Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/07.10.2020
г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VIII състав, в открито съдебно
заседание, проведено на десети септември две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при
участието на секретаря Величка Велчева,
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 1271 по описа на съда за 2019 г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
предявен от С.Й.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, чрез процесуалния му представител – адв.
Е.С., срещу К.Д.К., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 14400 лв., представляваща част от непогасена
главница в общ размер от 19400 лв. по Договор за заем от 01.09.2015 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 29.01.2019 г. до окончателното й изплащане.
Твърди се в исковата молба и в уточняващите
молби към нея, че между страните е сключен договор за заем от 01.09.2015 г., по
силата на който ищецът предоставил на ответника в деня на подписване на
договора сумата 36400 лв. Ответникът се задължил да върне заетата сума,
съгласно чл. 2 от договора, както следва: до 31.12.2015 г. – 10000 лв.; до
31.08.2016 г. – 10000 лв. и до 31.12.2016 г. – 16400 лв. За обезпечаване на
задължението ответникът издал запис на заповед от 01.09.2015 г. за сумата 36400
лв. До подаване на исковата молба, ответникът превел като ЕТ „Епъл – К.К.“ по лична банкова
сметка ***: на 26.12.2016 г. – 2000 лв.; на 14.11.2016 г. – 10000 лв. и на
10.08.2017 г. – 5000лв. Незаплатена остава сумата 19400 лв. За сумата 5000 лв.
ищецът разполага с осъдително решение срещу ответника, постановено по гр. д. №
17552/2017 г. по описа на ВРС, 39 състав. Моли се за уважаване на предявения
иск и присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен
отговор на исковата молба от ответника, чрез процесуалния му представител – адв. Ал. Ч., с който оспорва предявеният иск по основание и
размер. Посочва, че ответникът е разбрал за договора за заем с получаването на
исковата молба по гр. д. № 17552/2017 г. по описа на ВРС. Поддържа, че
договорът за заем не може да се счита за доказателство за предаване на сумата,
тъй като не съдържа изрични клаузи в този смисъл и няма характер на разписка.
Ето защо счита, че няма договор за заем. Оспорва да е подписвал процесния договор. Излага, че към договора няма платежно
нареждане за сумата, няма и разписка. Оспорва истинността на подписа, положен
за К.К., в договора. Оспорва и съдържанието на
договора. Посочва, че договорът не е деклариран в НАП и С.Г. няма декларирани
доходи, които да му позволяват да дава заеми на търговци. Поддържа, че делото е
злоупотреба с право от страна на ищеца. Излага, че между ЕТ „Епъл – К.К.“ и ищеца е имало
договор за наем на земеделски земи, по който ЕТ е изплатил задължението си с
трите броя, представени с исковата молба, платежни нареждания.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответника К.
Кирилов, подаден и чрез адв. С. Б. и адв. М. Т., в който се поддържа, че е налице нередовност на
исковата молба, доколкото ищецът не е посочил коя от посочените в договора за
заем суми е останала неиздължена. Оспорва се предявеният иск и като
неоснователен. В тази връзка се възразява, че договорът за заем не е подписан
от ответника и записът на заповед не обезпечава договор за заем между страните.
Поддържа се, че между съдържанието на договора за заем и записа на заповед е
налице противоречие доколкото са уговорени различни срокове за плащане. Излага
се, че между страните са съществували и други правоотношения, по които са били
извършвани плащания по банкова сметка ***, като от служителка на ответника и от
ответника са преведени суми в общ размер от 20500 лв., от които 14000 лв. в
периода 07.08.2012 г. до 08.11.2013 г. при начална липса на основание. Твърди
се, че без основание по банковата сметка на ищеца е преведена сума в общ размер
от 17000 лв. с трите банкови превода, по договор за наем на земеделска земя,
която ищецът не е притежавал. Оспорва се посочената в договора за заем сума да
е била реално предадена на ответника. Поддържа се, че между страните са
съществували близки отношения, които са се влошили и претенцията на ищеца е
злоупотреба с право. Оспорва се ответникът да е изписал ръкописния текст в
договора за заем, както и се сочи, че не е полагал подпис под такъв документ.
