РЕШЕНИЕ
№ 72
гр. Първомай, 11.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100083 по описа за 2024 година
Предявени са от А. П. Д. срещу „Креди Йес“ ООД обективно съединени при
условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че Договор за паричен заем № *** г. е
недействителен.
Едновременно с това е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 492 лв., представляваща
платена без правно основание сума по Договор за паричен заем № *** г.
Ищцата А. П. Д. твърди, че на 28.02.2023 г. сключила с ответното дружество
„Креди Йес“ ООД Договор за паричен заем № ***, по силата на който й били
предоставени в заем средства в размер на 1300 лв., при месечен фиксиран лихвен
процент от 3,330 %, годишен процент на разходите – 48,323 % и срок за погасяване на
заема 15 месечни вноски, всяка в размер на 224 лв. Посочено е, че от датата на
сключването на договора до 31.01.2024 г. била заплатила на ответника сума в размер
на 1792 лв. Счита, че процесният договор за кредит е нищожен и на основание чл. 23
ЗПК на връщане подлежала само главницата по договора. Доколкото ищцата била
заплатила сума в размер на 1792 лв. на ответника, намира, че разликата над 1300 лв. до
1792 лв. била платена без основание и подлежала на връщане. Посочено е, че съгласно
чл. 6 от договора същият следвало да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на
условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от
следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо
имущество, банкова гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В случай
на неизпълнение от страна на кредитополучателя на тези условия, същият дължал
неустойка на кредитора на основание чл. 8 от договора в размер на сумата от 1687,29
1
лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се
кумулирала месечна вноска за неустойка в размер на 112,49 лв. Счита, че в нарушение
на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК посочените в договора за кредит
стойности на лихвения процент по кредита и годишния процент на разходите не
отговаряли на реално прилаганите. Твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен
процент в размер на 3,330 % не отговарял на действително приложения лихвен
процент, тъй като уговорената неустойка по своята същност представлявала добавък
към договорната лихва. Счита, че визираната в чл. 8 от договора неустойка
представлявала скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал.
Поддържа се, че поради невключването на неустойката в посочения в договора размер
на ГПР последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. В тази връзка счита, че посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните,
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2,
т. 1 ЗЗП. С това кредиторът недобросъвестно бил увредил потребителя, който бил
сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 48,323 % ГПР. Във
величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
процесния договор кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсвало разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от
48,323 %). Отделно от това, счита, че когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност
при участие в облигационните отношения. Когато едната престация е предоставяне в
заем на парични средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна
лихва, следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството дали заемът е
обезпечен. Съдебната практика приемала, че при формиране на размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит,
обективен критерий за добросъвестното й определяне бил размерът на законната лихва.
Предвид горното, се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящия
случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната
лихва, което представлявало нарушение на добрите нрави, доколкото реално
приложената възнаградителна лихва не отговаряла на действителните параметри на
договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в чл. 8 неустойка. По тези
съображения моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Креди Йес“ ООД, в който се излагат съображения за неоснователност на
предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за паричен заем
с твърдения в исковата молба предмет. Счита, че превишението на ГПР не
представлявало основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата
на чл. 19, ал. 5 ЗПК, според която клаузите, които увеличавали ГПР над нормата по ал.
4, се явявали нищожни без тази нищожност да се отразява на валидността на
останалата част от договора. В конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
за посочване на ГПР по договора за заем било спазено, а дължимите суми за лихва и
2
неустойка за неосигуряване на обезпечение били ясно посочени в погасителния план и
били включени в размера на месечната погасителна вноска, която заемателят следвало
да заплаща на своя съконтрахент за уговорения 15-месечен срок. При тези данни
намира, че правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по
кредита не е нарушено. Ако се приемело, че неправилното посочване на ГПР в
договора за кредит представлява основание за неговата недействителност, биха
останали без приложение разпоредбите на чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК, които
регламентирали нищожността на клаузите, с които се надвишава максималният ГПР и
последиците от тази нищожност, която не се отразявала върху валидността на самия
договор и той продължавало да се прилага без тях. Също така счита за неоснователни
твърденията, че освен цифровото изражение на ГПР договорът следвало да съдържа
описание на всички разходи, които го формират – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не съдържал
изискване за изброяване на отделните разходи, включени в ГПР, като условие за
валидността на договора за кредит. Изразява становище, че неоснователен бил и
доводът на ищцата за нищожност на договора за кредит поради уговарянето на
възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния размер на законната лихва. В
конкретния случай размерът на договорната лихва бил съобразен със законовото
ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което клаузата за нейното начисляване не би
могла да противоречи на общоприети етични и морални норми, тъй като същите били
съобразени от законодателя при създаването на правната норма. Оспорва и
твърдението на ищцата, че размерът на възнаградителната лихва бил неточно отразен в
договора за кредит поради несъобразяването на възнаградителния характер на
дължимия разход за неустойка. С оглед наведените от ищцата възражения поддържа,
че годишният процент на разходите по заема бил фиксиран, а именно 48,323 %.
Същият не надвишавал пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република
България. Счита, че във формулата за изчисляване на ГПР не се включвали разходите,
които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените
искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на 28.02.2023 г. между страните е бил сключен договор за паричен заем
№ ***, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на
ищеца кредит в размер на 1300 лв., като е уговорено сумата да бъде върната
разсрочено, на 15 месечни вноски от по 111,51 лв. всяка, в срок до 28.05.2024 г., или
общо 1672,71 лв. Посочен е месечен лихвен % в размер на 3,330 % и годишен процент
на разходите в размер на 48,323 %. Съгласно чл. 6 е уговорено договорът да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия
и с още едно от посочените по-долу обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху
недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция и ценна
книга, издадена в ползва на заемодателя. Клаузата на чл. 8 предвижда, че в случай че
заемателят не предостави договореното в чл. 6 в тридневен срок от сключването му
или представеното обезпечение не отговаря на Общите условия, дължал неустойка в
размер на 1687,29 лв. с начин на разсрочено плащане съгласно погасителния план.
Според чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора било предвидено гаранти да
3
бъдат две физически лица, всяко от които отговаря на следните условия: да имат нетен
размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв., съгласно справочните данни на
НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем,
сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да
няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен“ както по активни, така и по пасивни задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ.
Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищцата, която съгласно
представената от ответното дружество справка е извършила по договора плащания в
общ размер на 1800,11 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Тъй като ищцата и ответникът „Креди Йес“ ООД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като
краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 3360 лв.,
неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.
4
Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че
доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1300 лв., при лихва в
размер на 372,71 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като
разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от
потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не
съответства на годишния процент на разходите от 48,323 %. Предвид горното съдът
намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в
договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително
уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума
от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на
ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение
у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага
изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо
се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за
недействителен. В тази връзка и тъй като никой договор не може да бъде нищожен на
повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другите
посочени от ищеца основания.
По тези съображения предявеният иск за приемане за установено в
отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането,
а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. При това положение за ищеца като кредитополучател е
възникнало задължението да върне на ответника само действително получената сума
по договора в размер на 1300 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от
ищеца на ответника при начална липса на основание. Тъй като той е заплатил по
договора общо сумата от 1800,11 лв., то разликата от 500,11 лв. се явява получена без
основание от ответника. С оглед принципа на диспозитивното начало искът с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платеното следва да се
5
уважи до сумата от 492 лв.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 184,40 лв. за
държавна такса. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е
оказал безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да
го заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, и при възлагане на разноските
следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа
сложност на делото. Поради това е неоснователно искането на процесуалния
представител на ищеца за присъждане на възнаграждение по всеки един от двата
обективно съединени иска – за прогласяване недействителността на договора и за
връщане на недължимо заплатените суми, съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В допълнение към гореизложеното следва да се отчете, че
това правило не може да намери приложение в хипотези като настоящата, доколкото
исковете произтичат от едно и също правоотношение и престираната по всеки от тях
защита е еднаква. Ето защо, като взе предвид материалния интерес на всеки един от
двата иска, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност,
тъй като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че
същото е приключило в едно съдебно заседание, на което адв. Р. не е присъствал и в
хода на което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът
намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния
представител на ищеца възлиза на сумата от 600 лв. По отношение възражението на
ответника да бъде присъдено възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв, следва
да се отбележи, че получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да
доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв – че има
право на издръжка, че е материално затруднена, че е в роднински или друг вид близки
отношения с адвоката или че е юрист. Преценката дали са налице условия за
възникване на мандатното правоотношение е изцяло на страните по него – право на
адвоката е да прецени дали да поеме безплатно процесуално представителство по
отношение на свой близък или друг юрист или на материално затруднено лице, за
което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв се дължи възнаграждение само при благоприятен
изход на делото по отношение на представлявания. За уважаване на претенцията за
6
присъждането на адвокатското възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв е
достатъчно в договора за правна защита и съдействие да е ясно изразена волята на
страните по него, че адвокатската помощ е оказана безплатно. Страната по делото
винаги дължи съдебните разноски съобразно изхода на делото по правилата на чл. 78
ГПК и няма интерес да възразява дали следва да заплати разноските на насрещната
страна или на процесуалния й представител (така Определение № 480 от 12.11.2019 г.
по ч. гр. д. № 122/2019 г. на ВКС, IV г. о.). По тези съображения ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адв. Р. сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните А. П. Д., ЕГН:
**********, адрес: ***, и „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, че сключеният между тях Договор за паричен заем № *** г. е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, да заплати на А. П. Д., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 492 лв.,
представляваща платена без правно основание сума по Договор за паричен заем № ***
г.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, да заплати на А. П. Д., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 184,40 лв.,
представляваща сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв
сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ / ПМ
Съдия при Районен съд – Първомай: ___________п____________
7