 64 717.50 лева - застрахователно
обезщетение за имуществени вреди, представляващи действителната стойност
на лек автомобил „Джип Гранд Чероки”, за който е настъпила тотална щета при ПТП
на 02.10.2015 г. на ул. „Самоковско шосе”, на около 5 км. от с. Долни Пасарел, ведно със законната лихва, считано от
08.07.2016 г. до окончателното плащане, сумата от 3 187.20 лева – застрахователно обезщетение за
имуществени вреди, представляващи разходи за изваждане на лекия автомобил „Джип
Гранд Чероки” от пропаст и превоза му до гараж, ведно със законната лихва,
считано от 08.07.2016 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 6 327.10 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: