РЕШЕНИЕ
№ІV-273
09.11.2020 г., гр. Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV
въззивен граждански състав, в открито заседание на втори ноември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при участието на секретаря Ваня Димитрова, като разгледа
докладваното от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 2413 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на П.Г.К., ЕГН **********,
постоянен адрес: ***, чрез пълномощника адвокат Марчева, против Решение №
260034 от 13.08.2020 г. по гр. д. № 1790/2020 г. на Районен съд – Бургас, с
което е ОТХВЪРЛЕН предявения от
жалбоподателя против Община Созопол,
административен адрес: гр. Созопол, ул. „Хан Крум“ № 2, представлявана от кмета
Тихомир Янакиев, иск с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ за сумата от 4 690 лв., представляваща обезщетение
за недопускането до работа след отмяна на уволнението му като незаконосъобразно
и възстановяването му на заеманата длъжност, дължимо за периода от 01.06.2018 год. до 28.02.2019 год., ведно
със законната лихва върху посочената сума, начиная от 12.03.2020 год. до
окончателното изплащане.
В
жалбата са изложени доводи, че със сила на присъдено нещо е установено между
страните съществуването на спорното право, а именно правото на ищеца да получи
обезщетение по реда на чл. 225, ал. 3 КТ, като за всеки един претендиран период
съдът следва да установи дали тези условия продължават да са налице или са
възникнали правопогасяващи факти и обстоятелства – работи ли ищецът по трудов
договор, допуснат ли е до работа за този период, прекратен ли договорът му. Сочи
се, че такива релевантни факти не се твърдят и не се установяват по делото.
Поддържа се, че е достатъчно работникът само един път да е посетил
предприятието и да е заявил желанието си да започне работа, за да се счете, че
е изпълнено задължението му за явяване. Счита обстоятелствата относно явяването
на ищеца на работа и недопускането му до работа за установени не само със СПН
от предходните влезли в сила съдебни решения, но и с представените по делото
писмени доказателства, неоспорени от ответната страна. Излага съображения, че закриването
на длъжността не води до обективна невъзможност ищецът да бъде възстановен на
работа. Намира, че съгласно чл. 8, ал. 4 КТ е недопустимо работникът сам да се откаже
от правото си да получи обезщетение по реда на чл. 225, ал. 3 КТ. Отбелязва, че
започването на работа при друг работодател, след като ищецът е бил незаконно
уволнен, не го лишава от възможността да претендира обезщетение по реда на чл. 225,
ал. 3 КТ до действителното му допускане до работа.
Жалбоподателят
моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен
отговор на въззивната жалба от въззиваемата Община Созопол, представлявана от
кмета Тихомир Янакиев, чрез пълномощника адвокат Ангелова, която оспорва
жалбата като неоснователна и излага доводи в подкрепа на изводите на
първоинстанционния съд.
Въззиваемата страна моли съда да потвърди обжалваното
решение. Претендира за присъждане на разноски.
Въззивната
жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от
надлежно упълномощен представител на легитимирана страна, която има правен
интерес от обжалване, и съдържа необходимите реквизити, поради което е
процесуално допустима.
В
съдебно заседание въззивникът К. се
явява лично и с адвокат Марчева. Поддържа въззивната жалба.
В
съдебно заседание въззиваемата Община Созопол се представлява от адвокат
Ангелова, която поддържа отговора на въззивната жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.
235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството
пред Районен съд – Бургас е образувано по искова молба на въззивника К. за
осъждане на въззиваемата Община Созопол да заплати на ищеца сумата от 4 690 лв., представляваща обезщетение за недопускането
до работа след отмяна на уволнението му като незаконосъобразно и
възстановяването му на заеманата длъжност, дължимо за периода от 01.06.2018
год. до 28.02.2019 год., ведно със законната лихва върху посочената сума
от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и разноските по
делото. В исковата молба са изложени твърдения, че с Решение от 01.08.1995 г.
по гр. д. № 3915/1994 г. на Районен съд – Бургас е отменена като
незаконосъобразна Заповед № 610 от 26.10.1994 г. на и. д. Кмет на Община
Созопол, с която ищецът е бил уволнен, и същият е бил възстановен на заеманата
от него преди уволнението длъжност „Ръководител управление Просвета и Култура“
в Община Созопол. Твърди се, че след влизане в сила на решението, в срока по
чл. 345, ал. 1 КТ, ищецът се е явил в Община Созопол, за да заеме длъжността
си, но не е бил допуснат до работното място за изпълнение на трудовите му
функции с мотив, че заеманата от него до уволнението длъжност е закрита от
щатното разписание на Общината. Ищецът сочи, че е предявил няколко иска с
правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ за различни периоди от 28.03.1996 г. до
01.06.2018 г., по които ответникът е бил осъден да му заплати обезщетения за
недопускането му на работа. Поддържа се, че и до настоящия момент ответната
Община продължава да не изпълнява съдебното решение за възстановяване на ищеца
на длъжността, която е заемал. Размерът на претендираното обезщетение ищецът
определя съгласно ТР № 2 от 12.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. на
ОСГК на база установената за страната минимална работна заплата, тъй като
последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение е в размер на 7, 31
лева /деноминирани/: 510 лева месечно за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2018
г. и 560 лева месечно за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2019 г.
Предявеният
иск е с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ.
В срока
по чл. 131 ГПК ответната Община Созопол е депозирала писмен отговор. Не оспорва
обстоятелствата, че с Решение от 01.08.1995 г. по гр. д. № 3915/1994 г. на Районен
съд – Бургас Заповед № 610 от 26.10.1994 г. на и. д. Кмет на Община Созопол, с
която ищецът е бил уволнен, е отменена като незаконосъобразна и ищецът е бил
възстановен на работа. Не се оспорват и твърденията, че и до настоящия момент
ищецът не е възстановен на работа. Посочва се, че след влизане в сила на
решението по гр. д. № 1288/2019 г. по описа на Районен съд – Бургас и с оглед
указанията на ВКС Община Созопол е предприела процедура ищецът да бъде
възстановен на работа, след което трудовото му правоотношение да бъде
прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ. Отбелязва се, че Община
Созопол е направила опит да бъде постигната спогодба с ищеца, но и до настоящия
момент такава не е налице.
С
Определение № 3936 от 12.06.2020 г. първоинстанционният съд е съобщил на
страните проекта си за доклад по делото. За безспорни са обявени
обстоятелствата, че ищецът е заемал твърдяната длъжност в Община Созопол, че е
бил уволнен, че уволнението му е отменено като незаконно и е възстановен на
заеманата преди уволнението длъжност, както и че не му е осигурена възможност
да заеме подходяща длъжност. Страните не са изложили възражения по така
изготвения доклад и делото е докладвано съобразно него с протоколно определение
от 13.07.2020 г.
От
фактическа страна първоинстанционният съд е приел за безспорно установено, че
ищецът е заемал длъжността „Ръководител управление „Просвета и култура“ при
Община Созопол; че му било е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“,
което е било отменено като незаконосъобразно и същият е бил възстановен на
заеманата длъжност; че в срока по чл. 345 от КТ ищецът се е явил в Община
Созопол, но не е бил допуснат до работното място за изпълнение на трудовите му
функции, въпреки че е представил писмено заявление, тъй като длъжността, на
която бил възстановен, не съществувала в действащото щатно разписание, както и
че понастоящем не му е осигурена сходна длъжност за заемане. Посочено е, че въпреки
тази безспорност на основните факти, относими към спорния предмет, предявеният
иск е неоснователен въз основа на три аргумента. Първо, постановената практика
на ВКС по реда на чл. 290 не е задължителна, поради което съдът намира, че и за
процесния период ищецът следва да се е явил фактически, за да заяви намерението
си за започване на работа, като в тази насока липсват твърдения и
доказателства. Второ, наличието на обективна невъзможност (закриване на
длъжността преди възстановяването) изключва деликтната отговорност на
длъжностните лица в Община Созопол, а оттам – и гаранционната отговорност на
Община Созопол за действията на тези длъжностни лица. Трето, в периода, следващ
възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност, ищецът е работил
при друг работодател, с което се е поставил в невъзможност да започне работа
при възстановения работодател, отказвайки се от закрилата по чл. 225, ал. 3 КТ.
На
основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно по следните
съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл. 225, ал. 3 КТ, когато незаконно уволнен работник или
служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да
заеме работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява,
работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или
служителя в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на явяването
му до действителното му допускане на работа. Следователно, за да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ, е необходимо да са налице
следните юридически факти: 1) влязло в сила решение за отмяна на уволнението
като незаконно и за възстановяване на ищеца на работа; 2) явяване на ищеца за
заемане на работата; 3) недопускане на ищеца до работата, на която е
възстановен. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване наличието на посочените елементи от правопораждащия фактическия
състав, а ответникът има възможността да оспори иска, като наведе
правоизключващи възражения, по които да проведе насрещно и непълно доказване.
