Решение по дело №1763/2019 на Софийски градски съд

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ …………….

гр. София, 22.08.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, X-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на трети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав :

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУСИ АЛЕКСИЕВ

                                                                    ЧЛЕНОВЕ : АНЕЛИЯ ЩЕРЕВА,

                                                                             мл. с.: ИВА НЕШЕВА,

 

            при секретаря Елка Григорова и в присъствието на прокурора Благовест Байраков, като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД  № 1763 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

            Производството е по реда на глава XXI от НПК.

 

            С присъда от 08.06.2018 г. по НОХД  № 10084/2015 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 103-ти състав, е признал подс. Ц.В.К. за виновен в извършване на престъпления по 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и по чл. 216, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 54 от НК го е осъдил на наказание „лишаване от свобода“, в размер на четири месеца, за престъплението по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, и на наказание „лишаване от свобода“, в размер на три месеца, за престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК. Оправдал го е, досежно престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК, за разликата до 600 лв., посочени като обща стойност на повредените чужди движими вещи, и за разликата до 675 лв., посочени като обща стойност на повредените и унищожени вещи. Наложил му е, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, едно общо, най-тежко наказание, а именно „лишаване от свобода“, в размер на четири месеца, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, е отложил за срок от три години. Осъдил е подсъдимия, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати направените по делото разноски, в общ размер на 250 лв., от които 130 лв. по сметка на СРС, а 120 лв. – по сметка на СДВР.

            Недоволен от така постановената присъда е останал упълномощения защитник на подс. Ц.К. – адв. С.М., САК, който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, подава въззивна жалба с допълнение. В тях се твърди, че присъдата е неправилна, необоснована, незаконосъобразна и явно несправедлива. Изтъква се, че престъплението не е доказано по безспорен и категоричен начин. Сочи се, че мнението на разследващия полицай е попречило за събирането на редица доказателства за невинността на подсъдимия. Конкретно се визират записи от единния европейски номер за спешни повиквания „112“ (ЕЕНСП 112), записи от камери в района на местопрестъплението, свидетелски показания. Излага се, че тези доказателства са били налични, но поради няколкократното прекратяване на досъдебното производство и изтеклия дълъг период от време са безвъзвратно загубени. Прави се подробен анализ на събраните по време на първоинстанционното съдебно следствие доказателствени източници, пледоарията на повереника на частния обвинител (ЧО), както и на мотивите на обжалваната присъда на СРС. Посочват се противоречия в кредитираните от първия съд свидетелските показания на свидетелите Д.Ж. и Б.И., както едно с друго, така и с писмени доказателствени средства по делото. Анализират се показанията и на свидетелите Х.Е.и Л.И., най-вече в светлината на изготвената от тях докладна записка. Възразява се срещу кредитирането на посочените свидетелски показания и се навеждат доводи против частично отхвърлените от първостепенния съд като достоверни гласни доказателствени средства обяснения на подс. К., св. М.С.и св. М.. Прави се коментар и на съдебно - медицинското удостоверение на св. Ж. и приетата по делото съдебно - медицинска експертиза, относно нараняванията ѝ. Застъпва се, че св. Б.И. не е бил очевидец, като в тази връзка се акцентира върху произтеклата от заключителните мнения на разследващия орган за прекратяване и спиране на наказателното производство загуба на възможност за събиране на относими доказателствени източници, в частност записи от ЕЕНСП 112 и от охранителни камери, както и свидетелски показания на евентуални очевидци. Засяга се и въпросът за произхода на щетите по процесния лек автомобил, като се навеждат доводи за тяхното евентуално наличие още преди твърдяното им причиняване от подсъдимия. По аналогичен начин се обсъждат и някои от констатираните телесни увреди на пострадалата. По същество, въпреки че не е изрично формулирано във въззивната жалба, която е подадена в законоустановения петнадесетдневен срок, се желае отмяна на първоинстанционната оправдателна присъда и постановяването на нова, с която подсъдимият да бъде признат за невинен по повдигнатото му обвинение в извършване на две престъпления.

            С подадената въззивна жалба с допълнение не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

            В разпоредително заседание от 31.05.2019 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, след като се запозна с въззивната жалба и с приложените материали по делото, прецени, че за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия, нито е необходимо допускането и разпитването на свидетел/и, вещо/и лице/а и/или назначаването и извършването на експертизи.

            Въззивният съд прецени, че за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото, е необходимо приобщаването към доказателствената маса на допуснатото с протоколно определение на първия съд от 06.06.2018 г. удостоверение от „М.П.“ ЕООД, което до момента на приключване на първоинстанционното съдебно следствие не е било приобщено. Необходимо е, също така, с оглед и наведените с въззивната жалба с допълнение аргументи, приобщаване към материалите по делото на преписката от заведената и изплатена на ЧО Д.Ж. щета на процесния лек автомобил от застрахователното дружество – ЗАД „А.“, след инкриминираната дата.

            Съдът намери, че за приобщаване на изисканата информация се налага провеждането на въззивно съдебно следствие.

            С оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, въззивният съд прецени, че присъствието му в съдебното заседание е задължително.

            В хода на проведеното въззивно съдебно следствие са приобщени, в качеството им на писмени доказателствени средства, удостоверение от „М.П.“ ЕООД, с вх.  № 75441/10.06.2019 г. по входящия регистър на СГС, ведно с извадка от он – лайн системата на производителя на „Ягуар Ленд Роувър“ (л. 27 – л. 28 от съдебното производство пред СГС) и молба от ЗАД „А.“ АД, с вх.  № 73012/04.06.2019 г. по входящия регистър на СГС, ведно с приложени към нея 16 бр. документи (л. 29 – л. 51 от съдебното производство пред СГС).

            В откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция, упълномощеният защитник на подс. К. - адв. М., САК, поддържа депозираната въззивна жалба с допълнение, по съображенията, изложени в същата. Акцентира, че в хода на производството защитата не е могла да събере всички доказателства в подкрепа на извода за невиновност на подсъдимия по повдигнатите му обвинения, поради прекомерната продължителност на досъдебното производство и невъзможността да се добие информация от ЕЕНСП „112“ и записи от охранителни камери. Навежда доводи, че по процесния случая именно подсъдимият е жалбоподател и пострадал, а частния обвинител (ЧО) Ж. не е подала никакъв сигнал до полицията до момента, в който не е разбрала за жалбата на подсъдимия. Изтъква, че първоинстанционния съд е достигнал до своите изводи въз основа на невярна или неправилно пресъздадена информация. Намира, че обвинението срещу подсъдимия не е доказано, поради което моли същият да бъде оправдан.

            Подсъдимият К., при упражняване правото си на лична защита, посочва, че никога не е посягал на жена. Отрича да е посегнал или да е отправил обидна реплика към ЧО Ж.. Обяснява поведението ѝ по делото с желанието ѝ да спечели образуваното гражданско дело срещу него за сумата от 10 000 лева, ведно с лихвите, считано от 2013 г. Акцентира, че именно той е подал сигнал на телефон „112“, а не ЧО Ж., чието съдържание би го оневинило и би доказало, че св. И. не е бил очевидец. Коментира поведението на повереника на ЧО в съдебно заседание пред първата инстанция и това на представителя на СРП. Намира, че твърденията на ЧО Ж. за нанесен ѝ побой не намират подкрепа в доказателствената съвкупност, включително и в показанията на посочения от нея свидетел, но последният е потвърдил, че гневни шофьори са я освирквали и викали по нея. Желае присъдата на СРС да бъде отменена, като несъстоятелна, недоказана и некореспондираща с обективната истина.

            В последната си дума, подс. К. изразява желание присъдата на СРС да бъде отменена, като незаконосъобразна, за да може да се отдаде на грижите за малолетното си дете и за да не се налага да му обяснява, че не е нанесъл побой на ЧО.

            Представителят на държавното обвинение намира присъдата на СРС за правилна и законосъобразна, като постановена при изяснена фактическа обстановка и в съответствие със събраните по делото доказателства, а жалбата срещу постановения съдебен акт за несъстоятелна. Пледира за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.

            Повереникът на частния обвинител (ЧО) – адв. М., КАК, намира, че първоинстанционната присъда следва да бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна. Посочва, че първият съд е направил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на който правилно е приел, че подсъдимият е извършил виновно деянията, в които е обвинен. Пледира присъдата на СРС да бъде изменена в частта относно разноските, като подсъдимият да бъде осъден да заплати разноските, направени от ЧО за адвокатска защита пред първата и въззивна инстанция.

            Частният обвинител Д.Ж. не ангажира становище по фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване и по основателността на депозираната въззивна жалба.

            Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен акт, изложеното във въззивната жалба, както и доводите и възражения, направени в съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционната присъда, по отношение на нейната законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :

            Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.

