гр.София, 24.04.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, I гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и шести март през две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ Г.
Секретар:
Милена Кюркчиева
като
разгледа докладваното от съдията Г.
гражд.дело № 15189 по описа за 2018 година,
съобрази, че:
Предявен е иск с
правно основание чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането, във вр. чл.477 и чл.
498, ал.3 Кодекса за застраховането,
обн. ДВ бр.102/2015 г., вр. с чл.45 и сл. от Закона за задълженията и
договорите.
С исковата молба на П.Я.С. против З. „Б.И.“
АД твърди, че е пострадал като пешеходец при ПТП, настъпило на
25.07.2018 г. около 11, 25 часа в гр.София, на кръстовището на бул.“Владимир
Вазов“ и ул.“Поп Грую“ по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с
рег. № *******Р.В.С., който е допуснал
нарушение на правилата за движение по пътищата и не е пропуснал
пресичащия на пешеходна пътека ищец. В причинно следствена връзка с действията
водача и в резултат на произшествието ищецът претърпял телесни увреждания –
разкъсно –контузна рана вдясно челно, сътресение на мозъка и фрактура на II метакарпална става в дясно, което наложило
оперативно и болнично лечение, и е търпял болки и страдания, през периода на
лечението и възстановяването му, стрес, дискомфорт и чувство за непълноценност,
както и страх при пресичане.
С
исковата молба се твърди, че виновният за настъпилото ПТП водач попада в кръга
на лицата, чиято отговорност за причинени вследствие на ПТП вреди се покрива от
застраховката „Гражданска отговорност”, сключена с ответното застрахователно
дружество - застрахователна полица № BG/02/117002371071,
валидна до 29.08.2018 г. Поради това и при наличие на процесуалната
предпоставка по чл.380, ал.1 от КЗ, тъй като по претенцията му не било
определено и изплатено обезщетение от застрахователя, ищецът предявява иска си
пряко срещу него.
Поддържа се, че са налице
всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи
основание за отговорността на прекия причинител- застрахован, спрямо увредения
за обезщетяване на причинените вреди. Също така, че са налице и предпоставките
за ангажиране отговорността на застрахователя на деликвента по задължителната
застраховка „ГО“ за заплащане на обезщетение в справедлив размер за
претърпените вреди.
ИСКАНЕТО
е ответникът да заплати на ищеца застрахователно обезщетение за претърпените от
него в резултат на ПТП неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., предявен
като частичен от пълния размер на иска – 80000 лв., ведно с лихва за забава върху тази сума,
считано от изтичане на 15 дневния срок по чл.497, ал.1, т.1 от КЗ (датата от
която ответникът е изпаднал в забава), до окончателното й изплащане. Претендира се
присъждане на разноски. Сочи доказателства.
В срока по чл.367, ал.1 от ГПК,
ответникът оспорва исковите претенции по основание и размер; не оспорва, че е
налице сключен застрахователен договор по застраховка „ГО“ за увреждащия лек
автомобил към датата на произшествието; оспорва механизма на ПТП и твърденията
в исковата молба относно тежестта на травмите, продължителността на
оздравителния и възстановителния процес и причинно –следствената връзка с
настъпилото ПТП, както и настъпването на негативно въздействие върху психиката
на ищцата, като твърди, че ако такива са налице, то те се дължат на предходна
обремененост на ищеца. В отговора си ответникът прави евентуално възражение за
съпричиняване от страна пострадалия (90 %), който е допуснал нарушение на чл.113 и чл.32, ал.2 от ЗДвП и с
поведението си е допринесъл настъпването на вредите. Ответникът оспорва иска за
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по размер, като завишен с оглед критериите за справедливост по чл.52
от ЗЗД.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид
всички събрани по делото доказателства и доводите на страните съобразно
разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, прие за установено от фактическа страна
следното:
От събраните по делото писмени и гласни
доказателства – констативен протокол №К-484 на СДВР Отдел „ПП“, протокол за оглед на местопроизшествие
