Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 20.10.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и девети
септември през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2111 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 05.11.2019
год., постановено по гр.дело №65383/2017 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.С.” ЕАД искове е правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу И.В.В.
за сумата от 2655.65 лв., представляваща стойност на
потребена топлинна енергия през периода от м.05.2013 год. до м.04.2015 год.
съгласно общи фактури от м.07.2014 год. и м.07.2015 год., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, сумата от 17.60 лв., представляваща стойност на
предоставена услуга дялово разпределение за посочените отоплителни сезони,
ведно със законната лихва върху тази сума, счита от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане, сумата от 657.06 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 08.08.2014 год. до 13.09.2017 год. и сумата от 4.50 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода от 08.08.2014 год. до 13.09.2017 год. /които суми представляват 4/6 части
от задълженията за топлоснабден имот с абонатен №282850/ и срещу Т.М.П. и Р.М.В.
за сумата за всяка от тях от по 663.91 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от
м.05.2013 год. до м.04.2015 год. съгласно общи фактури от м.07.2014 год. и
м.07.2015 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, сумата от 4.40 лв., представляваща стойност на предоставена
услуга дялово разпределение за посочените отоплителни сезони, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане, сумата от 164.26 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 08.08.2014 год. до 13.09.2017 год. и сумата от 1.12 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода от 08.08.2014 год. до 13.09.2017 год. /които суми представляват 1/6 част
от задълженията за топлоснабден имот с абонатен №282850/.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „П.И.“
ООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че ответниците не са клиенти на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Законът давал легална дефиниция на това
понятие. За нуждите на специалните закони, какъвто бил ЗЕ, съществували и други
определения. След като било взето решение от Общото събрание на етажните
собственици на процесната сграда, т.е от всички собственици и титуляри на
вещното право на ползване, за присъединяване към топлопреносната мрежа, то
всеки етажен собственик бил потребител на постъпила в сградата топлинна
енергия. Не било нужно доказването на обстоятелството кое лице е държател на
имота, респ. кое лице е потребило реално консумираната за исковия период
топлинна енергия за процесния имот. Нямало значение и на чие име се води
откритата клиентска партида, тъй като същата имала само вътрешно-счетоводно
значение. В този смисъл по делото било установено съществуването на
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди между страните. В съответствие с разпределената доказателствена
тежест ищецът бил установил това обстоятелство, както и количеството и
стойността на реално доставената топлинна енергия. Ответниците не били оспорили
обстоятелството, че са собственици на топлоснабдения имот и съществуването на
твърдяното облигационно правоотношение. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по
жалбата И.В.В., Т.М.П. и Р.М.В.
не изразяват становища по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорният във
въззивното производство въпрос е свързан ъс съществуването на твърданото
облигационно правоотношение между страните.
Според задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год.
на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при
публично известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството
изменения на относимите норми от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1
ДР/, които регламентират страните по договора при публично известни общи
условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е клиент, който
купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр.
54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т.
42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр.
74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва
въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите,
които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разглеждания случай
по делото липсват несъмнени доказателства, че наследодателят на ответниците – М.Н.В.,
е бил собственик на процесния топлоснабден имот. Действително по делото е
представен списък на етажните собственици /без да е ясна датата, на който е бил
съставен/, който е подписан от М.Н.В.. Този документ по своето правно естество
съставлява частен свидетелстващ документ и обективира неизгодно за автора му обстоятелство,
а именно, че титуляр на права по отношение на апартамент №29, находящ се в
гр.София, ж.к.“*****– виж чл. 180 ГПК, т.е. има значението на извънсъдебно
признание. Това признание обаче следва да бъде преценявано по реда на чл. 175 ГПК с оглед всички събрани по делото доказателства, каквато проверка в
разглеждания случай е невъзможна, тъй като липсват каквито и да било други
данни, които са сочат, че именно М.Н.В. е бил собственик на процесния
апартамент, като в тази връзка въззивният съд съобразява и обстоятелството, че съгласно
разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗС вещното право на ползване се погасява със
смъртта на ползвателя /т.е. същото не е наследимо/ – виж и чл. 5, ал. 2 и 3 ЗУЕС.
В този смисъл при
правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че ответниците не
са потребители на топлинна енергия за битови нужди, респективно, че между
страните не е възникнало твърдяното облигационно правоотношение по договор за
доставка на топлинна енергия за битови нужди. Тези обстоятелства са
правопораждащи, тъй като обуславят спорните по делото права и доказването им е
следвало да бъде пълно – т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в
истинността на твърденията в исковата молба и главно – защото има за предмет
факти, за които ищецът носи доказателствена тежест.
Следователно
ответниците не дължат на ищцовото дружество претендираните главници. А щом няма
главни вземания, не може да има и задължения за обезщетения за забава по чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че липсва презумпция, че
неподаването на отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК прави
иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствена тежест по чл. 154,
ал. 1 ГПК – виж например Решение № 67 от 06.07.2010 год. на ВКС по т. д. №
898/2009 год.,
I т. о., ТК и Решение № 27 от 16.04.2014 год. на
ВКС по т. дело № 1893/2013 год., ІІ т. о., ТК.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 05.11.2019
год., постановено по гр.дело №65383/2017 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „П.И.“ ООД.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/