            За да постанови обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил е по реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното производство писмени доказателствени средства. При постановяване на присъдата, първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните пред него и на досъдебното производство относими гласни и писмени доказателства и доказателствени средства и заключения на способи за доказване - експертизи, а именно : : гласни доказателствени средства - показанията на свидетелите Д. Я. Ж. (л. 38/гръб – л. 41/гръб от съдебното производство и приобщените, на основание чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, чрез прочитане, показания на свидетелката, депозирани в хода на досъдебното производство – л. 24 – л. 26), М.Д.С.(л. 41 – л. 43/гръб и л. 58/гръб – л. 59 от съдебното производство), Х.А.Е. (л. 59 – л. 59/гръб от съдебното производство и приобщените, на основание чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, чрез прочитане, показания на свидетеля, депозирани в хода на досъдебното производство – л. 30), Л.В.И.(л. 59/гръб – л. 60 от съдебното производство и приобщените, на основание чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, чрез прочитане, показания на свидетеля, депозирани в хода на досъдебното производство – л. 31), Б.И. (л. 60 – л. 62 от съдебното производство и приобщените, на основание чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, чрез прочитане, показания на свидетеля, депозирани в хода на досъдебното производство – л. 28) и П.П.М. (л. 75 – л. 75/гръб от съдебното производство) и обясненията на подс. К. (л. 75/гръб – л. 77/гръб и л. 107 от съдебното производство) ; писмените доказателствени средства и писмени доказателства – заверени електрофотографски (ксерографски) копия на съдебно – медицинско удостоверение  № V – 149/2013 г. (л. 12 от досъдебното производство), на епикриза на Д.Ж., издадена от МБАЛ С.“ – София (л. 18 от досъдебното производство), на медицинско удостоверение, издадено от Амбулатория за индивидуална практика и специализирана медицинска помощ по психиатрия „Психично здраве 1“ ЕООД (л. 22 от досъдебното производство), на документи по щета № 10013030122597/21.06.2013 г. на ЗПАД „А.“ (л. 19 – л. 22 от досъдебното производство), писмо от УМБАЛ „Царица Йоанна – Исул“ ЕАД (л. 70 от съдебното производство), протоколи за разпознаване на лице (л. 48 и л. 49 от досъдебното производство), заверено електрофотографско (ксерографско) копие на писмо от Втора МБАЛ – София ЕАД до адв. Й., ведно с приложение – заявление за припознаване от Ц.К. (л. 85 – л. 86 от съдебното производство), писмо от 03 РУ – СДВР, рег.  № УРИ227000-1500/14.02.2018 г. (л. 88 от съдебното производство), писмо от Дирекция „Национална система 112“, РЦ 112 – София, изх.  № УРИ105810-87/12.03.2018 г. (л. 96 от съдебното производство), писмо от 03 РУ – СДВР, изх.  № УРИ227000-3233/10.04.2018 г. (л. 100 от съдебното производство), писмо от 03 РУ – СДВР, изх.  № УРИ227000-5385/08.06.2018 г., ведно с приложение – заверено електрофотографско (ксерографско) копие на дневник за получени сигнали при ОДЧ при 03 РУ – СДВР  (л. 118 и л. 119 от съдебното производство), справка за съдимост на подсъдимия (л. 14 от съдебното производство) и характеристики на същия (л. 101 – л. 103 от съдебното производство) ; способи на доказване – съдебномедицинска експертиза по писмени данни по отношение на св. Ж. (л. 41 – л. 42 от досъдебното производство) и съдебно – икономическа експертиза (л. 68 – л. 70 от досъдебното производство).

            В хода на проведеното въззивно съдебно следствие са приобщени, в качеството им на писмени доказателствени средства, удостоверение от „М.П.“ ЕООД, вх.  № 75441/10.06.2019 г. по входящия регистър на СГС, ведно с извадка от он – лайн системата на производителя на „Ягуар Ленд Роувър“ (л. 27 – л. 28 от съдебното производство пред СГС) и молба от ЗАД „А.“ АД, с вх.  № 73012/04.06.2019 г. по входящия регистър на СГС, ведно с приложени към нея 16 бр. писмени документи (л. 29 – л. 51 от съдебното производство пред СГС).

            Въззивният съд формира изводите си по фактите както въз основа на събраните в хода на съдебното следствие пред първия съд гласни и писмени доказателствени средства, писмени доказателства и способи на доказване - експертизи, така и въз основа на събраните в хода на проведеното въззивно съдебно следствие писмени доказателствени източници, като прецени, че същите са достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите.

            Настоящата инстанция намира, че вътрешното убеждение на районния съд по съставомерните факти е формирано въз основата на правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали, като споделя доводите и съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели, включително и показанията им от досъдебното производство, приобщени чрез прочитане по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1 от НПК, обясненията на подсъдимия, приложените писмени доказателствени средства и писмени доказателства използваните способи на доказване - експертизи. Първостепенният съд е кредитирал изцяло показанията на свидетелите Ж. и И. и частично – тези на свидетелите С., М. и обясненията на подсъдимия. Районният съд не е дал вяра на обясненията на подсъдимия в частта им, в която същият е отрекъл да е упражнявал насилие по отношение на св. Ж. и да е драскал автомобила ѝ с ключ, като в тази насока е изложил обстойни съображения. Съдът не е дал вяра на обясненията на подсъдимия и на показанията на св. С. в насока, че заедно с тях в автомобила пътувало и малолетното дете на свидетелката, като е преценил, че твърденията им в тази връзка остават изолирани и неподкрепени от доказателствената съвкупност. Първият съд не е дал вяра и на показанията на свидетелите С. и М. в насока, че ЧО е пазарувала непосредствено преди намесата на подсъдимия, както и на тези на св. С., че не подсъдимият, а друго лице е дърпало и удряло ЧО и е издраскало автомобила, управляван от последната. Съдът е кредитирал с доверие посочените по-горе писмени доказателствени средства и заключения на способи на доказване - експертизи, като на базата на така събраните и проверени доказателства от визираните доказателствени средства е изградил своето вътрешно убеждение относно фактическата обстановка по делото, която се споделя напълно и от настоящия съдебен състав.

            С оглед горното, въззивният съдебен състав намира, че не са налице основания за промяна на установената от районния съд фактическа обстановка, тъй като, от една страна, пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и обстоятелства, а от друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна преценка на доказателствения материал.

            Настоящата инстанция не установи възможност, въз основа на наличните доказателства, да се стигне до различни по съществото си изводи относно фактологията, приета от първоинстанционния съд, която се изразява в следното :

            На 28.05.2013 г., след обяд, около 16.00 часа, св. Д.Ж. управлявала собствения си лек автомобил, марка „Ягуар“, модел „XJ“, с ДК  № *******, като се движела в гр. София с около 20-30 км/ч., по ул. „Димитър Петков“, в посока към бул. „Тодор Александров“. От лявата страна на улицата, по която се движела св. Ж., се намирал пазара „Димитър Петков“, сергиите на който били с гръб към улицата. На около 20 - 30 метра преди светофара с бул. „Тодор Александров“, автомобилът на свидетелката, който бил с автоматични скорости, изгаснал, поради проблеми със скоростната кутия. В този момент по ул. „Димитър Петков“ се движел и автомобил, марка „Алфа Ромео“, модел „147“, с ДК  № СА *******управлявана от св. М.С., на дясната седалка в който бил подс. Ц.К.. Същият преди това св. С. взела от дома му в ж. к. „Надежда“, за да му покаже магазин за камини на бул. „Александър Стамболийски“. Автомобилът, управляван от св. С., спрял непосредствено зад този на св. Ж.. Последната се мъчела да запали автомобила си и да тръгне, като се забавила 15-20 секунди. Междувременно отзад пристигнали и други автомобили, един от които - марка „Фолксваген“, модел „Поло“, бил управляван от св. Б.И.. В този момент, тъй като св. Д.Ж. не могла да запали веднага автомобила и да тръгне с него, св. М.С., която управлявала автомобила „Алфа Ромео“, ѝ подала звуков сигнал с клаксона, а малко след това започнала непрекъснато да ѝ сигнализира, отново с клаксона.

            Тъй като св. Ж. се забавила с тръгването, подс. Ц.К., ядосан, слязъл от автомобила, в който се возел, и се приближил до лекия автомобил на св. Ж., прозорецът на шофьорската врата на който бил леко отворен. През отворения прозорец казал на свидетелката „Не можеш да караш, какво правиш, не виждаш ли, че колата не е на директна скорост“, което било наблюдавано от св. И.. Свидетелката Ж. отговорила, че ще тръгне, но подсъдимият продължил да нервничи и я нарекъл „Тъпа, загубена *******“. Свидетелката Ж. успяла да потегли, като при тръгването си подс. К. надраскал с ключ лявата страна на автомобила ѝ, след което се качил обратно в автомобила „Алфа Ромео“, при св. С..

