Решение по дело №989/2024 на Административен съд - Хасково

В множество свои решения ЕСПЧ, посочвал, че отправната точка при разглеждане на исканията за убежище/международна закрила следва да бъдат Женевската конвенция от 1951 г. и Протоколът към нея от 1967 г., които понастоящем до голяма степен били включени в правото на ЕС посредством Квалификационната директива (2011/95/ЕС).

Принципът „забрана за връщане“ (non-refoulement) било главното основание на закрилата на бежанците. Квалификационната директива, преразгледана през 2011 г. въвела в правото на ЕС набор от общи стандарти за признаването на лицата за бежанци или като такива, нуждаещи се от международна закрила. Това включвало правата и задълженията свързани с тази закрила, ключов елемент, от които била забраната за връщане съгласно член 33 от Женевската конвенция от 1951 г.Чл. 18 от Хартата за основните права на ЕС гарантирала правото на убежище, което включвало зачитане на принципа „забрана за връщане“. В член 19 от хартата се посочвало, че никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която може да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В мотивите към хартата се заявявало, че чл. 19, ал. 2 инкорпорира съответната сложила се съдебна практика на ЕСПЧ относно приложението на чл. 3 от ЕКПЧ. По силата на чл. 2 и чл. 3 от ЕКПЧ, се налагала абсолютна забрана на всяко връщане на лице, което е изправено пред действителен риск от отнасяне, противоречащо на тези разпоредби. Тази защита била различна от защитата от преследване поради една от причините, посочени в Женевската конвенция от 1951 г.В практиката си ЕСПЧ приемал, че чл. 3 от ЕКПЧ включва една от основните ценности на демократичното общество и по категоричен начин забранявал изтезанието или нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание, колкото и нежелателно или опасно да било поведението на жертвата. По силата на чл. 3 държавата носела отговорност, когато било извършено експулсиране в случаи, при които са били представени съществени доводи, че засегнатото лице ще е изложено на реален риск от изтезание или друго нечовешко или унизително отнасяне или наказание в държавата в която е било върнато - делото Hirsi Jamaa and Others срещу Италия. Призната била и нуждата от закрила на лица, чиито основания за убежище са възникнали, когато те вече са се намирали в приемащата държава („бежанци sur place“). Чл. 5 от Квалификационната директива изрично включвала в обхвата си въпроса за тежки посегателства въз основа на събития, състояли се след като жалбоподателят е напуснал своята държава на произход.

Квалификационната директива също урежда и субсидиарна (допълнителна) закрила за лицата, които не могат да бъдат определени като бежанци, но които, ако бъдат върнати в своята държава на произход или в държавата на предишното си обичайно местопребиваване, ще бъдат изложени на сериозен риск от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция (чл. 15, буква „а”), изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (чл. 15, буква „б”) или тежки и лични заплахи срещу живота или личността като цивилно лице поради безогледно насилие в случай на международен или вътрешен въоръжен конфликт (член 15, буква „в”).

В тази връзка административният орган при постановяване на решението си не се бил съобразил с наличието на решение от 17 февруари 2009 на Съда на Европейския Съюз (голям състав) година по дело С-465/07 (Meki Elgafaji and Noor Elgafaji срещу Staatssecretaris van Justitie), по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2, буква д) от същата директива.

Административният орган бил приел, че ситуацията в Сирия се характеризира като вътрешен въоръжен конфликт, които е достигнал такова високо равнище на безогледно насилие, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако оспорващия, в качеството му на цивилно лице бъде върнат в Сирия, ще претърпи посегателствата и заплахите по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, поради самото си присъствие на територията на страната. Предвид това органът неправилно бил приел, че при връщането на жалбоподателя в страната му на произход, животът му не би бил поставен в сериозна опасност, което било в противоречие с чл. 3 от ЕКПЧ чл. 15, б. „в” от Квалификационната директива.

Предвид на събраните факти, касаещи липсата на сигурност за живота и личността на всеки гражданин на Сирия оспорващия счита, че към настоящия момент липсват гаранции за предоставяне на вътрешна закрила, в която и да е друга част на страната, съгласно, дадените в чл. 8 от КД критерии.

По подробно изложените в жалбата съображения се моли за отмяна на оспореното решение със законните последици от това.

Ответникът – Председател на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, чрез процесуален представител в писмен отговор, излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково счита жалбата за неоснователна.

Съдът, като обсъди доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

С молби до Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет – подадена чрез ОД МВР-Хасково, РУ–Хасково с вх.№ 271000-6386(под името М. М. А. от Сирия) и подадена чрез РПЦ – Харманли към ДАБ под вх. № 1864 от 23.07.2024г.и рег. № УП 33510 от 23.07.2024г., М. А. М. от Сирия е поискал закрила от Република България. Тъй като чужденецът не разполагал с документи за самоличност, последната била установена с декларация по чл.30, ал.1, т.3 от ЗУБ, с рег.№ УП 33510 от 23.07.2024г., видно от която търсещото закрила лице се индивидуализирало с имената М. (собствено име) М. (бащино име) А.(фамилно име), гражданин на Сирия, роден на [дата]. в Сирия, [населено място], неженен. На същата дата лицето е регистрирано с имената М. А. М., роден на [дата].. в Сирия, [населено място], с постоянен адрес: Сирия, [населено място], гражданин на Сирия, етническа принадлежност – ***, религия – ***, без професия, образование начално, неженен, без документи за самоличност. В приложение към регистрационния лист са обективирани данни за родителите, братята и сестрите на чужденеца, като е отбелязано, че са с местонахождение в Сирия, Австрия и Германия.

С писмо с рег.№ УП 33510/25.07.2024г. на ДАБ, Директорът на РПЦ – Харманли е изискал от Държавна агенция „Национална сигурност” писмено становище по постъпилата молба за закрила.

С писмо рег. №М-13075/23.08.2024г. (рег. №УП 33510/26.08.2024г. на ДАБ при МС) е постъпил отговор от ДАНС. Видно от същото, на основание чл.41, ал.1, т.1 от Закона за Държавната агенция „Национална сигурност“, адресатът се уведомява, че ДАНС не възразява на чужденеца да бъде предоставена закрила, в случай че отговаря на условията по ЗУБ.

На 23.08.2024г. с кандидата е проведено интервю, резултатите от което са отразени в Протокол с рег.№ УП 33510/23.08.2024г. В хода на интервюто жалбоподателят е заявил, че има двама братя в Австрия и един в Германия и тримата с предоставена закрила. Напуснал Сирия на 15.07.2024г. и нелегално преминал в Турция, където останал около пет дни. На 22.07.2024г. влязъл незаконно в Република България и веднага се предал на властите. Роден бил в [населено място], обл. ** и оттам напуснал Сирия. Градът, както и районите около него се контролирали от Свободната Сирийска армия. Не бил [семейно положение], нямал разрешение за влизане и пребиваване в друга държава-членка на ЕС, не бил подавал молба за закрила в друга държава, освен в България. Споделил, че не членува в политически партии, не бил арестуван, не бил осъждан нямал проблеми с официалните власти в Сирия, нямал проблеми и заради етническата си принадлежност и заради изповядваната от него религия, към него нямало отправени заплахи, не бил преследван от никоя групировка в Сирия, семейството му също не било заплашвано, и не му било оказвано насилие. По отношение причините, поради който напуснал страната си по произход сочи, че взел решение да я напусне заради войната, вследствие която нямало сигурност и животът бил много труден. В [населено място] от време на време се водели военни действия, като воювали свободната армия и кюрдите. Когато оспорващия напуснал града нямало сражения, но малко преди това имало. Освен това и като млад мъж не виждал бъдеше в Сирия, икономическото състояние на страната било много лошо. Заявява, че в 90 процента в Сирия е тежко и трудно заради войната, условията били навсякъде тежки и опасни да се живее. Лично той не бил свидетел на военни действия и сражения, но бил чувал звуците навън понякога. Големият му брат пострадал във войната – паднал снаряд пред дома им през 2016г. и той бил улучен в крака. В момента се движел трудно и не го усещал. Семейството му останало в Сирия и родителите му не можели да пътуват през този труден и тежък път.

С процесното Решение № 10009 от 24.09.2024г. Председателят на ДАБ при МС, на основание чл.75 ал.1 т.2 и т.4 от ЗУБ е отказал да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на М. А. М.. Решението е връчено на лицето лично на 08.10.2024г. в присъствието на преводач.

Жалбата срещу решението е подадена на 10.10.2024г. видно от поставения входящ номер.

При така установеното от фактическа страна, от правна съдът намира следното:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена срещу годен за оспорване административен акт, от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита и при спазване на 14-дневния срок за съдебно обжалване, предвиден в чл.84, ал.3 от ЗУБ.

Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за неоснователна.

