Решение по дело №30/2021 на Административен съд - Хасково

Р Е Ш Е Н И Е

 

№108

17.05.2021г., гр.Хасково

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Административен съд – Хасково, в открито заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                                              Председател: Василка Желева

                                                                                     Членове: Цветомира Димитрова

                                                                                                     Павлина Господинова

 

при секретаря Гергана Тенева и в присъствието на прокурор Петър Мидов при Окръжна прокуратура - Хасково, като разгледа докладваното от съдия Димитрова АНД (К) №30 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационното производство е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.63, ал.1, изр. второ от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба от О.Ю.А. ***, подадена чрез пълномощник, срещу Решение № 260027/26.11.2020г., постановено по АНД № 650/2020г. по описа на Районен съд – Свиленград.

Касационният жалбоподател счита, че съдебното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Потвърдените от съда наказания били прекомерни и несъразмерни на извършеното деяние. Счита, че съдът не извършил адекватна оценка на допустимата доказателствена съвкупност, а оттам не забелязал в цялост валидността и законосъобразността на обжалваното наказателно постановление. Не бил отчетен фактът, че същото не отговаряло на изискваното за минимално съдържание. В санкционния акт липсвала прецизна и ясна фактическа и юридическа формулировка на твърдяното за извършено нарушение. Описаните в него обстоятелства не отговаряли на действителността. Деянието не било прецизирано по време, място и начин на извършване, а наложените наказания, съчетани с отнемане, представлявали свръхрепресия, която не била допустима от общностното право. Не била забелязана от съда липсата на прецизно описание на нарушението от фактическа страна, което да съвпадало със сочения за нарушен закон. Съдебният състав не обсъдил въпроса за приложимостта и съразмерността на санкцията. Неправилно съдът присъдил и разноски на ответната страна.

Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт.

Ответникът, Група към РУ – Свиленград към ОД на МВР - Хасково, редовно призован, не изпраща представител. Не ангажира становище по касационната жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура - Хасково намира касационната жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно.

Административен съд - Хасково, след проверка на контролираното решение във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл. 218 ал. 2 от АПК, намира за установено следното:

С обжалваното решение Районен съд – Свиленград е потвърдил Наказателно постановление №20-0351-000820 от 17.09.2020г., издадено от Началник група в РУ – Свиленград при ОД на МВР – Хасково, с което за нарушение на чл.174, ал.3 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на основание чл.174, ал.3, пр. първо от ЗДвП на  О.Ю.А. е било наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 2000 лева и  „Лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 24 месеца.

За да постанови решението си, районният съд приел, че оспореното пред него наказателно постановление, както и актът за установяване на административно нарушение, въз основа на който било издадено, са законосъобразни от формална и процесуалноправна страна. Не били допуснати съществени процесуални нарушения по образуването и приключването на административнонаказателната процедура, които да водили до нарушаване на правото на защита на жалбоподателя и да представлявали основания за неговата незаконосъобразност и отмяна. АУАН и НП отговаряли на изискванията за съдържание, съгласно чл.42 и чл.57 от ЗАНН. Нарушението било описано точно и ясно, както словесно, така и с посочване на правната му квалификация, т. е. по начин, който давал възможност на наказаното лице да го възприеме в цялост и да организира адекватно правото си на защита. Налице било пълно съответствие между описанието на нарушението от фактическа страна и законовата разпоредба, която била нарушена. Актът и НП били издадени от компетентни органи и при спазване на сроковете по чл.34, ал.1 и ал.3 от ЗАНН. Правилна била и дадената от административнонаказващия орган материалноправна квалификация на извършеното нарушение. От събраните по делото доказателства съдът установил, че О.Ю.А. управлявал процесния лек автомобил и след спирането му за проверка отказал да бъде тестван за употреба на алкохол с техническо средство, като не изпълнил и предписанието за медицинско изследване – изрично заявил, че не желае такова. Съдът отбелязал, че нарушената и санкционната разпоредба в случая съвпадат, поради което не можело да се стигне до неразбиране у наказаното лице за какво точно негово поведение било санкционирано, нито че квалификацията на нарушението била непълна или неточна. В случая в НП било прието наличие именно на първата хипотеза на чл.174, ал.3 от ЗДвП, като за съставомерността на санкционираното деяние било достатъчно водач на МПС да направи отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол в кръвта. Налице бил и субективният елемент от състав на нарушението. Правилно били отнети 12 контролни точки за извършеното нарушение. В санкционния акт не било конкретизирането по коя нормативна разпоредба се налагало отнемане на контролни точки от талона, но това не представлявало съществено процесуално нарушение. В АУАН и НП ясно било описано извършеното нарушение ЗДвП, а в чл.6, ал.1 от Наредба № Iз-2539 на МВР  било предвидено, че за нарушения на ЗДвП на водачите на МПС се отнемали контролни точки. Отнемането на контролни точки не представлявало санкция, а фактическо действие, което нямало самостоятелен характер и действията на административния орган по отбелязване на отнемането били в зависимост от наличието на влязло в сила НП и наложеното с него наказание. Съдът изложил и подробни аргументи в подкрепа на извода си за липса на основания за определяне на случая като маловажен по смисъла на чл.28 от ЗАНН. Посочил и, че административните наказания били правилно и законосъобразно определени, в предвидените от закона фиксирани вид и размер.

Касационната жалба е допустима, но по същество неоснователна.

Настоящата инстанция намира, че решението е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Относимите факти са възприети от съда въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред. Фактическите изводи са направени след съвкупна преценка и анализ на събраните по делото доказателства.

В случая, с процесното  наказателно постановление   О.Ю.А.   е санкциониран за  извършено нарушение по чл.  174, ал.3 от ЗДВП и на основание чл.  174, ал.3, пр.1-во от ЗДвП  му е наложено административно наказание”Глоба” в размер на 2000.00 лева  и ”Лишаване от право  да управлява м.п.с.”за срок от 24 месеца.

Нормата на чл. 174, ал.3 от ЗДвП в приложимата към датата на осъществяване на деянието редакция предвижда водач на моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина, който откаже да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол в кръвта и/или с тест за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози или не изпълни предписанието за изследване с доказателствен анализатор или за медицинско изследване и вземане на биологични проби за химическо лабораторно изследване за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му, и/или химико-токсикологично лабораторно изследване за установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози, се наказва с лишаване от право да управлява моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина за срок от две години и глоба 2000 лв. Следователно, деянието, за което на жалбоподателя са наложени административни наказания е обявено от закона за наказуемо.

Не се споделя оплакването, че при съставяне на акта за установяване на административно нарушение и издаване на наказателното постановление били допуснати съществени процесуални нарушения, водещи до нарушаване правото на защита на наказаното лице. Както АУАН, така и НП са издадени от компетентни органи, като последното съдържа всички необходими реквизити, визирани в чл. 57 от ЗАНН. Ясно са посочени датата на нарушението и мястото на нарушението, както и в какво се изразява същото, а също и нарушените разпоредби. Правилно е определена нарушената правна норма – като правната квалификация съответства на тази, дадена и от актосъставителя, както и на словесното описание на нарушението.

            Между страните не спорно, че на посочената в АУАН  и НП дата и място, именно касаторът  О. Ю. А. е управлявал посоченият в тях лек автомобил и съответно е имал качеството на „водач”  по смисъла на пар.6, т.25 от ДР на ЗДвП.  Безспорно от събраните в хода на въззивното производство гласни доказателства, чрез разпита на св.  Иванов и св. Георгиев, които са преки свидетели - очевидци  на  нарушението се установява, че въпреки изричната покана отправена от полицейски органи санкционираното лице  е отказал да бъде тестван за употреба на алкохол със съответно техническо средство. Предвид което се установява безспорно наличието на нарушение по чл. 174, ал.3, предл.1-во от ЗДвП.  В касационната жалба  не са изложени доводи за допуснати от въззивният съд  съществени процесуални нарушения, свързани с  липса на процесуална активност за събиране на  необходими за изясняване на делото, от обективна страна доказателства. Предвид което и с оглед  изричната забрана въведена с  разпоредбата на чл. 218, ал.2 от АПК, касационната инстанция не може да  проверява допуснати ли са такива.    

              Предвид така установената от въззивният съд фактическа обстановка  и  при липса на ангажиране на  оборващи я  доказателства ангажирани от санкционираното лице, то при така въведените касационни основания,  единственият извод до който може да се достигне в случая е,  че  се доказва осъществяването на нарушение по чл. 174, ал.3 предл.1во от ЗДвП, за което   законосъобразно  на касатора  е била наложена санкция в предвидения  и фиксиран в  същата разпоредба  размер.

            Доводите на въззивният съд за липсата на възможност за самостоятелно обжалване на отнемането на контролни точки  от к.т. на  наказаното лице и  липсата на предпоставки за прилагане на чл. 28 от ЗАНН са правилни и доколкото изцяло се споделят от настоящият касационен състав, не е необходимо да бъдат преповтаряни. Обратно на изложеното в касационната жалба в обжалваното решение липсва диспозитив за присъждане на разноски на ответника, поради което и твърденията за неправилност на проверявания съдебен акт в тази връзка са изцяло неоснователни.    

Предвид изложеното,  обжалваното решение  решение се явява  валидно, и допустимо и съответстващо на материалния закон,  поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора претенцията за присъждане разноски по делото на касатора е неоснователна.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение  № 260027/26.11.2020г., постановено по АНД № 650/2020г. по описа на Районен съд – Свиленград.

Решението е окончателно.

 

Председател:

 

 

 

 

   Членове: 1.                                                                      2.