            След като изминала 15 - 20 метра и стигнала до светофара на кръстовището на ул. „Димитър Петков“, пред  № 72, с бул. „Тодор Александров“, св. Ж. спряла с автомобила си, тъй като светел червен сигнал на светофарната уредба. След нея спрял и автомобилът „Алфа Ромео“, управляван от св. С., в който бил и подсъдимият. Тъй като светнало зелено, но отново св. Ж. изпитала проблем със скоростите, от автомобила на св. С. пак излязъл подс. Ц.К.. Същият бил агресивен, приближил се до автомобила на св. Ж. и с ръка ударил и счупил автоматичната антена, която се намирала отзад на багажника отдясно. След това отишъл при св. Ж., казвайки ѝ през отворения прозорец на шофьорската врата, че не може да кара, питал я защо не тръгва и ругаел, като се опитал да отвори вратата, но не успял, тъй като същата била автоматично заключена. Междувременно отзад се била образувала колона от автомобила, които свирели с клаксоните си. В същото време подс. К. се опитвал да отвори прозореца на шофьорската врата на св. Ж., за да отключи автомобила. Виждайки това, св. Д.Ж. пробвала да затвори, но подс. К. с ръка, след като се отпуснал върху прозореца на шофьорската врата с цялата си тежест, успял да го свали. Пресегнал се през сваления прозорец и дръпнал ръчката на шофьорската врата, в резултат на което всички врати на автомобила се отключили автоматично. Веднага след като отключил автомобила, подс. К. започнал да удря св. Ж. от лявата страна на главата с юмруци и шамари, като ѝ нанесъл 5-6 удара. Поискал свидетелката да слезе от автомобила, за да го премести той, но св. Ж. му отказала, казвайки му, че няма да тръгне, тъй като ѝ е счупил антената и че ще се обади на полицията. Свидетелката Ж. успяла да запише peгистрационния номер на управлявания от св. С. лек автомобил, с който бил подс. К.. След това подс. К. опитал да извади св. Ж. от автомобила, но не успял, тъй като същата се отбранявала, като подсъдимият отново започнал да драска по вратите, по капака на автомобила и багажника му с ключ, а също така и ритал и бронята на същия.

            Малко след това, подс. Ц.К. минал от дясната врата на автомобила на св. Ж. и след като отворил дясната му врата, влязъл наполовина в същия, отправил отново реплики към свидетелката и взел дръжката на скоростния лост, която изхвърлил от автомобила. Успял да премести скоростния лост в положение, в което автомобилът се привеждал в подвижен. Започнал да вика шофьори на намиращите се зад тях автомобили да дойдат и да избутат автомобила на св. Ж., а междувременно надраскал предната дясна врата и калник на същия. Тези му действия били наблюдавано от св. Б.И., който бил слязъл от автомобила си и гледал отстрани. Подсъдимият К., с помощта на отзовали се други шофьори, избутал автомобила на св. Ж. ***, при червена светлина на светофара, а св. С. с автомобила си „Алфа Ромео“ пресякла бул. „Тодор Александров“, след което спряла и подс. К. отишъл при нея.

            В той момент св. Д.Ж., чрез тел. „112“, разговаряла с ОДЧ на 03 РУ – СДВР, където подала сигнал за възникналия инцидент. Това било възприето от св. С., докато същата премествала автомобила си, при което посъветвала подс. К. също да се обади в полицията за случилото се. Тогава при подсъдимия дошъл св. П. М., който преди това пазарувал на пазара и го попитал за случилото се и подс. К. му казал, че се обажда по телефона в полицията.

            Във връзка с подаден сигнал, на място пристигнали полицейските служители от 03 РУ – СДВР – свидетелите Х.Е.и Л.И.. Същите разговаряли с подс. К. и св. Ж., по повод на случилото се, след което обяснили на последните, че ако имат претенции един към друг да отидат и подадат жалба в 03 РУ – СДВР. По-късно същия ден подс. К. подал в 03 РУ – СДВР жалба, а св. Ж. подала такава на следващия ден – 29.05.2013 г.

            Два дни по-късно, на 31.05.2013 г., св. Ж. посетила Катедрата по съдебна медицина и деонтология при Медицински университет – София, където била прегледана и било констатирано, че има подкожен хематом и кръвонасядане в лявата тилно – слепоочна област на главата и кръвонасядане в областта на тила на главата вляво, за което ѝ било издадено съдебномедицинско удостоверение  № V-149/2013 г. Впоследствие, тъй като не се чувствала добре, на 05.06.2013 г. св. Ж. постъпила в УНГ отделение на МБАЛ С.“ – София.

            Следствие нанесените ѝ от подс. К. удари, св. Ж. получила травматичните увреждания подкожен хематом и кръвонасядане в лявата  тилно - слепоочна област на главата и кръвонасядане в областта на тила в ляво. Същите са причинили на св. Ж. страдание. Не може да се изключи от удари в областта на главата да са получени нарушения на вестибуларните функции (намален слух, световъртеж, главоболие) като резултат от травмиране на лабиринта, намиращ се във вътрешното ухо на св. Ж., но тези оплаквания могат да имат и болестен произход. В този смисъл, ако се приеме, че посочените нарушения на вестибуларните функции са в резултат на травмата, то те са причинили на пострадалата временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

            Възстановяването на нанесените щети на лекия автомобил на св. Ж. - марка „Ягуар“, модел „XJ“, с ДК  № *******, заедно с материалите и консумативите и броя часове труд, които са необходими за това, е както следва : за надрасканата задна броня - 75 лв., за надраскания заден капак - 75 лв., за надрасканата лява, предна врата – 75 лв., за надрасканата задна, лява врата – 75 лв., за надрасканата предна, дясна   врата – 75 лв., за надрасканата задна, дясна врата - 75 лв., за надраскания преден калник – 75 лв., за надраскания преден капак – 75 лв., за счупената антена - 47.50 лв. и за възстановяване на дръжката на скоростния лост - 27.50 лв.

            Подсъдимия Ц.В.К. е роден на *** ***, българин, български гражданин, с висше образование, неженен, работи в „Х.Н.Ф.“ АД, живущ ***, aп. 1, ЕГН **********.

            Същият е неосъждан.

            Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото кореспондира изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При изграждане на фактическата обстановка от районния съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други. В мотивите на постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване.

            Без да бъдат преповтаряни изводите на СРС, настоящият съдебен състав намира за необходимо, с оглед на доводите и възраженията, изложени във въззивната жалба и в съдебното заседание, както и в съответствие със законово вмененото му задължение за служебна проверка на правилността на присъдата в цялост, да посочи следното :

            Правилно при формиране на фактическите си изводи първоинстанционният съд е дал вяра на показанията на пострадалото лице - св. Ж., конституирала се в хода на производството и като частен обвинител, и на показанията на св. И.. Това той не е сторил произволно, а след задълбочена преценка на тяхната надеждност и достоверност, както с оглед собственото им информационно съдържание, така и при съпоставянето помежду им и с другите налични по делото доказателствени източници. Районният съд е аргументирал по ясен и убедителен начин защо кредитира показанията на горепосочените свидетели и как точно ги оценява при формирането на фактическите си изводи.

            Настоящата инстанция изцяло се солидаризира с изводите на решаващия първоинстанционен съд в насока, че показанията на св. Ж., преценени внимателно и задълбочено, се характеризират с обективност, логичност, последователност и липса на вътрешна противоречивост. Свидетелката пресъздава пред съда, в съответната хронологична последователност и в детайли, възприятията си към инкриминираната дата, включително причината за невъзможността двукратно да приведе управлявания от нея автомобил в движение и поведението на подсъдимия непосредствено след това. Показанията ѝ са еднопосочни, вътрешно непротиворечиви, житейски убедителни и логични, при което за съда не възникна съмнение, че са депозирани обективно и добросъвестно.

            Действително, прави впечатление, че при разпита си пред първоинстанционния съдебен състав св. Ж. не е в състояние да възпроизведе точно и в детайли възприети от нея факти и обстоятелства, интересуващи производството, а именно датата и часа на възникване на конфликта ѝ с подсъдимия, наименованието на улицата, по която първоначално е управлявала автомобила си, както и регистрационния номер на управлявания от нея автомобил. Това е наложило приобщаването към доказателствената съвкупност на показанията ѝ, снети в хода на досъдебното производство, по надлежния процесуален ред. Липсата на конкретен спомен у свидетелката за определени факти от времеви и цифров порядък обаче, добре се обяснява с темпоралната отдалеченост на датата, на която свидетелката е възприела интересуващите производството факти и обстоятелства – 28.05.2013 г., и тази на разпита ѝ пред съда – 14.03.2017 г. При това е напълно естествено и логично да не е в състояние да възпроизведе в цялост и в детайлни възприетата от нея фактическа обстановка.

            За да формира изводите си досежно пълната кредитируемост на показанията на св. Ж., съдът се позовава не само на собственото им вътрешно информативно съдържание на показанията, а и на категоричната доказателствена подкрепа, която намират в останалите, събрани по делото, гласни и писмени доказателствени източници. Така, на първо място, прави впечатление, че показанията на св. Ж. кореспондират по несъмнен и категоричен начин с тези на св. И.. Последният се явява напълно непредубеден и незаинтересован от изхода на делото свидетел, управлявал автомобила си по бул. „Димитър Петков“, след тези на свидетелките Ж. и С.. Показанията на св. И. напълно кореспондират с показанията на св. Ж., касателно невъзможността на последната да приведе автомобила си в движение при подаден зелен, разрешителен сигнал на светофарната уредба за автомобилите, осъществяващи движение в нейната посока, реакцията на водачите в колоната и по-конкретно – тази на подс. К. по отправяне на обидни думи по отношение на св. Ж., счупване на антената на управлявания от нея автомобил и издраскване на вратите му, както и опитът му да извлече Ж. от вътрешността на автомобила, за да го измести от платното за движение. Свидетелят И. с категоричност заявява, че е бил на разстояние от около 10 – 15 м. от автомобила, управляван от св. Ж. и е имал добра видимост към случващото се. Поради изтъкнатото, настоящата инстанция не намира основание да не кредитира показанията на св. И., явяващи се и необорени от останалите, събрани по делото доказателства. Именно и затова за съда не възникна съмнение, че свидетелят е могъл да възприеме в цялост и пълнота развитието на конфликта, съответно пресъздава добросъвестно и обективно пред съда възприятията си към инкриминираната дата.

