Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 26.02.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и шести
януари, през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
Председател:
ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ
ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря Десислава Гюзелева, като разгледа
докладваното от съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 595 по описа за 2020 година, на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 56 от 20.03.2020 г. на
Районен съд – гр. Левски, постановено по гр.д. № 449/2019 г., съдът е признал
за установено, че М.М.К., от гр. Левски, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД гр.
София следните суми: сумата от 2971,59 лв.
– главница, представляваща стойност на незаплатени суми за дялово разпределение
за периода от 25.01.2016 г. до м.април 2018 г., отразени в обща фактура №
*********/31.07.2016 г., № *********/31.07.2017 г., № **********/31.07.2018 г.,
ведно със законната лихва от 25.01.2019 г. до изплащане на вземането; сумата от
494,12 лв. – мораторна лихва за забава от 14.09.2016 г. до 10.01.2019 г., както
и суми за дялово разпределение в размер на
49,14 лв. – главница и 8,48 лв. – мораторна лихва за периода от 30.01.2016
г. до 10.01.2019 г. С решението, което в
тази му част е с характер на определение, е прекратено производството по
предявения от „Топлофикация София“ ЕАД гр. София против М.М.К., от гр. Левски, иск
с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 481,85 лв. – главница,
представляваща стойност на незаплатени суми за дялово разпределение за периода
от м.май 2015 г. до м.октомври 2015 г. и мораторна лихва за забава в размер на
79,05 лв. за периода от 30.01.2016 г. до 10.01.2019 г., както и суми за дялово
разпределение в размер на 10,92 лв. и мораторна лихва в размер на 1,88 лв. Със
същото решение е отхвърлен като погасен по давност предявения от „Топлофикация
София“ ЕАД гр. София против М.М.К., от гр. Левски, иск с правно основание чл.
422, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 737,39 лв. – главница, представляваща стойност на
незаплатени суми за дялово разпределение за периода от м.ноември 2015 г. до
25.01.2016 г. и мораторна лихва за забава в размер на 122,49 лв. за периода от
30.01.2016 г. до 10.01.2019 г., както и суми за дялово разпределение в размер
на 5,46 лв. и мораторна лихва в размер на 0,98 лв.
Постъпила е въззивна
жалба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД гр. София, чрез пълномощника юрк. А.К., срещу
така постановеното решение на районния съд в частта, в която е прекратено
производството по делото и в която е отхвърлен частично предявения
установителен иск, както и в частта за
присъдените разноски в исковото и в заповедното производство. С жалбата се
поддържа довод, че в обжалваните му части първоинстанционното решение е
неправилно, поради неправилен извод на решаващия съд за погасяване на част от
претендираното вземане по давност. Изложени са съображения, че съгласно
приложимите за случая Общи условия на доставчика на топлинна енергия от 2014
г., в сила от 12.03.2014 г., продавачът издава кредитни известия за отчетния
период на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, при което задълженията по кредитните известия погрешно
са възприети от районния съд като изискуеми, а с оглед издадените общи фактури,
от който момент вземането става изискуемо, същото не се явява погасено по
давност. Въззивникът счита също така, че не е налице идентичност на вземанията
досежно периода м.май 2015 г. до м.октомври 2015 г., поради което производство
неправилно е прекратено частично по отношение на това вземане. Претендира се
отмяната на първоинстанционното решение в обжалваните му части и уважаване на
предявения иск до пълния размер на претендираното вземане.
Ответникът по въззивната жалба М.М.К.
счита жалбата за неоснователна и моли окръжния съд да потвърди решението на
районния съд в обжалваните му части чрез процесуалния си представител адв. Р.Н.
от САК. Подробни съображения са изложени в представения писмен отговор на
въззивната жалба.
Постъпила е и частна жалба от М.М.К.,
чрез пълномощника му адв. Р.Н., срещу определението на Левченски район съд от
17.06.2020 г. по гр.д. № 449/2019 г., с което районният съд е оставил без
уважение молбата на ответника за изменение на постановеното по делото съдебно
решение от 20.03.2020 г. в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.
Ответникът
по въззивната жалба „***” ЕООД гр. София, което дружество е конституирано като
трето лице – помагач в първоинстанционното производство, не ангажира становище.
Настоящият съдебен състав на Плевенски окръжен
съд намира, че въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от
надлежна страна в процеса и при наличието на правен интерес от обжалване на
първоинстанционния съдебен акт в прекратителната му и в отхвърлителната му
части, с оглед на което разглеждането й
е процесуално допустимо.
По същество жалбата е неоснователна,
предвид следните съображения:
Видно е от данните по делото, че в полза на „Топлофикация София” ЕАД е била
издадена заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 160/2019 г. по
описа на Левченски районен съд, срещу длъжника М.М.К. за посоченото в заявлението вземане,
основано на твърденията на заявителя за предоставена, но незаплатена топлинна
енергия и дялово разпределение в периода м.май 2015 г. – м.април 2018 г. за топлоснабден
имот с административен адрес: гр. София,
общ.***, ж.к. „***“ бл. 28, вх. Б, ап. 33, с
абонатен № ***.
Постъпило е възражение от длъжника по реда на
чл. 414 ГПК срещу заповедта, при което заявителят в срок е предявил положителен
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Предмет на иска е установяване дължимостта на присъденото
със заповедта в полза на „Топлофикация – София” ЕАД вземане в размер на
сумата от 4190,83 лв. - главница, представляваща стойност на
незаплатени суми за дялово разпределение за периода м.май 2015 г. до м.април 2018 г., отразена в
посочените в исковата молба три броя общи фактури, ведно със законната лихва от
25.01.2019 г. до изплащане на вземането, сумата от 695,66 лв. – мораторна лихва
за забава от 14.09.2016 г. до 10.01.2019 г., както и суми за дялово
разпределение в размер на 65,48 лв. – главница за периода от м.май 2015 г. до
м.април 2018 г. и мораторна лихва за периода от 30.01.2016 г. до 10.01.2019 г.
в размер на 11,34 лв.
Ответникът М.М.К. е оспорил
допустимостта на исковата претенция за част от вземането и основателността й в
останалата част. Навел е твърдения, че за част от вземането има влязло в сила
съдебно решение, с което е признато за установено, че това вземане е недължимо.
Направил е възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането
за главница и и лихви за периода, предхождащ 25.01.2016 г.
От събраните по делото писмени доказателства и
заключенията на вещите лица по допуснатите експертизи се установява по
безспорен начин, че жилището на ответника с административен адрес: гр.
София, общ.***, ж.к. „***“ бл. 28, вх.
Б, ап. 33, се намира в топлофицирана сграда в режим на
етажна собственост, като отчитането и дяловото разпределение на потребената
топлинна енергия се извършва от „***” ЕООД, както и че за същия имот при
ищцовото дружество съществува партида с абонатен № ***, чийто титуляр е М.М.К..
Правният спор в случая следва да бъде
разгледан на плоскостта на законовия
регламент, даден със Закона за енергетиката /ЗЕ/ и подзаконовите нормативни
актове по неговото приложение. Съгласно
въведеното с разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ законово правило, собственикът
или титулярът на вещното право на ползване в имот, под режима на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята за клиент на топлинна енергия, а по силата на
ал. 6 от същата разпоредба, клиентите, прекратили топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си, остават по презумпция клиенти на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела в общите части
на сградата.
В този смисъл и въз основа на доказателствения материал по
делото въззивната инстанция приема за установено по безспорен начин, че ответникът М.К.
притежава качеството на
клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на Глава Десета,
Раздел VІІ от Закона за енергетиката /ЗЕ/ и между него и ищцовото дружество
съществува валидно облигационно правоотношение
по доставка и продажба на топлинна енергия, което
се регламентира от действащите в тази област нормативни актове.
Спорните пред настоящата инстанция
въпроси касаят идентичността на част от претендираното и присъдено със
заповедта за изпълнение вземане с част от вземането на ищцовото дружество към наследодателя
на същия ответник, признато за недължимо с влязло в сила съдебно решение, както
и наличието на погасителна давност по отношение на част от претендираното
вземане.
В първоинстанционното производство е
представено решение на Софийски районен
съд по гр.д. № 74946/2015 г., с което е признато за установено, че Марин
Кирилов К. /наследодател на ответника М.К./ не дължи на „Топлофикация София“
ЕАД сумата от 9170,73 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода м.ноември 2006 г. до м.октомври 2015 г. за топлоснабден имот
в гр. София, ж.к. „***“ бл.28, вх.Б, ет.5, ап.33, с абонатен № ***, както и
сумата от 5794,58 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва
за забава за периода от 31.12.2008 г. до 01.12.2015 г. Доколкото в настоящия
случай претендираното от „Топлофикация София“ ЕАД вземане е за доставена, но
незаплатена топлинна енергия в същия
топлоснабден имот, предявено е срещу наследника на починалия собственик и касае период, част от който се обхваща от влязлото
в сила решение на СРС, то безспорно налице е идентитет между двете дела досежно
вземането за този период, а именно м.май 2015 г. до м.октомври 2015 г., поради
което исковата претенция за това вземане – главница и лихви се явява
недопустима съгласно чл. 299 ГПК.
Въззивният съд намира за
неоснователен довододът във въззивната жалба, че задължението на потребителите
на топлинна енергия става изискуемо в посочения в общите условия срок след
издаване на обща фактура, с оглед на което процесното вземане не е погасено по
давност.
Действащата през процесния период
нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ предвижда, че потребителите на топлинна
енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по
един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една изравнителна
вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и
една изравнителна вноска; 3/ по реална месечна консумация. Правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са
уредени в действалата през процесния период наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна
уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ
задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или
прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в кР.на съответния
отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до
възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
правоотношение в размер на разликата между начислените суми по прогнозните
вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия,
отчетено в кР. на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. При всички случаи обаче това „изравнително“ вземане е
самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за
месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски
със задна дата. Т.е. задължението за заплащане на изравнителната сметка не
влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния
период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
„Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в гр. София, месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за
него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1,
а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2. Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от общите условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в
полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни
вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, като в този случай, според чл. 33, ал. 2 от общите
условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
В контекста на гореизложеното,
настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни
или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, през който е
доставена топлинна енергия, т.е. всяка доставка поражда вземане за месечна
вноска, а осъщественото от ищеца-въззивник фактуриране на консумираното
количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на
чл. 32, ал. 2 от общите условия не променя момента на изискуемостта на
месечните вноски /равни или прогнозни/. При това положение приложимата за
случая тригодишна давност по чл. 111 б. „в“ ЗЗД за вземанията за стойността на
доставената топлинна енергия е започнала да тече от изискуемостта на месечните
вноски /прогнозни или равни/ по чл. 32, ал. 1 от общите условия, а не след фактурирането по чл. 32, ал. 2 от същите.
Отделно от гореизложеното,
въззивният съд споделя изцяло фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК възприема същите като мотиви
и на настоящия съдебен акт.
Първоинстанционното решение е правилно в
обжалваните му части и подлежи на потвърждаване.
Въззивният съд намира за правилно и
обжалваното от М.М.К. определение на първоинстанционния съд от 17.06.2020 г.,
постановено в производство по чл. 248 ГПК, по изложените в същото съображения,
които счита, че не следва да бъдат преповтаряни. В допълнение следва да бъде
посочено, че заключенията на вещите лица по допуснатите съдебно-техническа и
съдебно-икономическа експертизи са способствали за изясняването на правния
спор, а определените възнаграждения на вещите лица са съобразени с
представените от тях справки-декларации, с оглед на което правилно
първоинстанционният съд е взел предвид сторените за тези възнаграждения
разноски в пълния им размер при определянето на дължимите по делото разноски
съобразно уважената и отхвърлената част на предявения иск.
Процесуалният представител на въззиваемия
– адв. Рая Н. е претендирала да й бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, с
оглед представения договор за правна защита и съдействие, съдържащ уговорка за
безплатна адвокатска помощ и съдействие на материално затруднено лице по смисъла
на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Въззивната инстанция намира, че следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение на адв. Р.Н. в минимален размер от 330 лв.,
съобразно фактическата и правна сложност на правния спор.
Воден от горното и на основание
чл. 271, ал. 1 от ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 56 от
20.03.2020 г. на Районен съд – Левски, постановено по гр.д. № 449/2019 г., в
обжалваните му части.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 436 от
17.06.2020 г. на Районен съд – Левски, постановено по гр.д. № 449/2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА
„Топлофикация София“ ЕАД гр. София, ЕИК ***, да заплати на адв. Р.Б.Н. от САК,
с ЕГН **********, сумата от 330 лв. /триста и тридесет лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: