№ 722
гр. Варна , 14.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на тридесет и
първи март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20213100500241 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК. Образувано е по въззивна
жалба с вх. № 290024/17.12.2020г., подадена от Ц. М. Б., ЕГН ********** с адрес гр.
Варна, ул. „Лонгоз“ № 6, чрез адвокат З.С., срещу Решение № 261432 от 27.11.2020 г. ,
постановено по гр.д. № 5537/2020г. по описа на РС Варна, 7 състав, с което
първоинстанционният съд е ПРЕКРАТИЛ гражданския брак на Б. П. Б. с ЕГН
**********, с адрес с. Гроздьово, ул. „Димитър Благоев“ № 5 и Ц. М. Б. с ЕГН **********,
с адрес гр. Варна, ул. „Лонгоз“ № 6, сключен на 20.07.2015г. в гр. Варна, с акт № 691 на
длъжностното лице по гражданско състояние при Община Варна, поради настъпило дълбоко
и непоправимо разстройство на брака, на основание чл. 49, ал.1 СК, като е обявил, че вина
за разстройството на брачните отношения има СЪПРУГЪТ Б. П. Б. с ЕГН **********, на
основание чл. 49, ал.3 СК.
Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че атакуваното съдебно
решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, тъй като съдът е подменил
обективните факти по делото, интерпретирал е превратно част от тях, както и част от
събраните по делото доказателства, в резултат на което е достигнал до погрешни изводи.
Въззивната страна сочи, че по делото не са събрани достатъчно доказателства, водещи до
извода за основателност на исковата претенция, напротив, опровергават основателността .
Твърди, че предвид изричното оспорване на твърденията на ищеца, че бракът му с
ответницата е дълбоко и непоправимо разстроен, е следвало в условията на пълно и главно
доказване той да установи непоправимото разстройване на брачните им отношения, но
такова доказване не е било проведено. Счита, че признанието на съпруга, че бракът е
разстроен по негова вина и желанието на същия за постановяване на решение в този смисъл,
не може и не следва да бъде приемано и тълкувано от съда като доказателство за наличие на
дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения между страните.
Въззивницата намира, че установената по делото фактическа раздяла между съпрузите за
близо година и половина, както и фактът, че съпругът има връзка с друга партньорка, не са
достатъчно основание да се приеме от правна страна, че брачните отношения между
1
страните не могат да бъдат възстановени. Твърди, че дори да се приеме, че бракът е дълбоко
разстроен поради настъпилата фактическа раздяла, то по никакъв начин по делото не се е
доказало, че същият е непоправимо разстроен. Напротив, доказателства в тази насока
изобщо не са били събирани в първоинстанционното производство.
Ц.Б. счита, че доколкото е налице разстройство на брачните й отношения с въззиваемия, то
същото е временно и преодолимо, а фактическата раздяла помежду им, по нейно виждане,
не е чак толкова дълга- година и половина и тя би го приела да се завърне в семейния им
дом. Въззивницата сочи, че съгласно ППВС № 10/1971г., признаването на твърдените от
другия съпруг факти се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото, като
самопризнанията на съпрузите не са достатъчни за уважаване иска за развод".
Предвид изложеното, моли да бъде отменено обжалваното първоинстанционно решение,
като вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен. Претендира и сторените съдебно-деловодни разноски пред двете съдебни
инстанции.
В отговора на въззивната жалба се твърди, че решението е правилно, мотивирано и
законосъобразно, което обуславя неоснователността на въззивната жалба.
Въззиваемият поддържа становището си от исковата молба и проведеното по делото
съдебно заседание, че между него и ответницата липсват взаимност, доверие, уважение,
чувства на обич и привързаност. Твърди, че двамата съпрузи са отчуждени един от друг, тъй
като между тях съществуват противоречия, свързани с ежедневните им отношения, което е
довело и до фактическата им раздяла. Счита, че брачната му връзка с Ц.Б. е само формална,
а личната такава е напълно и окончателно опразнена от съдържание. Твърди, че бракът е
дълбоко и непоправимо разстроен, като съществуването му не е в интерес нито на него, нито
на съпругата му. Тъй като бракът му с Б. е непригоден да изпълнява присъщата му социална
функция, счита, че същият следва да бъде прекратен с развод.
Б.Б. намира за напълно достатъчно основание за прекратяване на брака обстоятелството, че
от година и половина съпрузите са във фактическа раздяла, както и че ищецът е създал
връзка с друга партньорка. В тази връзка сочи, че 8 месеца след подаване на исковата молба,
между съпрузите няма комуникация и липсва общност в грижите за семейството им, което
води до неизпълнение на задълженията им, вменени от нормите на чл. 14, чл. 15 и чл. 17 от
СК.
Въз основа на изложеното в отговора, въззиваемият моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение, както и за присъждане на сторените съдебно-деловодни
разноски, в това число възнаграждение за един адвокат.
В проведеното открито съдебно заседание въззивницата, чрез процесуалния си представител
адвокат С., поддържа въззивната си жалба и моли същата да бъде уважена. Поддържа и
твърденията си, че в производството пред първа инстанция изобщо не са били събрани
доказателства, сочещи дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Претендира
присъждане на сторените разноски.
В проведеното съдебно заседание, въззиваемият, чрез адвокат Н. сочи, че бракът е един
доброволен съюз, като той от самото начало заявява, че няма желание да го запази. Твърди,
че страните са във фактическа раздяла от повече от три години, поради което бракът между
тях не може да изпълни социалната функция, за която е създаден. Предвид това моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено, както и за присъждане на сторените
2
съдебно деловодни разноски.
Съдът, като взе предвид направените в жалбата оплаквания и възраженията на
въззиваемия, и съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, констатира следното:
Производството по гр.д. № 5537/2020г. на РС Варна е образувано по иск с правно
основание чл. 49 СК от Б. П. Б. с ЕГН **********, срещу Ц. М. Б. с ЕГН **********, за
прекратяване с развод на сключения между тях граждански брак на 20.07.2015г. поради
настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брака.
Ищецът сочи, че с ответницата са сключили граждански брак на 20.07.2015г., като от него
нямат родени деца. Ц.Б. имала две деца, с които живеели в едно домакинство. Твърди, че в
началото отношенията между съпрузите се градили на взаимно доверие и уважение, но с
течение на времето двамата се отчуждили. Появили се и се задълбочили съществени
противоречия между тях, довели и до окончателната им фактическа раздяла през месец март
2018г., когато двамата напуснали семейното жилище. Всеки установил местоживеене си
самостоятелно. Въпреки положените от него усилия по заздравяване на брака в периода от
м.09.2017г. до м.03.2018г., опитите му били неуспешни. Ответницата проявявала болезнена
и безпочвена ревност към него, искала да ограничи контактите му с всички негови близки.
Затова и счита, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен, съществуването му не е в
интерес на никой и затова следва да бъде прекратен. Молбата е за прекратяване на брака,
поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е подала писмен отговор, с който оспорва твърдението,
че бракът й с ищеца е дълбоко и непоправимо разстроен до степен невъзможност да бъде
заздравен. Твърди, че отношенията им датирали от 2007г. и единственото вярно от
изложеното от ищеца е, че са били основани на взаимно доверие, любов и уважение. Сочи,
че двамата са живели на квартира до м.10.2018г., когато се преместили в нова си къща.
Твърди, че последно се видели на 19.01.2019г., когато той й заявил, че заминава за 20 дни по
работа в Англия, като уговорката била при завръщането му на 08.02.2019г. да я уведоми кога
окончателно ще се завърне у дома. Окончателната им раздяла настъпила на 23.03.2019г.,
когато той откраднал семейните фирмени машини и фирмения им сайт на 01.04.2019г., за
което подала жалба до ВОП. На 01.04.2019г. установила, че съпругът й е регистрирал
домейн копирайки изцяло семейния им сайт, слагайки снимки от работата им, вкл. такива
със сина . До 23.03.2019г. ищецът работел и ходел по обекти заедно със сина й М..
Занимавали се с циклене и монтаж на паркет и ламинат. До 20.03.2018г. отношенията им
били прекрасни, изпитвала към съпруга си безусловна любов и доверие. В началото на
2018г. забелязала, че съпругът й има регистрация в сайт за запознанства, в който прекарвал
много време. На 20.03.2018г. Б.Б. й споделил, че родителите му не са добре здравословно,
поради което му се налага през ден да ходи до село при тях. Това положение щяло да
продължи до 20.06.2018г. Той споделил, че се налага да отделят сумата от 3000 лева, за да
ги даде на сестра си за ремонт на къщата в с. Гроздьово. Тези събития усъмнили
ответницата, че ищецът я лъже и го питала дали няма друга жена, при което той отвърнал, че
3
казва истината. Така, той започнал през вечер да ходи на село и да преспива там, а сутрин се
прибирал и двамата ходели на работа. До м.10.2018г. продължили да бъдат интимни.
Твърди, че съпругът й си има друга приятелка още от април месец 2018г., за която узнала и
от свекърва си, която й споделила, че Борис я е водил на село и я представял като своя
половинка. Въпреки всичко, ответницата водена от силната си любов проявявала търпение и
се надявала, че този период на съпруга й ще приключи. Ц.Б. счита, че бракът й не е дълбоко
и непоправимо разстроен и заявява, че не желае развод. Намира, че за цялата ситуация вина
има съпругът й, а нейната е само доколкото му е вярвала безрезервно. Желае да запази
брачното си фамилно име, в случай че разводът бъде допуснат.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, и като взе предвид събрания и приобщен по
делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл.
235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Не е спорно по делото, a и от приобщеното по делото Удостоверение за сключен
граждански брак се установява, че на 20.07.2015г. в гр. Варна, страните са сключили
граждански брак, регистриран с № 691 от същата дата.
Пред първа инстанция е бил разпитан един свидетел на страната на ответника - Р.Х.Х. - син
на Ц.Б.. Същият сочи, че майка му и ищецът се познават от годините, в които той е бил в
гимназията, а са сключили брак през 2016г., когато е учил в София. Свидетелят заявява, че
отношенията между тях били много добри, като много са се разбирали и с брат му. Х. сочи,
че от началото на 2019г. двамата съпрузи са се разделили, като и към момента на
проведеното о.с.з. – 09.11.2020г., те живеят разделени. Свидетелят не знае каква е причината
за раздялата им, но знае, че майка му има желание пак да са семейство.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните
правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно. Съдебният акт е
постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните
такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
4
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни
норми.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване от постановеното решение по предявения иск
с правно основание чл. 49 от КТ, като въззивницата счита, че неправилно съдът е уважил
предявения иск за развод, доколкото по делото липсват доказателства за дълбокото и
непоправимо разстройство на брачната ѝ връзка с въззиваемия.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, при така
предявения иск за развод, ищецът е следвало в условията на пълно и главно доказване да
установи надлежно сключения брак между него и ответницата, както и наличието на
дълбоко и непоправимо разстройство на същия. Доколкото ответницата в срока за отговор е
заявила, че вина за разстройството на брака има ищецът, същата е следвало да установи тези
си твърдения. В проведеното по делото открито съдебно заседание пред първа инстанция
ищецът е признал, че той носи вина за развалените отношения, поради което и доказателства
в тази насока не са събирани.
Както беше посочено по-горе, като безспорно между страните е отделено обстоятелството,
че между същите е бил сключен граждански брак на 20.07.2015г. Съгласно нормата на чл. 49
от СК, всеки от съпрузите може да иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо
разстроен. С Постановление № 10 от 3.XI.1971 г., в т. 2 ВС е посочил единственото
основание, на което съпрузите могат да поискат развод по съдебен ред, а именно дълбокото
и непоправимо разстройство в
брака. Дълбоко е разстройството, което е довело до разкъсване на семейната общност, до
липса на взаимност, уважение, доверие и другарски отношения между съпрузите, при което
брачната връзка е само формална и не съответства на закона. Непоправимо е
разстройството, което не може да се преодолее, за да се възстановят нормалните съпружески
отношения.
Видно от твърденията на страните в производството, същите са във фактическа раздяла,
като същата датира най-рано от месец януари на 2019г., макар ищецът да твърди, че това
положение между съпрузите е от месец март 2018г. Отново в постановление № 10 от
3.XI.1971 г., в т. 3 ВС е приел, че продължителната фактическа раздяла между съпрузите
може да предизвика дълбоко и непоправимо разстройство, като нейното отражение върху
състоянието на брачните отношения се преценява за всеки конкретен случай. В конкретния
случай съдът счита, че така установената фактическа раздяла между страните, доколкото
същата продължава повече от две години, е достатъчно основание да се приеме, че между
съпрузите е налице една изпразнена от съдържание брачна връзка, представляваща просто
формален семеен съюз. Между страните не само е налице разкъсване на семейната общност
5
и липса на взаимност, но и видно от техните твърдения, между тях дори липсва лична
комуникация под каквато и да било форма. Нещо повече, от данните по делото се
установява, че ищецът е създал отношения с нова партньорка, поради което и не желае да
заздравява брака си с ответницата, а напротив, иска неговото прекратяване. В проведеното
по делото съдебно заседание, самата ответница е посочила, че е силно наранена от
поведението на ищеца и счита, че е налице разстройство на отношенията, което се дължи на
вина на съпруга , но въпреки това желае да запази брачната си връзка с него, тъй като
между тях имало неразрешени имуществени отношения, които според нея могат да се
уредят при условията на наличие на брак. Тези твърдения на съпругата, изложени пред
първоинстанционния състав сочат, че желанието на Ц.Б. за запазване на брака са
продиктувани по-скоро от целеното от нея уреждане на неизяснени имуществени отношения
и интереси, отколкото от чувството на любов към съпруга ѝ.
Съгласно т. 4 горепосоченото Постановление на ВС, съдът е длъжен да установи и
конкретизира причините, които са разстроили брака, връзката им със състоянието на
брачните отношения и да прецени дали те са предизвикали временно или дълбоко и
непоправимо разстройство.
Именно като причини, водещи до разстройство на брака настоящият състав на съда намира
продължителната фактическа раздяла между съпрузите, както и обстоятелството, че
съпругът има нова интимна връзка, която поддържа и към настоящия момент. Такава
причина са били и отношенията между съпрузите, които както става ясно от твърденията по
делото, са били влошени още през 2018г., когато между тях вече е била налице липса на
доверие и разбирателство, довела до възникването и на имуществени претенции и
неразбирателства.
Предвид горното, съдът намира, че е налице дълбоко и непоправимо разстройство на брака
между страните по делото, представляващо трайно неизпълнение на задълженията, вменени
с разпоредбите на чл. 14, чл.15 СК, съгласно които отношенията между съпрузите се
изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството и разбирателство, а
съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделено. Тъй
като бракът между страните не е изпълнен с нужното съдържание, същият не би могъл а и
не изпълнява предвидената от законодателя социална функция, поради което и запазването
му не е социално оправдано.
Предвид всичко изложено по-горе, настоящият състав на съда намира, че претенцията на
ищеца за прекратяване на брака между него и ответницата – въззивница в настоящия процес,
е основателна, поради което и същата правилно е уважена от първоинстанционния съд.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение
следва да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
6
При този изход от делото, претенцията на въззиваемата страна за компенсация на
разноските, направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна
жалба, следва да бъде уважена. Същата претендира разноски в размер на 100 лева,
представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък
по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие от 22.01.2021г., имащ характер на
разписка – арг. от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Релевираното възражение на
процесуалния представител на въззивната страна, че представения по делото Договор за
правна защита и съдействие от страна на въззиваемата страна не отговаря на изискванията
за действителност, доколкото същият не е от адвокатски кочан, е неоснователно, тъй като не
е предвидена правна норма, която да въвежда като изискване за действителност договорите
между адвокат и клиент да бъдат подписвани само на бланка от кочан.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261432 от 27.11.2020 г. , постановено по гр.д. №
5537/2020г. по описа на РС Варна, 7 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Ц. М. Б., ЕГН **********, с адрес гр.
Варна, ул. „Лонгоз“ № 6, да заплати на Б. П. Б. с ЕГН **********, с адрес с. Гроздьово, ул.
„Димитър Благоев“ № 5, сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща сторени пред
въззивния съд съдебно-деловодни разноски, включващи адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7