            Вярно е, че и този свидетел, също както и св. Ж., при разпита си пред първоинстанционния съдебен състав не е в състояние да възпроизведе в детайли възприети от него факти и обстоятелства, интересуващи производството, а именно датата на инцидента и това, излизала ли е св. Ж. от автомобила по време на инцидента. Това е наложило приобщаването към доказателствената съвкупност на показанията му, снети в хода на досъдебното производство, по надлежния процесуален ред. Както обаче вече се посочи, това добре се обяснява с темпоралната отдалеченост на датата, на която свидетелят е възприел интересуващите производството факти и обстоятелства – 28.05.2013 г., и тази на разпита му пред съда – 06.06.2017 г. - повече от четири години по-късно, при което е напълно естествено и логично да не е в състояние да възпроизведе в цялост и в детайли възприетата от него фактическа обстановка.

            Вън от горното, показанията на свидетелите Ж. и И., снети в хода на съдебното следствие пред първия съд и тези, депозирани в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, са кореспондиращи си, взаимнодопълващи се и непротиворечиви. Поради това следва да се приеме, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно и няма пречка да бъдат поставени в основата на изводите на инстанциите по същество по фактите.

            Защитата сочи на вътрешни противоречия в показанията на тези свидетели, като акцентира, че св. И. не е възприел подсъдимият да е нанасял удари в областта на главата на св. Ж.. Действително, този свидетел не сочи на нанесен побой от страна на подс. К. спрямо св. Ж., а също така и на изваждане от страна на подсъдимия на топката на скоростния лост на автомобила, управляван от свидетелката. Това, обаче, добре се обяснява със собствения му зрителен ъгъл към инцидента. Последният му е позволявал да възприеме действията на подсъдимия по отваряне на прозореца на предната лява врата на автомобила, чрез отпускане с цялата си тежест върху стъклото и отключване на вратите, а след това – по проникване във вътрешността на автомобила от предната дясна врата, на каквито действия сочи и св. Ж.. Същевременно позицията му спрямо инкриминираната ситуация го е ограничавала да възприеме случващото се във вътрешността на автомобила, доколкото е отстоял на около 10 – 15 м. от него и не е бил непосредствено зад автомобила, управляван от св. Ж.. Именно в случай, че този свидетел беше потвърдил факти и обстоятелства, които обективно не би могъл да възприеме, за съда биха възникнали съмнения в достоверността на показанията му. В конкретния по делото случай, обаче, не се установява св. И. да изнася твърдения, които не би могъл да възприеме лично от мястото, на което се е намирал към момента на възникване на конфликтната ситуация.

            Вярно е и това, че св. И., също както и св. С., съобщават, че до автомобила, управляван от св. Ж., е отишло лице от женски пол – неустановено по делото, което също, както и подсъдимия, е настоявала св. Ж. да приведе автомобила си в движение и да освободи  кръстовището. За това обстоятелство последната твърди, че няма спомени, но това е напълно естествено, предвид състоянието на объркване, смущение и уплаха, в което се е намирала св. Ж., след като не могла на два пъти да приведе автомобила си в движение, още повече след намесата на подсъдимото лице. Не е налице, следователно, такова несъответствие или разминаване между показанията на св. Ж. и св. И., което да не може да се отдаде на изминалия значителен период от време между възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства и това на депозиране на показанията им пред съда и на собствения зрителен ъгъл и особености на възприятията на всеки от свидетелите на конфликта, което да внася каквото и да било съмнение в добросъвестността и обективността на всеки от свидетелите.

            Освен, че получават категорична доказателствена опора в показанията на св. И., твърденията на св. Ж., касателно уврежданията на управлявания от нея автомобил, причинени от подсъдимия, кореспондират по несъмнен начин и с отразеното в писмените доказателствени средства - заверени електрофотографски (ксерографски) на документи по преписка за щета  № 10013030122597/21.06.2013 г. на ЗПАД „А.“ (л. 19 – л. 22 от досъдебното производство) и тези, събрани в хода на въззивното съдебно следствие л. 29 – л. 51 от съдебното производство пред СГС). Така събраната доказателствена съвкупност поставя вън от съмнение достоверността на показанията на св. Ж., относно конкретните щети, причинени по автомобила, на инкриминираната дата и час, включително и на твърденията ѝ, че подсъдимият изтръгнал топката на скоростния лост на управлявания от нея автомобил. Не са налице каквито и да било индиции в насока, че автомобилът на ЧО Ж. е бил повреден, респективно издраскан, преди конфликта и с подсъдимия. Що се касае до авторството на подсъдимия по отношение на тези щети, то инстанциите по същество намериха същото за безспорно установено отново въз основа на съвкупността от гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите Ж. и И. и отразеното в протоколите за разпознаване на подсъдимия от тези свидетели, които и по отношение на това обстоятелство са изцяло еднопосочни и взаимнодопълващи се.

            Показанията на св. Ж. получават доказателствена опора в събраните писмени доказателствени средства - представената медицинска документация – заверени електрофотографски (ксерографски) копия на медицинско удостоверение  № V – 149/2013 г. (л. 12 от досъдебното производство), епикриза на Д.Ж., издадена от МБАЛ С.“ – София (л. 18 от досъдебното производство), и способ на доказване – съдебномедицинска експертиза, и в още една насока, а именно по отношение на получените от същата телесни увреждания, времето и механизма на получаването им, поради което и за съда не възникна съмнение, че и в тази им част показанията ѝ са депозирани обективно и добросъвестно и следва да бъдат кредитирани с доверие. Действително, по делото не е установено по нужния несъмнен и категоричен начин, дали допълнително констатираните телесни увреждания на св. Ж. - нарушения на вестибуларните функции (намален слух, световъртеж, главоболие), са в пряка причинно – следствена връзка с нанесените ѝ удари от подсъдимото лице, или имат болестен произход, но това обстоятелство, само по себе си, не изключва достоверността на показанията ѝ в останалата им част, а именно досежно нанесения ѝ побой от подс. К. на инкриминираните дата, час и място и последващото във времето освидетелстване. Същите намират категорична доказателствена опора и в съобщеното от св. И..

            Действително, св. Ж. съобщава да са ѝ били нанасяни удари от дясната страна, докато вещото лице, изготвило СМЕ сочи, че същата е поучила телесни увреждания в лявата част на главата си. Това, обаче, не е основание за дискредитиране на показанията на св. Ж., в какъвто смисъл е искането на подсъдимия, доколкото е напълно възможно при нанасянето на ударите от страна на подсъдимия в дясната част на главата на пострадалата да не са останали видими към датата на прегледа ѝ – 31.05.2013 г. телесни увреждания.

            Изводите на инстанциите по същество досежно пълната кредитируемост на показанията на св. Ж. не се оборват и от обстоятелството, че същата е депозирала жалба в 03 РУ – СДВР на следващия ден – 29.05.2013 г., след като това сторил и подс. К.. Това е така, доколкото, от една страна, св. Ж. добре обяснява какво е наложило жалбата да бъде подадена на следващия ден – влошеното ѝ здравословно състояние и необходимостта да се погрижи за малолетните си деца, от една страна. От друга – по делото не се установява св. Ж., към момента, в който е депозирала жалбата си, да е била узнала за жалбата, подадена на 28.05.2013 г. от подсъдимото лице. Възраженията на защитата в този смисъл съдът намира за неоснователни.

            В обобщение, настоящата инстанция, също както и първия съд, намира, че изцяло следва да се довери на показанията на св. Ж., а и на тези на св. И., като постави същите в основата на изводите си по фактите. Поради изложените аргументи, въззивният съд намира възражението на защитата в тази насока за неоснователно и необосновано. Вярно е, че св. Ж. е конституирана в процесуалното качество на частен обвинител в производството и като такава е безспорно заинтересована от изхода на делото. Тази заинтересованост, обаче, според този съд, не предполага изначално необективност на показанията на свидетеля. Такава необективност или пристрастност следва да се докаже на база анализа на показанията с оглед тяхното информативно съдържание и при съпоставка с другите доказателствени източници. В конкретния по делото случай, анализът на показанията на св. Ж. сочи, че същите, освен вътрешно непротиворечиви, логични и житейски убедителни, намират категорична доказателствена опора и в съобщеното от св. И., както и в събраните писмени доказателствени средства и способи на доказване – експертизи. Поради това, за съда не възникна съмнение досежно обективността, безпристрастността и добросъвестността на свидетелката. В тази връзка следва да се посочи, че дори подсъдимият, в обясненията си, не отрича за възникнал конфликт и размяна на реплики между него и свидетелката на инкриминираната дата, с което подкрепя изложеното от свидетелката в тази част.

