Решение по дело №278/2019 на Окръжен съд - Ловеч

Р Е Ш Е Н И Е    №

 

гр. Ловеч, 04.07.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Ловешкият окръжен съд, в публично заседание на четвърти юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

 

ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА

 

ПЛАМЕН ПЕНОВ

 

при секретаря Дарина Петрова, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д. № 278 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, съобрази:

 

Производството е по реда на чл. 258 -273 ГПК.

 

С решение № 116/05.03.2019 г., по гр.д. № 1114/2018 г. на РС Ловеч Д.П.Д. е осъден да заплати на К.С.Б. сумата 150,00 лева месечно, обезщетение за лишаването ѝ от възможност за лично служене с обща вещ (апартамент в гр. *** за периода от 06.11.2017 г. (деня на писменото поискване) до 07.06.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) и от 07.06.2018 г. до 05.02.2019 г. (деня на приключване на устните състезания). Със същото решение съдът е отхвърлил иска за сумата от 300 лв. за периода 16.10.2017 г. – 06.11.2017 г., както и за горницата до 300 лв. за периода от 06.11.2017 г. (деня на писменото поискване) до 07.06.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) и от 07.06.2018 г. до 05.02.2019 г. (деня на приключване на устните състезания), а в частта за сумата от 300 лв. за периода от 05.02.2019 г. (деня на приключване на устните състезания) до 15.10.2020 г. и до пълния претендиран размер от 8 480 лева е оставил иска без разглеждане и е прекратил производството по делото. С решението съдът се е произнесъл по отговорността за разноските, осъждайки К.С.Б. да заплати на Д.П.Д. 42,95 лв. разноски по съразмерност и компенсация.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Д.П.Д., който го обжалва в частта, с която е осъден да заплати на К.С.Б. сумата 150,00 лева месечно, обезщетение за лишаването ѝ от възможност за лично служене с обща вещ за периода от 06.11.2017 г. (деня на писменото поискване) до 07.06.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) и от 07.06.2018 г. до 05.02.2019 г. (деня на приключване на устните състезания). Във въззивната жалба са направени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част, свеждащи се до необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, с поставен акцент върху недоказаност на твърдението за лишаване на ищеца от възможността за лично служене с общата вещ, като е поискано отмята в тази част, отхвърлене на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС и присъждане на разноските за двете инстанции в пълния им претендиран размер.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемата К.С.Б. не е постъпил писмен отговор или насрещна въззивна жалба.

Въззивникът взема участие в съдебното заседание чрез процесуалния представител по пълномощие адв. С.Т., която поддържа жалбата, излага съображения за нейната основателност, акцентувайки на наведените доводи неправилност атакувания съдебен акт. Същата моли за отмяна на решението в обжалваната му част, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноските по делото.

Въззиваемата К.С.Б. взема участие в съдебното заседание лично и чрез процесуалния представител по пълномощие адв. Б., който оспорва въззивната жалба, навежда доводи за нейната неоснователност и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част и за присъждане на разноските във въззивното производство.

Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Страните Д.П.Д. и К.С.Б. са бивши съпрузи, като гражданският им брак, сключен на 03.07.1997 г., е прекратен по взаимно съгласие с влязло в сила съдебно решение № 303/30.08.2017 г., по гр.д. № 1508/2017 г. на РС Ловеч. Със същото решение съдът е утвърдил споразумение относно местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име. Със споразумението страните прекратили съсобствеността върху апартамент, находящ се в гр. *** (семейното жилище, което остава в дял на К.С.Б.) и един лек автомобил (остава в дял на Д.П.Д.), като заявили, че са поделили останалите движими вещи, а за другите недвижими, придобити през време на брака – че ще останат в режим на съсобственост.

На 29.12.2009 г., през време на брака им, Д.П.Д. и К.С.Б. придобили чрез договор за покупко-продажба апартамент, находащ се в гр. ***, което се установява от нотариален акт № 48, т. VII, рег. № 24700, дело № 1052/2009 г. на нотариус рег. № 302 на Нотариалната камара.

С нотариална покана рег. № 4344/16.10.2017 г. на Нотариус рег. № 481 до Д.П.Д. е адресирано изявление от К.С.Б., с което заявява, че не живее в съсобственото жилище в гр. София и че то се ползва изцяло от Д.П.Д., и отправя искане за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи относно идеалните ѝ части от жилището в размер на 300 лв. месечно, считано от 30.08.2017 г. и за явяване в кантората на нотариус Найда Тодорова за уреждане на въпросите относно начина на плащане. Паната е връчена на Д.П.Д. лично на 06.11.2017 г., видно от направеното върху нея удостоверяване рег. № 22711/06.11.2017 г. на Нотариус рег. № 594.

От констативен протокол с нотариална заверка на подписите се установява, че на 24.11.2017 г. Д.П.Д. и К.С.Б. се явили в кантората на нотариус Найда Тодорова и не постигнали съгласие относно претенцията за заплащане на месечен наем от 300 лв., като Д.П.Д. завил, че по никакъв начин не пречи на К.С.Б. да ползва жилището в гр. София, където живее и големият им син, че не ѝ е ограничавал достъпа до него и че тя има ключ за апартамента, а К.С.Б. заявила, че претендира наема от 300 лв., че няма ключ за жилището и няма достъп до него.

От показанията на свидетелите Д.Б.Г., П.П.Г., С.Ч.С. и П. Д. И., на последния ценени от съда според обстоятелствата по чл. 172 ГПК (свидетелят е баща на ответника), се установява, че до пролетта на 2015 година Д.П.Д., К.С.Б. и двете им деца живеели заедно в собствения им апартамент в гр. София (ап. 26), когато първоначално Д., а след него и К.,***, като и двамата започнали работа в с. ***. В същата 2015 година, поради намиране на добре платена работа, Д.Д. ***, а К.С.Б. ***, където продължила да работи и заживяла в семейното им жилище (***“). Оттогава насетне тя не се завръщала да живее в съсобствния им апартамент в София, който се обитава и понастоящем от Д.П.Д. и големия им пълнолетен син. Периодично, за по няколко дни в същия апартамент се осъществяват и личните отношения на Д.П.Д. с по-малкото му дете, което живее при К.С.Б..

От показанията на свидетелите не се установява пряко или косвено препятстване възможността на К.С.Б. за ползване на апартамента в София. Няма пряко установяване, защото нито едно от събраните гласни доказателствени средства не съдържа и не е носител на информационна следа за този правно релевантен факт (непредоставяне възможност за лично служене). В показанията на никого от свидетелите не се съдържа информация за отказ на Д.П.Д. да допусне К.С.Б. в жилището или за осуетяване възможността тя да го обитава. Ангажираните от ищцата свидетели (св. Г. и св. Г.) също не са информативни за този правно релевантен факт, с оглед установеното чрез тях изявление на ищцата за изгоден за нея факт – тя им споделяла, че когато ходела до София си вземала хотел, защото нямала ключ от общото им жилище. Напротив, от показанията на свидетелите се установяват факти, при чиято съвкупност следва несъмнен извод, че Д.П.Д. не е отнемал възможността на К.С.Б. за лично служене с жилището в София. Идвайки в Ловеч, К.С.Б. се установила трайно в града и започнала работа, заради която не пожелала да се завърне в София. След раздялата с бившия ѝ съпруг тя отивала до София инцидентно, по конкретен повод, като при едно от посещенията на града, тя пренощувала в апартамента с по-малкото си дете и с нейна приятелка (св. Г.), за което Д.П.Д. не е правел спор и не се противопоставял. Тръгвайки си сутринта, К.С.Б. взела две чанти личен багаж и тогава между нея и Д.П.Д. не е имало разногласия или спорове относно ползване на апартамента от нея. Когато страните са живели заедно в апартамента бившият касиер и настоящ домоуправител (св. С.) раздал четири чипа за отключване на вратата на входа, а след завръщането на К.С.Б. *** и заживяването на Д.П.Д. с по-голямото им дете в жилището, св. С. не им е осигурявал други чипове (за нов обитател на жилището) нито е подменял старите. Д.П.Д. не е сменял бравите на двете врати на апартамента. При тези обстоятелства не би могло да се приеме, че Д.П.Д. е отнел възможността на К.С.Б. да обитава или да ползва общия апартамент в София. Напротив, макар да живее в апартамента с по-големия им син, Д.П.Д. зачита правата на бившата си съпруга, допускайки я да нощува без възражения.

При така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:

Предявеният от К.С.Б. против Д.П.Д. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС е неоснователен.

Правото на обезщетение при лишаване от възможност за лично служене с вещта възниква при едновременното наличие на следните фактически предпоставки: само някой от съсобствениците си служи с общата вещ; неслужещият съсобственик е отправил писмена покана до ползващия вещта съсобственик, в която е поискал заплащане на обезщетение за лишаване от възможността за лично служене; съсобственикът, адресат на поканата, не предоставя възможност за лично служене (чл. 31, ал. 2 ЗС). Лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Правото на обезщетение не възниква когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него защото в този случай е налице нежелание да се ползва. Претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС ще е основателна когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: - той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои (лични или на семейството си) потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; - той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа); - ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ (ТР-7-12-ОСГК).

В случая не е налице нито една от общо формулираните хипотези на цитираното тълкувателно решение, при които има лишаване от ползване – една от предпоставките за възникване право на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Установените по делото факти сочат на извод за нежелание за лично ползване, защото макар да живее в съсобствения апартамент, ответникът не е отнел на ищцата възможността и тя да го ползва, доколкото преди раздялата им тя също е имала ключ за апартамента и входната врата, които не е върнала, както и защото ищцата се установила в друго населено място, където работи и живее в собствено жилище. Живеейки в съсобствения апартамент, ответникът си служи с общата вещ, но при зачитане правата на ищцата, доколкото се установи, че тя е преспивала там с неговото съгласие и липса на противопоставяне. Ето защо, дори да е налице писмена покана от ищцата до ответника за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, право на такова не възниква - ответникът, като адресат на поканата, не е отнел възможността за лично служене, 

С оглед основателността на въззивната жалба и неоснователност на иска на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззивника-ответник следва да се присъдят разноските по делото, сторени в исковото производство на двете инстанции. Съдът приема за доказани по основание и размер следните разноски на възивника ищец: 850 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение в исковото производство пред първа инстанция; 52 лв. – заплатена държавна такса за въззивно обжалване; 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение в исковото производство пред въззивна инстанция, като техният общ размер е 1102 лв. След приспадане от последната сума на присъдени по съразмерност и компенсация с първоинстанционното решение в полза на ответника разноски размер на 42,95 лв., К.С.Б. следва да бъде осъдена да заплати Д.П.Д. сума в размер на 1059,05 лв.

Водим от горното и на основание чл. 270, ал. 1 ГПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 116/05.03.2019 г., по гр.д. № 1114/2018 г. на РС Ловеч в обжалваната му част, с която Д.П.Д. е осъден да заплати на К.С.Б. сумата 150,00 лева месечно, обезщетение за лишаването ѝ от възможност за лично служене с обща вещ (апартамент в гр. ***) за периода от 06.11.2017 г. (деня на писменото поискване) до 07.06.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) и от 07.06.2018 г. до 05.02.2019 г. (деня на приключване на устните състезания), като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от К.С.Б. ***, ЕГН ********** против Д.П.Д. ***, с ЕГН ********** иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 150,00 лева месечно, обезщетение за лишаването ѝ от възможност за лично служене с обща вещ (апартамент в гр. ***) за периода от 06.11.2017 г. (деня на писменото поискване) до 07.06.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) и от 07.06.2018 г. до 05.02.2019 г. (деня на приключване на устните състезания).

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К.С.Б. ***, ЕГН ********** да заплати на Д.П.Д. ***, с ЕГН **********, сумата от 1059,05 лв., представляваща сторени по делото разноски за двете инстанции.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.