Административният акт е издаден от компетентен орган и при постановяване на обжалваното решение не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, водещо до отмяна му. Установява се от доказателствата по делото, че в хода на производството по общия ред, с чужденеца има проведено интервю, отразено в нарочен протокол, като интервюто е провеждано в присъствието на преводач, на език, посочен от търсещия закрила като разбираем и владян от него, включително са налице и данни, че съдържанието на протокола също е прочетено на интервюирания в присъствието на преводача и на разбираемия за него език.

Обжалваното решение е в писмена форма, подписано е от издателя си и като цяло отговаря на общите изисквания за форма и съдържание по чл.59 от АПК.

В частта му относно отказа за предоставяне статут на бежанец на жалбоподателя, в решението се сочат както фактически, така и правни основания за издаването му, което го прави надлежно мотивирано.

В тази част административният орган е изложил съображенията, поради които счита, че на чужденеца не следва да се предостави статут на бежанец, като е обсъдил предоставените от жалбоподателя данни в бежанската му история, и е приел за установено в хода на административното производство, че в бежанската история няма доводи за релевантно преследване, нито се обосновава наличие на реална опасност от бъдещо такова. Посочил е, че не се установява молителят да е бил обект на преследване в държавата си по произход поради причини: раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение, поради което не са налице основанията по чл.8, ал.1 от ЗУБ, както и не се установява осъществено спрямо молителя преследване по смисъла на чл.8, ал.2-5 от ЗУБ. Административният орган е посочил, че не се установява и хипотезата за предоставяне на статут по чл.8, ал.9 от ЗУБ.

Видно от данните по преписката, както и от съдържанието на процесното решение, не се установява административният орган да е пропуснал да изследва твърдян факт от бежанската история, свързан с личното положение на молителя. Същите са подробно анализирани, като въз основа на тях административният орган възприема, че те не установяват наличие на предприето по отношение на жалбоподателя преследване по смисъла на чл.8, ал.4 от ЗУБ в страната му по произход.

При извършената проверка относно материалната законосъобразност на тази част от оспореното решение, съдът намира следното:

В нормата на чл.8, ал.1 от ЗУБ са посочени условията, при наличието на които на чужденец се предоставя статут на бежанец в Република България. Освен да се намира извън държавата си по произход, е необходимо чужденецът да не може или да не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея по причини, че от една страна изпитва основателно опасение от преследване, а от друга страна – това преследване да е поради някое от алтернативно изброените характеристики на субекта: неговата раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Наличието и основателността на опасенията следва да бъдат преценени с оглед представените в бежанската история на кандидата за статут данни, като се отчете произходът на преследването, дали последното води до нарушаване на основни права на човека и закрилата, която може да бъде получена от държавата по произход.

В настоящия случай правилно административният орган е преценил, че при проведеното с жалбоподателя интервю не се установява спрямо последния да е осъществено визираното в чл.8, ал.1 от ЗУБ преследване, релевантно за предоставянето на бежански статут. От жалбоподателя не са заявени конкретни обстоятелства, въз основа на които да може да се направи извод за опасение от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение, или принадлежността му към определена социална група. Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.4 от ЗУБ, преследване е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост, а според ал.5 на същата норма, действията на преследване могат да бъдат физическо или психическо насилие, законови, административни, полицейски или съдебни мерки, които са дискриминационни, или се прилагат с цел дискриминация. Твърдения за подобни действия няма обективирани в разказаната от жалбоподателя бежанска история и не се установяват по делото. Лицето не твърди в страната си на произход да е заплашвано лично, спрямо него да е упражнявано физическо насилие, или да е било обект на репресии. Заявената от жалбоподателя информация е била подробно обсъдена от административния орган. Последният правилно е приел, че тази информация не може да се счита за релевантна при преценката на основанията за предоставяне на закрила в случая.

По така изложените съображения, правилен и законосъобразен се явява изводът на административния орган за липсата на материалноправни предпоставки в процесната хипотеза за прилагане на чл.8, ал.1 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец.

Не се установява и спрямо чужденеца да е осъществено преследване, релевантно на посоченото в хипотезите на чл.8, ал.2-5 от ЗУБ, както и риск от бъдещо такова. Молителят изрично заявява, че не е бил арестуван или осъждан, не му е било оказвано насилие, а дискриминационни и други неблагоприятни мерки, водещи към риск от преследване в страната по произход, също не се установяват.