            Правилни и обосновани са изводите на решаващия първоинстанционен съд по отношение на пълната кредитируемост и на показанията на полицейските служители Х.Е.и Л.И., снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред. Действително, пред съда същите не са в състояние да възпроизведат възприетите от тях факти и обстоятелства по отношение на инкриминираното деяние. Това положение съдът отдаде, от една страна, на изминалия продължителен период от време между датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства – 28.05.2013 г., и тази на разпита им пред съда – 06.06.2017 г., а от друга – на обстоятелството, че при изпълнение на правомощията си по служба полицейските служители ежедневно възприемат сходни ситуации и инциденти, при което е съвсем естествено да не са в състояние да възпроизведат конкретен такъв, възприет от тях четири години преди разпита им пред съда. Предвид пълното корелация, житейска убедителност и логичност и доказателствена подкрепа, която показанията на свидетелите Е. и И. получават и в показанията на свидетелите Ж., С. и в обясненията на подсъдимото лице, както и в писмените доказателствени средства, относно подадени сигнали за инцидент от св. Ж. и от подс. К., за съда не възникна съмнение, че показанията им са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно и следва да бъдат кредитирани и ползвани при изграждане на изводите на съдилищата по фактите.

            Настоящата инстанция не намира основание да дискредитира и показанията на св. С. и обясненията на подс. К. в частта им, в която същите изясняват местонахождението си към инкриминираните дата и час, това, че са пътували съвместно в автомобила, управляван от св. С., както и че на бул. „Димитър Петков“ последната спряла след автомобила, управляван от св. Ж., която на два пъти не могла да потегли. Липсват основания за отхвърляни като недостоверни на показанията на св. С. и на обясненията на подсъдимото лице за това, че в хода на конфликта подс. К. подал сигнал на телефон „112“. Посочените гласни доказателствени средства кореспондират, в тези им части, по несъмнен и категоричен начин със съобщеното от свидетелите Ж. и И. и с отразеното в писмените доказателствени средства, в частност – с писмо от 03 РУ – СДВР от 08.06.2018 г., ведно с приложение (л. 118 – л. 119 от съдебното производство пред СРС). Така събраните гласни доказателствени средства послужиха на инстанциите по същество да формират изводите си, досежно датата и мястото на извършване на инкриминираното деяние, местонахождението на подс. К. и факта, че е напуснал автомобила, управляван от св. С. и се е придвижил до този, управляван от св. Ж., след като известно време същата не могла да приведе автомобила си в движение.

            Не могат да бъдат кредитирани с доверие, обаче, показанията на св. С. и обясненията на подсъдимия, че заедно с тях в автомобила пътувало малолетното дете на св. С., което се нуждаело от медицински грижи. И това е така, на първо място, предвид обстоятелството, че твърденията на подсъдимия и на св. С. в този смисъл остават напълно изолирани и неподкрепени от доказателствената съвкупност. За наличие на дете в автомобила, управляван от св. С., не дават показания нито полицейските служители, разпитани на досъдебната фаза сравнително скоро след датата на възникване на конфликта, нито св. И., който сочи, че е бил преустановил движението на управлявания от него автомобил в непосредствена близост до този, управляван от св. С., нито дори св. М.. Отделно от това, показанията на св. С. и обясненията на подсъдимия, които са единствените доказателствени източници в насока за наличието на малолетно дете в автомобила, са и вътрешно противоречиви. Така, св. С. сочи, че се е била насочила да откара детето си на танци в Двореца на децата, докато подсъдимият сочи, че двамата са се били насочили да отведат детето на лекар, поради кръвотечение от носа. И най-после, показанията на св. С. са и вътрешно противоречиви. От една страна, същата сочи, че детето ѝ се стресирало от създалата се ситуация и от подаваните звукови сигнали към автомобила, управляван от ЧО, но самата свидетелка много продължително време е подавала такива сигнали, което не би сторила, в случай, че вижда, че пътуващото в автомобила ѝ дете се стресира от такива.

            Предвид изложеното по-горе, настоящата инстанция намери така депозираните гласни доказателствени средства за недостоверни и неистинни и прецени, че не следва да ги ползва при формирането на изводите си по фактите. По така наведените съображения, СГС не намира основания да обсъжда доводите на подсъдимия и представените от него доказателства, в насока извършване на интервенция спрямо малолетното дете на инкриминираната по делото дата.

            Въззивният съд не кредитира и обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите С. и М., че непосредствено преди възникване на конфликта, ЧО Ж. пазарувала от находящите се в близост сергии, респективно че това ѝ поведение е било причина за агресивното поведение на останалите водачи към ЧО. Тези твърдения не се подкрепят от показанията на свидетелите И. и Ж., които съдът изцяло кредитира, по подробно изложените по-горе съображения, при което остават напълно изолирани. Отделно от това, показанията на свидетеля М. са вътрешно противоречиви, доколкото, от една страна, същият сочи да е възприел ЧО да пазарува, но едновременно с това заявява „…там нямаше какво да се пазарува“, а от друга – сочи да е проследил развитието на инцидента до идването на органите на реда, но не е възприел поведението на подс. К..

            И най-после, не могат да бъдат кредитирани с доверие обясненията на подсъдимия и показанията на св. С., че именно ЧО Ж. е имала агресивно поведение, като е обиждала и нанасяла удари по подсъдимия, а друг водач е издраскал автомобила ѝ и ѝ е нанесъл удари, както и показанията на св. С., че ЧО сама счупила антената си, при опит да я прибере. Това е така, тъй като тези две гласни доказателствени източници, макар да кореспондират един с друг, се оборват по категоричен начин от показанията на свидетелите Ж. и И. – последният напълно независим и незаинтересован от изхода на делото свидетел, а също и не намират доказателствена опора дори в показанията на св. М., който сочи да е проследил развитието на инцидента. За въззивния съд не възникна съмнение, че именно подсъдимият е причинил констатираните при прегледа на ЧО телесни увреждания и щетите по автомобила, като в тази насока, както вече се посочи, даде вяра на показанията на свидетелите Ж. и И. и отразеното в протоколите за разпознаване на лица. Фактът, че именно подсъдимият е автор на инкриминираното деяние, се установява и от разпита на полицейските служители Е. и И., които сочат, че и след пристигането им, спорът между подсъдимия и пострадалата продължил. Същите не са установили ЧО да сочи друго лице като автор на инкриминираното деяние. По тези съображения, настоящата инстанция намира, че в обсъжданата част обясненията на подсъдимия и показанията на св. С. се явяват в подкрепа на негова защитна версия по повдигнатото обвинение, което е елемент на признатото от Конституцията и законите на страната право на защита, но не могат да бъдат поставени в основата на изводите на инстанциите по същество по фактите.

            Правилно първият съд е кредитирал и събраните по делото писмени доказателствени средства, необсъдени изрично по-горе, но визирани в началото на доказателствения анализ, като е преценил, че същите кореспондират по несъмнен и категоричен начин с останалите доказателствени източници и допринасят за изясняване на предмета на доказване.

            Въззивният съд кредитира с доверие и събраните в хода на въззивното съдебно следствие писмени доказателствени средства, като прецени, че са приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред и отразяват вярно, пълно и точно фактическата обстановка.

            Настоящият съдебен състав, подобно на първоинстанционния, кредитира изцяло заключенията на съдебномедицинската и съдебно – икономическа експертизи, като ги намира за отговарящи в пълнота на поставените им въпроси, мотивирани, извършени въз основа на научен подход, от вещи в съответната област на науката лица, защитени по убедителен начин пред съда. По делото не са налице каквито и да е обстоятелства, които да провокират във въззивния съд съмнение в обективността и професионализма на експертите, изготвили заключенията, в тяхната безпристрастност и обективност. Същите безспорно допринасят за разкриване на обективната истина и в този смисъл са относими към предмета на доказване по делото.

            Пред настоящата инстанция защитата навежда доводи, че е в невъзможност да докаже твърденията си, тъй като с оглед изминалия продължителен период от време е лишена възможност да иска събиране на относими доказателствени източници, в частност записи от ЕЕНСП 112 и от охранителни камери, както и свидетелски показания на евентуални очевидци. СГС намира и тези доводи на защитата за неоснователни.

            По делото е събран нужния обем доказателствени източници, включително и чрез разпит на напълно независим и незаинтересован   свидетел – св. И., въз основа на които инстанциите по същество да могат да формират еднозначни изводи по фактите. Действително, събирането на сочените от защитата веществени доказателства и доказателствени средства би се явило допустимо и относимо към предмета на доказване, но въпреки пропускът на органите на досъдебното производство същите да бъдат своевременно събрани и приобщени към доказателствената съвкупност, по делото е събран достатъчен по обем и категоричност доказателствен материал, който подкрепя установената от първата инстанция фактическа обстановка.

            При този анализ на доказателствените източници, въззивният съд намира, че времето, мястото, както и авторството и механизма на извършване на деянието се установяват по безпротиворечив начин от показанията на свидетелите Ж. и И., които намират категорична доказателствена опора в писмените доказателствени средства и заключенията на назначените и приобщени по делото експертизи.

            Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния обем и категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата да формират еднозначни изводи по фактите, и изцяло споделя направеният в мотивите към присъдата анализ на наличните доказателствени материали.

            Като цяло, за установяването на обективната фактическа обстановка, първоинстанционният съд е положил всички възможни и необходими в случая процесуални усилия. Разпитани са установените по делото свидетели, които пряко или косвено са възприели факти от обективната действителност, имащи връзка с инкриминирания случай, при условията на чл. 12, ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК, съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна фаза на процеса писмени доказателствени средства.

            Въззивният състав служебно констатира, че правото на защита на подс. К. не е било нарушено в нито един етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички изисквания на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на правото на защита от страна на подсъдимия – редовно връчване на обвинителния акт, гарантиране на участието му в процеса, на правото му да дава обяснения, да представя доказателства и да прави доказателствени искания, да се ползва от адвокатска помощ, каквато лично е ангажирал, както и възможност да се изказва последен и да обжалва актовете на съда, накърняващи законните му права и интереси, от които подсъдимият се е възползвал в пълна степен.

            Събраните на двете фази на процеса писмени и гласни доказателствени средства и заключенията на приетите експертизи очертават една константна логична верига от обективни и субективни факти, от които безспорно и по несъмнен начин се установява както самото деяние, неговия механизъм, предмет и начин на извършване, така и съпричастността към същото на подс. К., обратно на възведените във въззивната жалба твърдения за липса на достатъчно доказателства, от които да се изведе категоричен извод за извършване от подсъдимия на инкриминираното деяние.

            Настоящият съд намира, че изводите на първоинстанционния такъв, досежно изложената фактическа обстановка и установените факти, се явяват правилни и обосновани, в съответствие с императивите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Извършеният от състава на СРС доказателствен анализ на доказателствените средства по делото и изводимите от тях доказателства е задълбочен, професионален, прецизен и кореспондиращ на техния смисъл и значение, при стриктно придържане към правилата на формалната логика. Както вече бе отбелязано по-горе, при оценка на доказателствените материали не е извършено тяхно превратно тълкуване и/или игнориране, а е съобразено действителното им информационно съдържание и относимост към предмета на доказване по делото. Не се отчита и не се установява по отношение на доказателствата и доказателствените средства да им е придадено съдържание, каквото те нямат.

            Предвид всичко изложено, въз основа на така направения анализ на доказателствата и въз основа на установената фактическа обстановка, първостепенният съд е направил правилни правни изводи, в съгласие със закона и постоянната практика на върховната съдебна инстанция на Р. България, досежно съставомерността на инкриминираното деяние, като напълно законосъобразно и обосновано го е подвел под състава на престъплението по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, доколкото събраните по делото доказателства сочат на това, че извършеното на инкриминираната дата и място от подсъдимото лице осъществява, от обективна и субективна страна, състава именно на това престъпление.

            От обективна и субективна страна са налице всички признаци на този престъпен състав.

            За съставомерността на деянието от обективна страна по горепосочения престъпен състав се изисква да бъде установено, че деецът е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото. Съгласно константната съдебна практика и ППВС  № 2/29.06.1974 г., постановено по н. д.  № 4/1974 г. (т. 2), „непристойни” са онези действия, които са неприлични, безсрамни, изразяващи се в ругатни, буйство, невъзпитаност и други прояви, скандализиращи обществото. „Грубо нарушаване на обществения ред” е налице когато деецът, чрез действията си, изразява демонстрация против установения ред, която нарушава важни държавни, обществени или лични интереси или съществено нарушава нормите на нравствеността. „Явно неуважение към обществото” има когато дееца, чрез действията си, изразява открито висока степен на неуважение към личността. За да бъдат определени действия инкриминирани като такива по чл. 325, ал. 1 от НК, то те трябва да изразяват „брутална демонстрация против установения  ред“, чрез тях извършителят да е нарушил „важни държавни, обществени или лични интереси“ или съществено да е засегнал „нормите на нравствеността“.   Хулиганството съдържа един характерен за това престъпление признак - специален мотив, който се заключава в явно неуважение към обществото от страна на дееца. Този мотив е налице, когато със своите действия деецът показва, че не се смята обвързан от съществуващите социални норми на поведение – стои над тези норми и се отнася пренебрежително към тях. За наличието на такъв мотив се съди по това, че хулиганските действия се извършват без смислена причина, което ги обяснява единствено като открита демонстрация на незачитане на цялостно установения ред.

            Съдебната практика еднопосочно приема, че личният мотив на дееца да осъществи противоправно действие спрямо пострадалия не изключва съставомерността на хулиганството, но в тези случаи засягането на реда и общественото спокойствие е страничен резултат от деянието, респективно позволява квалифицирането му като извършено при „евентуален“ умисъл. Върховният съд и ВКС са последователни, че когато чрез непристойни действия деецът засегне честта и достойнството на отделния гражданин, но успоредно с това – наруши обществения ред и прояви неуважение към обществото, хулиганството е при „евентуален“ умисъл (решение  № 78/1973, ВС, ІІ н. о., решение  № 432/1972, ВС, І н. о.) ; че личният мотив спрямо пострадалия „…би могъл само да сочи на евентуален умисъл за хулиганство, щом това отнасяне към третото лице едновременно грубо нарушава обществения ред и изразява явно неуважение към обществото“ (решение  № 257/2009, ВКС, І н. о., решение  № 417/2009, ВКС, І н. о.) ; че е възможно „в някои случаи хулиганството да се извърши и при евентуален умисъл, когато деецът, преследвайки друга конкретна цел, допуска това да стане в обстановка и по начин, при които демонстрира едновременно и своето неуважение към обществото, предизвикателното си отношение към обществения ред и морала“ (решение  № 302/2011, ВКС, ІІІ н. о.) ; че „хулиганските мотиви не са несъвместими с чисто личните и тяхното съчетаване е не само психологически възможно, но и стоящо в основата на евентуалния умисъл при престъпното хулиганство“ (решение  № 65/2070, ВКС, І н. о., решение  № 441/2011, ВКС, І н. о.) ; че „когато се даде израз на изпитваните негативни чувства с поведение, изразяващо пълно пренебрежение към установения обществен и правов ред, към спокойствието и сигурността на околните, това поведение осъществява всички признаци на състава на чл. 325, ал. 1 от НК, независимо от продиктувалия го личен мотив“ (решение  № 782/2005, ВКС, ІІІ н. о.).

            Хулиганството е квалифицирано, по смисъла на чл. 325, ал. 2, пр. 2, алт. 2 от НК, когато се характеризира с изключителна дързост. Изключителна дър­зост е налице, когато в много груба форма се засягат интересите на общество­то или личността и упорито не се прекратяват, изразяват пренебрежително от­ношение към обществения ред или към други обществени или лични интереси. С тях се скандализира обществото, изразяват грубо нахалство или тежко оскърбление (ППВС  № 2/29.06.1974 г., по н. д.  № 4/1974 г., раздел ІІ, т. 2).

            В конкретния по делото случай, безпротиворечиво се установява, че на 28.05.2013 г., около 16.00 ч., в гр. София, на ул. „Димитър Петков“, пред  № 72, подс. К. е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като нарекъл св. Д. Я. Ж. с думите „тъпа патка, загубено парче, *****нанесъл на св. Д. Я. Ж. удари с ръка в областта на главата и удари с ръка и крак по лек автомобила, марка „Ягуар“, с ДК  № *******, и с ключ надраскал лявата страна на автомобила по двете врати, капака на багажника и предният капак и счупил антената на лекият автомобил и отвъртял и изхвърлил топката на скоростния лост.

            Поведението на подсъдимия не е било провокирано от св. Ж., а единствено е било насочено към ярка и брутална демонстрация на незачитане на установения ред. Вярно е, че св. Ж. двукратно е била в невъзможност да приведе управлявания от нея автомобил в движение, с което е създала временна пречка на св. С. да продължи движението си с управлявания от последната лек автомобил, в който е пътувал и подсъдимия, но това обстоятелство ни най-малко не обуславя извод, че е налице личен мотив спрямо подсъдимия да предприеме инкриминираното общественоопасно поведение спрямо личността на св. Ж. и нейната собственост, което да изключи отговорността му за хулиганство. Предприетото от подс. К. поведение е безусловно неприлично, скандализиращо присъствалите лица, в т. ч. и свидетелите Ж. и И.. Деянието, при това, е осъществено на публично място – на оживен булевард, където е могло да бъде възприето и от други лица.

            С поведението си подс. К. е осъществил и квалифицирания признак на състава на престъплението „хулиганство“, по смисъла на чл. 325, ал. 2, пр. 2, алт. 2 от НК, като е действал с изключителна дързост. Извод в тази насока въззивният съд формира, като взе предвид, че подсъдимият продължително време е демонстрирал явно незачитане и пренебрежение към установения правов ред и правата на личността на св. Ж.. Въздействал е, освен върху обществените отношения, в рамките на които се гарантира опазването на честта и достойнството на свидетелката, отправяйки и посочените по-горе няколко обидни думи, още и върху телесната ѝ неприкосновеност – чрез нанасяне на няколко удара с ръка в областта на главата на св. Ж. и върху неприкосновеността на личната ѝ собственост – въздействайки по описания по-горе начин върху управлявания от нея лек автомобил, като с ключ надраскал лявата страна на автомобила по двете врати, капака на багажника и предният капак и счупил антената на лекият автомобил и отвъртял и изхвърлил топката на скоростния лост. Изложеното обуславя единствено възможния извод, че подсъдимият е засегнал в много груба форма интересите на обществото и личността на св. Ж., като продължително време не е преустановил хулиганските си действия, а напротив – същите са ескалирали от словесна агресия спрямо Ж. към отрицателно въздействие върху телесния и интегритет и правото и на собственост.

            Подсъдимият е действал виновно, при форма на вината „пряк“ умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК, като умисълът му е обхващал представите относно всички обективно съставомерни признаци от престъпния състав с горепосочената правна квалификация. Правилни са при това, изводите на решаващия първоинстанционен съд в тази насока. Предвид липсата на каквито и да било индиции в насока, че подсъдимият не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си към момента на извършване на инкриминираното деяние, следва да се приеме, че е могъл да осъзнае общественоопасния характер на деянието си и общественоопасните му последици.

            Мотивиран от горното, настоящият съдебен състав намира, че районният съд е направил правилни, обосновани и доказателствено обезпечени правни изводи за съставомерността, от обективна и субективна страна, на вмененото на подс. К. инкриминирано деяние.

            По изтъкнатите съображения, правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК, подс. Ц.К. е признат за виновен в това, че на 28.05.2013 г., около 16.00 ч., в гр. София, на ул. „Димитър Петков“  № 72, е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото - нарекъл Д. Я. Ж. с думите „тъпа патка, загубено парче, *****като деянието се отличава с изключителна дързост - нанесъл на Д. Я. Ж. удари с ръка в областта на главата и удари с ръка и крак по лек автомобил, марка „Ягуар“, с ДК № *******, и с ключ надраскал лявата страна на автомобила по двете врати, капака на багажника и предният капак и счупил антената на лекият автомобил и отвъртял и изхвърлил топката на скоростния лост - престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.

            Отделно от това, от така наличната доказателствена съвкупност може да бъде направен несъмнен и еднозначен извод, че с деянието си, осъществено на инкриминираните дата и място, подс. К. е осъществил и всички признаци от обективна страна и на престъпния състав по чл. 216, ал. 1 от НК, с предмет – лек автомобил, марка „Ягуар“, с ДК № *******, собственост на св. Ж..

            За съставомерността на деянието от обективна страна по този законов текст, е необходимо престъпният деец да унищожи или повреди противозаконно чужда движима или недвижима вещ. Унищожаването на вещта представлява такова въздействие върху структурата или субстанцията на вещта, в резултат на което същата става окончателно и напълно негодна да служи съобразно основното ѝ предназначение. Повреждането на вещта  представлява такова въздействие върху структурата или субстанцията на вещта, в резултат на което същата става частично или временно негодна да служи съобразно основното й предназначение. Предметът на посегателство е очертан в закона като чужда движима или недвижима вещ. Необходимо е деянието да е извършено умишлено, с форма на вината „пряк“ или „евентуален“ умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2 от НК - деецът да съзнава обществената опасност на деянието, да предвижда общественоопасните му последици и пряко да цели или да допуска настъпването им.

            В конкретния по делото случай, безпротиворечиво се установява, че на инкриминираните дата и място, подсъдимият повредил противозаконно чужди - на св. Ж., движими вещи, по подробно описания във фактическата обстановка начин. В случая е налице система от доказателства – обсъдените по-горе, които са еднопосочни и безпротиворечиви и позволяват на съда да направи несъмнен и еднозначен извод, че с деянието си, осъществено на инкриминираните дата и място, подс. К. е осъществил всички признаци от обективна страна на престъпния състав по чл. 216, ал. 1 от НК. Правилно първият съд е определил предмета на посегателство и неговата левова равностойност.

            Подсъдимият е действал виновно, при форма на вината „пряк“ умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК, като умисълът му е обхващал представите относно всички обективно съставомерни признаци от престъпния състав с горепосочената правна квалификация. Същият е съзнавал, че с надраскването на описаните части на автомобила ще настъпи повреда на същите и въпреки това е предприел именно такова поведение. В този смисъл е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните му последици и пряко е целял настъпването му.

            При това, като е признал подсъдимия за виновен по така повдигнатото му обвинение за осъществен състав на престъпление с горепосочената правна квалификация, СРС е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.

            При правилна правна оценка на събрания доказателствен материал и на установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е индивидуализирал наказанието на подсъдимия за всяко от извършените от него престъпления, като е приел, че следва да го определи при условията на чл. 54 от НК, поради отсъствието на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които да обусловят приложение на чл. 55 от НК.

            Тези изводи се споделят изцяло и от въззивния съд. Следва да се посочи, че в случая законосъобразно и точно първият съд не е идентифицирал наличието на многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, нито такива, които да имат изключителен характер. Всъщност такива конкретни не са посочени от защитата, нито във въззивната ѝ жалба, нито в откритото съдебно заседание пред въззивния съд, а и настоящият състав служебно не констатира наличието им.

            При индивидуализацията на наказателната отговорност за извършеното от подс. К. престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, районният съд е преценил като смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства чистото му съдебно минало и положителните характеристични данни, събрани за същия, а като отегчаващо – интензитета на извършените от него хулигански действия. При тези обстоятелства, районният съд е отмерил и вида и размера на наказателната санкция, която е „лишаване от свобода”, в размер, близо до минимума, предвиден за извършеното престъпление, а именно четири месеца.

            Въззивната инстанция изцяло се солидаризира с преценката на първоинстанционния съд, по отношение на смекчаващите отговорността на подс. К. обстоятелства, но дължи да посочи, че като такива отчита още и обстоятелството, че подсъдимият полага грижи за малолетното си дете и е трудово ангажиран, както и изминалия твърде продължителен период от време между датата на извършване на инкриминираното деяние – 28.05.2013 г., и тази на постановяване на окончателния съдебен акт от тази инстанция, който е на границата на разумния срок, съгласно критериите на ЕСПЧ.

            От ревизия се нуждае, обаче, преценката на първия съд касателно отчетеното отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, а именно интензитета на извършените от него хулигански действия. Посоченото обстоятелство, според настоящата инстанция, не следва да се отчита при индивидуализацията на наказателната отговорност на подс. К., доколкото именно интензитета и продължителността на извършените от него хулигански действия обуславят приложението на квалифицирания признак по чл. 325, ал. 2, пр. 2, алт. 2 от НК – извършване на деянието с изключителна дързост. При това, отчитането на това обстоятелство при определяне на следващото се на дееца наказание би се явило в разрез с наказателноправната норма на чл. 56 от НК. Същевременно, като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства следва да се преценява причиняването на несъставомерни телесни увреждания на св. Ж., довели до причиняване на страдание на същата.

            При така сложилото се своеобразие на конкретния казус, настоящата инстанция намира, че въпреки ревизията на изводите на първостепенния съд, касателно смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, първият съд правилно е преценил, че следващото се на дееца наказание следва да се определи при превес на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и в размер, по-близо до минимума, предвиден в закона. Ето защо и точно е отмерил наказанието на подс. К., което е визирал като „лишаване от свобода“, за срок от четири месеца. Отреденото наказание не се явява нито несъразмерно тежко и завишено, нито явно несправедливо, с оглед степента на обществена опасност на конкретното деяние и дееца. Размерът и видът на наказателната санкция е съобразен с обществената опасност на дееца и самото деяние.

            При индивидуализацията на наказателната отговорност за извършеното от подс. К. престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК, районният съд е преценил като смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства отново чистото му съдебно минало и положителните характеристични данни, събрани за същия, а като отегчаващо – интензитета на извършените от него действия. При тези обстоятелства, районният съд е отмерил и вида и размера на наказателната санкция, която е „лишаване от свобода”, в размер на минимума, визиран в разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от НК, а именно три месеца.

            Въззивният съд изцяло се солидаризира с преценката на решаващия първи съд, по отношение на смекчаващите отговорността на подс. К. обстоятелства, но дължи да посочи, както и при преждеобсъденото наказание за престъплението по чл. 325 от НК, че като такива отчита още и обстоятелството, че подсъдимият полага грижи за малолетното си дете и е трудово ангажиран, както и изминалия твърде продължителен период от време между датата на извършване на инкриминираното деяние – 28.05.2013 г., и тази на постановяване на окончателния съдебен акт от тази инстанция, който е на границата на разумния срок, съгласно критериите на ЕСПЧ.

            Наред с отчетеното като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, а именно интензитета на извършените от него действия, като такова следва да се отчита още и големия брой повредени и унищожени вещи от страна на К., а като смекчаващо – невисоката стойност на причинените щети на автомобила.

            Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че районният съд правилно е преценил, че следващото се на дееца наказание следва да се определи при превес на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и в размера на минимума, предвиден в закона. Ето защо и правилно е отмерил наказанието на подс. К. и за това престъпление, като „лишаване от свобода“, за срок от три месеца. Отреденото наказание не се явява нито несъразмерно тежко и завишено, нито явно несправедливо, с оглед степента на обществена опасност на конкретното деяние и дееца. Размерът и видът на наказателната санкция е съобразен с обществената опасност на дееца и самото деяние.

            Въззивният съд изцяло споделя изводите на решаващия първоинстанционен съд, досежно наличието на материалноправните предпоставки по чл. 23, ал. 1 от НК за определяне на едно общо, най-тежко наказание на подсъдимия измежду наложените му за съвкупността от престъпления. При това правилно СРС е определил за изтърпяване от подс. К. едно общо, най-тежко наказание, а именно „лишаване от свобода”, в размер на четири месеца. Вземайки предвид всички посочени по-горе обстоятелства, въззивният съд намира, че така определеното едно общо и най-тежко наказание е справедливо и съответно на обществената опасност на конкретните деяние и деец, отговаря в най - пълна степен на изискванията на наказателната репресия и на принципите на българското наказателно законодателство, както и в пълна степен би изпълнило визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и на специална превенция. Същевременно определянето му в рамките, посочени в закона, не се явява несъразмерно тежко и се явява достатъчно за осигуряване поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и оказване на предупредително въздействие върху него и върху останалите членове на обществото. Въпреки липсата на съответен протест, настоящата инстанция дължи да отбележи, че споделя и изводът на СРС, че степента на обществена опасност на деянията и на техния извършител не обуславя необходимост от приложението на института по чл. 24 от НК.

            Правилно, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, е било отложено реалното изпълнение на така определеното едно общо, най-тежко наказание на подсъдимия, за срок от три години. Въззивният съд, подобно на първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице предпоставките за приложение на института на отлагане на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Размерът на наказанието, наложено на подс. К., и това, че същият не е бил осъждан на наказание лишаване от свобода към датата на извършване на деянието, очертават формалните предпоставки, визирани в посочената правна норма. Съдът се съгласява с изводите на първата инстанция, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от обществото, чрез постановяване на ефективно изтърпяване на така определеното наказание „лишаване от свобода“. В подкрепа на този извод на съда се явяват данните за личността на подс. К. и трудовата му заетост, разкриващи го в положителна светлина. За да се изпълнят целите на специалната и генералната превенция в този случай, не е необходимо оказване на въздействие от по-интензивен тип, чрез въдворяването на подсъдимия в място за лишаване от свобода. Това обосновава извод, че за постигането на целите на наказанието и предимно за поправянето на подсъдимото лице не е необходимо то да изтърпи ефективно наложеното му наказание, което обуславя прилагането на института на условното осъждане, като законосъобразно и справедливо решение, още повече, че ефективно изтърпяване на определеното наказание „лишаване от свобода“ е законосъобразно само при положение, че в противен случай не биха се постигнали цените на наказанието. В този смисъл, въззивният съд намира, че ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, в конкретиката на настоящия случай, не би обслужило целите на закрепените в нормата на чл. 36, ал. 1 от НК желани последици на наказанието, а по-скоро би било проява на възмездие, което не е в обхвата на целения от законодателя резултат от налагането на наказанието.

            Визираните в разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК цели на наказанието сочат, че същото следва да осигури, по възможно най-балансиран, ефективен и приемлив за обществото и личността на осъдения начин, едновременно поправително, превъзпитателно и предупредително действие върху осъденото лице и превантивно и предупредително въздействие върху останалите членове на обществото. Осъществяването на тези цели обхваща въздействие и върху личността на дееца, и върху охраната на обществения интерес. В конкретния случай, въпреки липсата на протест, целящ влошаване на  наказателно – правното положение на подсъдимия, въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че напълно споделя вярната и точна преценка на първият съд, че не се налага изолирането му от обществото в местата за лишаване от свобода и откъсването от обичайната му социална среда. Общественият интерес не налага, а и личността на самото подсъдимо лице не оправдават, социалната му дезинтеграция. Евентуално такава би се явило разрешение, непропорционално на извършените престъпления, което би излязло извън законноустановените цели на наказанието, би ги надхвърлило и изопачило. Подсъдимият не е с трайни престъпни навици (чисто съдебно минало), същият е трудово и семейно ангажиран. При това, законоустановените цели на наказателната репресия са постижими и без ефективното изтърпяване на наказанието. Предоставеният изпитателен срок на условно осъждане притежава и силно възпиращо - превантивна функция, изразяваща се в потенциалната възможност за привеждане в изпълнение на наложеното наказание в случай, че подсъдимият, в рамките на определения му изпитателният срок, извърши ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство за достатъчно обвързващо за подсъдимото лице, в контекста на наложеното му наказание, както и силно мотивиращо бъдещото му законосъобразно поведение, в аспекта на необходимостта от спазване на законите.

            Воден от изложените съображения, въззивната инстанция намира за вярно и точно решенето на първоинстанционния съд да отложи за срок от три години изпълнението на така определеното наказание „лишаване от свобода“, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, считано от влизане на присъдата в сила. При определяне на размера на изпитателния срок, районният съд е съобразил личността на подсъдимия, като едновременно с това отчел и обстоятелството, че законодателят изрично свързва ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за поправяне на подсъдимия, като въз основа на това законосъобразно е приел, че именно такъв размер отлагателен срок, ще окаже максимално поправително и продължително възпитателно - превантивно въздействие върху подсъдимото лице и останалите членове на обществото.

            За пълнота, настоящата инстанция дължи отговор и на останалите възражения на подсъдимото лице, изнесени пред настоящата инстанция, несвързани с анализа на доказателствената съвкупност.

            На първо място в тази връзка, въззивният съд намира за неоснователно възражението на подсъдимия, че в о.с.з. на 08.06.2018 г. председателят на състава е докладвал докладна записка, получена след датата на съдебното заседание – на 15.06.2018 г. Действително, установява се, че в соченото съдебно заседание съдът е докладвал справка от 03 РУ – СДВР, но не тази, получена в СРС на 15.06.2018 г., а тази, с вх.  № 1025548/10.04.2018 г. (л. 100 от съдебното производство пред СРС), предвид което не е допуснато нарушение на процесуалните правила, антидатиране или създаване на документ с невярно съдържание.

            На второ място, не съставлява основание за отмяна на атакувания съдебен акт приложеното по делото удостоверение от 31.05.2013 г., издадено от 03 РУ – СДВР, в което е отразено, че на 29.05.2013 г. св. Ж. е заявила, че на 28.05.2013 г. е паркирала личния си лек автомобил, марка „Ягуар“, с ДК № ******* в гр. София, пред ул. „Д. Петков“  № 72, вх. „А“ и около 16.00 ч. е установила нанесена щета по автомобила, предвид обстоятелството, че, от една страна, инстанциите по същество не ползват процесното удостоверение при изграждане на изводите си по фактите, тъй като същото не представлява доказателствено средство, което да е изготвено по реда на НПК, а от друга – по делото не е установено, дали действително св. Ж. е направила подобно заявление пред органите на реда, респективно вярно ли е отразено изявлението ѝ в удостоверението.

            Пред настоящата инстанция подсъдимият обстойно анализира процесуалното поведение на водещия разследването, както и пледоарията и извънпроцесуалните изявления на представителя на СРП, като въз основа на същите черпи доводи в насока материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. В тази насока, въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи, че това са изявления с процесуално, не и с доказателствено значение – също както и заключителното мнение на водещия разследването, поради което и съдилищата по същество не следва да ги обсъждат при формиране на изводите си по фактите.

            Не могат да бъдат обсъждани при формиране на изводите на инстанциите по фактите и доводи, свързани с кариерното развитие и обществено положение на близки на ЧО, в случая на нейния съпруг, доколкото същите не са относими към предмета на доказване по делото.

            С оглед изхода на делото, правилно и законосъобразно, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, районният съд е осъдил подс. К. да заплати и сторените по делото разноски, в общ размер на 250 лв., от които 130 лв. по сметка на СРС, а 120 лв. – по сметка на СДВР. Същите са правилно изчислени.

            Пред настоящата инстанция повереникът на ЧО пледира присъдата на СРС да бъде изменена в частта относно разноските, като подсъдимият да бъде осъден да заплати разноските, направени от ЧО за адвокатска защита пред първата и въззивна инстанция. Искането на повереника в този смисъл не може да бъде обсъдено от настоящата инстанция, тъй като произнасянето от въззивния съд за сторените разноски от ЧО би препятствало правото на страните на двуинстанционен съдебен контрол върху волята на решаващия съд. Преценката по отношение на това, следва ли осъденият да заплати направените от ЧО разноски в хода на съдебното производство, в случай, разбира се на изпълнение на условието на чл. 189, ал. 3, изр. 1 от НПК, следва да бъде направена за първи път от първостепенния съд, в производство по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК.

            Предвид изложеното до тук и с оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият въззивен състав приема, че обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да се потвърди изцяло. Изложените в жалбата доводи са неоснователни. Присъдата е постановена при безспорно и коректно изяснена фактическа обстановка, без да са допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Определеното наказание не е явно несправедливо и напълно съответства на обществената опасност на деянието и дееца.

            При извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи нейното изменяне или отмяна, поради което и с оглед изложените съображения същата следва да бъде потвърдена, а въззивната жалба - да бъде оставена без уважение, като неоснователна.

 

            Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р  Е  Ш  И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 08.06.2018 г. по НОХД  № 10084/2015 г.  по описа на СРС - НО, 103-ти състав.

 

            Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.

 

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                         2.