Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА в.гр.д. № 2147 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20275128 от 14.12.2020 г., постановено по гр. д. № 73307/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 24 състав са отхвърлени като неоснователни и недоказани
предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, с ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление ***,Люлин", ж. к. *********, бул. „*********офис - сграда *******офис
4, срещу Р.П.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, представляван от адв. Т.З. -
особен представител искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 99 от ЗЗД
и чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от
3 226,58 лева - незаплатена главница по Договор за паричен заем от 05.12.2016 г.,
сключен между „И.А.М.“ АД и ответника, 311,25 лева - договорна лихва за периода
от 27.02.2017 г. до 11.09.2017 г., 2 208,78 лева - представляваща неустойка за
периода от 16.01.2017 г. до 11.09.2017 г., 89,15 лева - обезщетение за забава
за периода от 15.11.2017 г. до 27.02.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното
изплащане, за които суми в производството по ч.гр.д. № 1330б/2018г. по описа на
СРС, 24 състав е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „А.з.с.н.в.“
ЕАД, в която същото се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. В жалбата
се излагат доводи, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковата
претенция като е приел, че не е налице надлежно уведомяване на ответника за
извършената цесия, предвид обстоятелството, че същият се е представлявал в
исковото произовдство от назначен от съда особен представител, както и че
уведомителното писмо изпратено до ответника не е получено лично от него. В тази
връзка се сочи, че от представените по делото писмени доказателства се
установява, че до ответника е било изпратено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от
„И.А.М.” АД чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД уведомително писмо с Изх. № УПЦ-П-ИАМ/
2697180 от 02.10.2017 г. за станалата продажба, чрез Български пощи с известие
за доставяне на посочения в договора за кредит постоянен адрес, като писмото е
получено от член на домакинството на 09.10.2017 г. Наред с това, към исковата
молба е представено и копие от уведомлението за извършената цесия от страна на
„И.А.М.“ АД с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2697180 и е направено искане за връчването му на
ответника ведно с исковата молба. В тази връзка се поддържа, че съгласно установената
съдебна практика на ВКС, ако към исковата молба по иск на цесионера е приложено
уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление,
достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява
надлежно съобщаване за цесията. Съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и
същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното
право, което обаче не било съобразено от първоинстанционния съд в постановеното
решение. Навеждат се доводи, че неоснователно СРС е приел, че цесията не е
произвела действие между длъжника и новия кредитор, поради това, че
уведомлението за цесия не е получено лично от длъжника. Поддържа се, че
липсата на
уведомление не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника от
задължението да плати на новия кредитор. В тази връзка се поддържа, че с оглед
надлежното връчване на уведомлението за цесията на ответника, чрез особения му
представител, като част от преписката към исковата молба, съдът е следвало да
приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за прехвърлянето на неговото
задължение. На следващо място се излага, че разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК е
предвидила надежден механизъм, компенсиращ личното участие на ответника в
процеса, посредством института на особения представител, който по аргумент за
обратното на чл. 29, ал. 5 от ГПК може да извършва широк кръг от процесуални
действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл.
34, ал. 3 от ГПК, от което следва, че същият е надлежен адресат на всички уведомления
на ищеца с исковата молба, включително такива за извършена цесия. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното решение като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да
уважи предявения иск. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата
страна Р.П.П. /ответник по иска/ е депозирал отговор на въззивната жалба, чрез
назначения му от съда особен представител адв. Т.З., в който оспорва жалбата като
неоснователна. В тази връзка се излага, че правилно е било констарино от
първоинстанционния съд, че ищецът е избрал да връчи уведомление на ответника за
извършената цесия чрез пощенска пратка, в който случай условията за доставянето
на пощенските пратки се определят с Общи правила, изготвени от Комисията за
регулиране на съобщенията (чл. 6, ал. 4 от Закона за пощенските услуги). Поддържа
се, че от ищеца в първоинстанционното производство не са ангажирани никакви
доказателства, от които да е видно на кое лице и в какво качество му е било връчено
приложеното уведомление, съгласно изискванията на чл. 5 от Общите условия. Излагат
се съображения, че в настоящия случай, към исковата молба не е приложено
нотариално заверено пълномощно, за да се приеме, че старият кредитор е
упълномощил изрично новия кредитор с правото да изпраща писмени уведомления до
длъжника. Излагат се съображения, че правилно е било установено от СРС, че
исковата молба не е била връчена на ответника Р.П., а на особен представител,
който е назначен единствено за извършване на процесуални действия по съдебното
производство, но не е и да по получава уведомления от името на ответника. В
тази връзка се излага, че не може да се осъществи връчване на уведомления до
ответници за прехвърляне на вземания в хода на производството с материалния
ефект по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, като част от приложенията към исковата молба,
когато са получени от особени представители и предаването им не може да се
приравни на нотифициране на длъжниците предвид особения характер на
представителството на назначен от съда по чл. 47, ал. 6 от ГПК процесуален
представител и обема на неговите правомощия. Навеждат се доводи, че крайният
извод за неоснователност на исковата претенция е правилен и на други основания.
