РЕШЕНИЕ
№ 52
гр. Пловдив, 13.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20225001000779 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №260215/19.10.2022г., постановено по търг.д. №383/2020г.
по описа на о.с. П., ЗАД „А.“, ЕИК ********* е осъдено да заплати на К. К. Г.,
ЕГН ********** сумата от 126 000лв., представляваща застрахователно
обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност”, сключена с полица
BG/11/************, за претърпени от ищцата неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания от смъртта на съпруга й И. С. Г., ЕГН
**********, починал на 09.12.2017г. при пътнотранспортно произшествие,
причинено противоправно и виновно от П.К.Д. при управление на лек
автомобил „Ф.П.” с peг. № ** **** **, ведно със законната лихва върху
присъденото обезщетение, считано от 21.01.2020г. до окончателното му
изплащане, като е отхвърлен предявеният иск за разликата над 126 000лв. до
претендирания размер от 180 000лв., както и искането за присъждане на
законната лихва върху обезщетението за периода от 09.12.2017г. до
21.01.2020г.
1
ЗАД „А.“, ЕИК ********* е осъдено да заплати на С. И. Г., ЕГН
********** и В. И. Г., ЕГН ********** сума от по 112 000лв. за всяка от тях,
представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска
отговорност”, сключена с полица BG/11/************, за претърпени от
ищците неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта
на баща им И. С. Г., ЕГН **********, починал на 09.12.2017г. при
пътнотранспортно произшествие, причинено противоправно и виновно от
П.К.Д. при управление на лек автомобил „Ф.П.” с peг. № ** **** **, ведно
със законната лихва върху присъдените обезщетения, считано от 21.01.2020г.
до окончателното им изплащане, като са отхвърлени предявените искове за
разликата над 112 000лв. до претендирания размер от 160 000лв., както и
искането за присъждане на законната лихва върху обезщетението за периода
от 09.12.2017г. до 21.01.2020г.
К. К. Г., ЕГН **********, С. И. Г., ЕГН ********** и В. И. Г., ЕГН
********** са осъдени да заплатят на ЗАД „А.“, ЕИК ********* сума в
размер на 294,38 лв. - разноски по делото, изчислени съобразно отхвърлената
част на исковете.
ЗАД „А.“, ЕИК ********* е осъдено да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на П.О.С., сумата 14 000лв.- дължимата за
производството държавна такса, както и сумата от 546,88лв., представляваща
изплатени от бюджета на съда възнаграждения за вещи лица и депозит за
призоваване на свидетел, изчислени съобразно уважената част на исковете.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ищците в първоинстанционното производство – К. К. Г., С. И. Г. и В. И. Г..
Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с която исковите
претенции са отхвърлени, както и в частта, с която е определен началният
момент на обезщетението за забава. Изразено е несъгласие с изводите на
първостепенния съд за наличие на съпричиняване. Твърди се, че
депозираните по делото доказателства не подкрепят приетото от съда, че
пострадалият Г. се е движел по пътното платно пред автомобила по посоката
на движение, а не срещу него, а анализът на доказателствата сочел, че
пострадалият се е движел по банкета, макар и в непосредствена близост до
пътното платно. В тази насока са коментирани показанията на свидетеля Й. и
заключението на вещото лице С., според констатациите от което били
2
възможни два варианта на поведение от страна на пострадалия. Коментирано
е и заключение от СМЕ относно констатираните увреждания и
местоположението на трупа на пътното платно. Наведени са твърдения, че по
делото, включително и от показанията на свидетелите Д. и Г., не е
установено, че И. Г. внезапно се е появил или е навлязъл, макар и с 20 – 30см.
на пътното платно, независимо че в мотивите към наказателната присъда се
съдържат бележки в тази насока, като са въведени доводи, че тези мотиви,
касаещи наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, не са
задължителни за гражданския съд, доколкото предмет на преценката на
наказателния съд е поведението на водача. Ето защо се поддържа твърдение,
че към момента на удара Г. не е бил на пътното платно, а се е намирал в самия
край на банкета, при което липсва съпричиняване от негова страна.
Евентуално се поддържа, че дори и да е налице съпричиняване от страна на
пострадалия, то степента на токова съпричиняване е по-ниска от
определеното от първоинстанционния съд 30% и би била под 10%. На
самостоятелно основание е въведено оплакване, че първоинстанционният съд
неправилно е определил началния момент за присъждане на законната лихва.
Тези оплаквания са аргументирани със задължението на застрахования по
чл.430 ал.1, т.1 от КЗ да уведоми застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие в 7-дневен срок от настъпването му, който срок,
според жалбоподателите, е императивен. Развити са доводи, че
неизпълнението на това задължение на застрахования водач не може да води
до по-неблагоприятни последици за пострадалия и да освободи
застрахователя от заплащане на законната лихва върху обезщетението от по-
ранен момент, а именно – изтичането на 7-дневния срок, което е настъпило на
20.12.2017г. Иска се решението да бъде отменено в обжалваната част и да се
постанови друго, с което исковите претенции да бъдат уважени в пълен
размер, ведно със законната лихва, считано от 20.12.2017г.
Срещу постановеното решение, в частта, с която исковите претенции са
уважени, е постъпила въззивна жалба и от ответника в първоинстанционното
производство - ЗАД „А.“ АД. Изложени са подробни съображения и доводи
за неправилност на решението в обжалваната част, постановено в нарушение
на материалния закон и необосновано. Жалбоподателят се позовава на
нарушение на принципа на справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД.
Твърди се, че при постановяване на решението първоинстанционният съд не е
3
мотивирал оценъчен извод за приноса на релевантните за определяне на
обезщетението факти спрямо вида и обхвата на вредите и неправилно е
преценил същите, не е съобразил съдържащите се в ППВС №4/1968г.
задължителни разяснения. Твърди се, че определените от съда размери на
обезщетение са прекалено завишени предвид годината на настъпване на
събитието – 2017г. и икономическата обстановка в страната към този момент,
съдебната практика. Въведено е оплакване, че първоинстанционният съд не е
съобразил релевантните обективно съществуващи обстоятелства – възрастта
на пострадалия, възрастта на дъщерите му, които са били отдавна пълнолетни
със собствено ежедневие и отговорности. Въведени са и оплаквания, че
първоинстанционният съд неправилно е определил степента на
съпричиняване от страна на пострадалия – 30%, в нарушение на чл.51 ал.2 от
ЗЗД. Твърди се, че първостепенният съд неправилно е приел, че приносът на
пострадалия се изразява само в това, че неправомерно се е движел по
платното за движение и по посоката на движение, а не е отчел и факта, че Г. е
бил с концентрация на алкохол в кръвта над 5 промила – състояние, в което
сам се е поставил и в което не е могъл да взима адекватни решения. В тази
насока се позовава на обстоятелство – посочено в исковата молба, че преди
инцидента пострадалият е бил на семейно тържество и е бил употребил
алкохол. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно не е кредитирал
представеното писмено доказателство – протокол за извършена химическа
експертиза, а приетите медицински експертизи са оспорени от ответника,
поради това, че се основават на предположения за компроментиране на
взетата проба. С оглед обстоятелството, че пострадалият е бил под
въздействието на алкохол и се е движел неправомерно по платното за
движение, жалбоподателят счита, че приносът му е в процентно изражение
60%. Иска се в обжалваната част решението да бъде отменено и да се
постанови друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени.
По всяка от подадените въззивни жалби е постъпил отговор в срока по
чл.263 ал.1 от ГПК от насрещната страна, с който отговор подадената
въззивна жалба от другата страна се оспорва изцяло.
С въззивните жалби и постъпилите отговори не са предявени
доказателствени искания.
Страните претендират сторените по делото разноски.
4
Въззивните жалби са допустими, като депозирани в законоустановения
срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
Същото е постановено по предявени субективно съединени искове с
правно основание чл.432 ал.1 от КЗ.
Ищците в първоинстанционното производство – К. К. Г., С. И. Г. и В. И.
Г., са изложили фактически твърдения за наличие на предпоставките по
чл.432 ал.1 от КЗ, а именно: Първата ищца е съпруга, а втората и третата
ищца - дъщери на И. С. Г., ЕГН **********, починал на 09.12.2017г. при
ПТП, настъпило по вина на П.К.Д.. На посочената дата, след 18ч. Д. пътувал
от гр. П. към гр. С. с лекия си автомобил „Ф.П.” с peг. № ** **** **. След
като напуснал населеното място с. Б. в посока с. В., в посока от юг на север по
път *** -***, Д. се движил със скорост 82 км/ч, с включени къси светлини на
фаровете на лекия автомобил. По същия път- ***-***, в същата посока и по
същото време се движил И. Г., който вървял по кР. на платното за движение,
непосредствено до тревистата площ. На 8-ми км от път ***- *** Д. застигнал
пешеходеца И. Г., който се отклонил около 20-30см наляво към платното за
движение. Водачът Д. не забелязал движещия се пешеходец и лекият
автомобил, с предната си дясна част, го ударил. От удара пострадалият се
възкачил върху автомобила, ударил се в предното обзорно стъкло, след което
тялото му паднало на платното за движение. След удара Д. спрял автомобила,
отишъл да провери какво се е случило и видял лежащия на пътното платно,
непосредствено до тревната площ, И. Г., който бил починал. Спътничката на
Д. – Г., позвънила на тел. 112 и съобщила за настъпилото ПТП. След около 10
минути на мястото на ПТП дошли служители на МВР и линейка на „Бърза
помощ”. Лекарите констатирали смъртта на пострадалия. По случая било
образувано ДП №***/****г. на РУ „П.”- с. Т., пр. пр. № *****/****г. на ОП-
П., а след това и НОХД №****/****г. на ПОС, по което, с присъда
5
№101/07.11.2019г., водачът Д. е признат за виновен за реализираното ПТП,
причинило смъртта на И. Г..
Изложени са подробни обстоятелства за наличие на установена трайна
емоционална връзка между ищците и техния съпруг и баща. Твърди се, че И.
Г. е бил жизнен и здрав човек, деен и енергичен, отдаден на семейството си, с
планове за бъдещето, работил е цял живот и е бил отговорен към хората. След
инцидента съпругата му изпаднала в състояние на продължаващи и до днес
скръб и болка, съсипана била психиката й, сънувала кошмари и не можела да
спи. Внезапната загуба на техния баща е била не по-малко стресираща и
шокираща и за ищците В. Г. и С. Г.. Двете са имали силна и близка връзка със
своя баща, разчитали са на него в трудни моменти, той е бил опора за тях,
пример в живота и мъката им по него е непреодолима.
Отговорността на ответника се ангажира с наличие на задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ за л.а. „Ф.П.” с peг. № ** **** ** – по
полица BG/11/************. Ищците са отправили до дружеството
претенция за изплащане на застрахователно обезщетение съгласно чл.380 ал.1
от КЗ, като застрахователят отказал да им изплати обезщетения с мотив, че
представената документация не доказвала категорично основателността на
претенциите и претърпените вреди.
Искането, с което е сезиран съдът, е да постанови решение, с което да
осъди ответника да заплати застрахователно обезщетение за понесените
неимуществени вреди, в размер на 180 000лв.- за първата ищца и в размер от
по 160 000лв.- за втората и третата, ведно със законната лихва върху
обезщетенията, считано от 09.12.2017г. до окончателното им изплащане.
В постъпилия в срока по чл.367 ГПК отговор от ответника ЗАД „А.“ АД
се оспорват предявените искове. Възраженията по основателността на
исковете и по отношение на техния размер, както и възражения за
съпричиняване, се поддържат и с въззивната жалба, посочени по-горе.
