РЕШЕНИЕ
№ 1303
гр. Пловдив, 24.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева - Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско
дело № 20225330113110 по описа за 2022 година
Предявените искове са с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.
В исковата молба от Б. В. Б. против „Изи Асет Мениджмънт” АД се твърди, че между
страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***. Договорът бил
потребителски по смисъла на чл.9 ЗПК, недействителен на специалните основания в чл.22
ЗПК. На първо място, по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договорената възнаградителна лихва била
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала както
двукратния, така и трикратния размер на законната лихва. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК в договора не бил посочен начин на изчисляване на годишния процент на разходите,
липсвала яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Определената
в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита, като ако била
добавена към общата сума за плащане, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши
50 %. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна.
Неустойката била нищожна, уговорена в противоречие с добрите нрави и прекомерна.
Поръчителството следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, както и да се
представи обилна документация, което било невъзможно. Нямало правила как се определят
вредите, които дружеството щяло да претърпи от непредоставяне на обезпечението.
Клаузата за неустойката била недействителна и на основание чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея
се създавали задължения, които по своето естество се покривали от ГПР и се надвишавало
изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР да не е по-висок от пет пъти размера на законната
лихва. Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД, както и на
императивната разпоредба на чл.33 ЗПК. Поради това е направено искане за постановяване
на решение за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 20 лв.
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва и по клауза за неустойка, ведно със
законната лихва върху всяка от посочените суми от датата на подаване на исковата молба до
изплащане на сумите. Претендирани са разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявените искове. Посочено е, че при фиксирана лихва липсвало задължение в договора
да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК Липсвали нарушения и по т. 10, ГПР не
бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Посочена била общата сума за
плащане по договора. Процесната неустойка била начислена вследствие неизпълнение на
поети договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение –
поръчител или банкова гаранция. Предназначението й било да обезщети евентуалните вреди
от неизпълнението – пропусната печалба за кредитора. Ако заемополучателят бил изпълнил
добросъвестно задълженията си и бил предоставил гаранция, то кредиторът щял да е събрал
вземането си и нямало да търпи посочените вреди. Освен това не било съобразено от
ищцата, че съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР не следвало да се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора. Не намирал приложение чл. 33, ал. 1 ЗПК. За периода, за който се начислявала
неустойка, не се претендирало обезщетение за забава. Сочи се, че договорът отговаря на
изискванията на чл. 22 ЗПК. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове.
Претендирани са разноски.
С определение от открито заседание на 02.03.2023г. е допуснато изменение в размера на
предявените осъдителни искове за заплащане на сумата от 20 лв. недължимо платена по
клауза за възнаградителна лихва и по клауза за неустойка, съответно на сумите от 144.77 лв.
и 869.94 лв.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
По делото е представен договор за паричен заем № *** от 19.02.2019г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт” АД и Б. В. Б., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по
силата на който е предоставена заемна сума в размер на 1300 лв., както и погасителен план
към цитирания договор, видно от който заемът е следвало да бъде погасен на 27 равни
седмични погасителни вноски, в периода 01.03.2019г. – 30.08.2019г., всяка от които в размер
от 85.73 лв.
Представена е по делото справка за извършените плащания по договора, според която
платената сума за главница възлиза на 1300 лв., за лихва – на 144.77 лв., за неустойка – на
869.94 лв.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между
страните са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл.9 и сл. от Закона
за потребителския кредит. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане.
В исковата молба се твърди нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК – договорната лихва
противоречала на добрите нрави. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в договора за
потребителски кредит трябва да е посочен лихвеният процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
2
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В съдебната практика се
приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната
лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава, а за
обезпечени – два пъти. В договора е посочен фиксиран лихвен процент по заема в размер на
40 %, но същият надвишава повече от три пъти законната лихва, която е в размер на 10%,
което прави клаузата за възнаградителната лихва нищожна поради противоречието й с
добрите нрави. Установи се от доказателствата по делото, че по договора ищецът е заплатил
възнаградителна лихва в размер на 144.77 лева, която е недължимо платена поради
нищожност на цитираната по-горе клауза, поради което и ответникът дължи връщането й,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Ищецът твърди нищожност на клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от договора, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните
изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, водеща до неоснователно обогатяване на кредитодателя.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка,
се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В случая страните са
уговорили клауза за задължаване на потребителя да осигури едно от следните обезпечения
на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да
отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от договора/ - две физически
лица-поръчители, всяко от които да представи служебна бележка от работодател за размера
на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с ответното дружество, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има – кредитната му история да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да подпише
договор за поръчителство или банкова гаранция, със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора. При неизпълнение страните са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 869.94 лв. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
3
общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се
явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, което съответства и на разпоредбата
на чл.143, т.5 ЗЗП, а именно клаузата е неравноправна. С нея се цели и заобикаляне на чл.19,
ал.4 ГПК. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора. Установи се в
хода на процеса, че въз основа на нищожната клауза за неустойка ищецът е заплатил сумата
от общо 869.94 лева, поради което предявеният иск за осъждане на ответното дружество да
възстанови недължимо платената сума на ищеца е основателен и следва изцяло да се уважи.
Претендираните от ищеца суми следва да му се присъдят, ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба в съда – 13.09.2022г. до окончателното им
изплащане.
При този изход на делото, на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски за внесена държавна такса в размер на 101 лв. От ищцовата страна се претендира и
заплащане на пълномощника на ищеца на възнаграждение, при условията на чл.38 ЗА,
поради което и на основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения съдът намира, че на адв. Б. следва да бъде
определено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по
делото в размер на 800 лв., по 400 лв. по всеки от предявените искове, които ще му се
присъдят.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със
4
законни представители *** и *** да заплати на Б. В. Б., ЕГН ********** от *** сумите от
144.77 лв. /сто четиридесет и четири лева и 77 ст./ и 869.94 лв. /осемстотин шестдесет и
девет лева и 94 ст./, представляващи получени без основание суми от "Изи Асет
Мениджмънт" АД, платени от Б. В. Б. съответно по клауза за възнаградителна лихва и по
клауза за неустойка по договор за паричен заем № *** от 19.02.2019г., ведно със законната
лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.09.2022 г. до
окончателното им плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със
законни представители *** и *** да заплати на Б. В. Б., ЕГН ********** от *** сумата от
101 лв. /сто и един лева/ направени по делото разноски за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със
законни представители *** и *** да заплати на адв.Д. Б., ***, *** сумата от 800 лв.
/осемстотин лева/ адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5