Оспорва се и достоверността на датата на договора за заем. Твърди се, че
страница първа и втора на договора за заем не са от един и същи документ. Прави
се възражение за изтекла погасителна давност за вземането. В евентуалност се
прави възражение за прихващане със сумата 14000 лв., преведена по банковата
сметка на ищеца в периода 07.08.2012 г. – 08.11.2013 г. при твърдение сумата да
е преведена при начална липса на основание.
В
проведеното по делото на 10.09.2020 г. открито съдебно заседание ищецът се
явява лично и с процесуалния си представител – адв. С.
Поддържа становище за основателност на предявения иск и моли същият да бъде
уважен. В предоставения му от съда срок представя писмена защита.
Ответникът се представлява от процесуалните си
представители – адв. Ч. и адв.
Б., които поддържат становище за недопустимост на исковата претенция и молят
производството по делото да бъде прекратено. По същество оспорват предявения
иск и молят същият да бъде отхвърлен. Адв. Чокойски
представя писмена защита, макар и извън определения от съда срок.
Съдът,
след като взе предвид становищата на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД.
По допустимостта на производството:
Съдът намира предявеният иск за допустим, доколкото с определение №
1649/15.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1150/2020 г. по описа на ВОС , гр. о., е отменено определението на ВРС, VIII състав, от съдебно заседание на 14.05.2020 г. по гр. д. № 1271/2019 г., с
което е спряно производството по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
В мотивите си ВОС е посочил, че с влязлото в сила решение № 17552/2017 г. по
описа на ВРС е уважен частично предявеният иск за сумата 5000 лв. от общия
размер на задължението по договора за заем от 01.09.2015 г. от 19400 лв.
Изложено е, че по отношение на разликата от 14400 лв., предмет на настоящото
производство, съдът не се е произнесъл към настоящия момент. Съобразявайки тези
мотиви, съдът не приема възраженията на процесуалните представители на
ответника за недопустимост на иска, предвид произнасянето на Горнооряховския
съд в постановеното от него решение по гр. д. № 1940/2019 г. относно
възражението за прихващане и посочването в диспозитива
на решението, че е извършено прихващане със сума в размер на 19400 лв.,
съгласно влязлото в законна сила решение по гр. д. № 17552/2017 г. по описа на
ВРС /следва да се отбележи, че по отношение на това възражение за прихващане е
образувано производство за поправка на очевидна фактическа грешка/. И това е
така, доколкото съставът на Варненския окръжен съд е направил преценка на това
решение и е изложил мотиви, че е очевидно, че РС – Горна Оряховица е възприел
погрешно в какъв обем е признато вземането на С.Г. към К.К.
с влязлото в сила решение на ВРС по гр. д. № 17552/2017 г. С тези именно мотиви
и с това произнасяне на въззивната инстанция следва
да се съобрази съдът в настоящото производство.
По съществото на спора:
За основателността на предявения иск ищецът следва
да установи в процеса при условията на пълно и главно доказване предпоставките, довели до дължимост на претендираната сума, а именно: наличието на валидно
договорно правоотношение между него и ответника по договор за заем от 01.09.2015
г., по силата на който сумата 36400 лв. е предадена от ищеца на ответника и
същият се е задължил да върне сумата в претендирания
размер, както и настъпването на изискуемост на задължението.
Договорът за заем е реален договор, тоест
постигането на съгласие между страните не е достатъчно, за да се приеме, че е
налице валидно сключен договор. Освен това е необходимо и реалното предаване на
вещта, в случая на заемната сума, предмет на договора, за да се породи правното
му действие.
В настоящия случай процесният договор за заем от
01.09.2015 г. е поставен за разглеждане по воденото между страните гр. д. №
17552/2017 г. по описа на ВРС, ХХХIX състав, с решението по
което К.К. е осъден да заплати на С.Г. сумата 5000
лв., представляваща част от дължима главница в размер на 19400 лв. по договор
за заем от 01.09.2015 г. Това решение е обжалвано от страна на ответника, но е
потвърдено с влязло в сила решение по в. гр. д. № 1895/2018 г. по описа на ВОС,
гр. о.
В мотивите на т. 2
от ТР 3/22.04.2019 г.
по т. д. 3/2016 г.
