№ 1141
гр. София, 08.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000500896 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 2165/03.04.2017 г., постановено по гр. д. № 279/2015 г. по описа на
СГС, І ГО, 1 състав, изцяло са уважени предявените от „Юробанк България” АД
(универсален правоприемник на „ДЗИ Банк” АД) срещу Т. И. М. и И. В. М. кумулативно
обективно и пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване със сила на
пресъдено нещо съществуването на допуснатите със Заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК, издадена на 29.08.2014 г. по гр. д. № 45765/2014 г. по описа на СРС, 44 с-в, до
предварително принудително удовлетворяване на следните парични притезания: 1) по чл.
430, ал. 1 ТЗ – за заплащане солидарно на сумата от 55784,01 лв., представляваща главното
парично вземане по Договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на
получатели на кредити” в „ДЗИ” АД № 2171/13.09.2005 г. и анексите към него, ведно със
законната мораторна лихва от подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК – 20.08.2014 г., до окончателното й заплащане; 2) по чл. 430, ал.
2 ТЗ – за заплащане на сумата от 4204,62 лв., представляваща възнаградителна лихва,
изтекла за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г. и 3) сумата от 335,98 лв. – сборът от т.
нар. такса за управление и обслужване на кредита и т. нар. такса за администриране на
просрочен кредит, дължими за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г.
Изцяло са отхвърлени предявените срещу Б. Г. Х. кумулативно обективно съединени
1
положителни установителни искове за установяване със сила на пресъдено нещо
съществуването на по-горе описаните парични притезания.
За да постанови решението, първоинстанционният съд е достигнал до правния извод,
че въз основа Договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на
кредити” в „ДЗИ” АД № 2171/13.09.2005 г. и анексите към него между праводателя на
ищеца и ответниците е възникнало действително търговско правоотношение, по силата на
което „ДЗИ Банк” АД се е задължило и е предоставило на кредитополучателите сумата от
59000 лв., а последните е следвало да върнат отпуснатия кредит на 240 разсрочени
погасителни вноски. Прието е, че съгласно уговореното в допълнителните споразумения,
вкл. и при поемането на възникналия дълг от И. В. М. удостоверените в процесната Заповед
за незабавно изпълнение парични притезания са възникнали в претендирания размер срещу
тримата ответници, но, тъй като уведомлението за превръщане на разсроченото главно
парично задължение в предсрочно (незабавно) изискуемо (поради неизпълнение на поетите
правни задължения за връщане на предоставения кредит - на разсрочени вноски) е
достигнало до знанието единствено на Т. И. М. и И. В. М., срещу тези ответници
предявените искове са изцяло уважени, а срещу Б. Г. Х. отхвърлени. В този смисъл, СГС е
достигнал до правния извод, че твърдяната предсрочна изискуемост е част от основанието
на предявените искове, поради което без да е установен в процеса на доказване този
правнорелевантен факт по отношение на солидарния длъжник Б. Г. Х., предявените искове
срещу него са изцяло неоснователни.
Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ответника
Т. И. М. в частта, в която срещу нея са уважени предявените кумулативно обективно
съединени положителни установителни искове за установяване съществуването на
процесните вземания – остатъка на усвоения, но невърнат кредит, ведно с уговорената
възнаградителна лихва и претендираните такси. Въззивницата навежда доводи за
недоказаност на твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, тъй като не е установено,
че надлежно е била уведомена от банката за настъпване на материалноправните
предпоставки, обуславящи превръщането на разсроченото главно парично задължение
(главницата) в предсрочно (незабавно) изискуемо поради преустановяване изпълнението на
повтарящите се месечни задължения за заплащане на уговорените анюитетни вноски. Счита,
че конкретният размер на дължимите вноски не може да се установи, тъй като при
сключване на процесния договор за банков кредит страните не са установили каква е
структурата на дълга по съответната месечна анюитетна вноска - липсва уговорен
погасителен план. От друга страна, поддържа, че кредитополучателите са заплатили
необосновано и едностранно определена (извън уговореното между страните по кредитното
правоотношение) по-висока възнаградителна лихва след извършената от банката „корекция”
на главницата.
В срока по чл. 265, ал. 1 ГПК ответникът И. В. М. - при възникнало пасивно
обикновено другарство, се е присъединил към въззивната жалба, поради което и той
надлежно е сезирал въззивния съд с изложените във въззивната жалба правни доводи за
2
неправилност на първоинстанционното решение. Следователно, неправилно се явява
постановеното от настоящия въззивен състав в проведеното на 12.10.2021 г. о. с. з.
Определение, с което е прието, че по отношение на този ответник обжалваното решение е
влязло в сила, поради което е разпоредено той да бъде изключен („заличен”) от Списъка за
призоваването. При така изяснените правнорелевантни обстоятелства това Определение
трябва да бъде отменено на основание чл. 253 ГПК с настоящия съдебен акт.
Въззиваемият е подал в срок отговор на въззивната жалба, в който поддържа
становище за нейната неоснователност, тъй като решаващият съд е достигнал до правилния
правен извод, че поради липса на писмен отговор на исковата молба въззивницата е
признала факта на надлежното й уведомяване за настъпване на предсрочната изискуемост
на кредита поради виновно неизпълнение на правните задължения за заплащане на
уговорените погасителни вноски. Счита, че точният размер на предявените парични
притезания е установен от приетата от първоинстанционния съд ССЕ.
С влязло в сила Разпореждане на СГС е върната подадената от ищеца въззивна жалба
в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил предявените кумулативно
обективно съединени положителни установителни искове срещу третия ответник Б. Г. Х.,
поради което в тази част Решението на СГС е влязло в сила и въззивният съд не дължи
произнасяне.
С Решение № 497/28.02.2019 г., постановено по гр. д. № 498/2018 г. по описа на САС,
ГО, 12 с-в, е уважена въззивната жалба на ответницата и на присъединилия се към нея
ответник-обикновен другар, като изцяло са отхвърлени предявените срещу тях пасивно
субективно съединени положителни установителни искове.
С Решение № 189/16.03.2021 г., постановено по т. д. № 1884/2019 г. по описа на ВКС,
ТК, II отд., това въззивно решение е било отменено, като делото е върнато на друг въззивен
състав за разглеждане на предявената въззивна жалба със задължителни указания по
точното тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон, а именно с оглед на
задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР №
8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, да се изследва правнорелевантното
обстоятелство дали след подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК - 20.08.2014 г., до края на съдебното дирене пред въззивната
инстанция е настъпила изискуемостта на уговорени, но незаплатени месечни погасителни
вноски, респ. да бъдат уведомени страните, че съдът служебно ще преценява дали
уговорената между страните по кредитното правоотношение възнаградителна лихва, респ.
уговорените месечни анюитетни вноски едностранно са били увеличавани от банката въз
основа на неравноправни клаузи, уговорени в договора за банков кредит.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
3
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
СГС, І ГО, 1 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно и пасивно субективно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във
вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ.
Както е изяснено в задължителното за въззивния съд решение на ВКС, с което е
отменено постановеното решение на предходния въззивен състав, правилно е установено, че
„между праводателя на ищеца и ответниците Т.М. и Б. Х. е сключен договор за банков
кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на кредити” в „ДЗИ” АД с №
2171/13.09.2005 г., както и че е бил сключен договор за встъпване в дълг от 19.10.2010 г. с
ответника И.М. - поемател и встъпващ длъжник, както и че между страните са сключени
допълнително споразумение от 27.10.2010 г. и допълнително споразумение от 20.11.2012
г.”.
Следователно, въззивният съд е длъжен да приеме, че между страните в настоящото
съдебно производство е възникнало действително кредитно правоотношение по договор за
банков кредит, както и че И.М. е учредил лично обезпечение чрез встъпване в процесното
кредитно правоотношение.
По силата на сключения на 13.09.2005 г. между „ДЗИ Банк” АД (праводател на
ищеца в настоящото съдебно производство), от една страна, и Т. И. М. и Б. Г. Х., от друга,
договор за банков кредит банката се е задължила да предостави на кредитополучателите
паричен кредит в размер на сумата от 59000 лв., срещу насрещната парична престация –
уговорената възнаградителна лихва в размер на 11% за първата година от срока на кредита,
респ. на 12% за остатъчния срок на кредита (следователно, страните са уговорили фиксиран
лихвен процент за срока на действие на кредитното правоотношение, без да е установен
референтен лихвен процент и фиксирана надбавка). Правното задължение на
кредитополучателя да върне предоставения и усвоен кредит е разсрочено на 240 месечни
погасителни вноски. Не е спорно между страните, а и от приетото от СГС заключение на
ССЕ се установява, че страните не са уговорили конкретен размер на месечните погасителни
вноски (не е изготвен погасителен план), но това обстоятелство не обуславя нито
нищожност на договора за банков кредит, нито безвъзмездност при пораждане на
кредитното правоотношение (анюитетните вноски се изчисляват по утвърдена
математическа формула, която е използвана от вещите лица от допуснатите и приети по
делото ССЕ).
В клаузата на чл. 8.1.1. от договора е уговорено потестативно право на банката с
едностранно волеизявление да превърне разсроченото главно лихвоносно задължение в
изцяло предсрочно изискуемо – при неизпълнение „на което и да е от условията по
4
настоящия договор”, следователно и при неизпълнение на месечно правно задължение за
връщане на предоставения кредит, ведно с дължимата възнаградителна лихва – при
настъпване на тяхната изискуемост.
Въззивниците са потребители по смисъла на § 1, т. 1 ДР от ЗЗППТ (отм., но
приложимо обективно право при пораждане на процесното кредитно правоотношение), а
банката е търговец по смисъла на § 1, т. 2 ДР от ЗЗППТ (отм.). Основанията за изменение на
„цената” на банковата услуга (възнаградителната лихва) следва да бъдат уговорени ясно,
недвусмислено и разбираемо за средния потребител – арг. чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ (отм.).
В клаузата на чл. 9, ал. 3 от процесния договор за банков кредит страните са
постигнали съгласие, че „кредиторът дава неотменимото си и безусловно съгласие при
промяна на пазарните условия банката едностранно да промени лихвения процент по
кредита...”.
При сключването на договора за банков кредит страните са уговорили определена
ставка на възнаградителната лихва, с оглед на която ответниците са взели решение да бъдат
кредитополучатели, т.е. тези клаузи са част от договора и могат да бъдат едностранно
изменяни само в предвидените в договора случаи. В този смисъл е и повелителната правна
норма, уредена в чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗБ (отм., но приложимо обективно право към релевантния
момент) – „При отпускане на кредити банката задължително предоставя безплатно на
клиента своите правила за делова дейност, които съдържат: данни за общите разходи по
заема (лихви, такси, комисиони и други) и за обективните критерии, въз основа на които
тези разходи могат да се изменят”). Следователно, в самия договор за кредит е следвало
безусловно и изцяло да се уговорят всички разходи по кредита. Разпоредбата на чл. 39, ал.
1 ЗБ (отм.) представлява частно проявление на основния принцип в гражданското право –
забрана на недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната търговска
практика на частноправните субекти.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва
да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на
клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или
доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи,
без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва
основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената
юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид всички съдържащи се в ОУД с
потребители клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното
законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват
предвидените в разглежданите ОУД, съображенияТ. И. начинът на промяна на
свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и
евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”.
Всяко „основателно съображение” по смисъла на това решение представлява всяко
обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е
5
било уговорено или установено преди или при сключване на потребителския договор, и
което обективно води до увеличаване на цената на стокаТ. И. услугата.
Уговореното в чл. 9, ал. 3 от Договора за банков кредит основание за изменение на
възнаградителната лихва не е от обективно естество (терминът „промяна на пазарни
условия” е бланкетен и не изяснява кои са тези факти извън контрола и волята на страните,
при чиято промяна би се породило потестативното право на кредитора едностранно да
измени размера на уговорената лихвена ставка). Следователно, то не „представлява
основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва” по смисъла
на Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, тъй като не
е установен нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен
показател, нито правната възможност да бъде намаляван БЛП при снижаване на
нефиксирания индекс, формиращ възнаградителната лихва. Следователно, банката е
обезпечила за себе си правото произволно, при упражняване на дискреция (право на
автономна преценка) да изменя лихвената ставка, като го увеличава със ставка, която тя
счете за целесъобразна. По този начин се накърнява принципът на добросъвестност, който
е основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от договора
субективни права. Макар и в ЗЗППТ (отм.) да липсва законово определение на понятието
„добросъвестност”, съдът счита, че неговото съдържание представлява мярката на честно,
почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване на сделки за
потребление. А добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от правила,
определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави. За да отговаря на изискванията за
добросъвестност (аргумент от чл. 35 ЗППТ, отм.), уговорената в тази клауза правна
възможност за едностранно изменение на лихвената ставка от банката трябва да определя
относителната тежест на отделните компоненти, като по ясен и разбираем за средния
потребител на банкови услуги начин да се установи в какво съотношение промяната на
съответния обективен показател ще се отрази върху размера на лихвената ставка, вкл. и на
референтния лихвен процент, ако е уговорен такъв (в конкретно измеримо съотношение). В
противен случай се предоставя едно потестативно право на икономически по-силната страна
в облигационното правоотношение, породено от договор за потребителски кредит,
произволно – по свое усмотрение (при упражняване на дискреция), чрез едностранно
волеизявление да променя лихвената ставка, респ. референтния лихвен процент, както и
размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс
(възнаградителната лихва), като по този начин прехвърля изцяло или отчасти стопанския
риск от своята търговска дейност на добросъвестните потребители на банкови услуги.
При така изясненото предметно съдържание на това понятие в противоречие с
принципа на добросъвестността е уговореното право на банката едностранно да изменя
размера на възнаградителната лихва без да се посочва конкретната стойност на
изменението (увеличение или снижаване), като тази възможност да е в полза както на
банката (при увеличаването му), така и на потребителя (при намаляването му). Съобразно
6
редакцията на клаузата, уговорена в чл. 9, ал. 3 от Договора а банков кредит, банката като
икономически по-силният субект в породеното търговско правоотношение е установила за
себе си изключителното право да изменя лихвената ставка, по своя автономна преценка,
без да е уговорен конкретният размер, с който да се увеличи възнаградителната лихва, респ.
не е уговорен конкретен размер, при който може съответно уговорената фиксирана лихва да
бъде намалена. В този смисъл е формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС,
напр.: Решение № 424/2.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о., ГК, в което се
приема, че „…прилагането на същото това обстоятелство (макар и обективно само по себе
си), съгласно процесната клауза на чл. 12, ал. 4 е поставено в зависимост от волята на
кредитора, тъй като липсва всякаква яснота относно методиката и математическия
алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва, респ. липсва
обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на
индекса - независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от банката зависи с
колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение
на пазарния индекс, липсва и възможност за реципрочно намаляване на лихвата при
понижаване на индекса EURIBOR”; Решение № 51/4.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 504/2015
г., II т. о., ТК; Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК,
Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., ВКС, ТК, І о. и пр.
Следователно, тъй като не е уговорено каква е относителната тежест на посочения в
чл. 9, ал. 3 от Договора за банков кредит „показател” („при промяна на пазарните
условия”) при определяне на действащия към съответния момент лихвен процент, респ. с
каква стойност ще бъде изменена (увеличаване или намаляване) възнаградителната лихва
при промяна на това обстоятелство, съдът приема, че банката необосновано, в нарушения на
принципа на добросъвестността в частноправните правоотношения си е обезпечила
правната възможност произволно, само по своя преценка да увеличава установената
фиксирана лихвена ставка със стойности, които тя счете за целесъобразни за постигане на
своите стопански задачи, т.е. за реализиране на търговска печалба. В случай че при
определяне размера на фиксирания лихвен процент, респ. на БЛП банката е използвала
единственият обективен, стабилен критерий, отчитащ ликвидността й – напр. съответният
либор, при неговото снижаване е следвало да се намали БЛП. Съответният либор предоставя
осреднения лихвен процент на междубанковите срочни депозити, които се предоставят в
съответната валута от една първокласна банка на друга. Следователно, либорът определя с
голяма степен на точност пазарната цена на „заетия финансов ресурс” и той служи като
основа за формиране на базовия лихвен процент – при този обективен критерий и банката и
кредитополучателят са наясно, че предоставеният финансов ресурс във всеки отделен
период има съответна пазарна стойност, наречена икономически „цена на заемните
средства”.
В този смисъл, обезпечаването на възможността банката едностранно да измени
стойността на насрещната парична престация – възнаградителната лихва, и то само като я
увеличава, при неустановени в договора конкретни показатели, при все че потребителят на
7
банкови услуги няма възможност да се откаже безусловно от договора (без да дължи такси,
т. нар. наказателни лихви и пр., които по своето естество представляват компенсаторна
неустойка за неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок на договора - арг. чл. 70,
ал. 2 ЗЗД, при т. нар. предсрочно погасяване на кредита), поставя ищеца в неравноправно
положение по смисъла на чл. 35, ал. 2, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗППТ, отм. (процесната клауза е
уговорена във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя – банката може произволно във всеки един
момент да увеличи БЛП със стойност, която счита за целесъобразна).
При същите правни съображения на собствено основание е нищожна поради нейната
неравноправност клаузата, уговорена в чл. 9, ал. 3 от Договора за встъпване в дълг №
2171/13.09.2005 г., съгласно която „... в случай че банката промени БЛП, размерът на
погасителните вноски... се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което
кредитополучателят, с подписване на настоящото споразумение, дава своето неотменимо и
безусловно съгласие”, респ. клаузата по чл. 6, абзац 2 от Допълнително споразумение от
27.10.2010 г. и тази по чл. 1, ал. 4 от Допълнително споразумение от 20.11.2012 г.
Следователно, едностранната промяна противоречи на основополагащи за частното
право принципи – свободата на договаряне и автономията на волята (аргумент от чл. 8 и чл.
9 ЗЗД). Тъй като договорът представлява съвпадане на две насрещни волеизявления с един и
същ предмет за постигане на признат от закона интерес (постигнато съгласие между два
равнопоставени правни субекта), всяка уговорка за едностранно изменение на предметното
съдържание на учреденото облигационно правоотношение, включително и по отношение на
насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс (възнаградителната
лихва), когато тази правна възможност не е обусловена от външни, обективни за страните
по материалното правоотношение обстоятелства (настъпили извън тяхната воля и контрол),
не поражда целените правни последици и не обвързва страните по договора.
Макар и в първите две допълнителни споразумения (договора за встъпване в дълг и
анекса от 27.10.2010 г.) страните да са определили нов размер на главница, тя се е
формирала при преструктуриране на дълга, включващ и възнаградителна лихва - по
договора за встъпване в дълг „редовната главница” е в размер на 61569,53 лв. при
първоначално усвоен размер на кредита от 59000 лв., а погасените суми по кредита са в
размер общо от 32867,19 лв. („погасена” възнаградителна лихва и мораторна неустойка за
периода от 2005 г. до 2010 г., вкл., при липса на уговорен погасителен план през този
период, съгласно установеното от ССЕ, приета пред СГС - л. 252 от кориците на
първоинстанционното производство; това обстоятелство е пояснено при изслушването на
вещото лице в проведеното пред СГС на 03.05.2016 г. о. с. з.: „Обстойно проучих договора -
в него има много неясноти и аз не можах да се ориентирам по много неща, но от
предоставената допълнителна информация от банката е видно, че е погасявано само
възнаградителна и санкционна лихва. Няма данни за осчетоводяване на погасена
главница” - л. 374 от кориците на първоинстанционното дело), респ. в размер на 58924,06
лв. (по допълнителното споразумение от 27.10.2010 г.), чиято стойност е изчислена
8
съобразно неравноправна клауза (относно дължимите възнаградителни лихви, респ. без да
се отчита, че с една изключително висока по своя размер заплатена сума - над половината от
усвоения кредит, не е погасявана главница съобразно осчетоводяването от банката на
платените 32867,19 лв.). Тези допълнителни съглашения, представляващи по своето правно
естество спогодби по смисъла на чл. 365 ЗЗД, са нищожни, тъй като предметът им обхваща
непозволен договор – арг. чл. 366 ЗЗД (обединявани са главното с акцесорните вземания,
които са „възниквали“ при прилагане на неравноправни клаузи, респ. при необосновано
осчетоводяване на заплатени суми само за погасяване на акцесорни вземания, а не и на
главницата). В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС с
Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., ВКС, ТК, І о. – „Допълнителното
споразумение от 04.11.2009 г. е сключено по лихва по кредита „формирана при условията
на договора” общо от 9,49 % съгласно т. 3. Видно от договора от 21.05.2008 г. към момента
на сключването му лихвата е бИ. В.размер на 8,99%, поради което измененията са
извършени на основание счетените за неравноправни клаузи на т. 7 от договора и на т.9.1
от Общите условия. На тази база е определен размерът на дълга – главница, редовни и
наказателни лихви при отнесен в просрочие предсрочно изискуем кредит. С оглед на
неравноправния характер на посочените договорни клаузи и обстоятелството, че към
момента 04.11.2009 г. не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането,
споразумението представлява спогодба по непозволен договор, която е нищожна
съгласно чл. 366 ЗЗД” и Решение №150/20.03.2020 на ВКС по т. д. № 279/2019 г.
Договорът за встъпване в дълг е действителен в частта, в кояТ. И. В. М. учредява
лично обезпечение по процесното кредитно правоотношение, като се е задължил да отговаря
солидарно, но само за действително породените по релевантния договор за банков кредит
парични задължения на кредитополучателите. Обстоятелството, че е породено
обезпечително правоотношение между първоначалните страни по кредитното
правоотношение и встъпващия, е изяснено и със задължителните указания на ВКС по
правилното тълкуване и приложение на материалния закон в отменителното решение.
Съгласно уговореното в Допълнителното споразумение от 20.11.2012 г. не се достига
до т. нар. преструктуриране на кредита с обединяване на главни и акцесорни задължения,
като страните са уговорили по-благоприятна лихвена ставка от първоначално уговорената -
в размер на 11%, а не 12% (именно тя е взета предвид от ССЕ, приета от САС - съобразно
поставените от настоящия въззивен състав въпроси). В този смисъл, това допълнително
споразумение не е нищожно и е породило целените от страните правни последици.
Следователно, анексите, с които при уговореното преструктуриране на главните и
акцесорните парични задължения по процесното кредитно правоотношение с определяне на
нова главница, респ. с които са установени нови, по-високи лихвени ставки, са нищожни,
поради което солидарните длъжници са били обвързани от първоначално постигнатото
съгласие в договора за банков кредит при уговорения размер на възнаградителната лихва и
дължим размер на погасителните вноски (както бе изяснено, съгласно действителното
Допълнителното споразумение от 20.11.2012 г. уговорената възнаградителна лихва е в по-
9
нисък размер от първоначално установения - 11% вместо 12%).
В обобщение, отношенията между страните относно дължимата възнаградителна
лихва следва да се уреждат съобразно първоначалното съгласие, постигнато в клаузата на
чл. 3, т. 1.1. и т. 1.2 от Договора за банков кредит (11% за първата година от срока на
кредита; 12% за остатъчния срок на кредита, при съобразяване, че след сключване на
Допълнително споразумение от 20.11.2012 г. годишният лихвен процент е в размер на 11%).
Както е изяснено в отменителното решение на ВКС, чиито указания относно
правилното тълкуване и приложение на закона са задължителни за въззивния съд - арг. чл.
294, ал. 1, изр. 2 ГПК, САС трябва да изясни какъв е размерът на „неплатените вноски с
настъпил падеж след датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение”, т.е. касационната инстанция е приела имплицитно, че към момента на
подаване на Заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК остатъчният размер на
отпуснатия кредит не е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем. До този категоричен
правен извод достига и настоящата съдебна инстанция.
От приетата от настоящия въззивен състав като компетентно изготвена и неоспорена
от страните ССЕ, съобразила погасените суми по кредитното правоотношение с
действително уговорените лихвени ставки (вече уточнени в обстоятелствената част на
настоящото решение), се установява правнорелевантното обстоятелство, че към момента на
възникване на твърдяното потестативно право за превръщане на разсроченото главно
лихвоносно задължение в предсрочно (незабавно) изискуемо - 19.08.2014 г., просрочената
главница е в размер на сумата от 480,89 лв.; просрочената възнаградителна лихва - 2022,04
лв., а просрочените такси за управление - 58,12 лв. Следователно, към момента на подаване
на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - 20.08.2014
г., са възникнали всички материални предпоставки (юридически факти), обусловили
пораждането на уговореното в чл. 8, ал. 1, т. 1 от Договора за банков кредит потестативно
право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Но за да бъде надлежно упражнено
това преобразуващо субективно право, настъпилата предсрочна изискуемост е следвало да
бъде обявена на длъжниците чрез достигане на съответното изявление на банката (в този
смисъл са задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 18
от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК). Установява се, че
нотариалните покани, адресирани до Т. И. М. и встъпилия в нейния дълг И. В. М., с които се
цели обявяването на кредита за предсрочно изискуем, са връчени чрез залепване на
Уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, но не са изпълнени нормативно установените изисквания
за уведомяване на длъжниците по този процесуален ред (за адресираната до Т. И. М.
нотариална покана не е удостоверено от длъжностното лице по връчване защо се е
наложило да бъде залепено Уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, а по отношение на
нотариалната покана до И. В. М. - дали адресът, до който е изпратена нотариалната покана, е
неговият постоянен или настоящ адрес, както и дали е имало пощенска кутия и дали
връчителят е пуснал Уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК в нея, и пр.).
В този смисъл, основателно се явява правното съждение на въззивниците за
10
необоснованост на първоинстанционно решение, а именно че на тези двама длъжници е
било надлежно обявено, че кредитът е бил превърнат от разсрочен в предсрочно (незабавно)
изискуем, поради което трябва да се приеме, че към момента на подаване на заявлението за
издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК кредиторът не е упражнил
надлежно породеното потестативно право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Обаче съобразно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения,
дадени в ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, дори и към момента на
подаване на заявление за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК
да не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, съдът по исковото производство
трябва да вземе предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК новонастъпилите обстоятелства,
като уважи установителния положителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за всички изискуеми към
края на съдебното дирене пред въззивния съд погасителни вноски (в този случай обаче, с
оглед диспозитивното начало – арг. чл. 6, ал. 2 ГПК, трябва да се съобрази дали ищецът-
заявител е претендирал със заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК възнаградителни лихви,
включени в погасителните вноски след твърдяната, но недоказана предсрочна изискуемост),
като непосочването в заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл.
417, т. 2 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК на изискуемите и неизускуемите
погасителни вноски до подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК не обуславя
редовността и основателността на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя изразеното в постановеното по реда
на чл. 290 ГПК Решение № 10/25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК правно
схващане, че в случай че са настъпили материалните предпоставки за предсрочната
изискуемост на кредита (преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК или след
подаването му), изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде
обективирано както в исковата молба по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, така и в отделен
документ, който е приложен към тази искова молба – в този случай материалноправните
последици на това волеизявление настъпват с връчване на препис от исковата молба с
приложенията на ответника-длъжник - „При предявен осъдителен иск по общия ред /общ
исков процес или производство по търговски спорове/ с твърдение в исковата молба за
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, но действително обявена предсрочна
изискуемост в хода на исковото производство, този факт следва да бъде взет предвид на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК... Положението на кредитора не следва да бъде по-
неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото ако е
предявен осъдителен иск за вземането по общия ред… Възможно е преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение да са настъпили предпоставките за
упражняване на потестативното право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но
банката да не го е упражнила към този момент… Посоченото Тълкувателно решение (б. н. т.
1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС) не разглежда хипотезата,
когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото
производство… Изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем
11
може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е
представен като приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда
правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на
ответника – кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит
обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Упражняването на това
потестативно право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост
на кредита в хода на исковото производство представлява факт от значение за
съществуването на претендираното право на вземане за главница и възнаградителни лихви,
който следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК”.
Установи се от приетата от САС като компетентно изготвена и неоспорена от
страните ССЕ, че след подаване на заявлението за издаване на Заповедта за незабавно
изпълнение (20.08.2014 г.) солидарните длъжници по процесното кредитно правоотношение
са заплатили едва следните суми: 1) 400 лв. - на 21.11.2014 г.; 2) 2100 лв. - на 27.11.2014 г. и
3) 475 лв. - на 05.12.2014 г., като след тяхното изплащане е останала непогасена до този
момент вноска от главницата в общ размер от 2463,47 лв., поради което са възникнали
обективните материални предпоставки, установени в договора за банков кредит, за
обявяване на остатъчния кредит за предсрочно изискуем. Изрично в исковата молба
(подадена на 09.01.2015 г.) и в нотариалните покани като приложения към нея (от л. 44 до л.
49 от кориците на първоинстанционното дело), адресирани до Т. И. М. и И. В. М., банката е
заявила, че упражнява това потестативно право - с едностранно волеизявление да превърне
разсрочения кредит в предсрочно, незабавно изискуем. Следователно, с връчване на препис
от исковата молба с приложенията към нея на ответниците - на 20.01.2015 г., респ. на
27.01.2015 г., това преобразуващо право е било надлежно упражнено, поради което след
този момент остатъчният кредит е предсрочно изискуем.
Тъй като за периода от 2005 г. до 2010 г. банката необосновано (дори без уговорен
погасителен план) е осчетоводявала заплатената сума в размер на 32867,19 лв. като
погасена „договорна лихва”, а с нея не е намалявана дължимата главница, това
обстоятелство е обусловило заплащане на по-висок размер на уговорената възнаградителна
лихва. Но тъй като банката е приемала това недължимо изпълнение (над действително
дължимата възнаградителна лихва), тази надплатена сума следва да се приспадне от
главницата помесечно, като се изчисли остатъчната главница и дължимата възнаградителна
лихва за процесния период.
Както бе изяснено, месечните анюитетни вноски трябва да бъдат определени
съобразно уговорения в договора за банков кредит фиксиран лихвен процент, поради което
настоящият въззивен състав е поставил на допуснатата от него ССЕ следните релевантни
задачи: 1. Да изчисли дължимата главница и възнаградителната лихва за исковия период по
следната методика: съобразно размерите на уговорената възнаградителна лихва по
първоначалния договор за банков кредит, допълнителните споразумения към него и
договора за встъпване в дълг (в случай че се установят по-високи лихвени ставки в
допълнителните съглашения и в договора за встъпване в дълг, да се приложи първоначално
12
уговорения в договора за банков кредит лихвен процент), а ако се установи че солидарните
длъжници са заплащали през съответния месечен период по-висока възнаградителна лихва
при прилагане на по-горе описаната методика, надвнесената като възнаградителна лихва
сума да се приспадне от дължимата главница (помесечно), след което да се определи
възнаградителна лихва и дължима главница месец по месец до края на исковия период;
вещото лице трябва да изясни и дали с допълнителните споразумения и с договора за
встъпване в дълг са обединявани остатъчната главница и акцесорни вземания
(възнаградителни лихви, мораторни неустойки, такси, комисионни), като ако е извършвано
такова „преструктуриране“ на кредита, при изчисленията вещото лице трябва да се ръководи
не от тези уговорки, а от първоначално уговорената главница (по допълнителните
споразумения трябва единствено да прилага уговореният лихвен процент, ако той е по-
благоприятен за потребителите); 2. След като извърши съответните изчисления по
описаната в задача 1 методика, да отговори какъв е размерът на остатъчната главница по
кредитния договор към момента на представяне на заключението пред САС, „договорната
лихва“ само за предявения период от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г., както и такси по
договора за периода от 20.02.2014 г. до 19.08.2014 г.
Съгласно този метод на изчисляване на дължимите главни и акцесорни вземания за
релевантния период от приетата от САС като компетентно изготвена и неоспорена от
страните ССЕ се установи, че размерът на неплатения остатък от главницата възлиза на
сумата от 48550,70 лв. - (сборът от просрочената главница от 480,89 лв. - по 2 месечни
вноски с настъпил падеж за периода от 20.06.2012 г. до 19.08.2014 г., съгласно изчислението
по колона 21 на Приложение № 1 към заключението, и остатък от редовна главница към
19.08.2014 г. - 48069,81 лв., съгласно изчислението по колона 2 на Приложение № 1 към
заключението; наистина, впоследствие е заплатена допълнително обща сума в размер на
2975 лв. (400 лв. - на 21.11.2014 г.; 2100 лв. - на 27.11.2014 г. и 475 лв. - на 05.12.2014 г.), но
с тях са погасени дължими такси (както бе изяснено, тези обстоятелства не са оспорени от
въззивниците); сумата от 2022,04 лв. - неплатена възнаградителна лихва по 4 изискуеми
вноски за исковия период от 20.04.2014 г. до 19.08.2014 г., вкл. (съгласно изчисленията по
колона 2 към Приложение № 1 от заключението) и сумата от 58,12 лв. - неплатен остатък за
такси за управление по 3 изискуеми вноски за периода от 20.05.2014 г. до 19.08.2014 г.
(съгласно изчисленията по колона 2 към Приложение № 1 от заключението). До този размер
трябва да бъдат уважени предявените искове.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, не съответства изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която предявените срещу Т.
И. М. и И. В. М. положителни установителни искове за установяване съществуването на
удостоверените в процесната Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК парични
притезания са уважени над сумата от 48550,70 лв. до размера от 55784,01 лв. (остатъчна
главница), над сумата от 2022,04 лв. до размера от 4204,62 лв. (възнаградителна лихва,
изтекла за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г.), респ. над сумата от 58,12 лв. до размера
13
от 335,98 лв. (такси по договора за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г.), като в тази част
исковете бъдат отхвърлени.
Наистина, от заключението на приетата от настоящия въззивен състав ССЕ се
установява, че по време на исковия процес в образуваното принудително изпълнително
производство срещу длъжниците процесните вземания са били удовлетворени с осребрената
по изп. д. № 1326/2014 г. по описа на ЧСИ М. М. сума в размер на 87486,34 лв., но това
обстоятелство е ирелевантно за основателността на предявените по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК положителни установителни искове (в този смисъл са и задължителните за
правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК). За платените над дължимото суми ответниците имат
друг процесуален ред за защита.
При този изход на правния спор, предмет на въззивното производство,
първоинстанционното решение, което в тази част по своето естество представлява
определение, трябва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
тежест на въззивниците са присъдени съдебни разноски над сумата от 2457,77 лв. до
размера от 2928,33 лв. (разноски в заповедното производство), респ. над сумата от 1851,92
лв. до размера от 2206,49 лв. (разноски пред СГС).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия трябва
да се присъдят сторените във въззивното и касационното производство разноски в размер на
сумата от 3975,37 лв. (съдът не присъжда сумата от 1206,49 лв. - заплатена държавна такса
за въззивното производство, тъй като въззивната жалба на ответника е върната с влязло в
сила Разпореждане на СГС).
Тъй като въззивницата е била освободена от СГС на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от
процесуалното задължение за заплащане на държавна такса за въззивното обжалване, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК въззиваемият трябва да заплати в
полза на бюджета на САС държавна такса в размер на сумата от 193,87 лв.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2165/03.04.2017 г., постановено по гр. д. № 279/2015 г. по
описа на СГС, І ГО, 1 състав, в частта, в която са уважени предявените от „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ” АД (правоприемник на „ДЗИ Банк” АД), ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. Околовръстен път” № 260 срещу Т. И. М., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, ул. „***” № **, вх. „*”, ет. *, ап. ** и И. В. М., ЕГН **********,
с адрес гр. ***, ул. „***” № **, ет. *, ап. * искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във
вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване съществуването солидарно на вземане над сумата
от 48550,70 лв. до размера от 55784,01 лв., представляваща остатъкът от предоставен кредит
(главницата) по Договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на получатели
на кредити” в „ДЗИ” АД № 2171/13.09.2005 г., ведно със законната мораторна лихва от
14
обявяване на кредита за предсрочно изискуем по отношение на Т. И. М. от 20.08.2014 г. до
20.01.2015 г., а по отношение на И. В. М. от 20.08.2014 г. до 27.01.2015 г.; солидарно на
вземане над сумата от 2022,04 лв. до размера от 4204,62 лв., представляваща сборът от
възнаградителните лихви, изтекли за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г., както и
солидарно на вземане над сумата от 58,12 лв. до размера от 335,98 лв., представляваща
сборът от такси за управление по договора за банков кредит, дължими за периода от
20.01.2014 г. до 19.08.2014 г.), удостоверени в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417
ГПК, издадена на 29.08.2014 г. по ч. гр. д. 45765/2014 г. по описа на СРС, 44 с-в; в частта, в
която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Т. И. М. и И. В. М. са осъдени да заплатят на
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата над 2457,77 лв. до присъдения размер от 2928,33 лв.
(разноски в заповедното производство), респ. сумата над 1851,92 лв. до присъдения размер
от 2206,49 лв. (разноски пред СГС), като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД срещу Т. И. М. и И. В. М.
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване
съществуването солидарно на вземане над сумата от 48550,70 лв. до размера от 55784,01
лв., представляваща остатъкът от предоставен кредит (главницата) по Договор за банков
кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на кредити” в „ДЗИ” АД №
2171/13.09.2005 г., ведно със законната мораторна лихва от обявяване на кредита за
предсрочно изискуем по отношение на Т. И. М. от 20.08.214 г. до 20.01.2015 г., а по
отношение на И. В. М. от 20.08.214 г. до 27.01.2015 г.; солидарно на вземане над сумата от
2022,04 лв. до размера от 4204,62 лв., представляваща сборът от възнаградителните лихви,
изтекли за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г., както и солидарно на вземане над
сумата от 58,12 лв. до размера от 335,98 лв., представляваща сборът от такси за управление
по договора за банков кредит, дължими за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г.),
удостоверени в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена на 29.08.2014 г.
по ч. гр. д. 45765/2014 г. по описа на СРС, 44 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОТМЕНЯ на основание чл. 253 ГПК Определението на САС, постановено в о. с. з.
на 12.10.2021 г., с което е разпоредено И. В. М. да бъде изключен („заличен”) от Списъка за
призоваването поради неправилно приетото, че по отношение на него първоинстанционното
решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 273 ГПК Т. И. М. и И. В. М. да
заплатят общо на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата от 3975,37 лв. - съдебни разноски
пред САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ” АД да заплати в полза на бюджета на САС сумата от 193,87 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
15
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16