Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 30.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и девети януари
през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Десислава Попколева
ЧЛЕНОВЕ: Таня
Орешарова
Андрей Г.
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 15588 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от 23.03.2018
г. на “Б.Е.Л.” АД против решението от 06.03.2018 г. по гр. дело № 17601/2017 г.
на Софийския районен съд, 141 състав, с което е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу „Р.К.Г.” ООД иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 4200 лв. с
ДДС, претендирана като вземане за връщане на получена цена, платена по фактура
№ 475/15.10.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба-22.03.2017 г. до окончателното изплащане, като жалбоподателят е
осъден да заплати на ответника разноски по делото в размер на 750 лв.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно
поради допуснати съществени нарушения на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК –
необсъждане на направените от ищеца възражения и на всички доказателства,
събрани по делото и по-конкретно на ел. писма, разменени между страните, от
които се установява, че между тях не е постигнато споразумение по основен
елемент на договора-неговата цена и начина на плащането й.Според въззивника решението
на СРС почива единствено и само на изявленията на управителя на ответното
дружество, че връщане на сумата не е договаряно, дори и да не се получи
финансиране по проекта, които обяснения противоречат на останалите
доказателства по делото – ел. кореспонденция между страните и свидетелските
показания на Б.С.. Поддържа се, че съдът е допуснал и нарушение на чл.164,
ал.1, т.5 ГПК, като е допуснал даване на обяснения по реда на чл.176 ГПК на
управителя на ответното дружество. Необосновано първоинстанционният съд е
приел, че в исковата молба се твърди, че само подаването на проекта е крайната
услуга, за която е платено възнаграждение. На следващо място се твърди, че е
налице и нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилна
квалификация на иска от СРС като такъв по чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД – връщане на
даденото на отпаднало основание, вместо по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД – връщане
на даденото без основание /изначална липса на основание/ и алтернативно – на
отпаднало основание, защото не се е осъществило условието, под което е било
извършено плащането. Поддържа се, че на възражението на ответника, че е налице
основание за получаване на сумата, ищецът своевременно е репликирал, че
посоченото основание е нищожно на основание чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД – поради
липса на съгласие, която реплика изобщо не е обсъдена от СРС. Неправилен според
въззивника е изводът на първоинстанционния съд, че между страните е сключен
договор от лица, притежаващи представителна власт, като се поддържа, че ищецът
своевременно е възразил, че лицето И.П.– член на съвета на директорите не е
била овластявана да представлява дружеството и да извършва банкови преводи. На
последно място въззивникът поддържа, че е неправилен и изводът на СРС, че между
страните е сключен неформален договор за услуга, без да е договаряно връщане на
цената в случай, че финансиране по проекта не бъде получено.
Предвид изложените пороци на обжалваното
решение жалбоподателят моли въззивния съд да го отмени, като неправилно и да
постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявения иск,
както и да му присъди направените разноски.
Въззиваемата „Р.К.Г.” ООД – ответник по иска
– чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли
съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – потвърдено като
правилно. По същество поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че
по делото липсват доказателства, че страните са обвързали плащането на услугата
и с резултат, а именно отпуснато финансиране по проекта. Според въззиваемата
страна правилно СРС е квалифицирал исковата претенция като такава по чл.55,
ал.1, пред.2 ЗЗД, като е взел предвид изложените в исковата молба фактически
твърдения - водени между страните преговори, получена оферта от изпълнителя,
плащане от страна на ищеца по фактура за изготвяне на точно определен проект,
отказ на ответника да възстанови сумата, получена без да е осъществено
основанието за плащането й.
Предмет на настоящото производство е и частна
жалба от 14.09.2018 г., подадена от въззивника-ищеца срещу определението на СРС
от 06.08.2018 г., с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК,
инкорпорирана във въззивната жалба на ищеца за изменение на решението от
06.03.2018 г. в частта за присъдените в полза на ответника разноски по делото,
чрез намаляването им. В частната жалба се твърди, че атакуваното определение е
неправилно, тъй като в решението липсват мотиви как съдът е преценил
фактическата и правна сложност на делото, за да присъди вместо минималния
размер на адвокатското възнаграждение по Наредба №1/2004 г., такова в размер на
750,00 лв.
Въззиваемата страна е депозирала отговор на
частната жалба, в който поддържа, че жалбата е неоснователна и моли същата да
бъде оставена без уважение.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Относно
въззивната жалба срещу първоинстнационното решение
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно само по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло
изводите на СРС за неоснователност на иска, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Във връзка с доводите за
неправилност и необоснованост на решението, изложени във въззивната жалба,
следва да се изложат следните съображения:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от “Б.Е.Л.”
АД с искова молба от 22.03.2017 г., уточнена с молба от 25.04.2017 г., с която
е бил предявен иск за заплащане на сумата 4 200,00 лв., заедно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, срещу
„Р.К.Г.” ООД. В исковата молба се твърди, че с ответника са проведени преговори
и е получена оферта за подготовка на проект по Оперативна програма „Развитие на
човешките ресурси”, чиито първи етап предвижда подготовка на такъв проект и
подаването му по електронен път пред портала на Информационната система за
управление и наблюдение на средствата от ЕС в България 2020 г. /ИСУН 2020/, но
договор не е подписан, като на ищеца е представена фактура № 475/15.10.2015 г. за
сумата от 4 200,00 лв. с ДДС, така както е била посочена в офертата, която
е заплатена от ищеца по банков път с платежно нареждане от 21.10.2015 г., като
видно от съдържанието й, плащането е за консултантска услуга за изработване на
проект „Ново работно място” 2015 г. Твръди се, че проект не е подаван в ИСУН
2020, което било видно от решение № РД-05-111/22.11.2016 г. на ръководителя на
УО на оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, нито е предаден
такъв на възложителя на хартиен носител, но въпреки това ответникът отказва да
възстанови сумата, получена от него без да е осъществено основанието за това.
С оглед противоречивите твъдения в исковата
молба, съдът е предоставил възможност на ищеца да уточни дали твърди, че между
страните е възникнало валидно облигационно отношение, по което ответникът не е
изпълнил задължението си, поради което ищецът претедира връщане на даденото по
развален договор или твърди, че между страните не е възникнало облигационно
правоотношение в резултат на водените преговори, поради което претендира
връщане на даденото по неосъществено основание.
С
уточнителна молба от 25.04.2017 г. ищецът е заявил, че между страните няма
писмен договор; че от страна на ответника не са извършвани каквито и да е
действия, за да се приеме, че такъв е сключен с конклудентни действия. Изложено
е също така, че ищецът е разчитал, че след като извърши плащането по
предоставената фактура, такъв договор ще бъде подписан, но това не се е случило,
поради което се поддържа, че плащането е без основание.
В срока за отговор ответникът е оспорил иска
по основание с възражения, че процесната сума е получена на основание валидно
съществуващи облигационни отношения по неформален договор за изготвяне на
проект по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, „Ново работно
място 2015” по отношение на хотелската дейност на хотел в гр.Банско, управляван
от „Т.Т.” ЕООД и собственост на ищцовото дружество, след проведени преговори и
постигнато между страните съгласие по направената от ответното дружество оферта
за изготвяне на процесния проект, т.е. при наличие на сключен валиден
неформален договор за услуга. Ответното дружество поддържа, че е изпълнило в
срок договорното си задължение да изготви проект съгласно предоставените от
ищеца данни и информация и отговарящ напълно на изискванията на възложителя и е
подал същия по електронен път в ИСУН 2020, като проектът е разгледан по
надлежния ред и е одобрен от страна на компетентния орган, видно от решение за
предоставяне на безвъзмездна финансова помощ № РД-05-111/22.11.2016 г.
При така изложените от ищеца в исковата и
уточнителната молба твърдения - за недължимо пряко получаване на имуществена облага, при всички случаи се касае
за иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Във връзка с доводите на въззивника, че съдът неправилно
е квалифицирал иска, следва да се посочи, че дори и да е налице погрешна правна
квалификация на иска, то това не води до недопустимост на решението, тъй като
не се касае до произнасяне по непредявен иск – основанието на иска не е
правната му квалификация, а фактическите обстоятелства, на които се основава.
Отделно от това, настоящият въззивен състав счита, че първоинстанционният съд
не е дал грешна правна квалификация на иска с оглед изложените от ищеца в
исковата молба и уточнителната такава фактически обстоятелства, като
съображенията за това са следните:
Според чл. 55, ал. 1 ЗЗД който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Видно от законовия
текст в него са уредени три различни специални фактически състава на
неоснователно обогатяване, което е един от източниците на облигационни
отношения по българската гражданскоправна система. Характерно за първата
кондикция, уредена в разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД, е че основанието, което е
в състояние да оправдае имущественото разместване между даващия и получаващия,
липсва изначално. Релевантен е моментът на получаването-към този момент между
даващия и получаващия не е налице валидно задължение, част от съдържанието на
валидно правоотношение, което да бъде погасено чрез даването, или както е
определено в ППВС № 1/1979 г. : „ при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.” Тук
намират място широк кръг от случаи, при които едно лице получава нещо, без да
има основание за това, като не се очаква то да възникне впоследствие, поради
което липсва и основание за задържане на полученото / напр. получаването е въз
основа на нищожен акт; при незавършен фактически състав; когато е съществувало
основание, но към момента на даването то е вече отпаднало; когато плащането е
извършено поради грешка и т.н./
Вторият фактически състав визира получаване на престация с оглед на
очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено, т.е.
когато е била извършена престация с оглед на една позволена бъдеща цел, която
не се е осъществила.Тази хипотеза ще е налице, когато в момента на получаването
не съществува валидно правно отношение, което да оправдае даването и
получаването, но страните разумно очакват такова да възникне и именно с оглед
на това очакване предприемат съответните действия, водещи до имуществено
разместване. Тук се обхващат случаите когато: се дава нещо в периода на
преговорите за сключването на договор, а впоследствие договор не се сключва; се
дава нещо по сключен договор под отлагателно условие, което не се сбъдва ; при
плащане на бъдещо задължение, което впоследствие не възниква; при авансово
плащане по срочен договор, който бива прекратен преди авансираните вноски да
станат изискуеми.
С оглед изложеното по-горе относно различните хипотези, уредени в чл. 55,
ал.1, предл.1 и предл.2 ЗЗД, и доколкото и ищецът излага твърдения за водени
между страните преговори за сключване на писмен договор с предмет изготвяне на
проект
по оперативна програма „Развитие на човешките
ресурси”, „Ново работно място 2015” в резултат на които не
се е стигнало до сключване на писмен договор и услугата не е извършена, но плащане
на възнаграждение за същата е извършено на 21.10.2015 г. с посочено основание -
фактура от 15.10.2015 г. - за извършена услуга, без страните да са сключили
писмен договор, въззивният съд приема, че квалификацията на иска е именно по
чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД, както е приел и първоинстанционния съд.
При иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД
в тежест на ищеца е да докаже, че е дал на ответника определено имущество с
оглед на очаквано в бъдеще основание, а в тежест на ответника е да докаже, че
това очаквано правно основание се е осъществило.
