№ 876
гр. София, 20.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 99 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ
при участието на секретаря СТАНИСЛАВА ИЛ. ЧЕРВЕНЯКОВА
като разгледа докладваното от ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ Административно
наказателно дело № 20231110215429 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК, вр. чл.72, ал.4 от ЗМВР.
Образувано е по повод депозирана жалба от Т. П. Д., ЕГН ********** против
заповед за задържане на лице рег. № 230зз-1517 от 26.10.2023 г., издадена от Й. А. А. –
мл. експерт при 06 РУ-СДВР, с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР е
постановено задържането за срок до 24 часа на жалбоподателката.
С жалбата се иска отмяна на атакуваната заповед. Твърди се, че същата била
незаконосъобразна и неправилна, тъй като липсвали мотиви, а от съдържанието й не
ставала ясна и причината, поради която жалбоподателката била задържана.
Претендират се разноски.
В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателката
поддържа изцяло депозираната жалба и изложените в нея аргументи за отмяна на
заповедта. Счита, че не били посочени никакви фактически основания за задържането,
а само текст от Наказателния кодекс. Претендира разноски.
Ответната страна заявява, че заповедта била издадена от компетентен орган и в
рамките на неговите правомощия, поради което моли за решение, с което да бъде
отхвърлена жалбата и да бъде оставена в сила процесната заповед като
законосъобразна. Заявява, че били описани фактическите и правни основания за
задържането. Претендира юрисконсултско възнаграждение в минимален размер и
възразява срещу поисканото адвокатско възнаграждение, тъй като не били представени
доказателства за материална затрудненост на жалбоподателката.
1
Съдът намира жалбата за процесуално допустима по следните съображения:
атакуваната заповед за задържане подлежи на обжалване по реда на АПК, жалбата е
подадена от легитимирано лице, съдържа необходимите реквизити и производството
по нея е редовно образувано пред РС-София.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
На 26.10.2023 г. в 20:00 часа Й. А. А. – мл. експерт при 06 РУ-СДВР, издал
заповед за задържане на жалбоподателката Т. П. Д. за срок до 24 часа, тъй като имало
данни за съпричастност на Д. към извършено престъпление по чл.115 от НК. Д. била
освободена на 27.10.2023 г. в 16:15 часа.
Съобразно разпоредбата на чл.168, ал.1 от АПК, съдът преценява
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по
чл.146 от АПК. Оспореният акт е издаден от полицейски орган в границите на
предоставената му компетентност. Съгласно разпоредбата на чл.74, ал.1 от ЗМВР,
заповедта трябва да е издадена в писмена форма, а алинея 2 на същата разпоредба
посочва, какво трябва да е съдържанието на самата заповед, а именно – името,
длъжността и местоработата на полицейския орган, издал заповедта; фактическите и
правните основания за задържането; данни, индивидуализиращи задържаното лице;
датата и часът на задържането; ограничаването на правата на лицето по чл.73; както и
правата на задържаното лице. В конкретния случай е спазена предвидената от закона
форма, така както предвижда нормата на чл.74, ал.1 от ЗМВР - издадена е писмена
заповед за задържане, връчена на адресата й, като в същата са вписани името,
длъжността и местоработата на служителя, издал заповедта, както и данните,
индивидуализиращи задържаното лице – трите имена, ЕГН и адресна регистрация,
датата и часът на задържането. Разяснени са правата на задържаното лице и му е
предоставено копие от заповедта.
В същото време обаче, настоящата съдебна инстанция намира, че атакуваната
заповед действително е незаконосъобразна, тъй като в нея липсва посочване на
фактическите основания за задържането на Д.. Посочено е, че Т. П. Д. била задържана
във връзка с „чл.115 от НК“. Това е единственото описано фактическо и правно
основание за издаване на заповедта. От това описание по никакъв начин не става ясно,
какво общо има Д. с това престъпление и въобще за какво престъпление става въпрос,
дали изобщо се касае за престъпление, тъй като текстовите в НК, визиращи
престъпленията, се съдържат в особената част, а има текстове в общата част, които не
визират състави на престъпления. За лице с юридическо образование може да е ясно
какво гласи текстът на чл.115 от НК, но за един обикновен гражданин с неясно
образование, посоченият член може нищо да не му говори и за него остава неясна
описаната в заповедта причина за задържане. Именно затова се изисква в заповедта да
2
се впишат правните и фактически основания за задържането, за да стане ясно на
задържаното лице, след като му бъде връчена тази заповед, за какво всъщност е било
задържано, но в случая такава яснота за лице без юридическо образование липсва. Не е
описано Д. да е извършител на инкриминираното деяние и какви точно действия е
осъществила, за да се приеме, че има данни за извършено престъпление от нейна
страна, а и словесно не е описано дори за какво престъпление става въпрос. Словесното
формулиране на фактическо основание за задържане, а именно вписаното в заповедта
„чл.115 от НК“ не изяснява конкретните причини за задържане на лицето. От това
описание по никакъв начин не става ясно какви действия е извършила Д. и спрямо
кого, въобще какво престъпление се твърди да е извършила и къде е станало това.
Липсата на изложени конкретни факти и обстоятелства, които да представляват
фактическо основание за издаване на заповедта, което да съответства на дадената
правна квалификация, несъмнено опорочава от формална страна така издадената
заповед. Поради това съдът приема, че заповедта за задържане е издадена в нарушение
на материалния закон и административнопроизводствените правила, което
представлява и основание за нейната отмяна.
Като всяка принудителна административна мярка - задържането за срок до 24
часа по чл.72 от ЗМВР налага неблагоприятни последици на адресата с цел постигане
на правно определен резултат. Мярката по чл.72 от ЗМВР, в зависимост от конкретния
случай, би могла да има превантивен или преустановителен характер. Казано по друг
начин – за да се прибегне до задържане, същото трябва да преследва някаква
легитимна, законовопризната цел, а не да се явява своеобразно наказание или репресия
налагана по усмотрение на административния орган. В случая от самата заповед не
може да се установи каква е била конкретната цел за издаването й и постановеното с
нея задържане. От доказателствата по делото може да се направи извод за евентуална
съпричастност на Д. в извършено деяние по смисъла на чл.115 от НК, но това не
освобождава лицето издало заповедта от задължението му да опише ясно и конкретно
фактическите основания за издаването й.
В тази връзка и възраженията на юрисконсулта, че в материалите по
досъдебното производство се съдържали доказателства за съпричастност на Д. към
инкриминираното деяние са неоснователни, тъй като първо настоящият състав не се
произнася по вината и доказаността на твърдяното престъпление. Съдът приема, че е
имало данни за инкриминирано деяние, което е наложило задържането, но в случая
самата заповед като административен акт е опорочена, понеже не са били спазени
формалните изисквания на АПК за съдържанието й при нейното издаване, като липсва
ясно описание на конкретните фактически основания за задържането на лицето. Реално
от описанието в заповедта, задържаното лице не може да разбере за какво е било
задържано, а това е целта на изискването за вписване на правни и фактически
основания за задържането, което пък нарушава правата му и конкретно правото да
3
разбере защо бива задържано.
С оглед горното, настоящият състав намира, че в конкретния случай издадената
заповед за задържане е незаконосъобразна, поради което и подадената срещу нея жалба
следва да се уважи.
