Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Ихтиман, 28.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – Ихтиман, пети състав, в
открито съдебно заседание на 07.11.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИМИТЪР ЦОНЧЕВ
при секретаря Надя Борисова разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 62/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по повод исковата молба на
„М...“ ЕАД против К.Г.Д. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 286, ал. 1 ТЗ за установяване
съществуването на вземания – сумата
от 158.14 лв., представляващи
насрещната престация за предоставени на ответника мобилни услуги чрез включване
в обществената клетъчна далекосъобщителна мобилна мрежа, поддържана от ищеца, за
което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 913/2017 г. по
описа на РС – Ихтиман.
Ищецът твърди, че с
ответника е сключил договор № ..., по сила-та на който потребителят е ползвал
услуги от мобилната мрежа за периода ...2014 г. – 08.01.2015 г., за които “М...”
ЕАД е издал следните фактури: № .../13.08.2014 г. за сумата от 56.40 лв., № .../12.09.2014
г. за сумата от 40.84 лв. и № .../18.01.2015 г. за сумата от 33 лв.
Поддържа, че сумите по тези
фактури не са заплатени от ответника до подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, поради което иска да бъде признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 158.14 лв., насрещна
престация за предоставените мобилни услуги.
Претендира заплащане на
разноски.
Ответникът, чрез особения си
представител, оспорва исковете при подробно изложени съображения. Претендира
разноски
След съвкупна преценка на доводите на
страните, на събраните по делото доказателства и на разпоредбите на закона,
Районен съд – Ихтиман, намира за установено следното:
Предявени са искове по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 8 и 9 ЗЗД вр. чл. 286, ал. 1 ТЗ.
По иска по чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 8 и 9 ЗЗД вр. чл. 286, ал. 1 ТЗ в тежест на ищеца е да установи възникването на
облигационно отношение между него и ответника – договорно отношение за доставка
на далекосъобщителни услуги, че е изпълнил задълженията си по договора, както и
че стойността на потребените от ответника услуги възлиза на спорната сума.
В тежест на ответника и при
доказване на горните факти е да докаже положителния факт на плащането.
От приложения договор
(л.38-41), сключен между страните в настоящото производство и Приложение № 1, се
установява, че ищецът е поел задължение да предоставя на К.Г.Д. услугата
„Домашен телефон 2“, предоставяна от ищеца, срещу насрещната престация –
парично възнаграждение съгласно тарифите на оператора, посочени в ценоразписа,
изготвен от него. Mесечната абонаментна такса за избраната услуга е в
размер на 9.90 лв. и съгласно чл. 22.2. от Общите условия се предплаща
ежемесечно от абоната.
От изброените доказателства
съдът намира, че се установява, че между страните е налице валидно облигационно
правоотношение. По своята правна природа процесния договор представлява
ненаименован, консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен договор, по
силата на който в момента на сключването му и за двете страни по него са
възникнали субективни права и правни задължения.
Правното действие на сключения
ненаименован договор попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от
него договорно правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец
и е свързано с упражняването от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този
договор е от вида на субективните (относителните) търговски сделки.
Договорът е сключен при
предварително установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са
задължителни за потребителя, тъй като писмено ги е приел – чл. 3.1 от процесния
договор.
Съгласно принципа на
свободното договаряне и автономията на волите, уредени в разпоредбите на чл. 8
и 9 ЗЗД, между “М...” ЕАД и ответника е възникнало действително материално
договорно правоотношение. Ищецът се е задължил да предоставя на ответника
мобилните услуги, посочени в т. ІІІ от Общите условия, срещу изпълнение на
насрещната престация от страна на потребителя – заплащане на уговореното
възнаграждение, което съгласно клаузата на чл. 3.2 от процесния договор се
формира по тарифите на оператора, посочени в Приложение № 1.
Ищецът е представил дубликати
на две данъчни фактури, две приложения към тях, издадени от него, както и
ненаименован и неподписан документ, в които са обективирани претендираните
вземания за проведени разговори и месечни абонаментни такси за използване на
клетъчната обществена мрежа на “М...” ЕАД за периода ...2014 г. – 08.08.2014
г., 09.08.2014 г. – 08.09.2014 г. и
начислена неустойка с дата на плащане 18.01.2015 г. Във фактурите е посочено,
че ответникът дължи плащане за месечна абонаментна такса в размер на 9.90 лв. с
ДДС, както и разговори в размер на 77.44 лв. с ДДС.
Както беше посочено съгласно
чл. 22.2. от Общите условия месечната абонаментна такса се предплаща ежемесечно
от абоната. Същевременно контрахентите са се съгласили самата изискуемост на
това парично задължение да настъпи след изтичането на 15-дневен срок от
издаването на фактура от оператора – чл. 26.5. С оглед на това по силата на
сключения между страните договор и чл. 22.2 от ОУ настоящият състав намира, че
сумата от 19.80 лв., представляваща месечна такса за абонаментна услуга за
периода ...2014 г. – 08.09.2014 г., обективирана във Фактури № .../13.08.2014 г. и № .../12.09.2014
г., е дължима от
ответника и искът в тази част е основателен.
Обстоятелството, че
приложеният договор е без номер и дата и е индивидуализиран без номер и дата в
Приложение № 1 и 3 не опорочава изводът за наличие на облигационно отношение,
противно на твърденията на особения представител на ответника, тъй като
изброените документи носят името и подписа на ответника, като не буди съмнение
какви задължения е поел по договора.
За пълнота следва да се отбележи, че не могат да бъдат
споделени и оплакванията на процесуалния представител на ищцовото дружество, че
тъй като ответникът не е подал в срок отговор на исковата молба, е лишен от
възможност да оспори наличието на облигационно правоотношение, както и
доказателствената стойност на представените документи, поради настъпила
преклузия. Подобна теза не държи сметка за наличието на поетапна преклузия в гражданския
процес. Съгласно чл. 133 ГПК, когато в едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на
представен документ (чл. 193 ГПК), не предяви насрещен иск (чл. 211, ал. 1 ГПК), инцидентен установителен иск (чл. 212 ГПК) и не привлече помагач (чл. 219 ГПК), като предяви срещу него обратен иск, той губи възможността си да направи
това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени
обстоятелства. В случая направеното оспорване на дължимостта на вземанията,
обектвирани в процесните фактури, не представлява оспорване на истинността на
документа, а на неговото съдържание. Доколкото се касае за частни
свидетелстващи документи, те не се ползват с материална доказателствена сила,
следователно при оспорване на съдържанието им, както е в случая, не следва да
се открива производство по чл. 193 ГПК, а навеждане на възражение по отношение
на достоверността на съдържанието им е допустима във всеки един момент от
процеса.
По отношение на останалите претендирани вземания до пълния
претендиран размер от 158.14 лв. съдът намира иска за неоснователен.
Приложените дубликати на фактури съдът не представляват доказателство за
удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като представляват
частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 144 ГПК вр. във вр. с чл. 112 ЗДДС, обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават
само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат
удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател. Тези
частни свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена сила, в случай
че бяха подписана от двете страни, тъй като биха обективирали извънсъдебно
признание от страна на потребителя, че е получил от оператора услугите на стойност,
посочени във фактурите. Поради тези правни съображения съдът не приема за
установени обстоятелствата, удостоверени в цитираните частни свидетелстващи
документи.
Трябва да се отбележи, че страните
са уговорили в чл. 37.а от Общите условия, че задължението за плащане на
уговореното възнаграждение възниква след предоставяне на процесните мобилни
услуги от оператора, като потребителят се е задължил да заплаща авансово
единствено месечната (абонаментна) такса, осигуряваща достъп до услугите, за
предоставянето на които е сключен договора между оператора и потребителя. Съгласно
уговорките на страните, възнаграждението за останалите услуги се дължи след
предоставянето им, т.е. след като потребителят ги е потребил. Следователно,
операторът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение,
преди потребителят да е получил мобилните услуги. Обстоятелството, че
операторът е изпълнил точно своите договорни задължения (арг. чл. 63 ЗЗД)
подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по правилата, предписани в
правната норма, регламентирана в чл. 127, ал. 1 ГПК. Само установените в
процеса на доказване по несъмнен начин правнорелевантни обстоятелства в
гражданския процес се считат за осъществени в обективната действителност. В случая
доказателства за предоставяне на процесните услуги не са ангажирани.
Представените фактури като частни свидетелстващи документи, обективиращи
изгодни за техния издател обстоятелства, не се ползват с доказателствена сила и
чрез тях не могат да се установят твърдените от ищеца обстоятелства.
Ищецът не установи, че тези
фактури като първични счетоводни документи са осчетоводени в дружеството и по
отношение на тях счетоводните записвания са водени редовно, тъй като съгласно с
чл. 146 ГПК вписванията в счетоводните книги могат да служат като доказателство
и на лицата или организациите, които са ги водили. Законодателят с тази
разпоредба е предвидил едно изключение от общото правило, че частните
свидетелстващи документи се ползват с доказателствена сила, само ако
обективират неблагоприятни за него-вия издател обстоятелства. Но лицето, което
би се позовало на тези счетоводни записвания, трябва да установи по правилата
на чл. 127, ал. 1 ГПК, че те са водени редовно, тъй като тези записвания не са
първични доказателства, а вторични такива и тяхната доказателствена сила се
основава на предпоставката, че са били извършени въз основа на други писмени
доказателства, които могат да се противопоставят на страната, до която се
отнасят. Съгласно с чл. 6, ал. 1, т. 3 ЗСч основание за счетоводни записвания
са надлежно оформени стопански операции от първични и/или вторични счетоводни
документи. Такива могат да бъдат приходните и разходните ордери, данъчни и
опростени фактури, разписки, актове и други документи, изхождащи от страната,
задължена по тях, които по характера си могат да се противопоставят на същата
страна. Счетоводни записвания, които не са основани на такива документи, не
могат да имат доказателствена сила по спорове между страната, извършила такива
записвания, и задължената страна със същите записвания. Наистина, съгласно чл.
7, ал. 1 ЗСч не се изисква първичният счетоводен документ да е подписан от
получателя на стоката или услугата, но тази правна норма урежда само
изискванията за редовност на счетоводните документи за данъчни цели. В този
смисъл за определяне на данъчната основа е от значение обективираната от
издателя на счетоводния документ цена на доставката (стока или услуга), което
като неизгодно за него обстоятелство представлява признание. Но понеже в доказателственото
гражданско право редовността на счетоводните записвания е предпоставка за
доказателствената сила на същите, трябва да се приеме, че страната, която се
позовава на такива счетоводни записвания, е длъжна да докаже, че счетоводните
записвания са редовни по смисъла на чл. 146 ГПК, т. е. че се основават на
документи, обективиращи обстоятелства, които могат да се противопоставят на
противната страна. В този смисъл са и мотивите към Решение № 413 от 16.08.2005
г. на ВКС по т. д. № 964/2004 г., ТК.
Не би могло да се поддържа, че
ищецът е длъжен да установи редовността на счетоводните записвания само ако
това обстоятелство се оспори от ответника. Напротив, на общо основание тези
факти подлежат на пълно и главно доказване от тази страна, която твърди, че са
настъпили изгодни за нея обстоятелства, удостоверени в изходящите от него
първични счетоводни документи. В тежест на последната е да докаже редовността
на счетоводните записвания, защото самите записвания не носят подписа на
ответната страна. Едва след като се установи, че счетоводните записвания се
основават на документи, които носят подписа на страната, на която се
противопоставят, или пък на официални и други документи, които я задължават, в
такъв случай вече в тежест на ответника е да докаже оспорването на тези
документи.
В принципен план обстоятелството
дори ответникът да не е оспорил представените от ищеца доказателства, това не
би могло да се приеме за признание чрез конклудентни действия на твърдените от
ищцовото дружество факти. От една страна, по правилата за разпределяне на
доказателствената тежест по чл. 127, ал. 1 ГПК ответникът по процесиня иск може
да приеме пасивно поведение, тъй като процесуалното задължение за установява - не
осъществяването на твърдените обстоятелства – получаването на мобилни услуги за
процесния период, носи ищецът. От друга страна, за да отблъсне претенцията на
ищеца, може да проведе само обратно и непълно доказване, като разколебае
доказателствената сила на представените от оператора годни в гражданския процес
доказателства.
Тъй като представените частни
свидетелстващи документи, изхождащи от ищеца и обективиращи изгодни за него
обстоятелства, не представляват доказателства за настъпване на твърдените в
исковата молба факти, настоящата съдебна инстанция приема, че главният иск е
недоказан за разликата от 19.80 лв. до пълния претендиран размер от 158.14 лв. Други доказателства, които
установяват предоставянето на конкретната услуга – т.е. че ответникът е провел
телефонни разговори на претендираната стойност, не са ангажирани.
Поради изложените правни
съображения предявеният иск за заплащане на възнаграждение за ползваните от
ответника мобилни услуги следва да бъде отхвърлен като недоказан за разликата
от 19.80 лв. до пълния претендиран размер от 158.14 лв., тъй като не се доказва, че услугата е предоставена
на ответника – т.е. че последният е провел процесните телефонни разговори.
По отношение на вземането за
неустойка.
Съдът счита клаузата от договора, касаеща заплащането на неустойка
за нищожна. Неустойката за предсрочно прекратяване на договор следва да бъде
квалифицирана като неравноправна клауза, с оглед наличието на предпоставките,
визирани в разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Абонатът притежава качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а чл. 143 ЗЗП дава легално
определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребител
и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Предпоставките за определяне на една
клауза за неравноправна са следните: клаузата да не е индивидуално определена,
а да е предварително изготвена от търговеца, като потребителят няма възможност
да влияе върху съдържанието ѝ; същата да не отговаря на изискванията за
добросъвестност - честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския
оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, респ. съвкупност от
правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите,
обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави; уговорката да води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя - съществено несъответствие в насрещните престации на
страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност. Процесният договор е
сключен при предварително определени условия от едната страна по
правоотношението – доставчикът на мобилни услуги. Видно е от самия договор и
приложенията към него, че същите са бланкови и не са били предмет на
предварително договаряне между страните, респ. ответникът не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, като не се установява клаузата за неустойка да
е била индивидуално договорена, а и липсват такива твърдения и доказателства от
ищцовата страна. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в ал. 2 от
същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която
е транспонирана с § 1 За, т. 9 от ДР на ЗЗП.
В случая с оглед начина на попълване на договора и
обстоятелството, че полетата се попълват от представител на мобилния оператор,
се налага извода, че ответникът не е имала възможност да изрази воля и съгласие
по отношение на клаузата за неустойка. Следва също така да се отбележи, че
неустойка в размер на оставащите месечни абонаментни такси до края на срока на
договора, договаряна от доставчиците на услуги, се приема за нарушение по чл.
68г, ал. 1 от ЗЗП от КЗП и за нелоялна търговска практика /вж. Решение №
7586/04.12.2013 г. на АдмС - София-град по адм. д. № 6627/2013 г./. С оглед
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че в случая не е налице индивидуално
договаряне на разпоредбите от договора, касаещи отговорността на страните и
дължимата неустойка. Следва да се отбележи, че клаузите за неустойката не
уреждат каквито и да било правила за изчисляване на същата с оглед размера на
неизпълненото задължение от потребителя /, а във всеки случай на неизпълнено
задължение, потребителят дължи заплащане на неустойка в размер на оставащите
месечни абонаментни такси до края на срока на договора - в случая 19 бр., което
създава значително несъответствие в правата и задълженията на страните по
договора. Освен това неустойка в случай на неизпълнение на задълженията на
оператора не е предвидена, което също сочи на неравнопоставеност на
договарящите страни.
На следващо място прави впечатление, че неустоечна отговорност е предвидена
в чл. 9.3.1 от Приложение № 1 към договора, което обаче няма характер на
договор а определя цените на предоставяните услуги.
Дори да се приеме, че клаузата за начисляване на неустойка не е
нищожна и обвърза ответника, вземането е недължимо, тъй като искът в тази част
е недоказан. Всички аргументи, изложени за доказателствената стойност на
фактурата са относими и към вземането за неустойка. В допълнение следва да се
изложи, че не са ангажирани никакви доказателства ищецът да е упражнил правото
си да прекрати едностранно процесния договор. В случая липсват данни относно
периода, в който ответникът реално е ползвал мобилни услуги, фактурите, които
са издадени за съответния период преди прекратяване на договора, какви са
начислените и неплатени в уговорените срокове суми по тях. Предвид твърденията
на ищеца, очертаващи предметните предели на иска, претендираната неустойка е
дължима в хипотезата на предсрочно прекратяване на договора поради
неизпълнението от страна на абоната-ответника на поетото с договора задължение
за плащане в уговорения 15-дневен срок на сумите за потребени услуги, съгласно
издадени фактури, но за такова прекратяване, както съдът посочи по-горе, по делото не са ангажирани
доказателства. Въпреки клаузата, че то настъпва без да е необходимо изрично
волеизявление на ищеца, за целите на процеса е необходимо да бъде доказано, че
същият е упражнил правото си на прекратяване на договора.
Следва още да се отбележи, че представения на л. 53 частен
документ няма характер на фактура. В чл. 114, ал. 1 ЗДДС е установено
изискуемото съдържание на фактурите. В случая документът е неподписан от
издателя, не е посочен автор, не е именуван фактура, а сметка и посоченият
дестразряден номер е на конкретната сметка, а не на фактурата, следователно не
може да се определи като фактура по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗДДС. Доколкото
не е посочен издателят и името на документа не може да се определи и като
счетоводен документ по смисъла на чл. 6, ал. 1 и ал. 3 от Закона за
счетоводството. Предвид констатираните пасиви на документа, непосочването във
връзка с кой договор се дължи сумата, същият прекратен ли е, кога и на какво
основание, т.е. в случая липсва ясно посочено основание за плащане на вземането
за неустойка, както и колко на брой са абонаментните такси и от кой момент са
начислени като дължими и при и липсата на доказателства, че ищецът е упражнил
правото си на едностранно прекратяване на договора, искът в тази част е
недоказан.
По разноските:
Предвид изхода на производството на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от
иска, като при изчисляване на дължимата сума следва да се вземе предвид, че
ответникът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК и по отношение
на иска за сумата
от 27.90 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата по чл. 86 ЗЗД, който е оттеглен.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца сумата от – 3.74 лв. (1.05 лв. разноски в заповедното
производство и 2.69 лв. в първоинстанционното производство).
Претенцията на ответника за присъждане на разноски е допустима, но
неоснователна, тъй като не се доказва да е направил такива. Сумата от 300 лв. –
депозит за особен представител, е внесена от ищеца.
Водим от горното и на основание чл. 235 ГПК, Районен съд - Ихтиман
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по
предявения от „М...“ ЕАД, ЕИК ... против К.Г.Д., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, че в полза на
ищеца съществува вземане срещу ответника в размер на 19.80 лв., цена за предоставени на
ответника мобилни услуги, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 636/09.08.2017 г.
по ч.гр.д. № 913/2017 г. по описа на РС – Ихтиман, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска до пълния претендиран
размер от 158.14 лв.
ОСЪЖДА К.Г.Д., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „М...“ ЕАД, ЕИК ..., сумата от 1.05 лв. разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА К.Г.Д., ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „М...“ ЕАД, ЕИК ... сумата от 2.69 лв. разноски в първоинстанционното производство.
На особения представител –
адв. Т.Ш., да се изплати възнаграждение в размер на 300 лв. от внесения депозит
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Препис от решението
да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: