№ 1144
гр. София, 27.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100505806 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 20117734 от 11.03.2024
г., постановено по гр. дело № 18835/2019 г. по описа на СРС, 44 състав, с което е уважен
предявеният от „Стил Проект“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 137, ал. 2 ЗЕ за сумата от 22310 лв., представляваща обезщетение за ползване на
присъединителен топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция за снабдяване с
топлинна енергия на жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „**** I“ № **, за периода
от 27.01.2017 г. до 31.12.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 29.03.2019 г., до окончателното плащане.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че не се доказва
ищецът да е бил собственик на топлопровода през процесния период, нито да е отправил
покана до ответника за плащане на наем на енергийното съоръжение и последният да е
постановил необоснован отказ за изкупуване на съоръженията. Въззивникът поддържа, че
ищецът не е представил всички необходими документи за сключване на сделка за
прехвърляне на топлопровода, поради което с настоящата претенция черпел права от
1
собственото си неправомерно поведение, което било недопустимо. Ето защо моли
първоинстанционното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен
изцяло.
Въззиваемият „Стил Проект“ ООД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
Предявената искова претенция се основава на разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ, която
регламентира възмездно ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния
тръбопровод, съоръженията към него и абонатната станция, в случаите в които те са
изградени от клиентите на предприятието, а не от самото топлофикационно дружество.
Посочената разпоредба регламентира специална хипотеза на неоснователно обогатяване по
смисъла на чл. 59 ЗЗД, като за основателността на претенцията ищецът следва да установи,
че е изградил и към процесния период се явява собственик на описаните присъединителен
топлопровод и абонатна станция – съоръжения за присъединяване към топлопреносната
мрежа на ответника, които са били съгласувани с топлопреносното предприятие, както и в
какъв размер е цената за ползването на съоръженията през процесния период.
По делото е представен предварителен договор от 14.09.2007 г., сключен между страните по
делото, по силата на който „Стил проект“ ООД се е задължило да изгради за своя сметка
присъединителен топлопровод и абонатна станция с посочените в договора параметри, с
оглед присъединяването към топлопреносната мрежа на сграда, находяща се в гр. София, ул.
„**** I“ № **. Следователно, изграждането на процесните съоръжения е съгласувано
предварително с топлопреносното предприятие и видно от приложените и неоспорени
2
строителни книжа (предварително проучване, разрешение за ползване на жилищната сграда,
ведно с изграденото външно топлозахранване и абонатна станция), същите са изградени
съобразно посочените параметри.
Съгласно клаузата на чл. 7, изр. 2 от предварителния договор, до прехвърляне на правото на
собственост върху изградените съоръжения в полза на ответното дружество техен
собственик е ищецът. Идентичен е и текстът на клаузата на чл. 23 от договора, която
регламентира и задължението на топлопреносното предприятие да придобие правото на
собственост върху съоръженията по реда на чл. 137, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ с писмен договор за
присъединяване. От представените по делото писмени доказателства се установява, че
вещното право върху процесните съоръжения е прехвърлено със съдебно решение от
30.12.2019 г. (влязло в сила на 09.03.2021 г.), постановено по в.гр.д. № 1143/2019 г. по описа
на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав, с което е отменено първоинстанционното
решение на СГС и е уважен предявеният от „Стил Проект“ ООД срещу „Топлофикация
София“ ЕАД конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор
от 14.09.2007 г. за окончателен. Следователно, за предхождащия съдебното решение период
27.01.2017 г. – 31.12.2018 г. ищецът е бил собственик на топлопровода и абонатната станция
и възраженията на въззивника в обратен смисъл се явяват несъстоятелни. В допълнение
следва да се посочи, че между страните е налице и сила на пресъдено нещо относно
принадлежността на правото на собственост върху процесните съоръжения в полза на
ищеца към началната дата на посочения по настоящото дело период, предвид влязлото в
сила решение от 23.02.2018 г. по гр.д. № 11935/2017 г. по описа на СГС, I-2 състав. С този
съдебен акт е уважен идентичен иск по чл. 59 ЗЗД на „Стил Проект“ ООД срещу
„Топлофикация София“ ЕАД за заплащане на обезщетение за ползването на съоръженията
на посочения адрес за периода от 26.01.2012 г. до 26.01.2017 г., като при липсата на данни за
извършени разпоредителни сделки с вещите след тази дата, то несъмнено ищецът се явява
техен собственик и през целия процесен период до 31.12.2018 г.
С оглед на изложеното, по делото се доказва наличието на неоснователно обогатяване в
полза на ответника, който през посочения период от време е ползвал собствените на ищеца
съоръжения за осъществяване на търговската си дейност – продажба на топлинна енергия на
крайните потребители посредством изградените от ищеца топлопровод и абонатна станция,
въведени в редовна експлоатация чрез присъединяване към топлопреносната мрежа на гр.
София през м. 03.2009 г. (видно и от изводите на вещото лице по СТЕ). Ето защо,
последният дължи обезщетение за ползването в размер на цената за достъп, определена въз
основа на приетата от ДКЕВР Методика по чл. 36, ал. 3 ЗЕ – сумата от 22310 лв., съобразно
приетото и неоспорено заключение на СТЕ.
Настоящият въззивен състав намира за неоснователни възраженията на въззивника за
недължимост на сумата поради неправомерното поведение на ищцовата страна. Видно от
приетите писмени доказателства, „Стил Проект“ ООД е подало заявление до „Топлофикация
София“ ЕАД за сключване на окончателен договор за присъединяване на битов клиент към
топлопреносната мрежа още през 2015 г., към което са били приложени множество
3
документи, удостоверяващи наличието на основание за сключване на писмен договор за
прехвърляне на съоръженията, като по делото не са налице данни ответникът да е указал на
ищеца липсата на изискуема документация за сключване на сделката. Нещо повече –
окончателното прехвърляне на собствеността върху съоръженията е осъществено по
инициатива на самия ищец, който е предявил иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД при липса на
съдействие от ответника за доброволно уреждане на спора, т.е. ищецът не е целял умишлено
забавяне на процедурата и възпрепятстване на окончателното придобиване на топлопровода
и абонатната станция от страна на топлопреносното предприятие. Цитираната във
въззивната жалба разпоредба на § 4, ал. 4а ПЗР на ЗЕ е в сила едва от 08.05.2018 г. и има
действие занапред, т.е. за по-голямата част от процесния период същата е неприложима. За
остатъка от периода до 31.12.2018 г. са налице предпоставките на посочената норма за
възникване на вземане за обезщетение (наем), доколкото по делото е представена
нотариална покана от ищцовото дружество от 2012 г., с която ответникът е бил поканен да
заплаща цена за ползването на съоръженията до уреждане на отношенията между страните с
подписване на договор за прехвърляне на правото на собственост върху вещите.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че предявеният осъдителен иск
е основателен и следва да бъде уважен изцяло. Като е достигнал до идентични правни
изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение. Въззивният съд
намира за основателно направеното от въззивника във въззивната жалба, както и в хода на
устните състезания възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу претендираните от насрещната
страна разноски, като с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и
положения от процесуалния представител на ищеца труд пред въззивната инстанция,
уговореният и платен от въззиваемия хонорар за процесуално представителство във
въззивното производство в размер на 2400 лв. е прекомерен и следва да бъде намален до
сумата от 1000 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20117734/11.03.2024 г., постановено по гр.д. № 18835/2019 г.
по описа на СРС, 44 състав.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, да плати на „СТИЛ ПРОЕКТ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Света Троица“, бл. 330, вх.
А, ет. 7, ап. 20, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1000 лв., адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5