Предвид изхода на спора и на основание чл.143, ал.1 от АПК, съдът присъжда в
полза на оспорващия своевременно поисканите и доказани разноски. Съгласно чл.38,
ал.1 от Закона за адвокатурата, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да
оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: лица, които имат право на
издръжка; материално затруднени лица; роднини, близки или на друг юрист. В случая
жалбоподателката Т. Д. се явява материално затруднено лице и съгласно представения
договор за правна защита и съдействие адв. Г. представлява жалбоподателката
безплатно. Според чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, в случаите по ал.1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, като съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36,
ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. Член 36, ал.2 от Закона за адвокатурата
казва, че размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или
адвоката от Европейския съюз и клиента, като този размер трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В чл.8, ал.2, т.3 от НАРЕДБА № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е посочено, че
за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без
определен материален интерес, в случая за дело по Закона за Министерството на
вътрешните работи, възнаграждението е 750 лева. С оглед цитираната нормативна
уредба следва да се приеме, че адв. Г. осъществява безплатна адвокатска помощ по
делото и има право на адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
който в случая е 750 лева, тоест размерът на адвокатското възнаграждение не може да
бъде по-нисък от посочената сума и в случая СДВР следва да заплати адвокатско
възнаграждение на адв. Г. именно в размер на 750 лева. Неоснователно се явява
възражението на юрисконсулта, че не били представени доказателства за материална
затрудненост на жалбоподателката, тъй като това касае отношенията между
жалбоподателката и адвоката при подписването на договора за правна защита и
съдействие. Адвокатът решава дали да осъществи безплатна адвокатска помощ и
евентуално при благоприятен за него изход на делото да получи възнаграждение или
рискува да не получи такова, ако жалбата бъде оставена без уважение. Такъв риск за
него няма при уговорено и заплатено възнаграждение. В тази връзка, за осъденото за
разноски лице е без никакво значение дали ще заплати минимално дължимото
възнаграждение директно на адвоката при безплатна помощ или на жалбоподателя,
4
който преди това го е платил на адвоката. В случая не се касае примерно за искане за
освобождаване от държавна такса, когато съдът трябва да извърши преценката дали
това да бъде сторено на база представена декларация от лицето, защото тогава
всъщност съдът прави изключение от правилото за внасяне на дължимата такса и тези
пари не постъпват в бюджета. Става въпрос за възнаграждение на страна (на адвоката),
която е преценила, че ще осъществи безплатна помощ и вече негов е рискът, дали
впоследствие изобщо ще получи някакво възнаграждение за тази помощ. В случая
можеше да се претендира примерно, че жалбоподателката е близка на адвоката
(основание по чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата за оказване на безплатна
адвокатска помощ) и в такъв случай няма какви доказателства да се изискват за техните
близки отношения, а просто това се базира на твърденията на страните и пак трябва да
се отбележи, че реално на база тези твърдения адвокатът решава да престира труда си
при неяснота, дали ще получи възнаграждение за него. Това е преценка на
процесуалния представител във връзка със заплащането на неговия труд, а не дължими
такси към бюджета и адвокатът е свободен да предоставя услугите си безплатно по
своя преценка, а по закон може да иска да му се заплати при благоприятен за него
изход на делото.
Освен това СДВР следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателката Т. П.
Д. сумата от 10 лева, представляваща сторени от последната разноски по делото за
заплащане на държавна такса за разглеждане на жалбата от съда.
Мотивиран от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Софийският районен
съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ заповед за задържане на лице рег. № 230зз-1517 от 26.10.2023 г.,
издадена от Й. А. А. – мл. експерт при 06 РУ-СДВР, с която на основание чл.72, ал.1,
т.1 от ЗМВР е постановено задържането за срок до 24 часа на Т. П. Д., ЕГН
**********.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) да заплати на адв.
П. Т. Г. от САК, личен № ********** сумата от 750 /седемстотин и петдесет/ лева,
представляваща адвокатско възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) да заплати на
жалбоподателката Т. П. Д., ЕГН ********** сумата от 10 /десет/ лева, представляваща
сторени разноски по делото за заплащане на държавна такса за разглеждане на жалбата
от съда.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд –
5
София град в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Преписи от решението да се връчат на страните на основание чл.138 от АПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6