от 25.07.2018 г. и скица, показанията на свид. Р.С. – водач на лекия автомобил и
заключението на допуснатата и изслушана в настоящето производство
съдебно-автотехническа експертиза, се установи, че: На 25.07.2018 г. в гр.София
около 11, 25 часа лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Пасат“ с рег. № *******управляван
от Р.В.С. ***Станислав Доспевски“ към ул.“Витиня“ в крайната лява лента. В
участъка преди кръстовището пътното платно е с четири пътни ленти за движение,
като крайната лява и отделена от останалите с маркировка М-3 и ширина 3, 50 метра. Кръстовището е
урегулирано със светофарна уредба за автомобили и за пешеходци и има пешеходна
пътека тип „зебра“. След кръстовището в
посока на движение на лекия автомобил пътното платно е с три ленти за движение,
разделени с пътна маркировка М-3, като крайната дясна е широка 4, 00 м., а
останалите две – по 3, 50 м. От
доказателствата по делото се установи, че мястото на удара е извън зоната на
пешеходна пътека (на около 29 метра след нея) и в района на спирка от градския
транспорт. Данни за това се съдържат в констативния протокол и протокола за
оглед относно намерените следи и веществени доказателства, които са оценени и
анализирани в заключението на вещото лице. Като напълно кореспондиращи със
същите съдът кредитира и показанията на свид.С., че ищецът е предприел
пресичането в посока от спирката към отсрещния край на пътното платно и отдясно наляво спрямо посоката на движение,
като така се е озовал и в неговата пътна лента за движение. По делото несъмнено
се установи, че той не е пресичал пътното платно на кръстовището на
бул.“Вл.Вазов“ с ул.“Поп Грую“ и на
пешеходна пътека М 2. Причина за ПТП е навлизането
на пешеходеца П.С. на платното за движение в този участък, който е на над 30
метра след района на кръстовището с ул.“Поп Грую“ и където той е имал
възможност да пресече правилно и безопасно. Водачът на лекия автомобил е
предприел маневра отклоняване на автомобила максимално в ляво, за да избегне
удара. Въпреки това такъв е настъпил с предното дясно огледало на лекия автомобил
и тялото на пешеходеца.
От заключението на САТЕ, което съдът
възприе изцяло като обективно, компетентно и напълно кореспондиращо с
останалите събрани по делото доказателства, се установи, че лекият автомобил се
е движел с разрешена скорост. Опасната му зона на спиране е 30, 71 км/час при движение със скорост от
50 км/час. При това положение даденото от вещото лице заключение е, че водачът
е могъл да предотврати ПТП чрез спиране, независимо с какъв ход се е движел
пешеходеца (табл. на лист последен от заключението). Взетите от вещото лице
данни и формираните изводи са направени, при условие, че водачът е възприел
пешеходеца от момента на навлизане в пътното платно. В този участък то е с обща
ширина от около 11 метра (л.5 от заключението) на двете десни ленти. Лекият
автомобил се е движел в крайната лява лента от трилентов път. С показанията си
водачът свид.Р.С. установява, че всички автомобили са потеглили при подаден
зелен сигнал на светофара. Той се движел в най-лявата лента и вече почти
подминавал останалите автомобили, когато след кръстовището възприел рязкото
спиране на движещия се отдясно на него друг автомобил. Това заострило вниманието му и
в този момент той е възприел опасността. За да избегне удар с пешеходеца
водачът е предприел отклоняване на автомобила в ляво, което съответства на
данните по делото, че ударът е с дясното странично огледало на автомобила. В
тази насока съдът даде вяра на показанията на свид. С., които прецени
с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК и с оглед другите събрани по делото
доказателства. Те са логични и непротиворечиви, като дадените показания относно
релевантните по делото обстоятелства са в съответствие и с поведението на
пешеходеца и пътната обстановка. Поради преминаващите автомобили пешеходецът от
своя страна най-вероятно не е могъл своевременно да възприеме движеният се в
най-лявата пътна лента и управляван от свидетеля лек автомобил „Фолкваген Голф“
и е продължил движението си, за да пресече отсреща на разделителния остров.
По делото няма данни да е било образувано
административно наказателно производство или досъдебно производство.
От приетите по делото
медицински документи (л.13-63) и заключението на съдебно-медицинската
експертиза, по делото се установи, че вследствие на претърпяната пътно-транспортна
злополука ищецът е получил множествена
травма на главата, състояща се от разкъсна рана, счупване на ябълчната кост и
горночелюстния синус с кръвоизлив в него, кръвонасядане на клепачите и травматично
затваряне на дясното око, мозъчно сътресение. Също така е получил и счупване на
II
(предкиткова кост) на дясната ръка, което е довело до затрудняване на движенията
на горния крайник за период от около 2 месеца и охлузване на лявото коляно. Проведено
му е оперативно лечение – хирургична обработка и шеф на раната на главата, болнично
лечение за период от 3 дни и домашно –амбулаторно за около 2-3 месеца. От Епикриза
от УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ е видно, че по повод на фрактурата на II метакарпална
става в дясно е наложена имобилизация на ръката за 30 дни.
Вещото лице по СМЕ депозира заключение, че при данни
по делото, които да сочат на различни други изводи, лечебният и възстановителен
период на лицето е продължил в нормалния срок от около 2-3 месеца, през които
той е търпял по-интензивни болки в първите 9-10 дни и с умерен интензитет за
период от следващите месец и половина и в този срок е бил възстановен напълно. Вещото
лице категорично заключава, че травматичните увреди са получени в пряка
причинно-следствена връзка с описаното ПТП и в резултат на въздействие на твърди,
пъти предмети със значителна по интензитет сила. Заключението на вещото лице по
СМЕ в този смисъл е обективно, пълно и категорично и изцяло съответства на
събраните по делото писмени доказателства и свидетелските показания.
Недоказани са твърденията на ответника, че ищецът
има предходни заболявания и хронично-дегенеративни изменения, както и че има
лабилна психика и предходна обремененост.
С определение на съда, на основание чл.146, ал.1 от ГПК, е признато за безспорно обстоятелството, че за увреждащия лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № *******е имало сключен застрахователен договор по застраховка „ГО“ с ответното дружество, към датата на ПТП. Това е видно и от отразените и неоспорени констатации в протокола за ПТП.
По отправената от ищеца претенция
за заплащане на застрахователно обезщетение от 09.09.2018 г. е била образувана
щета № **********. С писмо с изх.№ 6701/27.09.2018 г. застрахователят е
уведомил ищеца, съгласно чл.106, ал.3 от действащия КЗ, да представи влязъл в
сила акт по наказателно производство,
автотехническа експертиза, съдебно медицинска експертиза, протокол за оглед,
фотоалбум и скица и медицински документи, удостоверяващи получените увреждания.
Безспорно не е било определено и изплатено обезщетение на ищеца.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.432,
ал.1 от Кодекса за застраховането, предявен пряко срещу застрахователя, която
възможност е предоставена на увреденото лице от закона. За да бъдат уважени
преките искове на пострадалите срещу застрахователя на деликвента следва да се
установят с предвидените в ГПК доказателствени средства две групи факти. От
една страна трябва да се установи наличието на застрахователно правоотношение
между ответника в качеството на застраховател и прекия причинител на
увреждането в качеството на застрахован. От друга страна следва да са налице
кумулативно всички елементи от сложния фактически състав на непозволеното
увреждане съгласно чл.45, ал.1 от ЗЗД-извършено виновно от деликвента
противоправно деяние, от което да са настъпили в причинно- следствена връзка
вреди за пострадалия.
Във връзка с настъпилото събитие е съставен констативен
акт
от съответните длъжностни лица след посещение на място, който съгласно трайната
съдебна практика на ВКС представлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК, ползващ се не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно
авторството на материализираното в него изявление на съставителя му, но също и
с материална доказателствена сила относно самото удостоверено в него
волеизявление, т.е. съставлява доказателство за факта на направени пред
съставителя изявления и за „извършените от него и пред него действия”.
Съдържащите се в констативния протокол по делото констатации относно
местоположение на мястото, времето, участниците в ПТП се доказаха от САТЕ и от
гласни доказателства. По делото не е установено дали е образувано досъдебно
производство за процесното ПТП срещу деликвента и дали е приключило и дали е
издаден акт. За гражданския съд обаче е задължителна за съобразяване само
присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в чл.300 ГПК
(извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца),
като само в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на
непосредственост (чл.11 ГПК) и свободно формиране на вътрешното съдийско
убеждение (чл.12 ГПК). Всички факти, които имат отношение към гражданските
последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите
доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на
гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните
в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо
дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на наказателното
производство (в този смисъл Решение № 43/16.04.2009 г. на ВКС по т. д. №
648/2008 г., II т. о., Решение № 36/28.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 319/2011
г., II т. о.), каквото доказване бе успешно проведено от страна на ищеца в
настоящето производство.
От обсъдените по-горе
доказателства, съдът намира за доказано по несъмнен начин настъпването на ПТП
при описания механизъм и по вина на водача на лекия автомобил, който е допуснал
нарушение на правилата за движение установени в чл.5, ал.2, т.1, чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл.116, ал.1 от ЗДвП, задължаващи го да бъде внимателен и предпазлив към
уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и особено към децата,
към хората с трайни увреждания, в частност към слепите, които се движат с бял
бастун, към слепо-глухите, които се движат с червено-бял бастун и към
престарелите хора и да съобразява скоростта на движение с пътната обстановка, с
това по непредпазливост е причинил телесни повреди на ищеца.
От своя страна пешеходецът е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, установени в чл. 113, ал. 1, т.1 и чл. 114, т.1 и т.2 от ЗДвП и чл.32 от ЗДвП. Правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно не е абсолютно, когато то е предприето на нерегламентирано за тази цел място и пешеходецът трябва да съобразява с установените в посочените разпоредби на ЗДвП правила. Затова ако той не е съобразил с ограниченията и задължението да отиде на пешеходна пътека, когато в близост има такава, е налице съпричиняване на вредоносния резултат (в този см. и Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г., ОСНК). В случая ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, тъй като с поведението си е създал предпоставки и условия за настъпването му. Водачът не е длъжен да очаква преминаване на пешеходци, на места, които не са предназначени за движение на пешеходци, но тъй като ПТП е настъпило непосредствено след кръстовището, в участък с интензивно движение и в близост до пешеходна пътека и спирка, то той е могъл да предположи и навлизане на пешеходци на пътното платно и да предотврати ПТП с тях.
В разглежданата хипотеза водачът на лек автомобил „Фолксваген Голф“
се е движил с разрешена от закона скорост. Между разрешена и съобразена с
изискванията на чл.
20 ЗДП скорост, обаче, има разлика. Колкото повече и по-неблагоприятни са
примерно изброените в чл. 20
ЗДП фактори в пътната обстановка, толкова по-малка трябва да бъде скоростта
на движението в сравнение с максимално предвидените такива по чл. 117
ППЗДП. Конкретно избраната в случая скорост не е била съобразена с
характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост.
При условие, че ПТП е настъпило в час на интензивен трафик, при движение на автомобили в съседните ленти от платното,
водачът на лекия автомобил е бил длъжен
да съобрази, че предвид тази интензивност на движение видимостта му към
тротоара и намиращата се там спирка на градския транспорт е ограничена,
респективно да избере скорост, която му позволява спиране при тази интензивност
на движението във всеки момент на възникване на опасност от пешеходци, вкл.
пресичащи пред автомобили от съседните
ленти. Същата не може да бъде игнорирана единствено въз основа на
обстоятелството, че на разделителния остров има ограда, или предположение, че
там не може да се преминава. От водачите се изисква да намаляват скоростта на
движение във всички случаи, когато възникне опасност за движение или когато е
закономерно нейното появяване. В този смисъл е и постановеното от САС Решение №
2003 от 01.11.2013 г. по гр.дело № 317/2013 г. на САС, ГК, 10 състав.
За да се приеме, че водач на МПС не действа виновно, при настъпване на общественоопасни последици е необходимо деецът от една страна да се е съобразил с предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управлението на моторното превозно средства, но и да са налице условия, при които той да е бил поставен в положение на невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредни последствия, каквито не се доказаха по несъмнен начин в настоящето производство. С оглед на изложеното, налице е противоправност на деянието на застрахования водач, а вината в гражданското право и при непозволеното увреждане, съгласно разпоредбата чл.45, ал.2 от ЗЗД се предполага и тази законова презумпция не бе оборена.
Установи се, че в резултат на настъпилото ПТП ищецът е претърпял болки и страдания от описаните в исковата молба травматични увреждания, както и в хода на лечебния и възстановителен период и че са настъпили в причинно следствена връзка с извършеното виновно деяние. Съдът намира, че от така събраните и обсъдени доказателства бе установено по несъмнен начин настъпването на деликта и вината на водача, както и вида и характера на причинените в резултат на деянието увреждания, като същите се явяват пряка последица от процесния инцидент.
По делото се установи и кумулативно наличие на застрахователно правоотношение между ответника в качеството на застраховател и прекия причинител на увреждането в качеството на застрахован по см. на чл.477, ал.2 от КЗ, чието проявление е настъпило с настъпването на застрахователно събитие. Управляваният от виновния водач автомобил е бил застрахован по риска гражданска отговорност при ответника по застраховка “Гражданска отговорност”, валидна за релевантния период към момента на настъпване на ПТП. Обект на застраховане по посочената задължителната застраховка е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят, съгласно чл.477, ал.1 КЗ. Застрахователното правоотношение е възникнало и съществуващо за датата на конкретното ПТП, поради което застрахователят носи риска при настъпване на застрахователното събитие. В тази връзка съдът счита, че на ответника е възложен застрахователния риск при настъпване на застрахователното събитие, както и че същият дължи обезщетение по застраховка срещу гражданска отговорност за вредите, претърпени от трети увредени лица, при управление на МПС от причинителя на увреждането.
Съгласно разпоредбата на чл. 498, ал.3 от КЗ, увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда, само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение, като в случая е налице и тази процесуална предпоставка за предявяване на иска. С оглед на изложеното, ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено на основание чл. 432, ал.1 от Кодекса за застраховането да заплати на конституираните като ищци по дело правоприемници на пострадалото лице обезщетение за тези вреди в пълен обем на отговорността на водача.
По размерът на неимуществените вреди
съдът намира следното:
Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно т.ІІ от ППВС
№ 4 от 23.12.1968 год. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на
обезщетението. Такива обстоятелства при телесни увреждания са характерът и
тежестта на увреждането, в т.ч. броя на нанесените телесни повреди, неговата
трайност, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, влошаване
състоянието на здравето, включително допълнителното, причинените страдания,
физически и психически. От доказателствата по делото съдът намира за установено,
че в резултат на пътно-транспортното произшествие пострадалият е претърпял болки и страдания от травматичните
увреждания и през лечебния и възстановителен период (общо около 2-3 месеца), както и на неудобства и негативни
емоционални и психологически изживявания, които ги съпътстват.