В тази връзка се сочи, че от представите към исковата молба доказателства не се
установява по никакъв начен, че в предмета на цесията е включено именно
процесното вземане. На следващо място се излага, че
представеният от ищеца договор за паричен заем е недействителен поради
неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК като се излагат подробни съображения за това. В тази връзка се сочи, че кредитното
правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22, във
вр. с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи
присъщите правни последици. Излагат се съображения, че поради това, че договорът
за кредит е недействителен, то дори и да бъде установева неплатена главница по
него, с оглед характера на исковете по чл. 422. вр. с чл. 415 ГПК, съдът не
може да уважи исковите претенциите, тъй като същите следва да са идентични по
основание, размер и период с претенциите в заповедното производство. На
следващо място се излага, че договорът за паричен заем е нищожен като
противоречащ на добрите нрави. Поддържа се, че клаузите на договора,
обективирани в чл. 2, т. 6, т. 7, т. 8 от договора накърняват договорното
равноправие между страните, противоречат на добрите нрави и са в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явяват нищожни,
поради което следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните и
такова задължение не е възникнало за ответника. Излагат се съображения за недействителност и на клаузите по
чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора за паричен заем, касаещи клаузите за неустойка.
Поради изложеното, се моли решението като правилно и законосъобразно да бъде
потвърдено, а подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът Р.П.П. дължи на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД
сумата от 3226,58 лева - незаплатена главница по Договор за паричен заем от
05.12.2016 г., сключен между „И.А.М.“ АД и ответника, 311,25 лева - договорна
лихва за периода от 27.02.2017г. до 11.09.2017 г., 2208,78 лева -
представляваща неустойка за периода от 16.01.2017 г. до 11.09.2017 г., 89,15
лева - обезщетение за забава за периода от 15.11.2017 г. до 27.02.2018 г.,
ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението
в съда до окончателното изплащане, за които е била издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1330б/2018г. по описа на СРС, 24 с-в.
Ответникът
Р.П.П., чрез назначения му от съда особен представител адв. Т.З. е депозирал
отговор на исковата молба, в който оспорва предявените искове по основание и
размер по подробно изложени съображения за това. Направено е и възражение за
недействителност на клаузите по чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Договора, поради което
се моли съда да отхвърли предявените претенции.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят приетата от
първостепенния съд фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира
за необходимо да я преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на
основание чл. 272 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението е и правилно, като въззивният съд споделя
напълно изложеното в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалбата следва
да се добави следното:
В настоящия случай, съдът приема за
безспорно установено обстоятелство, че между „И.А.М.“ АД, като заемодател и Р.П.П.,
като заемател е сключен договор за паричен заем № 2697180/05.12.2016 г., по
силата на който заемодателят се е задължил да предостави на заемателя сумата от
3500 лв., която е получена от ответника и която същият се е задължил съгласно
условията на договора.
Установява се също така по делото,
че с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на
16.11.2010 г. между „И.А.М.“ АД, гр.София, като продавач и „А.з.с.н.в.“***,
като купувач, от препис-извлечение от Приложение № 1/01.01.2017 г. към договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между„ И.А.М.“ АД, гр.
София и „А.з.с.н.в.“*** от 16.11.2010 г. и от потвърждение за сключена цесия на
основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от „И.А.М.“ АД, гр.София, че вземането на „И.А.М.“
АД, гр. София към заемателя Р.П.П.,по договор за паричен заем, сключен на 05.12.2016
г. е прехвърлено на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
По делото е представен препис-извлечение от Приложение № 1/01.10.2017г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между
„И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД от 16.11.2010г., видно от което договорът за
заем № 2697180 фигурира на отделен ред № 54 в същото.
Следователно,
активната легитимация на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД се извлича от твърдяното му
качество на цесионер, което е възникнало в резултат на прехвърляне на вземането
на „И.А.М.“ АД срещу длъжника Р.П.П. с Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. и Приложение № 1 към него от 01.10.2017 г.
Прехвърлянето
на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на едно вземане /цедент/ го
прехвърля на трето лице /цесионер/. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може
прехвърлянето на едно вземане да бъде противопоставено на длъжника по същото са
необходими две условия - договор за прехвърляне на вземането и съобщаване за
прехвърлянето от първоначалния кредитор (цедента) на длъжника. Длъжникът по
вземането не е страна по договора. Тъй като цесията засяга интересите освен на
страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник се налага извършването
на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и
4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента –
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора,
съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник,
правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на
вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението
бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Непротиворечива
е съдебната практика, че съгласно разпоредбата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е
съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за
действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено от
цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от който цесионерът е
материалноправно легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл.
99 ал. 4 ЗЗД е момента, от който цесията поражда действие спрямо длъжника -
датата на уведомлението до длъжника, извършено от цедента. Ако към исковата молба по иск на
цесионера срещу длъжника е приложено уведомление на цедента до длъжника за
извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на
препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно
чл. 99, ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от
съда, като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на
иска на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. /в този см. Решение № 123/24.06.2009г.
по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. №
5759/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014
г. на ВКС, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/.
Спорът
пред настоящата инстанция, определен от наведените с въззивната жалба
оплаквания е концентриран върху това дали цесията е породила действие по
отношение на ответника - длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и
за него ефект.
В
процесния случай по делото е представено пълномощно, по силата на което цедента
е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.
99, ал. 3 ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на
договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От друга
страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на
уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за
надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във
висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника
следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на
цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а
и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника,
представлява друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е
постановената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК практика, обективирана в решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на II т.о., решение № 78/09.07.2014 г.
по т. д. № 2352/2013 г. на II т.о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на I т.о.
В
настоящия случай, ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД е изпратил уведомление до ответника,
видно от приложеното копие, което е получено от лицето В.П.В случай, че
кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка, то
съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги условията
за доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила, приети с
решение № 581/27.10.10 г. от Комисията за регулиране на съобщенията.
Удостоверителна сила за получаване на съобщението има осъщественото връчване в
случаите на препоръчана пощенска пратка, която е доставена на адреса на
получателя срещу подпис (чл. 5, ал. 1 от Общите правила) или на пълнолетен член
на домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за
самоличност (чл. 5, ал. 2 от Общите правила), което отбелязване в настоящия случай
не е направено. В случай, че в договора са предвидени конкретни способи за
връчване на кореспонденция между страните, редовността на връчването на
уведомлението се преценява според клаузите на договора. При тълкуването на
договора по правилата на чл. 20 ЗЗД би следвало да се съобрази, че конкретната
уговорка относно връчване на кореспонденция цели ефективно упражняване на
правата на страната, която изпраща съобщение, като препятства евентуално
недобросъвестно поведение на получаващата страна. Същевременно изпращането на
съобщение, не следва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я
в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в
състояние да получи изявлението на своя съдоговорител. При уговорка в договора
кредиторът да може да извърши уведомлението с препоръчана пощенска пратка,
следва връчването да е удостоверено по реда на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 на Общите
правила, приети на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските съобщения.
Удостоверителното изявление на пощенския оператор за връчване на пратка, която
е доставена на адреса на получателя срещу подпис (чл. 5, ал. 1 от Общите
правила) или на пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещ на
адреса, срещу подпис и документ за самоличност с отбелязване, което както вече
бе посочено от настоящия състав в случая не е било направено, не презумира
недобросъвестното поведение на получателя (например укриване или отказ за
получаване или узнаване на съдържанието на съобщението), тъй като последният не
е страна по договора между подателя и пощенския оператор. Допустимо е в
договора страните да са предвидили, че изявлението на едната от страните ще се
счита за достигнало до другата страна без фактически същото да е получено.
Такава клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като
получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на
правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или
фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена
дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението
(на адрес или на адресат) се приравнява на фактическото му получаване.
В
хипотезите на уговорен между страните начин за размяна на кореспонденция,
положените от кредитора усилия по откриване на длъжника за връчване на
документа, съдържащ волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост на
вземането, ще подлежат на преценка при оспорване на фактите и обстоятелствата,
посочени в договора, които са от значение за редовното уведомяване на длъжника
за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането и съответно за момента на
нейното настъпване.
Във връзка с изложеното и вземайки предвид клаузите на договора за заем, съдът констатира, че нарочна фингираща клауза в договора не е предвидена. В клаузите на договора липсва изрично приравняване на опита за доставяне на фактическото му получаване, поради което съобщение, изпратено на адрес, който не е променен, като не е удостоверено доставянето му на длъжника или на пълнолетен член от семейството му с отбелязване на посочения факт, не се счита за получено, поради което и не следва да се приеме, че по делото не са налице данни това уведомление да е получено. По тези съображения, съдът не може да приеме, че кредитора, респ. надлежно упълномощения от него цесионер е положил всички възможни усилия да връчи на длъжника уведомителното писмо относно сключения договор за цесия на вземанията по договора за потребителски кредит от 13.09.2016г. и че длъжника е уведомен за прехвърлянето с последиците, визирани в разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Действително, както вече бе изложено, съдебната
практика приема, че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника
и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В
настоящия случай по делото се установи, че връчване на длъжника, респ. на негов
пълномощник няма. В производството пред двете съдебни инстанции, ответникът не
е бил намерен на адреса и е призован чрез фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Процесуалното му представителство по делото е осъществявано от назначен от съда
особен представител по чл. 47, ал.6 от ГПК, който упражнява обаче само
процесуалните права на страната. По делото се установи, че уведомлението за
извършената цесия е получено като приложение към исковата молба от особения
представител на ищеца – адв. Т.З., назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Особеният
представител не е пълномощник на страната и той е извън материалното
правоотношение между представляваното от него лице и кредитора. Той не е
упълномощен да извършва каквито и да е действия свързан с предмета на делото,
нито касаещи материалното правоотношение. Осъществяваното от него
представителство включва само съдопроизводствените действия. Поради това, въззивната инстанция
споделя напълно извода на районния съд, че връчването на уведомлението за
цесията със съдебните книжа на особения представител на длъжника – ответник, не
поражда материалноправната последица, визирана в разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Цесията и
нейното надлежно уведомяване има материалноправно действие и то не може да се
породи с връчването на особения представител, който няма представителна власт в
материалното правоотношение на страните. С оглед изпълнение на задължението съвсем не е
ирелевантно на кой ще се връчи уведомлението. Особеният представител не може да
заяви и материалноправни възражения, тъй като е извън това отношение и не е
упълномощен от длъжника, поради което той не може да направи възражение за
евентуално плащане на дълга /целия или част/ на стария кредитор от името на
длъжника, респ. да докаже такова.
Във
връзка с изложените правни изводи, настоящият съдебен състав намира, че в
случая връчването на уведомлението за цесията, като приложение към исковата
молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане на
ответника, чрез назначения му от съда особен представител по делото, не
съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането да е породило действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В тази връзка, въззивният съд приема, че в
процесния случай ответникът по делото не е надлежно уведомен за извършената
цесия, тъй като съобщението за това е достигнало до знанието единствено на
неговия особен представител адв. З., като аргументите за това се извличат от
особената фигура на особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. В съдебно производство, в което на ответника - длъжник е назначен особен
представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, длъжникът не се представлява от
надлежно упълномощен от него адвокат - пълномощник, който би могъл да доведе до
знанието на ответника всички относими към спорното право факти, включително
знанието за извършената цесия. Връчването на уведомлението за цесия на особен
представител на ответника по делото не би могло да се приравни, нито на
връчване на ответника /поради невъзможност за извършване на фактически действия
от страна на особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за
цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези
фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната
власт на особения представител спрямо ответника по делото, произтича от акт на
съда, с който е назначен същия, като приложение намират правилата на
разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК, която се свързва с общото правило на чл.
29, ал. 3 ГПК - /в този см. и мотивите на т. 6 на ТР № 6 от 06.11.20013г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС/, която представителна власт е ограничена,
арг. чл. 29, ал. 5 от ГПК, което води до извода, че особеният представител на
ответника по делото не притежава пасивна представителна власт да приема
волеизявления свързани с промяна в материалното правоотношение.
По
изложените съображения и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай
цесията на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД не е породила своето действие спрямо
длъжника, въззивният съд намира, че ищецът не е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника. С оглед на което, предявените
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.чл. 99 от ЗЗД и чл. 240 ЗЗД
и чл. 86 и чл. 92 ЗЗД се явяват неоснователни и недоказани и като такива
правилно са били отхвърлени от първоинстанционният съд.
Поради
съвпадане на изводите на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
Въззиваемата
страна е защитавана от особен представител,съдът е определил сумата 600 лв.за
хонорар,която следва да бъде заплатена на адвокат Т.В.З.от САК,гр.София,бул******* Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20275128 от 14.12.2020
г., постановено по гр. д. № 73307/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 24 състав.
ОСЪЖДА„А.З.С.Н.В.“ ЕАД, с ЕИК*********,
със седалище и адрес на управление ***,Люлин", ж. к. *********, бул. „*********офис
- сграда *******офис 4, да заплати адвокат Т.В.З.от САК,гр.София,бул*******,особен
представител на Р. Пл. П. сумата 600
лв.за хонорар във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.