Р Е Ш Е Н И Е
№ ……......
гр. София, 07.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II-А
въззивен състав, в публичното заседание на четвърти октомври две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 4152 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 319868 от 22.01.2018 г.,
постановено по гр. дело № 65603/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ІІ-ро
ГО, 66-ти състав осъдителният иск на „И.С.7.“ ЕООД срещу ответното дружество „Ч.Р.Б.“
АД с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е уважен изцяло за сумата от 21870,81
лева, представляваща платена от ищеца на отпаднало основание цена за достъп до
електроразпределителната мрежа на ответника за периода от месец септември 2012
г. до месец юни 2013 г., въз основа на раздел ІІІ, т. 10 от Решение №
Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, отменено с влязло в сила Решение № 4659/03.04.2013
г. на ВАС, постановено по адм. дело № 13239/2012 г. по описа на ВАС, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.11.2016 г. – до
окончателното ѝ изплащане.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „Ч.Р.Б.“
АД. В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на първоинстанционния
съдебен акт, въз основа на които е отправено искане за неговата отмяна и за отхвърляне
в цялост на исковата претенция. Според въззивника, погрешен е изводът на
районния съд, че определянето на цената за достъп до електроразпределителната
мрежа на „Ч.Р.Б.“ АД е правомощие единствено на ДКЕВР. Твърди се, че по силата
на процесния договор между страните е възникнало възмездно облигационно
правоотношение, като отпадането на определената от ДКЕВР цена за предоставяне
на достъп не придава на правоотношението безвъзмезден характер. Сочи се, че
липсва прекратяване на този договор, което изключва прилагането на института на
неоснователното обогатяване в отношенията между страните. Поддържа се, че
доколкото в изпълнение на договора, „Ч.Р.Б.“ АД е предоставяло достъп на ищеца до
електропреносната си мрежа, връщането на платената за това цена би довело до
необосновано разместване на имуществени престации. Излага се и твърдението, че
районният съд е нарушил разпоредбите на чл. 81 и чл. 82 ЗЗД, доколкото в
разглеждания случай липсва разваляне на договор поради виновно неизпълнение на
страна по него.
В законоустановения двуседмичен срок е постъпил
отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемата страна-ищец в производството „И.С.7.“
ЕООД. Със същия въззивната жалба се оспорва като неоснователна и е отправено
искане за оставането ѝ без уважение, съответно – за потвърждаване на
постановеното от СРС решение. Въззиваемото дружество поддържа, че задължението
му за заплащане на цена за достъп до електропреносната мрежа на ответника е
отпаднало с влизането в сила на постановения от ВАС съдебен акт, отменящ решението
на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп. С отговора не са направени
доказателствени искания.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е редовна и процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. По основателността на въззивната жалба съдът намира следното:
От фактическа страна:
Между страните
не се спори, че ищецът – въззиваем в настоящото производство „И.С.7.“ ЕООД през
процесния период е извършвал дейност по производство на електрическа енергия от
възобновяеми източници чрез използването на фотоволтаична електрическа централа,
разположена в поземлен имот № 027018, местност Любомир, в землището на с.
Попица, общ. Бяла Слатина с инсталирана мощност 97,20 kWp.
Същата е била въведена в експлоатация на 12.06.2012 г.
Между страните „И.С.7.“
ЕООД и „Ч.Р.Б.“ АД е сключен договор за присъединяване към електроразпределителната
мрежа № **********/29.02.2012 г. SAP № 33-12-30035, по силата на който ответното дружество е поело задължение да присъедини към
собствената си електроразпределителна мрежа фотоволтаичната инсталация, стопанисвана
от ищеца и находяща се в поземлен
имот № 027018, с ЕКАТТЕ 57594, в землището на с. Поповица, общ. Бяла Слатина,
местност „Любомир“. Като насрещно задължение по договора ищецът е следвало да
заплаща цена за пренос в размер, утвърден от ДКЕВР. Вследствие на
присъединяването е издадено Разрешение за ползване № ДК-07-СЗР-52/12.06.2012 г.
На 22.06.2012 г. между ищеца „И.С.“ ЕОДД и „ЧЕЗ Е.Б.“ АД е сключен Договор за
изкупуване на произведената от него електрическа енергия със срок на действие
до 12.06.2032 г.
С Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР са определени, считано от
18.09.2012 г., временни цени за достъп до мрежите на „Ч.Р.Б.“ АД в размер на
221,29 лв./МВтч. В тази си част (Раздел ІIІ, т. 10) актът на регулаторния орган е отменен с влязло в сила Решение № 4659 от
03.04.2013 г. на Върховния административен съд, постановено по адм. д. №
13239/2012 г., IV о., като незаконосъобразно, потвърдено с Решение № 8733 от 17.06.2013 г.,
постановено по адм. д. № 6086/2013 г. на петчленен състав на ВАС.
Не е спорно между страните, а и се установява от доказателствата по делото
обстоятелството, че въз основа на посоченото решение на ДКЕВР през процесния
период ищецът е заплатил на ответника цена за достъп до
електроразпределителната мрежа на стойност 21 870,81 лева, съгласно
издадени за времето от 30.09.2012 г. до 30.06.2013 г. от „Ч.Р.Б.“ АД 10 броя
фактури, представени по делото, ведно със съответните им банкови извлечения за
извършените плащания.
Спорният по делото въпрос е относно дължимостта на заплатената от ищеца и
претендирана в настоящото производство цена за достъп до електроразпределителната
мрежа, и по-конкретно – отпаднало ли е основанието за нейното заплащане.
При така установеното от
фактическа страна, по поставения спорен въпрос съдът намира от правна страна
следното:
В
първоинстанционното производство е бил предявен за разглеждане иск с правно
основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД
за връщане на получена без основание парична сума, както правилно
първоинстанционният съд е квалифицирал исковата претенция. Основателността на
исковата претенция се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: даване, респективно получаване на нещо при наличие на основание
за това и отпадане впоследствие с обратна сила на основанието. Разпределението
на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и
възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на
претендираните права на страните. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК
относно разпределение на доказателствената тежест при фактическия състав по чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД
при отпадане на основанието ищецът следва да въведе като твърдение и докаже
предаването на вещ, респективно плащането, като е допустимо да въведе и
твърдения за основанието, към момента на получаването на престацията от
ответника, както и за фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на
основанието с обратна сила, а ответникът следва да докаже основания за
задържане на полученото – Решение № 189 от
4.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията
Тотка Калчева.
Първият елемент
от фактическия състав – плащането на процесната сума, не е спорен между
страните и се приема за установен. Към момента на
заплащането на цената от страна на ищеца е било налице основание за това –
временните цени за достъп до мрежите на „Ч.Р.Б.“ АД, приети с Решение № Ц-33 от
14.09.2012 г. на ДКЕВР са определени, считано от 18.09.2012 г.
Основният спорен по делото въпрос всъщност е именно отпаднало ли е с
обратна сила основанието за заплащане в полза на ответното дружество на цена за
достъп и пренос на електроенергия след отмяната на Решение № Ц-33 от 14.09.2012
г. на ДКЕВР, съответно – неправомерно ли „Ч.Р.Б.“ АД задържа платените му на
основание отмененото решение суми.
Коментираният
акт на държавния енергиен регулатор представлява индивидуален административен
акт (съобразно чл. 13, ал. 3 ЗЕ), чиято отмяна има действие по отношение на
всички, а не само спрямо страните по административното дело, на основание чл.
177, ал. 1, изр. 2-ро АПК. Следователно Решение № 12582 от 01.10.2013 г.,
постановено по адм. д. № 7228/2013 г. на петчленен състав на ВАС, с което е потвърдена
отмяната на относимата към спора част от Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на
ДКЕВР, е породило правни последици и за страните в настоящото производство.
Съгласно чл. 302 ГПК, влязлото в сила решение на административен съд е
задължително и за гражданския съд относно обстоятелството дали
административният акт е валиден и законосъобразен. По тази причина настоящият
съдебен състав следва да зачете задължителната сила на решението на ВАС,
съгласно което релевантният за спора административен акт на ДКЕВР е отменен
като незаконосъобразен.
Предвид актуалната
практика на ВКС, следва да се приеме, че посоченото влязло в сила решение на
ВАС, с което е отменено Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, има обратно
действие, доколкото се касае за отмяна на индивидуален административен акт – в
този смисъл са Решение № 235 от 19.01.2017 г. по т. д. № 3480/2015 г., ІІ т. о.
на ВКС; Решение № 206 от 18.01.2017 г. по т. д. № 3045/2015 г., ІІ т. о. на
ВКС; Решение № 170 от 08.11.2016 г. по т. д. № 3012/2015 г., І т. о. на ВКС;
Решение № 224 от 21.02.2017 г. по т. д. № 2654/2015 г., ІІ т. о. на ВКС;
Решение № 192 от 04.01.2017 г. по т. д. № 2542/2015 г., ІІ т. о. на ВКС. Явно
е, следователно, че силата на съдебното решение засяга и отношенията между
страните в настоящото производство, тъй като процесният период попада във времевия
обхват на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, съответно – е повлиян от
неговата отмяна.
Фактическият състав, пораждащ задължението за заплащане на
възнаграждение за предоставяне на достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа на ответното
дружество, е смесен и включва в себе си както частноправен елемент
– договор, който съобразно чл. 84, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ
производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници са длъжни да
сключат, за да бъде изкупувана произвежданата от тях енергия, така и
административноправен елемент – акт на държавния енергиен регулатор за
определяне цената за предоставения достъп. За да възникне задължението за
заплащане достъпа до електропреносната и електроразпределителната мрежа, е
необходимо кумулативното проявление и на двата посочени юридически факта,
последвано и от реалното предоставяне на мрежовата услуга. Предвид тази
специфика на фактическия състав, представляващ основанието за заплащане досъпа
до електропреносната мрежа, прогласяването незаконосъобразността на
индивидуалния административен акт, утвърждаващ временните цени за достъп, води
до отпадане с обратна сила и на облигационната обвързаност между страните в
частта, касаеща дължимостта на възнаграждението за ползване на мрежата от производителя
на електроенергия. Именно поради това, заплатената от него цена за така
предоставената услуга се явява платена на отпаднало основание. Безспорно е, че
действието на облигационното отношение между страните в производството със
съдържание осигуряване на достъп до поддържаната от ответното дружество
електропреносна и електроразпределителна мрежа, възникнало от сключения между
тях договор, не е преустановило действието си. Това обстоятелство обаче не
изключва възможността между страните по договора да съществуват и
правоотношения, основани на принципа за забрана на неоснователното обогатявяне,
каквото именно е възникнало в резултат на отмяната акта на държавния регуратор,
явяващ се задължителен и необходим елемент от фактическия състав, обуславящ дължимостта
на възнаграждението за достъп да мрежовата услуга. В този смисъл са и
постановените по идентични казуси Решение № 162 от 04.10.2016 г. по т. д. №
3245/2015 г., І т. о. на ВКС и Решение № 164 от 04.10.2016 г. по т. д. №
160/2016 г., І т. о. на ВКС.
Предвид оспорването от страна на ответника, че институтът на
неоснователното обогатяване е неприложим в настоящия правен спор, с оглед
съществуването на валиден и действащ между страните договор, следва да се
съобрази следното:
Цените за достъп и пренос на електроенергия по чл. 10, т. 13 ЗЕ са
административно регулирани от държавата чрез ДКЕВР (към настоящия момент –
КЕВР) с императивни правни норми. Недопустимо е, следователно, те да бъдат
предмет на свободно договаряне, както твърди въззиваемата страна (аргумент в
този смисъл – и чл. 30, ал. 2 /предх. ал. 4/ ЗЕ), тъй като всяка уговорка между
страните по договор за достъп до мрежата, съдържаща цена, различна по вид и
размер от наложените от държавния регулатор, би била нищожна поради
противоречие с повелителните норми на закона. При липса на регулация по този
въпрос от страна на ДКЕВР/КЕВР свободното договаряне на цена за достъп и пренос
на електроенергия през разпределителната мрежа отново би било недействително на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 9, ал. 1 ЗЗД.
Неоснователно поради
това е възражението на ответника, че единствено договорът между него и ищеца
поражда задължението за заплащане цената за предоставения достъп, тъй като
определянето на условията за достъп било от компетентността на държавния
енергиен регулатор само в случаите на несключени в срока по § 197, ал. 1 ПЗР на
ЗИДЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) договори между производителите и оператора на
електроразпределителната мрежа по чл. 84, ал. 2 ЗЕ. Това твърдение противоречи
на законовата уредба, доколкото съобразно чл. 30, ал. 1, т. 10 и т. 13 и от
аргумент от противното от чл. 30, ал. 2 ЗЕ дейността по ценообразуването в
областта на енергетиката е от изключителната компетентност на държавата,
действаща чрез ДКЕВР/КЕВР, като не е допустимо свободно договаряне по този
въпрос от страните.
Именно предвид изложеното и с оглед твърдението на ищеца, че процесната
сума се дължи като последица от отмяната на определящия дължимата цена акт на
ДКЕВР с влязло в сила съдебно решение, имащо обратно действие, изцяло
законосъобразно е приложение да намери чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този ред на
мисли, не е основателно релевираното от въззивника възражение, че обжалваното
решение противоречи на разпоредбата на чл. 81 и чл. 82 ЗЗД, съгласно които
имуществена отговорност на страна по договор може да бъде ангажирана само при
виновно нейно поведение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не
съдържа вината като необходим елемент, поради което нейното изследване е
безпредметно, като от значение е и фактът, че правните норми на чл. 81 и чл. 82 ЗЗД се отнасят до неизпълнението на договор, каквото обаче не е част от
предмета на настоящия правен спор.
Именно предвид изключителните правомощия на държавния регулатор относно
определянето на цените за достъп, недопустимо е прилагането по аналогия на чл.
326, ал. 2 ТЗ, каквато – според твърдение на ответника, релевирано в отговора
на исковата молба – следва да се приложи в случая. От значение е още, че – от
една страна – процесното правоотношение не представлява търговска продажба, а
от друга – че не е възможно да се съобрази „обичайната“ цена по смисъла на чл.
326, ал. 2 ТЗ, предвид обективно упражнявания от „Ч.Р.Б.“ АД монопол върху
съответната дейност на съответната територия.
Изложеното налага извода, че за процесния период не съществува годно правно
основание, обосноваващо задължение за „И.С.7.“ ЕООД да заплаща на ответника
достъпа до електропреносната мрежа, въпреки извършените от ответника разходи и
възмездния характер на
предоставената от него услуга, доколкото съществуването на акт, издаден от
държавния енергиен регулатор, е безусловно необходим елемент за възникване на
задължение за заплащане на цената за достъп. Стойността на вложените от електроразпределителните дружества ресурси във
връзка с осигурените достъп и пренос на енергия от възобновяеми
източници и евентуалната
необходимост същите да бъдат допълнително възмездени също е от компетентността единствено на регулаторния орган.
Всъщност, операторите, подали заявление за издаване на Решение №
Ц-33/14.09.2013 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, са
заявили само временен характер на прогнозните си нужди, тъй като не са могли да
обосноват с установени по несъмнен начин факти действителните си нови разходи,
произлезли изключително и само поради повишаване на отдадените в мрежата
новопроизведени количества електроенергия. Това и е наложило регулаторът да определи
цени, които да действат временно, до утвърждаване на окончателни такива.
Именно липсата на обоснованост на нуждата от допълнително заплащане на
предоставяните мрежови услуги от страна на производителите е довело до отмяната
на изадения от ДКЕВР административен акт, въвеждащ временните цени за достъп.
Въз основа на
изложеното, се налага изводът, че заплатената от ищеца сума на основание
приетото от ДКЕВР Решение № Ц-33/14.09.2013 г. като
възнаграждение за предоставен достъп до електропреносната мрежа се явява
платена на отпаднало основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр.
3 ЗЗД. По тази причина първоинстанционното съдебно решение се явява правилно и
законосъобразно, а искът за връщане на заплатената като цена за достъп до
електроразпределителната мрежа сума от 21 870,81
лева правилно е уважен в пълен размер, ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на подаване на исковата молба (17.11.2016 г.) до
окончателното ѝ изплащане.
При сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие, следва да бъде разгледано
евентуалното възражение на ответника за приспадане от главницата на сумата за
начислен ДДС, за който в полза на ищеца е възникнало правото на ползване на
данъчен кредит. Правилно първоинстанционният съд е приел същото за
неоснователно, доколкото отношенията във връзка с ДДС при отпадане на основанието,
на което е извършена доставката, са публичноправни и не
подлежат на разглеждане от гражданския съд по повод разрешаване на правен спор
между страните по делото.
Предвид изхода
на спора и потвърждаването изцяло на първоинстанционното съдебно решение, се
дължи присъждане на разноски единствено
в полза на въззиваемата страна „И.С.7.“ ЕООД. Същата е претендирала такива в
размер на 1300 лв. за адвокатско възнаграждение. По отношение на същото е
представен договор за оказване на правна защита и съдействие, който има
характера на разписка по отношение на посочената като заплатена в брой сума,
поради което и предвид разясненията в т. 1 от ТР 6/2012 от 06.11.2013 г. по
т.д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, искането за присъждане на разноски се явява
основателно и следва да бъде уважено.
Така постановеното
въззивно решение подлежи на касационно обжалване, съобразно чл. 280, ал. 2, т.
1 ГПК, предвид цената на иска и обстоятелството, че процесният спор касае
правоотношения по сключена между страните търговска сделка, при наличие на
предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, ІI-А въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 319868 от 22.01.2018 г., постановено по гр. дело № 65603/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, ІІ-ро ГО, 66-ти състав.
ОСЪЖДА Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, ж. к.
„Младост“, бул. „********, Бенчмарк Бизнес Център, да заплати на „И.С.7.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1300 лева (хиляда и триста лева), представляващи
направени в хода на въззивното производство разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на
предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.