При така посочените твърдения и възражения на страните, съдът намери
за установено следното:
Претенцията е за репариране на вреди при условията, визирани в чл.432
ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото лице, спрямо
което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, при спазване на
6
изискванията на чл.380. В чл.432 ал.1 от КЗ е признато право в полза на
увреденото лице, да предяви пряк иск срещу застрахователя за заплащане на
дължимото обезщетение. За да се ангажира отговорността на застрахователя
по чл.432 ал.1 от КЗ, е необходимо към момента на увреждането да
съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор
за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия причинител на
вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и останалите
предпоставки, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител –
застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди – а
именно: да е причинена вреда, тази вреда да е причинена виновно, наличие на
причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.
Установени в първоинстанционното производство са елементите от
фактическия състав на чл.432, ал.1 от КЗ: Ищците К. К. Г., С. И. Г. и В. И. Г.
са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се психически болки и
страдания от настъпила на 09.12.2017г. смърт на И. С. Г. – техен съпруг и
баща. Вредите са причинени виновно, в резултат на противоправно поведение
на виновния водач на лек автомобил „Ф.П.” с peг. № ** **** ** – П. Д..
Извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца, са установени по задължителен и обвързващ гражданския съд ред по
смисъла на чл.300 от ГПК предвид влязла в сила на присъда по НОХД
№****/****г. на ПОС. Установено е наличието на причинна връзка между
противоправното поведение на водача на л.а. „Ф.П.” и причинената вреда. Не
е спорен специфичният елемент на визираната в чл.432 ал.1 от КЗ, във вр. с
чл.343 ал.1 от КЗ функционална отговорност на застрахователя, обусловена
от наличието на валидно застрахователно правоотношение, породено от
договор за застраховка „Гражданска отговорност” – със застрахователна
полица BG/11/************, сключена при действието на КЗ и валидна към
момента на ПТП-то /от 08.07.2017г. до 07.07.2028г./.
Не може да се приеме тезата на жалбоподателя – ответник за липсата на
увреждане – негативни прояви и последици за ищците от смъртта на техния
родственик – баща и съпруг. Впрочем конкретни оплаквания в тази насока не
се съдържат във въззивната жалба, а възраженията се свеждат главно и
единствено до размера на определеното от първостепенния съд обезщетение
за репариране на настъпилите неимуществени вреди. Фактът на съществувала
близка емоционална връзка между съпрузите и баща и дъщери, обусловена не
7
само от съпружеските и роднинските отношения, съответно – фактът на
настъпили негативни промени в психоемоционалната сфера на ищците
вследствие смъртта на техния близък, са установени по категоричен начин от
депозираните по делото гласни доказателства. Свидетелите П. – брат на
ищцата К. Г., М. - живял на семейни начала с ищцата С. Г. в периода 2007г. -
2015г. и А. Д., живеещ на семейни начала с ищцата В. Г. от 2003г., са
идентични в показанията си, че семейството било задружно и сплотено,
проблемите и трудностите били решавани със съвместни усилия, И. Г. бил
отговорен и грижовен съпруг и родител, стожер на семейството, подкрепял
близките си морално и материално, умеел да създава уютна обстановка,
обичал да развеселява хората около себе си, свирел на хармоника „И.
създаваше най-добрата и уютна обстановка“ – показанията на св. П.. Г., освен
че е отгледал и възпитал дъщерите си, ги подпомагал и понастоящем, както
морално – във всяко тяхно начинание, така и финансово, помагал активно на
дъщеря си В. при отглеждането на детето й, според показанията на св. Д.;
ипотекирал собствен имот като обезпечение по кредит на дъщеря си С.,
изтеглен по повод предприето от нея строителство. Свидетелят М. установява
и че известен период от време /докато К. Г. е работела в Г./ И. Г. и дъщеря му
С. живеели в едно домакинство – в апартамента на С.. След загубата на
съпруга си, с когото били заедно 50 години, К. изпаднала в депресия,
влошило се здравословното й състояние, започнала да вдига високо кръвно
налягане. Непрекъснато живее със спомените за съпруга си – „със снимките
плаче и каза как ще ми мине този живот“ – показанията на св. П.. Връзката
между бащата и дъщерите също била много силна, помежду им съществували
хармонични отношения. За дъщерите загубата на баща била изключително
тежка, претърпели силен емоционален стрес, непреодолян и понастоящем,
влошило се здравословното им състояние. Според показанията на св. М., С.
напуснала работа /в която насока е представено и писмено доказателство –
молба от ищцата С. Г. до работодател за освобождаване от заеманата
длъжност, с вх.дата 01.01.2018г./, самоизолирала се, прекъснала и контактите
си със свидетеля. Според показанията на свидетеля Д., за ищцата В. Г.
загубата на баща й била изключително тежка, претърпяла силен емоционален
стрес, започнала да страда от безсъние, влошило се здравословното й
състояние. Показанията на тримата свидетели, като непосредствени и
убедителни, почиващи на лични възприятия, съдът кредитира изцяло.
8
С оглед доводите, съдържащи се във въззивната жалба на
жалбоподателя – ответник, като основен спорен въпрос се очертава въпросът
относно справедливото обезщетение за репариране на понесените от ищците
неимуществени вреди, вследствие смъртта на техния съпруг и баща.
Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на
пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение,
дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в
хипотезата на упражнено по реда на чл.432 от КЗ пряко право е приложим
въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост. Справедливото
обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично е прието още в
ППВС №4/68г., означава да бъде определен онзи точен паричен еквивалент не
само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и
на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически
сътресения, които съпътстват същите. В този смисъл размерът на
обезщетението за репариране на претърпените неимуществени вреди следва
да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства от обективна
и субективна страна. С оглед спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД
такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците, възрастта
на увредения, общественото му положение и в случай на смърт – връзката
между пострадалия и претендиращия обезщетение. При определяне размера
на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният
характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на
този, който понася вредите.
При преценката на конкретните обстоятелства – както от обективна
страна, така и от субективна страна - свързани пряко с изживяванията и
личността на този, който понася вредите, както и връзката между пострадалия
и претендиращия обезщетение – ищцата К. Г., съпругата на починалия,
въззивната инстанция намира, че справедлив паричен еквивалент за
претърпените от нея морални болки и страдания е сумата от 180 000лв.,
каквато сума е определена и от първоинстанционния съд. В тази насока се
съобразява възрастта на пострадалия, който вярно, е бил на 74 години, но
работоспособен, възрастта на претендиращия – ищцата К.Г., която е била на
70 години, фактът, че двамата са имали дългогодишен брак – 50 години, през
9
който дългогодишен брак са изградили взаимно доверие и необходимост един
от друг и че при този дългогодишен брак и на тази си възраст ищцата К. Г.
безспорно е имала необходимост от подкрепата на своя съпруг, който пък е
бил жизнен и трудоспособен.
Преценявайки уредения в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост,
обусловен от възрастта на увредените лица - ищците С. Г. и В. Г. и семейния
им статус, които вярно – са пълнолетни, имат самостоятелен живот; възрастта
на починалия родител, отчитайки, че според данните по делото И. Г. е бил
трудоспособен, морална опора за пълнолетните си деца, подпомагащ ги и
финансово дори и в пълнолетието им, отношенията между ищците и
починалия родител, установения по делото интензитет на търпените душевни
болки, внезапността на такова трагично събитие, икономическите условия в
страната към датата на деликта, въззивната инстанция намира, че
справедливият размер на обезщетението е по 160 000лв. за всяка от ищците С.
Г. и В. Г. за причинените болки и страдания от смъртта на бащата. Този
размер правилно е възприет за справедлив и от първоинстанционния съд, като
е отчетено, че се касае за най-близката родствена връзка – тази между деца и
родител, вследствие на която връзка претърпените вреди, имащи силно
изразен морален и емоционален аспект, са от непреодолим характер,
независимо от възрастта на пострадалия и от възрастта на претендиращия
обезщетение. Посоченият размер обезщетение е съответстващ на обективно
съществуващите обстоятелства – пълнолетието и самостоятелен живот на
претендиращите обезщетение /като съдебната практика приема по-висок
размер на обезщетение за претендиращи ненавършили пълнолетие деца/. Що
се отнася до позоваването от страна на жалбоподателя – ответник на
съдебната практика по сходни случаи следва да се посочи, че преценката
относно еквивалентния размер обезщетение за понесени неимуществени
вреди винаги е свързана с конкретиката на случая.
Не на последно място, като база при определяне на паричното
обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот
в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на
възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие,
респективно - нормативно определените лимити на отговорност по
застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, не са критерий,
както и база за определяне размера на обезщетението, но са от значение при
10
определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди и индиция за
икономическата конюнктура. А предвидената в чл.492 т.1 от КЗ /към
релевантния момент – преди изм. ДВ, бр. 101 от 2018г./ минимална
застрахователна сума за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт е 10 000 000лв. за всяко събитие, независимо от
броя на пострадалите лица. Лимитите за отговорността на застрахователя
съставляват една от проявните форми на обществено икономическите
условия.
В този смисъл обективните и субективните критерии са правилно
оценени от първоинстанционния съд в съответствие с действителния им
принос към търпените от ищците болки и страдания. Съдът е мотивирал
правилен оценъчен извод за приноса на релевантните за определяне на
обезщетението факти спрямо вида и обхвата на вредите и правилно е
преценил същите, при съобразяване и правилно прилагане на съдържащите се
в ППВС №4/1968г. критерии, а оплакванията на жалбоподателя – ответник в
тази насока са неоснователни. Обезщетението по правило се присъжда заради
възможността да бъдат поправени нанесените вреди. Поправянето на
нанесените неимуществени вреди е невъзможно да бъде постигнато чрез
заместването с еквивалентно материално благо, поради което обезщетението
на неимуществените вреди представлява известно компенсиране на
загубеното, което не може да бъде възстановено, тъй като се отнася до
претърпени болки и страдания, свързани в със загубата на изключително
близък човек.
Следващият спорен въпрос, очертан с въззивната жалба на
жалбоподателите – ищци е наличието на съпричиняване, а с оглед
предметните предели на въззивната жалба на жалбоподателя – ответник – и
степента, и проявните форми на поведение от пострадалия, водещо до
съпричиняване на вредоносния резултат. Ответникът - застраховател е
упражнил правото си по чл.432 ал.2 от КЗ, като е въвел възражение за
съпричиняване от страна на пострадалото лице за настъпване на вредоносния
резултат.
В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена
възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като
намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка
11
между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както е посочено в
мотивите към т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, дали
поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за
увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай.
Съпричиняване е налице, когато освен с поведението на деликвента
увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението
на самия увреден.
Като конкретна проява на такъв тип поведение от страна на И. Г. в
отговора на исковата молба се сочи и се поддържа с въззивната жалба, че
пострадалият се е движел по платното за движение в нарушение на правилата
за движение по пътищата и че е бил под влияние на алкохол с концентрация
от 5,64 промила, което е довело до забавени/погрешни възприятия, липса на
координация.
Първото сочено като поведение на съпричиняване от страна на
пострадалия е прието за установено от първостепенния съд. Изводите в тази
насока съдът е основал преди всичко на заключението от комплексната
съдебномедицинска и автотехническата експертиза /в автотехническата й
част/ относно фактическата обстановка – механизма за настъпилото ПТП.
Съгласно заключението от съдебноавтотехническата експертиза, най-
вероятният механизъм на ПТП от техническа гледна точка е следният: на
посочените в исковата молба дата и време /09.12.2017г., около 18ч./, водачът
П. Д. е управлявал лек автомобил „Ф.П.” по платното за движение на пътя с.