Доколкото
процесният исков период е от 01.06.2018 год. до 28.02.2019 год., настоящият
съдебен състав не споделя поддържаното от въззивника становище, че е налице
сила на пресъдено нещо по отношение на всички елементи от фактическия състав по
чл. 225, ал. 3 КТ с оглед влезлите в сила между страните решения по предходни
дела за периоди от 28.03.1996 г. до 01.06.2018 г. Както се отбелязва с Решение
№ 73 от 17.07.2018 г. по гр. д. № 1357/2017 г., IV г. о.
на ВКС, приемането, че недопускането на работа и през разглеждания по
настоящото дело исков период е установено с влезлите в сила решения, би било незаконосъобразно.
В процесния случай обаче наличието на елементите от фактическия състав по чл.
225, ал. 3 КТ се установява не само от съвкупния анализ на представените по
делото писмени доказателства, но и от процесуалното поведение на страните,
които не спорят по тях, с оглед на което същите са обявени за безспорни с
доклада по делото.
Основателни
са наведените с въззивната жалба доводи, че по делото не се твърди и не се
установява да са налице правопогасяващи факти, въз основа на които да се отрече
правото на ищеца да получи обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Отговорът на
исковата молба, депозиран от ответната община, по същество не съдържа оспорване
на исковата молба с доводи за отхвърлянето й като неоснователна, а напротив –
обективира изявление, с което се признава наличието на елементите от
фактическия състав по чл. 225, ал. 3 КТ. В нарушение на процесуалните правила
съдът е отхвърлил предявения иск въз основа на съображения, които не са били
наведени като възражения от ответника с отговора на исковата молба в срока по
чл. 131 ГПК и въобще в хода на първоинстанционното производство. С оглед
безспорните обстоятелства между страните и липсата на наведени от ответника
възражения, съдът не е следвало служебно да разглежда въпроси по
основателността на иска, по които страните не спорят.
За
пълнота на мотивите следва да се отбележи, че изложените от съда доводи за
отхвърляне на иска не се споделят от настоящия въззивен състав.
Липсва законово
изискване за многократно явяване на ищеца през всеки един претендиран период,
за да заяви желанието си да бъде възстановен на работа. Достатъчно е работникът
само един път да е посетил предприятието и да е заявил желанието си да започне
работа, за да се счете, че е изпълнено задължението му за явяване. В този
смисъл е постановена трайна съдебна практика, която се споделя и от настоящия
съдебен състав (Решение № 298 от 28.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3972/2008 г.,
IV г. о., Решение №518 от 08.07.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 374/2009 г., IV г. о., Решение № 314 от
19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 307/2012 г., III г. о.).
Закриването на длъжността не води до обективна
невъзможност ищецът да бъде възстановен на работа. Влязлото в сила решение за
отмяна на уволнението възстановява трудовото правоотношение занапред във вида,
в който то е съществувало към момента на незаконното уволнение, и ако
междувременно длъжността е съкратена и работникът не може реално да я изпълнява
занапред, работодателят трябва да прекрати трудовото правоотношение на това
основание. В случай, че длъжността е предвидена за служебно правоотношение,
съответно за заемане чрез конкурс, ответната Община следва да допусне ищеца на
работа в изпълнение на влязлото в сила съдебно решение, едва след което има
възможността да прекрати трудовия договор с ищеца на основание чл. 325, ал. 1,
т. 12 КТ. След като работодателят не е прекратил трудовото правоотношение и не
допуска работника до работа с обяснението, че длъжността не съществува, той
действа недобросъвестно - не отчита значимата за правоотношението промяна в
структурата си и държи работника в неуредено положение, поради което му дължи
обезщетението по чл. 225 ал. 3 КТ. В тази насока съдът подкрепя становището,
изразено в Решение № 314 от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 307/2012 г., III г. о., Решение по гр. д. №1528/2009 г. на ВКС, III г. о., Решение по гр. д. № 1467/2010 г., III г. о., Решение по гр. д. № 2302/2005 г. на I г. о. на ВКС.