Настоящият състав споделя изцяло изводът на
СРС, че офертата, изходяща от ответника е била приета от ищеца и че между
страните е сключен неформален договор за извършване на услуга с конкретен
предмет и конкретно договорено възнаграждение, като този извод следва, както от
свидетелските показания на Б.С., Л.Т.и Б.И.и от анализа на приетата по делото
електронна кореспонденция между страните. От последната се установява, че офертата
на ответното дружество за проект по оперативна програма „РЧР“ е изпратена на ищцовото
дружество на 09.09.2015, ведно с проект на писмен договор с предмет консултантски
услуги по цени и във време, както следва: Първа част – подготовка на проекта в
срок до 01.11.2015 г. от името на дружеството „Т.Т.“ ЕООД с окомплектоването му
с всички изискуеми към него документи и готов за входиране към ИСУН 2020 и
Втора част - управление и отчитане по проекта. Видно от предложението, цената
за изпълнение на първа част е определена на 3 500 лв. без ДДС и е следвало
да бъде заплатена по банков път до 3 работни дни след подписване на договор, а
цената на втората част – на 600 лв. без ДДС месечно, съгласно времетраенето на
проекта. В офертата е посочено, че сумата за написване на проекта ще бъде
възстановена в случай, че проектът не бъде одобрен, а в чл.10 от проекта за
договор пък е разписано, че изпълнителят ще възстанови сумата от 3 500 лв.
за написване на проекта, само ако не бъде одобрен по негова вина. На 17.09.2015
г. ищецът –възложител е изпратил на изпълнителя проекта на договора с направени
от него корекции, както и необходимите документи за дружеството, което ще
кандидатства по оперативната програма /счетоводен баланс към 31.12.2014 г. и
отчет за приходите и разходите на 2014 г./, като видно от изпратения проект на писмен
договор корекции по отношение на цената, дължима за част първа от проекта не се
направени, т.е. налице е приемане на изпратената от ответното дружество оферта
по смисъла на чл.14 ЗЗД /приложима в случая по силата на чл.288 ТЗ/, както по
отношение на работата, която е възложена, така и по отношение на дължимото
възнаграждение за нея в размер на 3 500,00 лв. без ДДС, т.е. присъщите на
съдържанието на договора за изработка съществени елементи. Корекциите се
отнасят единствено до начина и сроковете за заплащане на дължимото
възнаграждение. С оглед разпоредбата на чл.14, ал.1 ЗЗД, съгласно която договорът
се смята сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя, следва
извод, че в конкретния случай това е станало именно на 17.09.2015 г. Установява
се също така, че на 24.09.2015 г. изпълнителят отново е изпратил проекта за писмен
договор съответно с негови корекции, от които е видно, че не се е съгласил с
предложения от възложителя начин и срокове за заплащане на цената на услугата,
като същевременно е започнал и изпълнение на възложената работа, нанасяйки
корекции по изпратената от възложителя таблица, като от последващите ел. писма от
м.10.2015 г., разменени между страните безспорно се установява, че възложителят
е изпълнявал договора за услуга, а възложителят му е съдействал, като е изпращал
необходимите за написването на проекта документи. Следва да се отбележи, че
съгласно трайната съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК и
обективирана в решение № 97/3.07.2013 г. по т.д. № 533/2012 г., ТО, приемането
на предложението може да се осъществи и с конклудентни действия на възложителя,
като например предоставяне на материали или на документация, необходима за
извършване на работата, предварително заплащане на част или на цялото
възнаграждение, посочено в офертата на изпълнителя. Безспорно се установява и
факта, че след изготвяне на проекта, е направена и регистрация в системата ИСУН
2020 на , след което възложителят е наредил плащане на уговореното
възнаграждение и такова е платено на 21.10.2015 г. с основание – плащане на
цена на извършената услуга. С факта на извършеното от възложителя плащане е
санирана и липсата на съгласие между страните относно момента, в който възнаграждението
се дължи. В тази връзка неоснователно е и евентуалното възражение на ищеца, че
сключения неформален договор за услуга е нищожен поради липса на съгласие между
страните, тъй като последните са постигнали съгласие по основните елементи на
договора, в т.ч. и по отношение на дължимото възнаграждение за възложената и
изпълнена услуга – изготвяне на проект и подаването му в ИСУН 2020. Факта на
изпълнение на задълженията по договора се установяват безспорно от ангажираните
от ответника писмени доказателства: проектът е подаден в ИСУН 2020 на
13.11.2015 г. и същият е одобрен, видно от решение за предоставяне на
безвъзмездна финансова помощ № РД-05-111/22.11.2016 г.. Противно на твърденията
на ищеца, по делото не са ангажирани доказателства, установяващи, че между
страните е постигната уговорка за възстановяване на платеното възнаграждение за
изготвяне на проекта, в случай, че по него не бъде отпуснато финансиране. Единствената
постигната между тях уговорка, посочена в приетата оферта, че възнаграждението
ще се възстанови от изпълнителя, само в случай, че проектът не бъде одобрен. Ето
защо и доколкото по делото безспорно е установен факта на одобрение на проекта,
въззивният съд приема, че не е налице основание за възстановяване на платеното
от възложителя възнаграждение за извършената работа.