Съдът, след като се съобрази с тези
обстоятелства, вида на травмите, възрастта
на ищеца и икономическото състояние в страната, преценени съобразно
момента на увреждането и с оглед критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, счита, че претърпените от пострадалия
неимуществени вреди следва да бъдат обезщетени със сумата от 12 600 лв. За да
определи обезщетение в този размер настоящият състав съобрази още, че раната на
главата и фрактурата на предкитковата става са напълно зараснали, няма данни за
усложнения и последвало лечение и и пострадалия е напълно възстановен от
травмите. Освен това съдът взе предвид момента на настъпване на инцидента (2018
г.) и обществено икономическите условия, принципа за справедливост в чл. 52 ЗЗД и обичайната практика на съдилищата, изразена в съдебни
решения по сходни случаи. С оглед на изложеното съдът намира, че справедливото
парично обезщетение за причинените следва да е в размер на 12 600 лв.
Частично основателно е възражението за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия, който е пресичала пътното платно
на нерегламентирано за това място и посочения размер на обезщетението следва да
бъде редуциран с 50 %. Възможността за намаляване на обезщетението за понесени
вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, когато увреденото лице
е допринесло за настъпването на вредите е предвидена от закона в чл.51, ал.2 от ЗЗД. За приложението на тази норма е необходимо да се установи наличието на причинна връзка между
поведението на пострадалия, с което
обективно да е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на
увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между неговите действия и
вредоносния резултат. То следва да е обективно, изводът за наличие на
съпричиняване не може да почива на предположения, и то следва да бъде доказано.
При евентуално наличие на обективно съпричиняване от страна на пострадалия по
смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД, намаляването на дължимото обезщетение не е
обусловено само и единствено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на
пострадалото лице за настъпване на увреждането. В конкретния случай от данните
по делото е видно, че на мястото където е настъпил инцидента е имало тротоар за
движение на пешеходци и след кръстовището не е имало пешеходна пътека. Ищецът е
пресякъл на необозначено за това място, без да съобрази посоката и скоростта на
движение на превозните средства, в частност на лекия автомобил „Фолксваген
Голф“ и е продължил движението си по пътното платно, с което е способствал
настъпването на удара. Ето защо съдът намира, че ищецът е допринесъл за
настъпване на вредоносния резултат като не се е погрижил за собствената си
безопасност, предприемайки пресичане в условията на интензивно движение в
няколко пътни ленти, което е повлияло на настъпването на вредоносния резултат,
с оглед на заключение на СТЕ относно причините за настъпването на ПТП и механизма му.
Независимо от
допуснатите от виновния водач нарушения на правилата на чл. 5,
чл.
20, ал.2 и чл.
116 ЗДП, вредите не биха настъпили, ако ищецът не бе навлязъл в платното за
движение на лекия автомобил на необозначено
с пешеходна пътека място, респективно ако беше съобразил скоростта и
разстоянието до него. Евентуалната възможност за възприемане на пешеходеца и за
предотвратяване на удара по принцип е относима към вината и противоправността в
поведението на водача, но не изключва съпричиняването от пострадалия. С оглед
на изложеното и конкретните обстоятелства, при които е настъпил инцидента,
включително и доколкото отговорността на водачите на МПС за осигуряване на
безопасност на движението е значително по-голяма от тази на пешеходците, съдът приема,
че е налице съпричиняване и приносът на пострадалия е в степен 50 %. При тези
обстоятелства на основание чл.
51, ал.2 ЗЗД определеното по правилото на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде намалено съразмерно
на приноса.
При тези съображения и приетият процент
на съпричиняване обезщетението от 12 600 лева следва да се намали със
сумата от 6300 лв., с оглед на което
предявеният по чл.
432 КЗ иск е основателен и доказан до размера на сумата от 6 300 лева, като
за разликата до пълния претендиран размер от 50 000 лева, предявен като
частичен от 80 000лв. следва да се отхвърли като неоснователен.
Относно претенцията за законна лихва, съдът прие от
фактическа и правна страна следното: Съгласно
разпоредбата на чл.
84, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите делинквентът се счита в
забава от деня на непозволеното увреждане. Със специалните разпоредби на чл. 497
вр. чл.
496 от Глава 47 – "Задължителна застраховка "Гражданска
отговорност на автомобилистите" от КЗ обаче се установява отговорността
на самият застраховател за плащане на законни лихви, върху дължимо обезщетение,
при предявена пряко към него претенция по чл.380 от КЗ от трето лице по см. на
чл.477 от ГПК, която отговорност е резултат от неговата собствена забава.