Б.- с. В., в посока от юг на север. През това време пешеходецът Г. е бил на
платното за движение и се е движил пред автомобила в същата посока. В един
момент автомобилът е настигнал пешеходеца, който се е отклонил наляво по
платното, и така е настъпил удар в предната дясна част на автомобила.
Според заключението, основни причини за настъпване на ПТП, от техническа
гледна точка, са, че пешеходецът се е отклонил наляво на платното за
движение пред автомобила на място, по начин и в момент, когато това не е
било безопасно, т.е. без да се съобрази с приближаващия автомобил, а
водачът Д. се е движил с технически несъобразена скорост от 82 км/ч, вместо
с технически съобразената скорост при конкретните условия на видимост към
пешеходеца, която е била 66 км/ч. ПТП е настъпило на хоризонтален, равен и
прав участък от пътя, в зоната на произшествието няма вертикална
сигнализация, както и няма изградени тротоари и предпазна мантинела, но,
12
според протокола за оглед, е наличен пътен банкет, макар и малък, с високи
храсти и треви.
При тази фактическа обстановка първостепенният съд е направил
обоснования извод, че поведението на Г., като пешеходец, обективира
признаците на принос за настъпване на вредоносния резултат или
съпричиняване, свеждащо се до нарушение правилата за движение по
пътищата, визирани в чл.108 от ЗДвП. Според разпоредбата на чл.108 ал.1 от
пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното
платно. Не е спорно, от заключението на съдебноавтотехническата
експертиза, а и според въведената новозащитна позиция на жалбоподателите
– ищци, банкет, макар и малък, е наличен. В случай че движението по банкета
е било невъзможно или затруднено, то според разпоредбата на чл.108 ал.2, т.1
от ЗДвП, пешеходецът е бил длъжен да се движи противоположно на
посоката за движение на пътните превозни средства, а пострадалият се е
движел по посоката на движение на ППС /при което е бил ударен в гръб/.
Този извод кореспондира и с гласните доказателства. Не само показанията на
свидетелите Д. /водач на МПС/ и придружаващия го спътник - Б. Г., които
могат да се преценяват като предубедени, сочат, че пострадалият се е движел
по платното за движение на МПС, а не по банкета. Съвсем непосредствени и
конкретни са показанията на свидетеля Й. – посочен от ищците и
непосредствен очевидец на инцидента. Повод свидетелят да е очевидец на
инцидента е обаждането на Г. същия ден по телефона с молба да го прибере,
тъй като се придвижва пеша от с. Б. към с. В.. Свидетелят /поради употреба на
алкохол/ помолил свой съсед да отидат с неговия автомобил и да приберат И.
Г.. След село В. видели насрещнодвижещ се автомобил, възприели и
движението на пешеходец в кР. на пътното платно , който впоследствие се
оказало, че е Г.. Човекът ги видял и тръгнал към тях – т.е. – отклонил се
наляво, тъкмо го подминали и свидетелят чул удар. Направили обратен завой,
отишли при пешеходеца, който бил блъснат от автомобила и лежал на
пътното платно, установили, че това е И. Г..
Оплакването на жалбоподателите – ищци, че първоинстанционният съд
необосновано е приел, че пострадалият се е движел по пътното платно,
основано на твърдения, че същият се е движел по банкета, освен че е
нововъведено обстоятелство /макар и съдържащо се едва в писмената
13
защита/, е и неоснователно. Обстоятелствата, въведени в исковата молба са
именно, че Г. е вървял по края на платното за движение, непосредствено
до тревистата площ и се е отклонил около 20-30см наляво към платното за
движение. Вярно е, че в констативносъобразителната част от заключението,
вещото лице С. – автотехник, е изследвал възможност за два варианта на
движение/положение на пострадалия: Когато водачът на л.а. е бил на
разстояние равно и по-голямо от пълния спирачен път, пешеходецът Г. може
да се е намирал, както на десния банкет, от където да е навлязъл на
платното за движение, така и на самото платно за движение. Ако
пострадалият се придвижвал към мястото на удара под ъгъл 0-33 градуса, то
тогава, когато водачът на л.а. е бил на разстояние равно и по-голямо от
пълния спирачен път, пешеходецът Г. е бил на платното за движение,
съответно – ако пешеходецът се придвижвал към мястото на удара под ъгъл
33 – 90 градуса, то тогава, когато водачът на л.а. е бил на разстояние равно и
по-голямо от пълния спирачен път, пешеходецът Г. е бил извън платното за
движение, на десния банкет. Така изследваните два варианта обаче не сочат
на заключение/констатация, че към момента на удара пострадалият е бил
извън платното за движение. Напротив и двата варианта сочат, че ударът е
настъпил на платното за движение. Вещите лица са категорични, че ударът е
настъпил върху дясната /източната/лента на платното за движение – около
1,7 – 2м. западно от източната граница на платното за движение. Другото
категорично заключение на вещите лица – автотехник и медик е, че към
монета на удара пострадалият е бил с гръб към лекия автомобил -
непосредствено преди удара пострадалият е бил със задната си част към лекия
автомобил /което изключва движение под ъгъл 33 – 90 градуса/, като
първоначалният удар е бил с предната броня в задната част на двете
подбедрици, след което е последвал удар от предния капак в областта
седалището и огъване на тялото назад, възкачване върху предния капак
и удар на главата в тилната област в предното обзорно стъкло или в горната
част на стъклото, в областта на рамката, след което е последвало падане на
пътната настилка по лице. Тези категорични констатации на вещите лица,
ведно с показанията на свидетеля Й. „Човекът се движеше в края. на
платното“, водят до единствения извод, че пострадалият се е движел по
платното за движение, по посоката на движение на МПС – в нарушение на
задължителното изискване на чл.108 ал.1 и ал.2 от ЗДвП. Следва да се
14
акцентира върху категоричното заключение на вещите лица, че ударът е
настъпил върху платното за движение, т.е. – не може по никакъв начин да се
възприеме прокарваната от жалбоподателите – ищци теза, че ударът е
настъпил при движение на пострадалия по банкета, без същият да е „стъпил“
на платното за движение. И при двата варианта, коментирани от вещото лице
С., на които се позовават жалбоподателите – ищци към момента на удара
пострадалият се е намирал на платното за движение. Ако се приеме, че преди
удара пострадалият не се е движел по платното за движение, а по банкет и се
е придвижвал към мястото на удара под ъгъл 33 – 90 градуса, което означава
– излизане от банкета и пресичане на пътното платно, то това би било в
нарушение на забраната на чл.114 от ЗДвП, което е също вид поведение,
способстващо настъпването на вредоносния резултат, обективиращо
признаците на съпричиняване, на каквото поведение ответникът също се е
позовал в отговора на исковата молба.
Движението на пострадалия по платното за движение по посоката на
движение на МПС или самият факт на местоположение на пострадалия върху
платното за движение /независимо дали поради движение по или пресичане
на платното за движение/ е онова конкретно действие на пострадалия, което
по безспорен начин обективно е допринесло за настъпване на вредоносния
резултат – леталния изход. Т.е. – установено е, че приносът на пострадалия е
конкретен, тъй като релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51
ал.2 от ЗЗД е онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не
би се стигнало /наред с неправомерното поведение на делинквента/ до
увреждането като неблагоприятен резултат. Ето защо първоинстанционният
съд правилно е приел, че е налице съпричиняване от страна пострадалия за
настъпване на вредоносния резултат, изразяващо се в неправомерно движение
по пътното платно.
При преценяване приноса на пострадалото лице следва да се извърши в
пълна степен съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и
поведението на пострадалия, допринесло до настъпване на вредата, за да се
установи действителния обем, в който всеки един от участниците е
допринесъл за вредоносния резултат. Съпоставимо с поведението – вината на
делинквента, който е признат за виновен с влязъл сила съдебен акт,
постановен в наказателното производство, за това, че е нарушил правилата за
движение по пътищата – чл.20 ал.2, изр.1 - водачите на пътни превозни
15
средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват
с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да
спрат пред всяко предвидимо препятствие, то приносът на пострадалия, който
е нарушил правилата за движение, визирани в чл.108 от ЗДвП в процентно
отношение е 30%, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
Неоснователно е и второто поддържано възражение за наличие на
съпричиняване от страна на пострадалия, основаващо се на твърдения, че
същият е бил под влияние на алкохол с концентрация от 5,64 промила, което
е довело до забавени/погрешни възприятия, липса на координация. За
изясняване на спорния въпрос при първоинстанционното разглеждане на
делото е допусната съдебномедицинска - токсикологична експертиза,
допълнителна съдебномедицинска експертиза и повторна такава. Съгласно
заключението от съдебнотоксилогичната експертиза, при
съдебномедицинската аутопсия на пострадалия Г. са взети две проби, като
регистрацията на вземане на пробата е около 20ч. след ПТП.
Токсикохимичното определяне на алкохолната концентрация е извършено в
специализираната химическа лаборатория на МБАЛ „П.“, първото - на
08.01.2018г. и второто- на 08.02.2018г., като са установени резултати
съответно 9‰ и 5,64‰ концентрация на алкохол в кръвта. Според
заключението, вторият показател - 5,64‰, на който се позовава
жалбоподателят – ответник, отговаря на тежка степен на алкохолно опиване,
която води до невъзможност за движение, силно подтиснат и/или променен
сензориум, множество вътрешни метаболитни промени, нарушение на
съзнанието, кома, гърчове, смърт. Съгласно заключението и допълнителното
такова липсват данни процедурата по взимане на кръвна проба да не е
спазена. Но вещото лице от допълнителната съдебномедицинска експертиза е
категорично, че установеното при химическия анализ високо ниво на етилов
алкохол в кръвта на И. Г. може да се дължи единствено на замърсена кръвна
проба, предвид обстоятелството, че по време на ПТП стомахът на
пострадалия е бил разкъсан и съдържанието му е било излято в коремната
кухина. Разкъсаната диафрагма двустранно е позволявала навлизането на
стомашно съдържимото в гръдната кухина. Напълно е възможно кръвната
проба да е взета от замърсената кръв, която се е намирала в гръдната кухина.
16
Освен това съгласно допълнителното заключение, Г. е починал в рамките на
няколко секунди до минута след удара от МПС и вследствие на тежките
телесни увреждания от самото ПТП /черепно-мозъчна травма, гръдна травма,
изразяваща се в счупване на ребра двустранно, разкъсване на плеврата, белия
дроб, аорта, черен дроб, слезка, разкъсване на стомаха и излив на кръв и
стомашно съдържимо в коремната кухина/. Т.е. – изключена е възможността
същият да е починал в резултат на тежка степен на алкохолно опиване,
каквото представлява концентрация на алкохол в кръвта 5,64‰. Вярно е
посоченото от жалбоподателя – ответник, че допълнителната
съдебномедицинска експертиза /изготвена от в.л. д-р Б./ е оспорена от
страната, но при условието на чл.201 от ГПК съдът е допуснал повторна
съдебномедицинска експертиза. Заключението от повторната
съдебномедицинска експертиза /изготвена от в.л. д-р П./ изцяло съвпада с
констатациите на тази, изготвена от в.л. д-р Б. – травматичните увреждания
на пострадалия Г. са несъвместими с живота травми, включително и
разкъсване на повечето вътрешни органи и излив на кръв в гръдната и
коремна кухина, ведно със стомашно съдържимо, сочат, че пострадалият е
преживял до около минута след получаването на уврежданията. Но този факт
/характера на уврежданията/ сочи и възможност при вземане на кръвна проба
за изследване на алкохолно съдържание да се е получило замърсяване на
самата проба от стомашно съдържимо /стомахът и диафрагмата са били
разкъсани с излив на стомашно съдържимо в гръдната и коремната кухина/, в
което е имало неразработен алкохол, който е повишил концентрацията на
алкохолно съдържание в изследваната проба. Не може да се приеме тезата на
ответника /изразена в съдебното заседание, в което е приета експертизата на
в.л. П. и поддържана с въззивната жалба/, че експертизата почива на
вероятност и предположение. Експертизата е компетентно изготвена, изцяло
идентична с първоначалната така и не почива на предположения, а на
системен анализ на конкретните факти, подкрепен с научни познания. В
съдебно заседание вещите лица научно обосновано са пояснили вероятността
кръвната проба да е взета именно от гръдната кухина – където се предполага,
че е най чиста. Но в случая стомахът и диафрагмата, която разделя стомаха от
гръдната хухина, са били разкъсани, което логично води до извод, че
стомашносъдържимо се е намирало и в гръдната кухина. Факт е, че първото
токсикологично изследване е показало концентрация на алкохол в кръвта в
17
още по-висока степен - 9‰. Съгласно разясненията на вещото лице –
токсиколог /д-р И./, дадени в съдебно заседание, тази концентрация на
алкохол в кръвта отговаря на приет концентрат 2л., а съгласно писменото
заключение, концентрацията на алкохол в кръвта 5,64‰ съответства на
869мл. концентрат, като и двете състояния обективират тежка степен на
алкохолно опиване, съответстващо на кома, смърт. По делото липсват данни
в конкретния случай пострадалият да е бил употребил посоченото количество
алкохол. Единствените данни в тази насока се съдържат в показанията на
свидетеля Д. /присъствал на семейното тържество – рожден ден на ищцата С.,
на което е присъствал и пострадалият/. Показанията на св. Д. са за употребен
от Г. алкохол на семейното тържество „50-100гр. ракия и най-много чаша
вино“, което не съответства на количеството алкохол, водещо до
концентрация на алкохол в кръвта 5,64‰. Данни за висока степен на
алкохолно опиване не може да се изведе и от интерпретирания от св. Й.
телефонен разговор с пострадалия, непосредствено преди инцидента. Данни
за висока степен на алкохолно опиване не могат да се изведат и от
показанията на свидетелите Д. и Г., които свидетелстват, че от пострадалия се
е носел „мирис на алкохол“. Както се посочи, показанията на тези свидетели
следва да се преценяват с оглед евентуалната им заинтересованост от изхода
на спора. Освен това тези показания са опровергани от заключенията от
съдебнотоксикологичната и допълнителна, и повторна съдебномедицинска
експертиза, съгласно които мирис на алкохол може да се носи от лице, което
диша, а както се посочи, леталният изход при Г. е настъпил веднага /до
минута/ след удара. Не на последно място, съгласно допълнителната и
повторната съдебномедицинска експертиза от медицинската документация не
е установено пострадалият да е бил с висока алкохолна концентрация в
кръвта и да се е намирал в тежка степен на алкохолно опиване към алкохолна
кома – в която част заключенията не са оспорени от ответната страна. За да
бъде успешно проведен процесуалният способ за защита на пасивно
легитимираната страна по иск за репариране на вреди от непозволено
увреждане посредством възражение за съпричиняване, следва да се установи,
че крайният вредоносен резултат би бил предотвратен при липса на
поведението, сочено като съпричиняване – и само при установяването на този
факт биха били приложими последиците на чл.51 ал.2 от ЗЗД. В случая от
носещата доказателствената тежест страна – ответника, не е доказано при
18
условието на пълно и главно доказване, че пострадалият Г. е бил под
въздействието на алкохол, с посочената концентрация на алкохол в кръвта
5,64‰, което е довело до погрешни възприятия, липса на координация, като
предпоставка за инцидента. Във въззивната жалба на жалбоподателя –
ответник се съдържа оплакване, че първоинстанционният съд неправилно не
е кредитирал представеното писмено доказателство – протокол за извършена
химическа експертиза. Ако се има предвид намиращият се в досъдебното
производство протокол от 27.08.2018г. за химическа експертиза за
определяне концентрацията на алкохол в кръв и урина, следва да се посочи,
че този протокол притежава характеристиките на официален документ само
досежно извършените от длъжностното лице действия по анализ на кръвта,
но не и по отношение на това, че кръвната проба не е била замърсена – т.е. -
доказателствено значение, относно стоящия извън документа факт, до който
се отнася удостоверителното изявление.
По изложените съображения обосновано първостепенният съд е приел,
че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат се
изразява само в поведение, представляващо неправилно движение по пътното
платно, че е в определеното процентно съотношение с вината на делинквента
– 30%, при което определеното за всяка от ищците обезщетение за
неимуществени вреди се явява в размер 126 000лв. - за ищцата К. Г. и по
112 000лв. - за ищците В. Г. и С. Г..
