Определение по дело №1032/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение 175/21.11.2011 година, постановено по гр.дело № 317/2011 година, Момчилградският районен е отменил Заповед № 140/30.05.2011г. на директора на „В.” О., гр. К., с която на основание чл.188, т.2 във вр. с чл. 187, т.4 и т.10 КТ, на Н. С. Б. от с.Н., общ. М. е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”. С решението „В.” О., гр. К. е осъдено да заплати на Н. С. Б. направените по делото разноски в размер на 300 лв., а по сметка на Районен съд – Момчилград държавна такса в размер на 50 лв.

Въззивното производство е образувано по подадена въззивна жалба от „В.” О., гр. К., което чрез процесуалния си представител го обжалва като недопустимо, неправилно и незаконосъобразно и поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се в жалбата, че исковата молба е недопустима, поради липса на правен интерес, тъй като впоследствие ищецът бил уволнен дисциплинарно и трудовото му правоотношение с дружеството биÙо прекратено. Била налице влязла в сила заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което било безпредметно разглеждането на иска. Първоинстанционният съд не се съобразил с така направеното възражение и дал ход на производството, като оставил без уважение и искането за спирането му до решаване на въпроса със законността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, обжалвана от него пред Момчилградския районен съд. Отделно съдът не се съобразил с представените доказателства, предвид и признанията на ищеца в саморъчно написаните и дадени пред работодателя писмени обяснения. Твърди се също, че първоинстанционният съд при решаване на делото допуснал и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не обсъдил в мотивите си при решаване на делото направените възражения за недопустимостта на иска, с оглед прекратяване на производството, както и тези относно спиране на същото. Предвид изложеното въззивникът моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени обжалваното такова, вместо което постанови ново, с което да отхвърли така предявения иск като недопустим или отмени изцяло решението, като постановено при съществено нарушаване на процесуалните правила.

С отговор на въззивната жалба от въззиваемия Н. С. Б. чрез представител по пълномощие, същата се оспорва като неоснователна. Счита решението за правилно, поради което моли въззивният съд да го потвърди.

Жалбодателят, чрез представител по пълномощие в съдебно заседание, поддържа жалбата и моли същата да бъде уважена по изложените съображения. Моли за присъждане на направените в двете съдебни инстанции разноски.

Ответникът, чрез свой представител по пълномощие в съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно. Моли за присъждане на разноски, направени във въззивната инстанция.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалваното и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

Спорът е трудов по реда на чл. 357 от КТ и е образувано по иск за отмяна на заповед № 140/30.05.2011г. на директора на „В.” О., гр. К., с която на основание чл.188, т.2 във вр. с чл. 187, т.4 и т.10 КТ, на Н. С. Б. от с. Н., общ. М., е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”. Посочено в заповедта е, че дисциплинарното наказание на работника в дружеството е наложено за допуснати нарушения на Наредба № 9/ ДВ, бр. 30/2001г. и установена от органите на РИОКОЗ нестандартност на подаваната в района вода за питейно-битови нужди на 10.05.2011г. в с. Л.; чл. 32, ал.1 на Наредба № 4/14.09.2004г. на МРРБ и вътрешните правила при отчитане на водомера. Заповедта е изпратена на работника със съпроводително писмо изх. № 359/02.06.2011 година, като от същата се установява, че е неподписана от работника. Други доказателства, които да установяват връчването й, не се представят.

Във връзка с издаването на процесната заповед по делото е представена докладна записка вх. № 322/11.05.2011г. от И. Г.- ръководител В., звено М. за това, че на 10.05.2011г., от представители на РИОКОЗ –К. и на В.-звено М. били взети проби от водата в с.Л., които показали наличието на остатъчен хлор 0.0 мг/л. Сочи се още, че предишни измервания също показали липсата на остатъчен хлор, което според ръководителя било нарушение на служебните задължения от работника Н. С. Б.. Приложена към докладната е и констатацията на представителя на РИОКОЗ за резултата от изследването на иззетата проба на 10.05.2011г. С докладна записка вх. № 338/18.05.2011г., ръководителят съобщил за констатирани от него неизправност на 6бр. водомерни възли на съответните абонати, като били установени фрапиращи разлики между показанията на водомерите и отразяване показанията на водомерите в книгата.

Изискани от работника по реда на чл. 193 КТ са писмени обяснения във връзка с описаните по-горе доклаõни записки, в които посочил, че от 02.05.-02.06.2011г. бил в разрешен платен годишен отпуск; както и че ако е допуснал грешки при отразяване на показателите на водомерите, ще ги поправи.

Предвид тези доказателства по делото въззивният съд намира въззивната жалба за неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част /в случая решението е обжалвано изцяло/, а при проверка правилността на решението, въззивният съд е ограничен да се произнесе само по въпросите, посочени във въззивната жалба. С настоящата въззивна жалба оплакванията се свеждат до оплакване за недопустимост на предявения иск, респ. постановеното съдебно решение. Прави се довод също така за допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд с необсъждане на довода за недопустимост на иска в мотивите на постановения съдебен акт, както и такова допуснал като не уважил искането за спиране на съдебното производство до решаване на гр.д. № 452/2011г. по описа на Районен съд-М. с влязло в сила решение.

Доводът във въззивната жалба за недопустимост на предявения иск, респ. на обжалваното решение, е неоснователен. Не се спори от страните по делото, че въззивникът към момента на издаване на процесната заповед работел по трудов договор в дружеството-въззивник; че след издаване на процесната заповед, била издадена последваща, с която трудовото правоотношение било прекратено поради дисциплинарното му уволнение; че същото било обжалвано от работника пред компетентния М. районен съд, в който било образувано гр.д. № 452/2011г. по описа на същия за разглеждане на предявените искове по чл. 344 КТ. Това обстоятелства според въззивника обуславяло липсата на правен интерес от водене на иска за отмяна на наложеното дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”. Този довод е неправилен и не се възприема от въззивната инстанция по следните съображения: наложеното на работника дисциплинарно наказание, предмет на настоящото съдебно производство, представлява самостоятелен вид дисциплинарно наказание, предвидено като такова с разпоредбата на чл. 187 т.2 КТ, съответно дисциплинарното наказание „уволнение” е друг вид и самостоятелно такова съгласно т.3 на цитираната разпоредба. Налагането на всяко едно дисциплинарно наказание предполага провеждането на дисциплинарно производство от работодателя и издаването на окончателен акт /заповед/, с което става налагането му. Налагането на дисциплинарно наказание наред с това следва да е съобразено с критериите по чл. 189 КТ за тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, поведението на работника, както и с този за еднократност на дисциплинарното наказание-за едно и също нарушение на трудовата дисциплина може да се наложи само едно дисциплинарно наказание. От това следва и правото на засегнатия работник да оспорва по съдебен ред всяко едно наложено му дисциплинарно наказание, което право не се изключва от последващо налагане на друго дисциплинарно наказание, което предполага различно по вид дисциплинарно нарушение, свързано с него самостоятелно дисциплинарно производство и друг акт на работодателя за налагането му. Изводът за самостойност и равнопоставеност при оспорването по съдебен ред на всяко едно дисциплинарно наказание следва включително от разпоредбата на чл. 358 КТ, която урежда различни давностни срокове за оспорване по съдебен ред на различните по вид дисциплинарни наказания. В случая, обстоятелството, че след налагане на работника на дисциплинарното наказание „предупреждение за уволнение”, му е наложено друго по вид такова – „уволнение”, не го е лишило от правото да ги оспори пред съда поотделното и самостоятелно, както и от налагането на наказанието по т.3 на чл. 187 КТ по никакъв начин не следва извода, че за работника липсва правен интерес да оспори наложеното му по-леко по вид наказание. Обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено поради дисциплинарно уволнение не обуславя липсата на правен интерес от воденето на иск за отмяна на заповедта, с която е наложено друго по вид и тежест дисциплинарно наказание. Такъв извод не почива нито на закона, нито на теорията за правния интерес. Правният интерес е винаги налице, когато ответникът оспорва претендираното от ищеца право и каквото оспорване очевидн¯ е налице. В тази връзка, първоинстанционният съд не е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил в мотивите си доводът, поддържан и пред него, за недопустимост на иска. Очевидно като се е произнесъл по съществото на предявения иск, съдът е възприел този довод като неоснователен. Извън това, доводът се поддържа и във въззивната жалба, като следва да се има предвид, както бе посочено по-горе, че съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, за допустимостта на решението в обжалваната му част, въззивният съд следи служебно, поради което, ако бе констатирал недопустимост на иска, би се произнесъл служебно.

Доводът във въззивната жалба, че първоинстанционният съд можел „поне” да спре производството пред себе си до решаване на спора за дисциплинарното уволнение и като не го спрял, допуснал процесуално нарушение, също е неоснователен. Правилна е преценката на решаващия съд, че въпросът с правилността на дисциплинарното уволнение не е преюдициален по отношение на производството за отмяна на наказанието „предупреждение за уволнение”, тъй като изходът по това дело не обуславя изхода по делото за дисциплинарното наказание „предупреждение за уволнение”.

Извън гореизложеното, следва да се посочи, че извършените дисциплинарни нарушения от работника, за които му е наложено наказанието „предупреждение за уволнение”, са недоказани. На първо място, въззивникът не е доказал какви са задълженията на работника според длъжностната му характеристика /такава не е представена по делото/, за да се направи извод, че именно негово задължение е било хлорирането на питейната вода в с.Л. /липсват каквито и да е твърдения и доказателства по какъв начин, ред и период се изпълнява това задължение/, както и воденото на карнетни книги, като по делото не е представен включително трудовия договор на работника, за да се направи извод на каква длъжност е бил назначен и евентуалните му задължения във връзка с нея. На следващо място, пробите от питейната вода са били взети на 10.05.2011г., като за времето от 02.05. до 02.06.2011 година работникът е бил в разрешен годишен платен отпуск. Това означава следното: или че хлорът във водата е следвало да бъде поставен преди 02.05.2011г. от работника, когато е бил на работа, но каквито доказателства работодателят не е представил по делото; или че хлорът е трябвало да бъде поставен във водата на 10.05.2011г., но тогава работникът е бил в отпуск, поради което е било невъзможно същият да го постави. Не е доказано и второто нарушение- нередовност при воденето на карнетните книги- представени по делото са извлечения от такива, но от същите не може да бъде направен какъвто и да е извод, че са попълвани от работника, или, че са попълвани нередовно /няма данни и липсват твърдения от въззивника за какви периоди са пропуските, за какви количества вода и пр./ Впрочем, по повод незаконосъобразността на обжалваната заповед въззивният съд изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд като правилни и на основание чл. 272 ГПК препраща към същите.

Предвид изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна. Обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото жалбодателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия Н. С. Б. направените по делото разноски по договор за правна защита и съдействие във въззивната инстанция в размер на 150 лева.

Мотивиран от горното, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 175/21.11.2011 година, постановено по гр.дело № 317/2011 година по описа на Момчилградския районен съд.

ОСЪЖДА „В.” О., гр. К., бул. „Б.” № *, ЕИК да заплати на Н. С. Б. от с.Н., общ. М., ЕГН * направените по делото разноски в размер на 150 лева.

Решението подлежи на обжалване прÕд ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.