Неправилен
е и изводът на съда, че след като уволнението е признато за незаконно и
работникът е започнал работа при друг работодател, то сам се е отказал от
закрилата, уредена в негова полза в чл. 225, ал. 3 КТ. Видно от вписванията в трудовата
книжка на ищеца, след възстановяването му на работа с окончателно решение от
месец март 1996 г. ищецът е престирал труд по трудово правоотношение при друг
работодател за периода от 01.04.1997 г. до 09.12.1999 г. Постъпването на работа
при друг работодател не е предвидено от закона като отрицателна предпоставка,
която да изключва занапред правото на работника или служителя да получи
обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Престирането на труд по друго трудово
правоотношение не следва да се тълкува и като отказ от правото на обезщетение
по чл. 225, ал. 3 КТ, какъвто отказ би бил недействителен на основание чл. 8,
ал. 4 КТ. При недопускане до работа на възстановения работник или служител е
налице увреждане, съизмеримо с пропуснатата полза от получаване на възнаграждение
по възстановеното трудово правоотношение. То се дължи за целия период на
недопускане и се изчислява според размера на брутното трудово възнаграждение,
което би получавал работника или служителя за длъжността, на която е
възстановен. В случаите, когато той започне работа по ново
трудово правоотношение ще е налице също вреда от същото противоправно
поведение, само ако полученото брутно трудово възнаграждение по
нововъзникналото правоотношение е по-ниско от това, което би получавал по същото
време за длъжността, на която е възстановен. В този
смисъл е постановено Решение № 677 от 15.10.2010 год. на ВКС
по гр. д. № 1302/2009 год., IV г. о., чиито
изводи се споделят от настоящия съдебен състав. В процесния случай периодът, в
който ищецът е полагал труд при друг работодател, не се обхваща от процесния
исков период, поради което не е налице основание, което да изключи дължимостта
на обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ в пълния му размер.
Въз
основа на изложеното съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.
225, ал. 3 КТ е доказан по основание.
Съгласно
задължителните постановки на Тълкувателно решение № 2 от 12.12.2013 г. по тълк.
д. № 2/2013 г., ОСГК на ВКС обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ се определя на
базата на последното брутно трудово възнаграждение, получено преди незаконното
уволнение, като същото не може да бъде по-малко от размера на установената за
страната минимална работна заплата за периода на недопускането на работа. В
процесния случай последното брутно трудово възнаграждение, получено от ищеца преди
незаконното уволнение, датира от месец септември 1994 г. и не е съобразено с
актуалните икономически условия, поради което за определяне на обезщетението меродавен
следва да е размерът на минималната работна заплата за страната за процесния
период от 01.06.2018 г. до 28.02.2019 г., определен с Постановления на
Министерския съвет № 316/20.12.2017 г. и № 320/20.12.2018 г. Ето защо и на основание чл.
162 ГПК съдът приема, че предявеният иск е основателен в пълния му предявен размер
от 4 690 лева, поради което следва да бъде изцяло уважен.
Поради
несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение
следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което
предявеният иск да бъде изцяло уважен.
При
този изход на делото въззивникът има право на разноски съобразно направеното
искане и представените доказателства за извършването им. Въззиваемата страна
следва да бъде осъдена да заплати на въззивника сумата от 1 000 лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за първата и въззивната
инстанция. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК Община Созопол следва да бъде осъдена
да заплати по сметка на Районен съд – Бургас сумата от 187, 60 лева,
представляваща дължима държавна такса за разглеждане на исковата молба, а по
сметка на Окръжен съд – Бургас сумата от 93, 80 лева, представляваща дължима
държавна такса за въззивно обжалване.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК и с оглед цената на иска решението не
подлежи на касационно обжалване, поради което е окончателно.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 260034 от 13.08.2020 г. по гр. д. № 1790/2020 г. на Районен съд – Бургас,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА Община Созопол, с административен
адрес: гр. Созопол, ул. „Хан Крум“ № 2, представлявана от кмета Тихомир
Янакиев, на основание чл. 225, ал. 3 КТ да заплати на П.Г.К., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, сумата от 4 690 лв., представляваща обезщетение
за недопускането до работа след отмяна на уволнението му като незаконосъобразно
и възстановяването му на заеманата длъжност, дължимо за периода от 01.06.2018 г. до 28.02.2019 г., ведно
със законната лихва върху посочената сума, начиная от 12.03.2020 год. до
окончателното изплащане, както и сумата от 1000 лева, представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Община Созопол, с административен
адрес: гр. Созопол, ул. „Хан Крум“ № 2, представлявана от кмета Тихомир
Янакиев, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на Районен съд
– Бургас сумата от 187, 60 лева, представляваща дължима държавна
такса за разглеждане на исковата молба.
ОСЪЖДА Община Созопол, с административен
адрес: гр. Созопол, ул. „Хан Крум“ № 2, представлявана от кмета Тихомир
Янакиев, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на Окръжен съд
– Бургас сумата от 93, 80 лева, представляваща дължима държавна
такса за въззивно обжалване.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.