С оглед изложеното, правилно СРС е приел, че между страните е сключен
неформален договор за услуга, по който възложителят е изпълнил задълженията си
по него - да изготви проект, който да подаде в ИСУН 2020 и доколкото същият е и
одобрен, платеното от възложителя възнаграждение в размер на 4 200 лв. с
ДДС не се явява платено на неосъществено основание и не подлежи на връщане,
което обуславя извод за неоснователност на иска по чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД.
По отношение на доводите за допуснати от СРС нарушения на процесуалните
правила, а именно на чл.236, ал.2 ГПК, на чл. 164, ал.1, т.5 ГПК /, въззивният
съд намира, че същите са неоснователни, като единственото допуснато от СРС
нарушение, които е отбелязано и в мотивите на решението, е че е разпитал като
свидетел управителя на ответното дружество. Това нарушение обаче не е довело до
неправилност на крайния извод на съда за неоснователност на предявения иск.
Противно на доводите в жалбата, изводите на СРС са изградени след съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. и електронните документи и събраните гласни
доказателствени средства, вкл. и показанията на свидетеля Б.С.-служител на
ищеца.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на
изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззиваемата
страна следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за адвокатско
възнаграждение за производството пред въззивната инстанция, които са в размер
на 800,00 лв. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на
възнаграждението е неоснователно, доколкото размера на заплатеното
възнаграждение е с 276 лв. над предвиденото минимално такова в т. 2 на чл.7,
ал.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и с оглед извършените от процесуалния представител на
въззиваемите страни действия- подаване на отговор на въззивната жалба и
представителство в открито съдебно заседание.
Относно частната жалба срещу
определението на СРС по чл.248 ГПК
Частната жалба е неоснователна. Договореното
и заплатено адвокатско възнаграждение от ответника е в размер на 1200 лв.
Първоинстанционният съд е уважил частично направеното от ищеца възражение за
прекомерност и с оглед правната и фактическа сложност на делото и извършените
от процесуалния представител на ответника действия, е редуцирал размера на
възнаграждението на 750,00 лв. Този размер е малко над предвидения минимален
такъв по т. 2 на чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
С оглед изложеното, частната жалба на
въззивника следва да се остави без уважение.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.03.2018 г. по гр.
дело № 17601/2017 г. на Софийския районен съд, 141 състав.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ
частна жалба от 14.09.2018 г., подадена от „Б.Е.Л.“ АД срещу определението на
СРС от 06.08.2018 г., с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 ГПК,
инкорпорирана във въззивната жалба за изменение на решението от 06.03.2018 г. в
частта за присъдените в полза на „Р.К.Г.“ ООД разноски по делото, чрез
намаляването.
ОСЪЖДА „Б.Е.Л.“ АД с ЕИК ********да заплати на „Р.К.Г.“ ООД с
ЕИК – ********, на основание чл. 78,
ал.3 ГПК сумата от 800,00 лв.
– разноски за производството пред СГС.
Решението не подлежи на обжалване с оглед
ограничението на чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.