№ 512
гр. Монтана, 07.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ПЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:ВИЛЯНА МАНОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА В. ТОДОРОВА-ЕФРЕМОВА
като разгледа докладваното от ВИЛЯНА МАНОВА Гражданско дело №
20241630102099 по описа за 2024 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 146 ЗЗП, обективно
кумулативно съединен с осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В условие
на евентуалност е предявен и иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то
ЗЗД.
Ищецът Л. Е. Д. твърди, че на 07.02.2024 г. сключил с ответника
„Кредирект“ ЕООД Договор за потребителски кредит №1014363 /Договора/ за
сумата от 2600,00 лева, при 50,00% годишен лихвен процент и 62,76%
годишен процент на разходите /ГПР/. Заемът следвало да се погаси за четири
месеца, като общата дължима сума възлизала на 2876,36 лева. Вземането по
Договора следвало да се обезпечи с поръчителство за пълния размер на
кредита. Ищецът се задължил в срок от два дни от сключването му да
предостави на ответника едно от следните обезпечения /според чл. 6, ал. 1 от
Договора/: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на
6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита
и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора
за кредит, включваща договорената главница и лихва или поръчителство на
едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
1
условия: при един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на
не по-малко от 3 (три) пъти размера на минималната работна заплата за
страната; при двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки
един от тях следва да е в размер на не по-малко от 2 (два) пъти минималната
работна заплата за страната.; да не е/са поръчител/и по други договори за
кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за
кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на
получавания от тях доход. При липса на представено обезпечение ищецът се
задължавал за неустойка, която възлизала на 1218,51 лева.
Ищецът твърди, че поради невъзможността да предостави обезпечение
под формата на поръчителство, към общото задължение по Договора била
включена и въпросната неустойка, разсрочена в погасителния план заедно с
вноските за главница и лихва по заема. Общата дължима сума възлизала на
4125,00 лева, а не описаната в Договора 2876,36 лева. Ищецът заплатил общо
3247,87 лева, за които сочи да е представил доказателства.
Ищецът твърди нищожност на клаузата от Договора, уреждаща
начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Счита, че
ответникът получава допълнителна облага с начисляването на неустойката,
без последната да е включена в разхода по кредита. Дори и при точно
изпълнение на договорните задължения от страна на ищеца, ответното
дружество получавало добавък към погасителните вноски. Така наречената
неустойка нямала обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, а
чрез нея се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Сочи
неравноправност на клаузата за неустойка по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП и я счита за облагодетелстваща кредитора в ущърб на потребителя.
Заплащането на процесната неустойка представлявало допълнителна
финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречала
на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла
на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Ищецът развива съображение за
2
нищожност на неравноправните клаузи в потребителския договор. Клаузата за
неустойка при непредоставяне на обезпечение счита за нищожна както на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, така и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради
противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения й
размер спрямо отпуснатите суми.
На следващо място ищецът твърди недействителност на процесния
договор на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Действителният ГПР
не отговарял на посочения в Договора. Била нарушена и разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща ГПР да не надвишава пет пъти размера на
законната лихва. Цитира съдебна практика, включително решения на СЕС по
дела С-714/22 и С-453/10. Иска от съда да признае за установено, че
Договорът е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
ответното дружество да му заплати сума в размер **** лева, представляваща
сбор на заплатени при изначална липса на основание суми. В условията на
евентуалност, моля съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че клаузата на чл. 18 от Договора, уреждаща начисляване на
неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна на заявените
основания. Претендира разноски, както и адвокатски хонорар при условията
на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата.
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество „Кредирект“ ЕООД взема
становище за неоснователност на исковите претенции. Излага подробни
съображения за валидност на облигационното правоотношение и за спазване
на специалните изисквания на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Неустоечната клауза не била
част от съществените параметри на договора. Условията по Договора,
включително за плащане на неустойка, били уговорени индивидуално с
потребителя, като на последния била дадена пълна, точна и максимално ясна
информация за задълженията и условията по кредита още преди сключването
на Договора. Процесният договор за кредит съдържал всички реквизити по
ЗПК и ЗПФУР, а клаузите му били съставени на ясен и разбираем език, като
формулировката и тълкуването им създавали яснота и информираност у
потребителя какъв ще бъде крайният размер на задължението му към
кредитодателя общо и по пера. Ищецът разполагал с цели 14 дни да упражни
правото си на отказ от договор, съгласно чл. 28, ал. 5 от Общите условия и чл.
29 ЗПК. Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен
3
правата на потребителя, в случай че последният прецени, че е встъпил в
кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. Сочи, че
нормативно определеният лимит на ГПР към датата на сключване на договора
бил 68,95%, а определеният в процесния договор възлизал на 62,76% и не
надхвърлял пет пъти размер на законната лихва за забава. Уговорената
неустойка нито била включена в ГПР, нито следвало да се включи. Счита
доводите за нищожност на неустойката за неоснователни. Между страните за
периода 2023 г. – 2024 г. били налице общо три договора, които съдържали
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, което
водело до извода, че при сключването на всеки следващ договор потребителят
бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на
неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това
изтеглил заемните суми и се ползвал от тях. Ответното дружество счита, че
ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на
ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за
недействителност и връщане на платените суми над главницата, което
поведение противоречало на добросъвестността, дължима от страните в
преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой
не може да черпи права от неправомерното си поведение. Договорът и
клаузите му били действителни, платените от ищеца суми били получени от
ответника на валидно правно основание и не подлежали на връщане. По тези
съображения ответникът иска отхвърляне на ищцовите претенции, като
неоснователни. Претендира разноски, за които допълнително щял да
представи списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и като
прецени представените по делото доказателства поотделно и в съвкупност,
счита за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото не се спори между страните, че е сключен Договор за
потребителски кредит № 1014363 от 07.02.2024 г. /л. 7-12/ за сумата от 2600
лева, като е уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечение в
двудневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не
отговаря на посочените условия. Посочен е фиксиран лихвен процент – 50% и
ГПР от 62,76%.
4
Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити /л. 35-36/, в който е посочен ГПР в
същия размер от 62,76% и фиксиран лихвен процент от 50%, както и
неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 1218,51 лева.
Установява се от Лог файл по договор за паричен заем № 1014363 /л. 37/,
че на 07.02.2024 г. в 10.30 часа плащането е обработено и кредитът е активен.
Установява се от представените преводни нареждания /л. 14 гръб – 16/, че
ищецът на датите 11.04.2024 г., 10.06.2024 г. и 10.07.2024 г. е заплатил по
сметка на ответното дружество съответно суми в размер на 1066,87 лева,
1031,00 лева и 1150,00 лева. Общата сума на направените преводи възлиза на
3247,87 лева.
Ищецът има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а
именно - физическо лице, което при сключването на договор за потребителски
кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Като потребител разполага и със защита срещу неравноправни
клаузи, предвидена в Глава шеста от ЗЗП, за които съдът следи служебно и
които следва да се преценяват при основателността на иска.
По отношение на действителността на договорите за потребителски
кредити, приложими са и специалните разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че съответната
клауза е договорена индивидуално.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
установява, че доставчикът е спазил изискванията на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР. С
оглед на горното следва да се приеме за доказано сключването на договор за
кредит от разстояние. Договорът е сключен в електронна форма - обективиран
5
в електронен документ, оформен в съответствие с разпоредбите на чл. 3, вр.
чл. 2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги. Същият е представен по делото възпроизведен на хартиен носител
като препис заверен от страната. Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ писмената
форма за сключване на договора са счита за спазена, ако е съставен електронен
документ, съдържащ електронно изявление. Следователно, следва да се
приеме за доказано сключването между страните на договор за потребителски
кредит с посоченото в представения документ съдържание.
Съдът намира, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договора за заплащане на
неустойка за непредоставено обезпечение, е в пряко противоречие с целта на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета. На практика такава клауза прехвърля риска
от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства,
тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е,
ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му да се отпусне кредитът, която практика
би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане
на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 ЗПК.
Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката
представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното
задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез
неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение
което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на
потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на
обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му
кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при
неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на
кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното
задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за
6
кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към
събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на
неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в
този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и
санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на
добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена
неустойката за това неизпълнение на Договора, представлява сериозна
санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е
известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжника е обективно
невъзможно да осигури исканото обезпечение. Неизпълнението води до
имуществена тежест за потребителя, която е почти половината от отпуснатата
заемна сума и която се прибавя към нея, т. е. дългът на заемателя се увеличава
необосновано дори при точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде
оправдана. В тази връзка съдът не споделя възраженията в отговора на
исковата молба. Кредиторът разполага с достатъчно правни средства да
обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя драстично
интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на кредита за
икономически по-слабата страна. Макар да не съществува договорна и
законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на
задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в случая
потребителят се санкционира за непредоставяне на обезпечение за
неизпълнение на задълженията си дори и да заплаща редовно главницата и
лихвите в уговорените срокове и размери, съгласно погасителните вноски.
Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и
представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е
недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни разходи
само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото
от кредитора обезпечение, което по начина, по който е регламентирано, е
обективно неизпълнимо. Изискванията в рамките само на два дни
потребителят да осигури един или двама поръчители с конкретен размер на
осигурителния доход, които не са поръчители по други договори за кредит,
сключени с кредитора, да нямат кредити към банки или други финансови
институции, ограничава необосновано възможностите на длъжника да
предостави обезпечение на дълга. Следва да се отбележи, че такива
изисквания към самия потребител кредиторът не поставя, тоест потребителят
7
е в по-благоприятно положение за сметка на поръчителите, което е житейски и
правно нелогично. Такива изисквания за поръчителите са реално неизпълними
доколкото значително ограничават кръга на лицата, които биха могли и биха
се съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга група
физически лица, които макар и да са достатъчно икономически осигурени, не
отговарят на другите изисквания поставени от кредитора.
На следващо място с банковата гаранция, съгласно чл. 442 ТЗ, банката
писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена
сума пари съобразно условията, предвидени в нея. На практика банките могат
да имат функцията на гарант за надеждността и платежоспособността на
участниците в различни видове търговски сделки, като изпълняват това срещу
заплащане, т. e. те предоставят услугата „банкова гаранция". Поставеното от
кредитора изискване за обезпечаване на задължението с безусловна банкова
гаранция поначало е неизпълнимо от длъжника.
Следва да бъде посочено, че липсват данни как точно и въз основа на
какви критерии е формиран размерът на неустойката, който е и необосновано
висок. Неустойката противоречи на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради
основанието на което се дължи. Разпоредбата на чл. 92 ЗЗД предвижда, че
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват,
което предполага безусловно задължение за кредитора да я определи по
достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма
в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи размера й при
частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията, които поставя кредиторът пред потребителя, досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заемната сума не съответстват нито на закона, нито
на морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са
рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана от
кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен
характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в
изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го
задължава от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка
8
и то само за непредставено в срок обезпечение или такова, което не отговаря
на посочените условия. Изискванията на кредитора досежно обезпечението
силно ограничават възможностите на потребителя да може да ги изпълни и
доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни тези условия,
по начина по който са зададени, противоречат на всички неписани правила и
норми и компрометират института на неустойката. В този си вид
представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора
над уговорената такава. Трудно би могло да се определи това вменено
задължение на длъжника като справедливо, нормално и съответстващо на
нормите на закона, като типично и в съответствие с добрите търговски
практики в отношенията с определено икономически по-слабата страна. В
този си вид неустойката е изгубила своето законово предназначение да служи
като обезпечение на задължението и обезщетение на вредите. Както се
посочи, неустойката е дължима независимо дали кредитът е върнат от
потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към
неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на
задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание,
параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на
добросъвестността.
С уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар.
„скрита възнаградителна лихва".
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е
оскъпяването му по кредита. За да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
9
кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на Договора и да преценява
кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай в Договора е посочено, че ГПР е 62,76%, но от
съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран. Видно от посочените предпоставки,
при които става изискуема разписаната в чл.18, ал. 1 от Договора „неустойка",
същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално
при формирането на ГПР. В случая акцентът се поставя не само върху факта,
че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху това, че ако
изначалното включване на неустойката му бе известно, то той вероятно не би
сключил Договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Обезщетението за забава на парични задължения в размер на законната лихва
е нормативно определено на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД от Министерски съвет
с Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения. Съгласно член
единствен, алинея първа от цитираното постановление размерът на законната
лихва за забава се определя в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата
година плюс 10 процентни пункта. Според алинея трета на с.з. лихвеният
10
процент по ал. 1 в сила от 1 януари на текущата година е приложим за първото
полугодие на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли е
приложим за второто полугодие. Към датата на сключване на процесния
договор петкратният размер на законната лихва за просрочени задължения в
левове е 68,95%. Действително посоченият размер на ГПР в Договора не
надхвърля нормативно определеният лимит, но при включване на разхода за
неустойка, съдът констатира, че същият възлиза на 991,83% /изчислен чрез
https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html/. Действителният ГПР не отговаря
на посочения в Договора и това води до недействителност на целия договор за
потребителски кредит, съгласно чл. 22 ЗПК. Предвид разпоредбата на чл. 23
ЗПК, кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва
или други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
и на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация в Договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на Договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти на защита.
Настоящият състав счита, че макар формално процесният договор да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за потребителски кредит ищецът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
11
сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита /определение
№ 1369 от 27.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 333/2024 г., II т. о., ТК/. Договорът е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което
води и до основателност на установителния иск. При този формиран извод
съдът не дължи произнасяне по предявения установителен иск в условията на
евентуалност.
Основателността на ищцовата претенция, с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, е обусловена от установяването в условията на пълно и главно
доказване, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на **** лева
при начална липса на основание. Съдът обоснова извод, че Договорът е
недействителен и потребителят дължи на кредитора чистата стойност на
кредита, в размер на 2600 лева. От представените преводни нареждания /л. 14
гръб - 15/ се установи, че ищецът е заплатил на ответника общо 3247,87 лева.
Заплатената от ищеца сума, която надхвърля чистата стойност на кредита е
**** лева, за която сума е предявен и осъдителният иск. По тези съображения
ищцовата претенция, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, е доказана по
основание и размер и следва да бъде уважена.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право за
присъждане на разноски възниква за ищеца. Ответникът следва да заплати на
ищеца направените разноски за заплатената държавна такса в размер на 154,00
лева. Пълномощникът на ищеца – адв. Г. е претендирал адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Представен е договор за правна
защита и съдействие /л. 17 - гръб/, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. В този случай
определянето на размера на адвокатското възнаграждение е предоставено на
съда при приключване на производството. С оглед Решение от 25.01.2024 г. на
СЕС по дело С-438/2022 г., Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения няма задължителен характер за съда
при определяне размера на адвокатското възнаграждение, като условие за това
е насрещната страна да е повдигнала въпроса за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. При определяне на справедливо адвокатско възнаграждение,
настоящата инстанция, счита че следва да вземат предвид следните критерии:
фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, вида
и обема на извършените процесуалните действия, както и продължителността
12
на производството. По делото е проведено едно съдебно заседание, на което и
двете страни не са се явили и не са изпратили процесуален представител.
Съобразно горното, съдът намира, че производството не е било с правна и
фактическа сложност. Същото е решено на базата на представените с исковата
молба и отговора към нея доказателства, като в първото и единствено открито
съдебно заседание процесуалните представители на страните не са се явили.
При съобразяване на свързания предмет на предявените искове и липсата на
фактическа и правна сложност на делото, настоящият съдебен състав намира,
че в полза на адв. Д. Г. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в общ
размер на **** лева.
Така мотивиран и на основание чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между Л. Е. Д., ЕГН
**********, с адрес гр. **** и „Кредирект" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. *****, че Договор за потребителски
кредит №1014363 от 07.02.2024 г., сключен между страните, е недействителен
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Кредирект" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. ***** ДА ЗАПЛАТИ на Л. Е. Д., ЕГН **********,
с адрес гр. ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от **** /***/
лева.
ОСЪЖДА „Кредирект" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. ***** ДА ЗАПЛАТИ на Л. Е. Д., ЕГН **********,
с адрес гр. **** сумата от 154 /сто петдесет и четири/ лева, представляваща
разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Кредирект" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. ***** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. Г., вписан в
АК – Ловеч с № 19000173355 сумата от **** **** лева, адвокатско
възнаграждение за предоставена по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за
адвокатурата правна помощ.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд – Монтана в
13
двуседмичен срок от връчването му страните.
Препис от решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се връчи на
страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
14