Правилно първоинстанционният съд е определил началния момент за
присъждане на законната лихва при правилно приложение на материалната
норма. Действащата правна уредба изрично регламентира, че
застрахователното покритие включва и лихвите по чл.429 ал.2, т.2 от КЗ,
тоест застрахователят отговаря за лихвата за забава, когато застрахованият
отговаря за тях пред увреденото лице. В чл.429 ал.3 от КЗ е регламентирано,
че лихвите за забава на застрахования по ал.2, т.2, за които той отговаря пред
увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на
застрахователната сума /лимита на отговорност/. В този случай от
застрахователя се плащат лихвите за забава, дължими от застрахования,
считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване
на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-
ранна. Следователно отговорността на прекия причинител за лихви, считано
19
от датата на непозволеното увреждане съществува, но същата - по силата на
самия кодекс, се поема от застрахователя от един по-късен момент, в който
му е станало известно настъпването на застрахователното събитие. Тезата на
жалбоподателите – ищци, че началният момент на законната лихва следва да
се определи съобразно посочения в чл.430 ал.1 т.2 от КЗ 7-дневен срок за
застрахования да уведоми застрахователя, т.е. - че законната лихва се дължи
считано от изтичане на 7-дневен срок от настъпване на застрахователното
събитие, не намира опора в нормативната уредба. Вярно е, че разпоредбата на
чл.430 ал.1, т.2 от КЗ предвижда задължение за застрахования във връзка с
неговата гражданска отговорност в срок до 7 работни дни от узнаването да
уведоми застрахователя за настъпване на застрахователно събитие. КЗ обаче
не предвижда санкции при неизпълнение на това задължение /санкциите
следва да се изведат от общите хипотези на непозволеното увреждане – чл.84
ал.3 от ЗЗД – застрахованият делинквент ще дължи законната лихва, считано
от момента на непозволеното увреждане до надлежното уведомяване на
застрахователя/. КЗ не предвижда и съответни последици за застрахователя
при неизпълнение на задължението на застрахования по чл.430 ал.1, т.2 от КЗ
– отговорност за законната лихва считано след изтичане на срока от 7 работни
дни от узнаването, което узнаване не винаги съвпада с момента на настъпване
на застрахователното събитие. Нормата на чл.429 ал.3 от КЗ е ясна и
конкретно сочи, че отговорността на застрахователя за законната лихва върху
застрахователното обезщетение възниква считано от датата на уведомяването
от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на
чл.430 ал.1, т.2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
Алтернативността на тази разпоредба сочи, че отговорността на
застрахователя за законна лихва възниква от момента, към който му е станало
известно настъпването на застрахователното събитие и тази отговорност не е
обвързана със задължението на застрахования по чл.430 ал.1 т.2 от КЗ.
Данните по делото сочат и не се спори, че ищците са предявили на
21.01.2020г. пред ответното дружество- застраховател на отговорния за
вредите делинквент претенции за заплащане на обезщетение за претърпените
вреди. В съответствие с разпоредбата на чл. 429 ал.3 от КЗ
първоинстанционният съд правилно е присъдил законната лихва върху
застрахователните обезщетения от тази дата.
20
По изложените съображения въззивните жалби се явяват
неоснователни, при което първоиенстанционното решение, като правилно,
следва да бъде потвърдено в обжалваната част. /В частта, с която е
отхвърлена акцесорната претенция за законна лихва за периода 09.12.2017г. -
20.12.2017г. решението не е обжалвано и е влязло в сила./
По разноските, сторени във въззивното производство:
С въззивната жалба на жалбоподателите ищци се претендират разноски.
В съдебно заседание обаче процесуалният представител е заявил, че такива не
са сторени за въззивното производство и действително не са представени
доказателства за направени разноски във въззивното производство. Ето защо
не следва да се присъждат разноски в полза на жалбоподателите – ищци.
От страна на жалбоподателя – ответник е представен списък на
разноските по чл.80 от ГПК, в който са включени заплатена ДТ – 7 000лв. и
юрисконсултско възнаграждение – 100лв. Доколкото въззивната жалба на
жалбоподателя – ответник е неоснователна, разноските, представляващи
заплатена ДТ не следва да се присъждат. Тъй като не е конкретизирано друго,
следва да се приеме, че юрисконсултското възнаграждение от 100лв. се
претендира за процесуално представителство по двете въззивни жалби.
Обжалваемият материален интерес по двете въззивни жалби е 500 000лв.
Съразмерно с неуважената част на въззивната жалба на жалбоподателите –
ищци на жалбоподателя – ответник се дължат разноски в размер на 30лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260215/19.10.2022г., постановено по
търг.д. №383/2020г. по описа на о.с. П., в обжалваната част, с която ЗАД „А.“,
ЕИК ********* е осъдено да заплати на К. К. Г., ЕГН ********** сумата от
126 000лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка
„Гражданска отговорност”, сключена с полица BG/11/************, за
претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания от смъртта на съпруга й И. С. Г., ЕГН **********, починал на
09.12.2017г. при пътнотранспортно произшествие, причинено противоправно
21
и виновно от П.К.Д. при управление на лек автомобил „Ф.П.” с peг. № **
**** **, ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано
от 21.01.2020г. до окончателното му изплащане, като е отхвърлен
предявеният иск за разликата над 126 000лв. до претендирания размер от 180
000лв., както и искането за присъждане на законната лихва върху
обезщетението за периода от 20.12.2017г. до 21.01.2020г.;
ЗАД „А.“, ЕИК ********* е осъдено да заплати на С. И. Г., ЕГН
********** и В. И. Г., ЕГН ********** сума от по 112 000лв. за всяка от тях,
представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска
отговорност”, сключена с полица BG/11/************, за претърпени от
ищците неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта
на баща им И. С. Г., ЕГН **********, починал на 09.12.2017г. при
пътнотранспортно произшествие, причинено противоправно и виновно от
П.К.Д. при управление на лек автомобил „Ф.П.” с peг. № ** **** **, ведно
със законната лихва върху присъдените обезщетения, считано от 21.01.2020г.
до окончателното им изплащане, като са отхвърлени предявените искове за
разликата над 112 000лв. до претендирания размер от 160 000лв., както и
искането за присъждане на законната лихва върху обезщетението за периода
от 20.12.2017г. до 21.01.2020г.
К. К. Г., ЕГН **********, С. И. Г., ЕГН ********** и В. И. Г., ЕГН
********** са осъдени да заплатят на ЗАД „А.“, ЕИК ********* сума в
размер на 294,38 лв. - разноски по делото, изчислени съобразно отхвърлената
част на исковете. ЗАД „А.“, ЕИК ********* е осъдено да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на П.О.С., сумата 14 000лв.-
дължимата за производството държавна такса, както и сумата от 546,88лв.,
представляваща изплатени от бюджета на съда възнаграждения за вещи лица
и депозит за призоваване на свидетел, изчислени съобразно уважената част на
исковете.
ОСЪЖДА К. К. Г., ЕГН **********, С. И. Г., ЕГН ********** и В. И.
Г., ЕГН ********** да заплатят на ЗАД „А.“, ЕИК ********* разноски за
въззивното производство в размер на 30лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
22
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
23