Следователно в частта на обжалваното решение, с която се отказва предоставяне на статут на бежанец на жалбоподателя, органът правилно е приложил закона и не са налице основанията за отмяна визирани в чл. 146, т.1-т.5 от АПК, поради което жалбата му по отношение на тази част следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

В останалата част на решението, с която органът е отказал да предостави субсидиарна закрила на молителя, административният орган е приел, че липсват релевантни твърдения за наличие на основание за предоставяне на хуманитарен статут и е обсъдил обстановката в страната на произход на чужденеца, като е извършил преценка на необходимостта от прилагане на разширенията, дадени с Решение от 17 февруари 2009г. на Съда на Европейските общности, по тълкуването на член 15, буква „в“ от Квалификационната директива, респективно чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ.

Приел е че от справката за ситуацията в страната по произход на жалбоподателя, можело да се направи извод, че за търсещия закрила не съществувала реална опасност от тежки посегателства по чл.9, ал.1 от ЗУБ, съответно искането за закрила и в тази му част било неоснователно. Липсвали и предпоставки за предоставяне на статут по чл.9, ал.6 от ЗУБ, тъй като молителят заявил, че бил пълнолетен и не бил семеен. За него не били налице условията за хуманитарен статут по други хуманитарни причини, тъй като не се позовавал на причини от хуманитарен характер.

Съдът намира, че в тази му част решението е подробно мотивирано. Органът е приел, че в случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 9, ал.1, т.1,т.2 и т.3 от ЗУБ.

Така осъществената преценка на органа се явява правилна и обоснована, като съответна на събраните по делото доказателства.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: 1. смъртно наказание или екзекуция; 2. изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; 3. тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт.

В разглеждания случай, чужденецът въобще не е навел като причина за напускането на родната си страна наличието на опасност да бъде осъден на смъртно наказание или екзекуция или пък да бъде подложен на изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. Безспорно в проведеното интервю с жалбоподателя същия не само не е направил изявления в подобен смисъл, но и изрично е заявил, че не е бил арестуван или осъждан и не е имал проблеми с официалните власти в страната си.

Третата причина за предоставяне на хуманитарен статут - тази по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ - тежки заплахи срещу живота и личността на чужденеца като цивилно лице поради безогледно насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт, съдът също не приема за налична по отношение на оспорващия, както правилно е преценил и административния орган.

Цитираната норма на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ е изцяло в синхрон с чл.15, б. „в“ от Директива 2011/95/ЕО на Съвета от 13.12.2011 г. Със свое Решение от 17.02.2009 г. по дело № C - 465/07/Meki Elgafaji and Noor Elgafaji vs Straatssecretaris van Justitie/, по отправено от холандска страна преюдициално запитване за приложението на чл.15, б.“в“ от Директива 2004/83/ЕО на Съвета(отм.), Съдът на Общността (голям състав) е постановил, че въпросната норма следва да се тълкува в смисъл, че: 1. съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателства, че той представлява специфична цел, поради присъщи на неговото лично положение елементи; и 2. съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държавата - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилното лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Съгласно пълзящата скала посочена в т.39 от решението в колкото по-голяма степен молителят успее да докаже, че е конкретно повлиян от фактори имащи пряко отношение към личното му положение, толкова по-слаба ще трябва да е степента на безогледно насилие за него, която се изисква за търсенето на субсидиарна закрила. Действително, понастоящем с Директива 2011/95/ЕС на европейския парламент и на съвета, Директива 2004/83/ЕО е отменена, но текста на чл. 15 от последната е преповторен в текста на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС, поради което и тълкуването дадено с Решение от 17.02.2009 г. по дело № С-465/2007 г. на Съда на Европейския съюз е запазило своето значение.

Т.е. от гореизложеното е видно, че за да е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут на молителя по смисъла на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ то е необходимо освен наличие на вътрешен въоръжен конфликт в съответната държава по произход, но и този конфликт да е довел до тежки и лични заплахи за живота или личността на чужденеца като гражданско лице, като съществуването на такива заплахи може да се предполага ако ситуацията в страната по произход достигне до изключително високо ниво на безогледно насилие.

В тази връзка следва да се посочи, че сигурността на държавата по произход търпи непрекъснато развитие и промяна, като всеки решаващ орган или съд следва да отчита ситуацията такава, каквато е към момента на решаване на спора пред него. В този смисъл и доказателствата за действителното положение, от които да се направи извод за сигурността за живота на търсещия убежище, следва да са актуални. Жалбоподателят е посочил, че преди напускане на страната си по произход е живял в [населено място], обл. ***. По делото е приложена справка вх.№ ЦУ-1850 от 27.08.2024г. От същата е видно,че провинция*** е разделена на три окръга - *** и Т. А.. Според анализ, публикуван от института за близкия изток, етническите араби, свързани с местните племена, формират 90% от населението на ***, а останалите 10 % са други етнически групи, вкл. кюрди, туркмени, черкези и арменци.По-голямата част от арабското население са мюсюлмани – сунити, а по-голямата част от населението и ресурсите на провинцията се намират в райони контролирани от Сирийските демократични сили.Макар в провинцията към 2022г.да пребиват повече от 100 000 разселени лица, то ситуацията със сигурността все още остава сложна. Същевременно по делото е приложена и справка с вх.№ЦУ-1841/23.08.2024г. на Дирекция „Международна дейност“ на ДАБ – МС, касаеща ситуацията в страната по произход на молителя като цяло. Видно е от информацията в тази справка, че на територията на Сирия е налице вътрешен въоръжен конфликт считано от 2011г., но от 2020г. насам конфликтът на територията на страната се намира в състояние на застой. В справката се сочи, че фронтовите линии в Сирия към момента са повече или по-малко стабилизирани и фактически съществуват четири зони под контрола на различни участници в конфликта – зони под контрола на официалното сирийско правителство, зони под контрола на кюрдското самоуправление, зона под контрол на т.нар. „Правителство на сирийското спасение“ и зони под контрола на Турция и съюзническите й милиции. Сирийското правителство контролира над 60 % от общата територия на страната, вкл. центъра , средиземноморското крайбрежие, а всички големи градски зони, вкл. Дамаск, Хомс, Лабе и Хама са разположени в контролираната от правителството зона. Отразено е също, че макар да съществува риск за сигурността, свързаното с конфликта насилие е спорадично, а и от 2012г. е налице мълчаливо споразумение между сирийското правителство и кюрдската партия „Демократичен съюз“, което предоставя на последната известна степен на автономия в районите с кюрдско мнозинство, в североизточната част на страната, в замяна на което кюрдската партия не участва в конфликта. От справката се установява също, че последният останал анклав от първоначалната опозиция на правителството е в северозападната част на провинция Идлиб на границата с Турция, където са разположени десетки предимно ислямистки групи.

Предвид така установеното в справката, то по мнение на съда правилен се явява изводът на административния орган, че към настоящия момент в Сирия не е налице ситуация на изключително безогледно насилие. Макар обстановката в страната по произход на молителя да остава сложна, то не са налице ситуации, в които конфликта понастоящем да е достигнал нива при които съществува реален риск, чужденецът да понесе тежки посегателства. Жалбоподателят твърди, че е нямал взаимоотношения с армията и полицията и не е извършвал политическа дейност. Семейството му продължава да живее в Сирия необезпокоявано, а инцидентът за който разказва и при който брат му е претърпял физическа травма вследствие паднал пред дома им снаряд е от 2016г., т.е. сравнително отдалечен от настоящия период, а самият оспорващ твърди че никога не е бил свидетел на военни действия или сражения. Следователно не може да се направи извода,че личното и общественото му положение предполагат същия да е рискова група, чиято дейност да го постави в неблагоприятна позиция на фона на съществуващия конфликт в страната по произход и на фона на спорадичните проблеми със сигурността там. Както се посочи, по смисъла на т.39 от горецитираното решение на съда в Люксембург, за да се предостави хуманитарен статут на молителя следва безогледното насилие в Сирия да е изключително, каквото то не се установява да е от относимата справка на Дирекция“МД“ При ДАБ. Нещо повече от цитираната справка на ДАБ може да се направи и извода, че в страната обстановката е овладяна до степен, която да осигури приемливо ниво на сигурност за гражданите, налице е възможност за вътрешно разселване в частите от страната в които е налице по-висока сигурност и в които жалбоподателят спокойно би могъл да се ползва от закрилата на официалните власти и които както се посочи са над 60 процента от общата част от страната. Предвид това обоснован се явява извода на административния орган, че за лицето не се установява наличието на предпоставките по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ.

Правилен се явява и извода, че не са налице и основанията, визирани в чл. 9, ал. 6 и ал. 8 от ЗУБ.

От горното може да се направи заключение, че при вземане на своето решение административният орган правилно е приложил закона и не е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила с характер на съществено, което да представлява основание за отмяна на обжалвания акт.

Оспореното решение не противоречи на материалноправните разпоредби, съответства на целта на закона и следва да бъде потвърдено, а подадената против него жалба – отхвърлена, като неоснователна.

Водим от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. А. М.– гражданин на Сирия, с адрес: [населено място], [жк], с [ЛНЧ], насочена срещу Решение №10009 от 24.09.2024г. на Председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.