Със специалната разпоредба на чл. 497, ал.1 на КЗ е регламентирана материята относно лихвата за забава върху дължимото се застрахователно обезщетение при този вид застраховки, ако застрахователят не го е определил и заплатил в срок, като е предвидил, че същата се дължи, считано от по-ранната от двете дати: 1. изтичането на 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал.3 КЗ и 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.1, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.3 КЗ. Така застрахователят изпада в забава от датата на уведомяване на застрахователя и изтичане на определения в кодекса срок по чл. 496, ал. 1 за произнасяне на застрахователя или от датата на отказа да бъде платено застрахователно обезщетение.
В дадения казус, с представеното уведомително писмо застрахователят е поискал от ищеца представянето по реда на чл.106, ал.3 КЗ документи за установяване на основанието и размера на предявената от него претенция по чл.380, ал.1 КЗ, описани писмото. Застрахователят обаче не е могъл да откаже да се произнесе при представянето на доказателства по чл.496 ал.3 т.1 от КЗ, каквито пострадалият е представил още с предявяване на претенцията си. Ето защо - при липса на други възражения от ответната страна - съдът намира, че следва да се осъди ответника да заплати законна лихва върху дължимото застрахователно обезщетение от деня, следващ датата на изтичане на петнадесетдневния срок (на 24.09.2018 г.) до окончателното й изплащане.
С оглед изхода на делото, на основание
чл.38 от ЗАдв, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Д. възнаграждение
в нормативно определения минимален размер на адвокатските възнаграждение по
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2014 г. и съобразно уважената част от иска - 255, 78 лв. С огледа изхода на делото, на основание
чл.78, ал.3 от ГПК, съобразно отхвърлителната част от исковата претенция
ответникът има право на разноски и следва да се осъди ищеца да му заплати
такива в размер на 104, 80 лв. разноски по делото и 120 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 вр. с чл.37 от ЗПрП и
чл.25, ал.2 вр. с ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. В тази
връзка съдът намира, че неоснователно се претендира разноски за адвокатско
възнаграждение на ответника, наред с тези за юрисконсултско възнаграждение и то
за процесуална защита, каквато не е била осъществена от адв. М.Г.. Затова и
съдът счита, че не следва да извършва преценка дали са налице доказателства за
плащането му, като предпоставка за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение, и да разглежда евентуалното възражение по чл.78, ал.5 от ГПК.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК следва
да се осъди ответникът да заплати на
СГС разноски в размер на 252 лв. за държавна такса и 56, 70 лв. разноски за възнаграждение
на вещи лица.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА, на основание
чл.432 от Кодекса за застраховането, З.
„Б.и.“ АД с ЕИК *******да заплати на П.Я.С. с
ЕГН ********** сумата
от 6 300 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, в
резултат на пътно транспортно произшествие на 25.07.2018 г. в гр.София, причинено по вина на
водача на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Пасат“ с рег. № *******застрахован
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.09.2018
г. до окончателното й изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение в останалата му част – над уважения размер, до размера
от 50 000 лв., предявен като частичен от общия размер на иска от 80 000
лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА З. „Б.и.“ АД с ЕИК *******да заплати на адвокат
Н.Н.Д. от САК сумата от 255, 78 лв. за адвокатско възнаграждение, на
основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА З. „Б.и.“ АД с
ЕИК *******да
заплати на Софийски градски съд сумата от 252 лв. за държавна такса и
56, 70 лв. разноски за възнаграждение на вещи лица, на основание чл.78, ал.6 от
Гражданския процесуален кодекс.
ОСЪЖДА П.Я.С. с ЕГН ********** да заплати З.
„Б.и.“ АД с ЕИК *******сумата от 104, 80 лв. разноски по делото и сумата от 120
лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на
страните.
СЪДИЯ: