№ 5299
гр. София, 19.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Борисова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело №
20221100503385 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20058843 от 05.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 9680 по описа на
СРС за 2020 г., е осъден М. Д. Д. да заплати на С. Н. С., на основание чл.45 от ЗЗД,
вр.чл.52 от ЗЗД сумата от 3200 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки от счупване на носните кости със значително разместване
на костните фрагменти и разкъсно – контузна рана в областта на гърба на носната
пирамида, резултат от удар с глава в областта на носа, нанесен на ответника на
25.11.2018 г. около 04:00 часа в бар „Петък“, намиращ се в гр.София, ул.“*******,
ведно със законната лихва от датата на увреждане – 25.11.2018 г. до окончателното
погасяване, като искът е отхвърлен за сумата над 3200 лв. до пълния предявен размер
от 4000 лв. С решението М. Д. е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в
размер на 772 лв.
Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна
жалба от С. Н. С. против решението в частта, в която исковата претенция е отхвърлена
за разликата над присъдената сума в размер на 3200 лв. до претендирания размер от
4000 лв. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението.
Жалбоподателят сочи, че въпреки правилното определяне от страна на съда на
справедлив размер на обезщетение в размер на 4000 лв., то неправилно е отхвърлена
горницата до пълния предявен размер, вследствие на допуснати процесуални
нарушения, изразяващи се в разглеждане и произнасяне по същество по направено от
страна на ответника недопустимо възражение за съпричиняване извън преклузивния
срок, а именно – след изтичане на срока за отговор на искова молба в първото по
делото заседание. Твърди, че възражението за съпричиняване по съществото си
1
представлява твърдение за факт, който е бил известен на ответника в срока по чл.131
от ГПК, като не е претендирано от негова страна наличие на особено непредвидено
обстоятелство, което да е довело до невъзможност да бъде заявено в срок.
Моли решението в частта, в която е отхвърлен искът поради прието от съда
съпричиняване, да бъде отменено, като вместо това бъде присъден пълният
претендиран и определен от съда размер на справедливо обезщетение.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия, с който
оспорва въззивната жалба. Сочи, че направеното от него възражение за съпричиняване
не касаело основателността на иска, а само неговия размер, поради което не било
преклудирано.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо.
По отношение на правилността на решението, съдът намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл.45 от ЗЗД.
Безспорно остава между страните във въззивното производство, а и съдът е
обвързан да приеме на основание чл.300 от ГПК, въз основа на споразумение,
одобрено на 11.02.2020 г., по НОХД № 18640/2019 г., по описа на СРС, 122 състав, че
на 25.11.2018 г. за времето от 03:00 до 04:00 часа, в бар „Петък“, чрез нанасяне на удар
с глава в областта на носа на ищеца, ответникът му причинил счупване на носните
кости със значително разместване на костните фрагменти.
Предвид липсата на подадена въззивна жалба от страна на ответника срещу
решението в частта, в която исковата претенция е уважена, въззивната инстанция не
може да ревизира решението в частта, която е определен справедлив размер на
възнаграждение от 4000 лв.
По отношение на оплакванията, изложени във въззивната жалба, касаещи
намаляването на обезщетението до сума в размер на 3200 лв, поради прието
съпричиняване на ищеца, съдът намира следното:
По въпросите за крайния момент, до който може да бъде
направено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и трябва ли ответникът да
изложи конкретни фактически обстоятелства относно действията, с които
пострадалият е допринесъл за увреждането е формирана практика на ВКС,
обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС- решение № 98
от 29.06.2016 г. по т. д. № 1499/15 г. на ВКС, I т. о., решение № 41 от 26.04.2017 г. по т.
д. № 3133/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 66 от 1.06.2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на
ВКС, І т. о. и решение № 18 от 24.03.2021 г. по т. д. № 696/2020 г. на ВКС, ІІ т. о. В тях
е прието, че приносът на пострадалия като основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за
намаляване на дължимото обезщетение за вреди следва да е релевиран надлежно от
ответника с възражение пред първоинстанционния съд. Възражението за принос
трябва да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно
действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за
2
увреждането. Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалото лице представлява правоизключващо възражение като защитно средство
в процеса - позоваване на обстоятелство, което изключва правото на пострадалия да
претендира пълно обезщетение за претърпените вреди. Ето защо и съобразно
разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК това възражение следва да бъде релевирано от
ответника по иска в общия случай най-късно в срока за отговор на исковата молба.
Само по изключение възражението може да бъде направено и след изтичане на срока за
отговор на исковата молба, но само ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по
отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението – т.е. когато са
касае до новоузнати или нововъзникнали факти.
В случая ответникът нито е твърдял, нито е доказал, че са били налице
обективни причини за неговото процесуално бездействие - в преклузивния срок, а
именно - в срока за отговор на исковата молба, който е започнал да тече от деня,
следващ датата, на която му е връчен препис от исковата молба /в случая 14.03.2020 г./
това възражение не е било наведено, като едва в първото по делото заседание
ответникът е посочил, цит. „искам да установя, че не съм имал умисъл да го извърша, а
бях предизвикан, предизвикаха ме, нападнаха ме и аз за това реагирах. Считам, че
доколкото съм действал при самозащита, финансовата компенсация не било следвало
да е толкова голяма“. По своята същност това са твърдения за факти, на които се
основава именно възражение на ответника за съпричиняване, което цели намаляването
на претендираното от ищеца обезщетение. Няма нито твърдения, нито доказателства да
се касае за такива данни от събитието на деликта, които да са новоузнати, или
новооткрити от ответника, поради което не е налице хипотезата на чл.147,ал.1 от ГПК.
Следователно, при нарушаване на регламентираните в действащия ГПК
съдопроизводствени правила, СРС се е произнесъл по несвоевременно заявено
възражение, като е приел за установени факти, които са били заявени след изтичане на
процесуалните срокове, предвидени в ГПК. Това нарушение на съдопроизводствените
правила е съществено, тъй като е довело до неправилното решаване на правния спор,
предмет на делото - в обжалваната му част, а именно, съдът е намалил определеното
обезщетение, приемайки, че е налице съпричиняване от страна на ищеца.
С оглед изложеното, съдът намира, че решението следва да бъде отменено в
обжалваната част, като вместо него бъде постановено друго, с което исковата
претенция бъде уважена в пълния предявен размер от 4000 лв.
Предвид частичната отмяна на първоинстанционното решение, в полза на ищеца
следва да бъдат доприсъдени разноски за исковото производство в размер на 193 лв.
С оглед основателността на подадената въззивна жалба, разноски следва да
бъдат присъдени в полза на въззивника. Същият е поискал присъждане на разноски за
заплатена държавна такса в размер на 25 лв., както и адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв. за осъществено процесуално представителство във въззивното
производство, като са представени доказателства за извършването им, поради което
следва да му бъдат присъдени.
Такава мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20058843 от 05.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 9680 по
описа на СРС за 2020 г., в частта, в която е искът с правно основание чл.45 от ЗЗД,
3
предявен от С. Н. С., срещу М. Д. Д. е отхвърлен за разликата над 3200 лв. до пълния
предявен размер от 4000 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. Д. Д., ЕГН: ********** да заплати на С. Н. С., ЕГН: ********** на
основание чл.45 от ЗЗД сума в размер на 800 лв. – разликата над присъдената сума в
размер на 3200 лв. до пълния претендиран размер от 4000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки от счупване на носните
кости със значително разместване на костните фрагменти и разкъсно-контузна рана в
областта на гърба на носната пирамида, в резултат от удар с глава в областта на носа,
нанесен на ответника на 25.11.2018 г. около 04:00 часа в бар „Петък“, ведно със
законната лихва от датата на увреждането – 25.11.2018 г. до окончателното погасяване.
ОСЪЖДА М. Д. Д., ЕГН: ********** да заплати на С. Н. С., ЕГН: ********** на
основание чл.78,ал.1 от ГПК разноски по делото, както следва: 193 лв. за исковото
производство, както и 325 лв. за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4