ОСГТК на ВКС е разяснено, че след уважаване на частичен иск /какъвто е и настоящият случай/, се преклудират правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу
правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването
и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича
спорното право. На разглеждане подлежат само правопогасяващите
му възражения. В този смисъл, за ответника по настоящия спор е настъпила
процесуална преклузия и е недопустимо да бъде
разгледано направеното от него оспорване на истинността на процесния
договор за заем, както и направеното оспорване за наличието на възникнало
заемно правоотношение, респективно да бъдат събирани доказателства по така
направените оспорвания. По тези съображения, които съдът напълно споделя и в
настоящото си произнасяне, са оставени без уважение направените от ответника доказателствени искания, насочени към установяване
несъществуването на процесния договор за заем между
страните.
Именно наличието на коментираното по-горе влязло в сила решение по гр.д. №
17552/2017 г. е достатъчно основание съдът да заключи, че е доказано по
несъмнен начин /със сила на пресъдено нещо/ наличието на валидно договорно
правоотношение между тях по договор за заем от 01.09.2015 г., по силата на който
сумата 36400 лв. е предадена от ищеца на ответника и същият се е задължил да я върне в претендирания размер на вноски, последната от която е с
падеж 31.12.2016 г., тоест установено е и че вземането е изискуемо.
Отделно от това, преценявайки и конкретния договор за заем от 01.09.2015г.,
съдът приема, че в случая действително може да се направи обоснован извод, че
сумата 36400 лв. реално е предадена в деня на подписване на договора, в който
смисъл е и посочването в чл. 5 от договора за заем.
В този смисъл възраженията на ответната страна за недействителност на процесния договор за заем са неоснователни. Във вече
воденото между страните производство по гр. д. № 17552/2017 г. по описа на ВРС,
ХХХIX състав, е установено, че подписът върху документа е изпълнен от К.К.. Неоснователни са възраженията и относно съдържанието на
документа, доколкото в него има както печатен, така и ръкописен текст.
Свободата на договаряне предоставя на страните възможността да оформят
сключваните от тях договори както намерят за добре.
Следва да се отбележи, че в исковата си молба ищецът признава, че
ответникът му е възстановил сумата в общ размер от 17000 лв. по договора за
заем. Тези плащания действително са били предмет на разглеждане и от
Горнооряховския районен съд по воденото пред него гр. д. № 1940/2019 г., но за
целите на настоящото произнасяне е релевантно именно направеното признание за
връщане на част от сумата по предоставения заем. Това признание очертава и
размера на исковата претенция – остатъкът за връщане е сумата 19400 лв. /36400 лв. – 17000 лв. = 19400 лв./. От този остатък
предмет на разглеждане по гр. д. № 17552/2017 г. е бил частичният иск в размер
на 5000 лв. Тоест, към настоящия момент дължимата за връщане сума е в размер на
исковата претенция – 14400 лв.
От страна на ответника изобщо не бяха наведени твърдения да е върнал тази
сума в полза на ищеца, съответно не бе проведено и доказване в тази насока.
По изложените съображения съдът приема, че са налице всички необходими предпоставки
за основателността на така предявения иск.
В този смисъл съдът дължи произнасяне и по направените от ответната страна
възражения – за изтекла погасителна давност на вземането и за прихващане със
сумата 14000 лв.
По отношение на възражението за давност съдът приема същото за
неоснователно, доколкото в случая вземането, произтичащо от договор за заем, се
погасява с 5-годишна давност, съгласно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. Давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Отнесено към настоящия казус, това е датата 31.12.2016 г. – падежът на
последната уговорена в договора вноска за връщане на заетата сума. Исковата
молба е подадена в съда на 29.01.2019 г., тоест много преди изтичането на давностния срок.
По отношение на направеното в условията на
евентуалност възражение за прихващане съдът намира следното: В случая
ответникът иска прихващане със сумата 14000 лв., преведена по банковата сметка
на ищеца в периода 07.08.2012г. – 08.11.2013 г., при изложени от него твърдения,
че тази сума е преведена при начална липса на основание. Именно последното
обстоятелство обаче не бе установено в производството, а напротив – воденият от
самия ответник свидетел Мариета Иванова Колева, работила във фирмата на К.К. – ЕТ „Епъл К.-К.“ като пълномощник за времето от 2008 г. до 2016 г., в
показанията си, дадени в проведеното на 17.10.2019 г. открито съдебно
заседание, ясно заяви, че между страните е имало освен близки приятелски
отношения, и търговски /бизнес/ отношения – сключен наем на земеделска земя.
Свидетелката по нареждане на К.К. в периода 2012 г. –
2013 г. е нареждала суми в полза на С.Г.. Управителят на фирмата /ответникът К./
й е казвал, че му е давал пари на заем и трябва да ги внесе. Когато превеждала
пари на С.Г., в платежното като единствено основание пишела „превод“. Посочва,
че веднъж е превеждала сума, представляваща наем за земя. На свидетеля бе
предявен и договор за наем от 06.08.2013 г., приложен на л. 32 по гр. д. №
17552/2017 г. по описа на ВРС, сключен между страните, за който г-жа Колева
потвърди, че положеният на втора страница от договора подпис изхожда от нея. Знае,
че страните са имали взаимоотношения помежду си, че К. дава пари на Г. на заем,
защото са били приятели. Не знае дали са връщани тези заеми.
Тоест на практика твърдения на ответника бяха оборени от самия него, като
същият в производството проведе установяване на основанията за даване на тези
суми в полза на ищеца – договори за заем и за наем между страните.
Ето защо и направеното възражение за прихващане съдът приема за
неоснователно, доколкото по никакъв начин не може да се заключи, че тези суми,
преведени в
периода 07.08.2012 г.
– 08.11.2013 г., са дадени при начална липса на основание. Напротив, както посочи
свидетелката Колева, давани са по нареждане на управителя К. с основание „наем“
и/или „заем“, без конкретно в платежното нареждане да се посочва за какво
всъщност е плащането. Тези наемни и/или заемни правоотношения обаче изобщо не
са предмет на изследване в производството, съответно на направеното възражение
за прихващане, поради което е ирелевантно
обстоятелството дали даваните в заем суми са били връщани от ищеца.
По изложените съображения съдът приема, че предявеният иск е основателен и
следва да бъде уважен в цялост, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.01.2019г. до
окончателното й изплащане.
Предвид изхода на спора, разноски следва да бъдат присъдени в полза на
ищеца. Същият представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и претендира
присъждането на такива, както следва: държавна такса – 581.76 лв., адвокатско
възнаграждение – 1000 лв. – платено в брой по договор за правна защита и
съдействие от 28.01.2019 г., такса за издаване на обезпечителна заповед – 5 лв, както и разноски по изп. дело
№ 192/2019 г. по описа на ЧСИ Силвия Косева, с район на действие ОС – Велико
Търново, образувано по повод издадената по настоящото дело обезпечителна
заповед, в общ размер от 346.50 лв. /разноски ЧСИ – 88 лв., адвокатски хонорар
по изп. дело – 250 лв., такса издаване на
удостоверение – 8.50 лв. с вкл. банков превод/. От страна на процесуалния
представител на ответника – адв. Бъчварова е
направено възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, като
съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, броя на
проведените открити съдебни заседания, продължителността на разглеждането му в
първа инстанция, съответно – минималният дължим размер на възнаграждението,
изчислен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно сумата 962 лв.
/тоест претендираното възнаграждение е в рамките на
минималното дължимо такова/, както и платеното от самия ответник адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лв. /надвишаващо това на ищеца с ½
част/, приема така направеното възражение за неоснователно. По отношение на разноските по образуваното
изпълнително производство съдът приема, че не следва да присъжда същите по
настоящото дело, доколкото това са разноски по налагане на допуснатата обезпечителна мярка /а не разноски по обезпечителното
производство в хода на висящ исков процес/ и представляват извършени разноски по самото изпълнителното дело, които следва да се съберат чрез съдебния изпълнител /в този смисъл определение №
845/05.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 648/2011 г., I т. о., ТК, определение
№ 876/02.12.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 3490/2014 г., I т. о., ТК, определение №
336/21.07.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 874/2016 г., I т. о., ТК и др./. По изложените съображения съдът приема, че в полза на страната следва да бъдат присъдени разноски в общ
размер от 1586.76 лв. /за държавна
такса и такса за издаване на обезпечителна
заповед, както и за адвокатско възнаграждение/, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА К.Д.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на С.Й.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 14400
лв. /четиринадесет хиляди и
четиристотин лева/, представляваща
част от непогасена главница в общ размер от 19400 лв. по Договор за заем от 01.09.2015г.,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.01.2019
г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА К.Д.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на С.Й.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата
1586.76 лв. /хиляда
петстотин осемдесет и шест лева и седемдесет и шест стотинки/,
представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: