РЕШЕНИЕ
№ 18551
гр. С., 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Д.Б.А.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20221110166219 по
описа за 2022 година
Производството по делото е образувано, въз основа на искова молба, подадена от Я. Н. Д., с
ЕГН **********, с адрес: /адрес/, чрез адв. Д. Ф., срещу /фирма/ /предишно наименование
/фирма/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от З.
С. Р. и А.М., и срещу /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление:
/адрес/, представлявано от Ю. Х. Ю., с която срещу първия ответник са предявени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл.
19, ал. 1 от ЗПК при условията на чл. 143 от ЗПК за прогласяване недействителността на
договор за потребителски кредит № ********** и при условията евентуалност прогласяване
нищожността на клаузата от договора за такса за експресно разглеждане. Предявен е и
отрицателен установителен иск за сумата от 1 573,12 лв. и иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД спрямо втория ответник, ведно със законната лихва от 02.12.2022 г. до окончателното
изплащане на сумите.
Ищцата твърди, че на 09.10.2017 г., сключила с ответника /фирма/ договор за паричен
кредит в размер на 1300,00 лева при лихвен процент 40,51% и ГПР 49,70%. Твърди още, че
кредитодателят наложил на потребителя и заплащането на такса за експресно разглеждане в
размер на 127,82 лева. Навежда твърдения, че е налице нищожност по смисъла на чл. 26, ал.
1 от ЗЗД и при неспазване на нормитe на чл. 21 във вр. с чл. 10 и чл. 11 от ЗПК. Поддържа,
че върнала сумата от 1554,92 лева, като вторият ответник продължавал да заявява претенции
за обща сума в размер на 2 873,12 лева. Цитира практика на ВКС и СЕС. Моли съда да
постанови решение, с което да прогласи нищожността на процесния договор и при
условията на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата от договора за такса за
експресно разглеждане спрямо първия ответник, както и да признае за установено, че
ищцата не дължи на втория ответник сумата от 1573,12 лева. Моли съда да осъди втория
ответник /фирма/ на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД да възстанови на ищцата
сумата от 254,92 лева, платена без основание, ведно със законната лихва от 02.12.2022 г. до
окончателното изплащане на сумите. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение по
1
смисъла на чл. 38, ал. 2 от ЗА.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника /фирма/. Със
същия навежда твърдения за неоснователност и недопустимост на исковата претенция.
Твърди още, че с настъпване на падеждата дата - 16.10.2017 г. кредитополучателят е
следвало да погаси задължението си. От отказа на ищеца да погаси задължението си е
започнала да тече и е начислявана наказателна лихва съобразно ОУ. Поддържа, че след
проведени опити за установяване на контакт с ищеца и неустановяване на същия, на
19.11.2019 г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/. По силата
на договора за цесия, договорът за кредит е бил прехвърлен на втория ответник по делото -
/фирма/, ведно с всички права, тежести и привилегии, вкл. и начислени наказателни лихви и
комисионни. Моли съда да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира сторени съдебни и
деловодни разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор от ответника /фирма/, с
който предявеният иск е оспорен по основание и размер като неоснователен. Твърди, че след
като кредиторът е изпълнил задължението си да предостави заемната сума, за
кредитополучателя е възникнало задължението да върне предоставените средства в
уговорения срок, както и да заплати възнаградителна лихва. Поддържа, че съгласно чл. 4.1 и
чл. 4.2 от ОУ изрично е посочен начинът, по който е формиран ГПР, вкл. допускания, взети
предвид от кредитора. Посочва, че елементите на дълга били ясно, точно и константно
дефинирани, като процесният договор не съдържал възможности за промЯ. на ГПР.
Посочва още, че неоснователно било твърдението на ищеца относно недействителността на
клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане. Навежда твърдения,
че това e допълнителна услуга, която се използвала само при изразена воля на
кредитополучателя. Моли съда да отхвърли като неоснователни исковите претенции, като
присъди сторените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 1, вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 143 от ЗПК:
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест при предявени искове
с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл.
19, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 143 от ЗПК, в тежест на ищцата е да докаже, че между страните е
сключен Договор за кредит № **********/09.10.2017 г. със соченото в исковата молба
съдържание, че договорът съдържа оспорените от ищцата клаузи, както и че същите са
нищожни на заявените в исковата молба основания - а именно, че чрез тях се
нарушават/заобикалят изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, чл. 19,
ал. 1 и ал. 3 от ЗПК, че са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗПК, евентуално,
че оспорените клаузи накърняват добрите нрави, т.е. че накърняват принципите на
справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения.
В тежест на ответника е да докаже възраженията си срещу исковете, както и че при
сключване на договора на потребителя е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора с оспорените клаузи.
Исковете са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя сделка не може да
бъде нищожна на повече от едно основание. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа
първо основанията за нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия –
противоречие със закона или заобикалянето му, през по-леките – липса на основание (за
2
каузалните сделки), липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на
морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от
сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока, отпада
вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите евентуално съединени
искове, основаващи се на по-леки пороци – виж. решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр. д. №
4923/2019 г. на IV г.о., решение № 156 от 26.03.2021 г. по гр. д. № 4622//2019 г. на IV г.о.,
решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на III г.о., решение № 2 от
22.04.2020 г. по гр. д. № 1153/2019 г. на IV г.о. и др.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
С проекта за доклад (утвърден за окончателен в открито заседание на 11.10.2023 г.)
съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на
09.10.2017 г. страните са сключили договор за паричен заем в размер на 1 300,00 лв.
По делото е представен Договор за кредит № **********/09.10.2017 г., като от
специалните условия на договора се установява, че на ищцата е отпуснат кредит в размер на
1 300 лв., със срок на договора – 7 дни и падежна дата - 16.10.2017 г. Със сключването на
договора ищцата се е задължила да върне на кредитодателя сума в общ размер от 1 437,92
лв., от които главница в размер на 1 300 лв., договорна лихва в размер на 10,10 лв. за
периода на ползване на кредита и такса за експресно разглеждане в размер на 127,82 лв. С
настъпване на падежа по договора – 16.10.2017 г., ищцата не погасява дължимите суми и
изпада в забава. В т. 13.2 от Общите условия е уговорена неустоечна клауза, като съгласно
същата от 16.10.2017 г. кредитодателят започва да начислява неустойка за неизпълнение,
чийто размер се формира чрез надбавяне на основния лихвен процент, определен от БНБ -
10 % към договорния лихвен процент - в конкретния случай - 40,51%, върху неизплатената
сума за периода на просрочието.
От Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 19.11.2019 г. се
установява, че /фирма/ /предишно наименование /фирма/, в качеството си на „цедент“, е
прехвърлило в полза на /фирма/, в качеството му на „цесионер“, всички вземания, описани в
Приложение № 1, ведно с всички привилегии, обезпечения, лихви и други принадлежности.
С потвърждение за сключена цесия продавачът /фирма/ /предишно наименование
/фирма//, е потвърдил прехвърлянето в полза на /фирма/ на вземанията, описани в
Приложение № 1, представляващо неразделна част от договор за прехвърляне на вземания
от 19.11.2019 г.
От представеното по делото пълномощно от 18.11.2019 г. се установява, че на
основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД /фирма/ /предишно наименование /фирма//, чрез управителя
си, е упълномощил /фирма/ да уведоми от негово име всички длъжници по вземанията на
дружеството, които са предмет на договор за прехвърляне на вземания от 19.11.2019 г.,
сключен между упълномощителя, в качеството му на „цедент“, и упълномощеното лице, в
качеството му на „цесионер“.
С уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземания /цесия/ от 07.02.2020 г.
се установява, че цесионерът /фирма/, легитимирайки се като такъв по силата на договор за
прехвърляне на вземания от 19.11.2019 г., е изпратил уведомление до ищцата с цел
последната да бъде информирана, че задълженията й към /фирма/ /предишно наименование
/фирма// вече са прехвърлени. Отразено е, че към 07.02.2020 г. задължението на ищцата
3
възлиза на сума в размер на 2873,12 лв., включително начислена лихва за забава, неустойки
и такси.
С оглед предмета на процесния договор, съдът приема, че същият е сключен от лице,
притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са
разпоредбите на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочена плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК.
Условие за действителност на договора е писмената форма – чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност и когато договорът бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Относно клаузата от договора за заплащане на такса за експресно разглеждане на
искането за отпускане на кредит:
В случая се касае за т. нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да получи
заявената сума в кратък срок, а таксата за експресно разглеждане на документи за отпускане
на кредита се явява задължително условие за кредитиране. Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла
на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Кредиторът не може да изисква
плащане на такси за действия, свързани с управлението и усвояването на кредита, тъй като
те са част от дейността му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, както и да
събира повече от веднъж такса за едно и също действие. Посочената клауза съдът приема, че
противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, който забранява заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което означава, че в случая чл. 10а,
ал. 1 от ЗПК не намира приложение, тъй като посочената такса за експресно разглеждане е
свързана именно с усвояването на кредита. От друга страна, липсва каквато и да е
еквивалентност между задължението на заемополучателя и престацията на кредитора, дори
и кредитът да бъде предоставен незабавно. Процесната клауза следва да се прогласи за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, тъй като същата е в противоречие със
закона /чл. 10а от ЗПК/.
Същевременно основателно от страна на ищцата се поддържа, че е налице нарушение
на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно което ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет. По делото е изслушано и
прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза със задачи, формулирани в исковата
молба, която съдът изцяло кредитира като обективно и компетентно изготвена. От
заключението на вещото лице се установява, че при определяне на годишния процент на
разходите (ГПР) по договора за потребителски кредит в размер на 49,7%, кредиторът е
включил само договорната лихва, изчислена с фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 40,51%. Съгласно заключението, ако при изчисляване на ГПР се включи и таксата за
4
експресно разглеждане, то тогава ГПР би бил в размер от 19 104,69 процента. От
изложеното следва изводът, че при включване на таксата за експресно разглеждане към
посочения в специалните условия на договора ГПР, размерът на последния действително би
надхвърлил законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК /петкратния размер на
законната лихва/, тъй като без включване на таксата ГПР е 49,7%, т. е. малко под 50%. С
посочената клауза се постига оскъпяване на кредита. В този смисъл невключването на
таксата за експресно разглеждане в ГПР представлява заобикаляне на закона.
Съдът намира, че клаузата, уреждаща таксата за бързо разглеждане, същевременно
противоречи и на добрите нрави, доколкото срещу уговорената такса кредитополучателят
не получава никакво конкретно благо. Потребителят следва да заплати такса с неясна
насрещна престация, като процесната клауза е предварително уговорена и няма
доказателства потребителят да е разполагал с каквато и да е възможност да повлияе върху
нейното съдържание. Не е ясно и какъв е начинът за определяне на нейния размер. С така
уговорената такса се постига увеличение на възнаграждението на кредитора за
предоставения заем, като с нея се цели заобикаляне на императивните изисквания на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК.
Неоснователни са доводите на ответника /фирма/, че експресното разглеждане на
документи е допълнителна, доброволно избрана от кредитополучателя услуга и таксата по
нея не следва да бъде включена в ГПР по кредита. Не се установи по какъв начин е
“избрана” тази услуга, как е формиран нейният размер, респ. предоставена ли е на ищцата.
С тази такса съдът намира, че кредиторът цели да си набави допълнителни плащания, извън
предвидените в ЗПК. Освен, че не се доказа, че услугата е изрично избрана от страна на
ищцата, то не стана ясно и въз основа на какви критерии е формиран нейният размер, което
е допълнително основание да се приеме, че по същество тази уговорена “такса” оскъпява по
скрит начин кредита, респ. ГПР, като основен критерий за потребителя при определяне на
финансовата тежест на кредита. В насока на извода за оскъпяване на кредита е и фактът, че
тази такса не се внася предварително от потребителя, за да получи въпросната услуга (бързо
разглеждане на искане за кредит), нито се приспада от получената сума по кредита, а се
дължи наред с нея, на падежната дата по договора. Липсват каквито и да било
доказателства, установяващи, че услугата е била предоставена и какво е съотношението
между бързината, с която са разгледани документите по отпускането на кредита по
процесния договор спрямо договори, по които заемателят не е поискал да ползва посочената
услуга по експресно разглеждане. Твърденията на ответника, че ищцата е имала възможност
да избира дали да ползва процесната услуга се явява недоказано и оттам неоснователно.
Ответникът следваше да докаже възраженията си, както и всички положителни факти и
твърдения, от които черпи изгода за себе си. Такова доказване в случая не е проведено.
По отношение на таксата за експресно разглеждане на искането за кредит, настоящият
състав намира, че същата съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване
на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и
да направи своя информиран избор. Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 от ЗПК, която предвижда, че когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 -
9, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което и с оглед чл. 23 от
ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1,
5
т. 1 от ДР на ЗПК , съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките и на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните. Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Таксата за експресно разглеждане, дължима
отделно от главницата и възнаградителната лихва по договора за кредит, представлява
възнаграждение за извършена от кредитора конкретна дейност или услуга и е част от общия
разход по кредита за потребителя, дефиниран легално в § 1, т. 1 от ДР ЗПК, поради което
подлежи на включване в ГПР. В случая, съгласно т. 4.1 от Общите условия, ГПР не включва
разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по
негово искане. Невключването на таксата за бързо разглеждане в ГПР представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП и като краен резултат
не позволява на кредитополучателя да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора, което означава, че клаузата относно нейната дължимост е
неравноправна и по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Не се доказа, а и в договора няма
данни за индивидуално уговаряне на процесната клауза, като следва да се отчете, че
договорът е сключен при общи условия, чрез използване на средства за комуникация от
разстояние и е очевидно типизиран. Предвид изложеното, съдът приема, че процесната
клауза за такса бързо разглеждане е неравноправна, като не се доказва от ответника да е
уговорена индивидуално.
В общите условия на договора са налични и клаузите на чл. 11, чл. 13.2 и чл. 13.3, в
които са уговорени такси и неустойки при забава за погасяване на вземането, дължими от
кредитополучателя в различни хипотези, а именно:
Такса за удължаване срока на договора, представляваща допълнителна услуга,
невключена като разход в годишния процент на разходите, посочен в специалните
условия на договора.
Неустойка за неизпълнение, чийто размер се формира чрез надбавяне на основния
лихвен процент, определен от БНБ - 10 % към договорния лихвен процент - в
конкретния случай - 40,51%, върху неизплатената сума за периода на просрочието.
Разноски, свързани с действия по събиране на дълга, дължими от кредитополучателя.
Посочените клаузи се явяват нищожни, предвид обстоятелството, че същите са
уговорени в нарушение на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на
потребителя кредиторът да събира допълнителни неустойки и лихви, освен лихвата върху
неизплатената в срок сума за времето на забавата. Предвидените такси за събиране на
просрочени задължения също са в противоречие със ЗПК.
6
С оглед заявените по делото възражения срещу действителността на процесния
договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на императивните норми на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК във връзка с изискванията на
закона към лихвения процент и годишния процент на разходите по договора за
потребителски кредит.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК изисквания. Неспазването на
което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби, според цитираната
императивна норма на чл. 22 от ЗПК води до извод за недействителност на договора за
потребителски кредит.
След като се запозна със съдържанието на процесния договор за кредит, съдът приема,
че не са спазени всички изисквания към неговото съдържание, предвидени в цитираните
разпоредби. Цифровото посочване на ГПР не води до изпълнение на задължението на
кредитора, тъй като както се установи, разходите, от които се формира ГПР не са посочени.
Основателен е доводът, че целият договор е недействителен, тъй като е налице нарушение
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР 49,7%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК. Така посоченият размер не надвишава
максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Според настоящия състав на съда този
размер обаче не отразява действителния процент на разходите в случая, тъй като същият не
включва част от разходите по кредита, а именно таксата за експресно разглеждане, таксата
за удължаване на срока на договора и другите такси и неустойки, предвидени в общите
условия и дължими при забава на кредитополучателя. Таксата за експресно разглеждане
всъщност е печалба за кредитора, надбавка към главницата, поради което трябва да е част от
ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. При това положение се налага изводът, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, тъй като в него липсва посочване на действителния процент на ГПР. Текстът на тази
норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно
определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е
посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за
7
да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите
последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Подвеждащото оповестяване на този елемент от изискуемото съдържание на договора
съставлява порок, изключващ валидността на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. В този
случай потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви
и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК.
Предвид установеното, съдът счита, че процесният договор се явява нищожен по
смисъла на чл. 143 от ЗЗП, чл. 22 от ЗПК и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
поради противоречие със закона.
Доколкото в настоящия случай с предявените искове се претендират различни форми
на нищожност, всъщност се съединяват обективно различни искове, като съединяването е
винаги евентуално, поради което не следва да се разглеждат останалите предявени
основания за нищожност.
По иска с правно основание чл. 124 от ГПК:
В тежест на ищцата е да докаже правния си интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск.
В тежест на ответника е да докаже наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, сключен при общи
условия, както и че вземанията му по договора възлизат на исковите суми. Ответникът
следва да докаже фактите, от които произтича отричаното право.
В случая е предявен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124,
ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че ищцата Я. Н. Д. не дължи на ответника /фирма/
сумата от 1 573,12 лв., представляваща задължения по Договор за кредит №
**********/09.10.2017 г.
Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск като абсолютна
процесуална предпоставка за неговата допустимост съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК е налице,
когато ответникът по иска претендира отричаното от ищеца право. От значение за
допустимостта на иска са действията на ответника по предявяване на претенции срещу
ищеца, осъществени извън съдебното производство. Ако ответникът се защитава срещу иска
чрез доказване съществуването на отреченото право, то не е налице съмнение по въпроса, че
ответникът претендира това право и липсва необходимост ищецът да доказва правния си
интерес. Отричането, че съществува спор по предмета на делото, включително признаването
на иска в хода на производството или на отделни правнозначими факти по делото, не водят
до отпадане на правния интерес от него, когато ответникът е предявил оспорената претенция
извънсъдебно. В този смисъл е Определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на
ВКС, IV ГО, според което ответникът не може да предизвика прекратяване на делото с
изявленията си и процесуалното си поведение.
В случая от приетото по делото уведомително писмо за извършено прехвърляне на
вземания /цесия/ от 07.02.2020 г., се установява, че въз основа на Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 19.11.2019 г., ответното дружество /фирма/, в
качеството си на цесионер, претендира вземане в размер на 2 873,12 лв., поради което съдът
приема, че за ищцата е налице правен интерес от отричане на претендираното от ответника
вземане.
От приетото по делото заключение на ССчЕ, се установява, че на посочените по-долу
дати ищцата е заплатила на ответника /фирма/ сума в общ размер на 1 574,92 лв. за
погасяване на задължения по Договор № ********** от 09.10.2017 г., както следва: на
14.02.2020 г. – 200,00 лв., на 24.02.2020 г. – 52,00 лв., на 01.04.2020 г. – 148,00 лв., на
8
29.04.2020 г. – 100,00 лв., на 15.05.2020 г. – 110,00 лв., на 17.06.2020 г. – 90,00 лв., на
15.07.2020 г. – 200,00 лв., на 28.07.2020 г. – 100,00 лв., на 21.08.2020 г. – 100,00 лв., на
31.08.2020 г. – 100,00 лв., на 14.09.2020 г. – 110,10 лв., на 29.10.2020 г. – 27,82 лв., на
13.11.2020 г. – 100,00 лв., на 20.01.2021 г. – 30,00 лв., на 22.02.2021 г. – 30,00 лв., на
26.04.2021 г. – 30,00 лв., на 21.06.2021 г. – 27,00 лв. и на 26.08.2021 г. – 20,00 лв.
Предвид недействителността на договора за кредит, съгласно разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на
начислените лихви и такси. Съдът счита, че по делото безспорно се установява, че
ответникът /фирма/ е получил от ищцата сума в общ размер на 1 574,92 лв., а ищцата дължи
само чистата стойност на кредита в размер на 1 300 лв.
С оглед гореизложеното, съдът приема, че ищцата не дължи разликата между
претендираната от ответника сума в размер на 2 873,12 лв. и заплатената от ищцата сума в
размер на 1 300 лв., т.е. не дължи сума в размер на 1 573,12 лв. Следва изводът, че
предявеният от ищцата отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК се явява
основателен и следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищцата е да докаже, че е заплатила исковата сума в размер на 254,92 лв.,
чието възстановяване претендира, че същата е постъпила в патримониума на ответника,
както и обстоятелството, че същата е недължима.
Ответникът следва да установи, че е получил сумата на валидно правно основание –
валидни и равноправни клаузи от договора.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е
получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи реално полученото. В
настоящия случай на доказване подлежат следните факти: размерът на обогатяването на
ответната страна и обедняването на ищцовата страна поради получаването на нещо без
основание и причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищцата.
Видно от експертното заключение, ищцата е платила по договора сума в общ размер от
1 574,92 лв. Предвид установеното и разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, на ищцата следва да й
се възстанови разликата между заплатеното /1 574,92 лв./ и дължимото за връщане – чистата
стойност на кредита /1 300 лв./. Ответникът не ангажира доказателства относно наличие на
основание да получи сумата, заплатена от ищцата над размера на чистата стойност по
кредита, поради което искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД следва да бъде уважен.
С размера на тази сума ответникът се е обогатил за сметка на ищцата, като е налице
причинна връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищцата. Предвид
изложеното, недължимо платена, извън размера на чистата стойност по кредита, се явява
сума в размер на 274,92 лв. /1 574,92 лв. – 1 300 лв./, с оглед на което искът следва да бъде
уважен до пълния предявен размер от 254,92 лв.
Търсеното парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като законна
последица от това се дължи поисканата законна лихва от датата на депозиране на искова
молба – 02.12.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
По отговорността на страните за разноски:
С оглед изхода от спора ищцата има право на разноски. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, в
полза на ищцата следва да се присъди сумата от 492,93 лв., от които 192,93 лв. – разноски за
държавна такса и 300 лв. – възнаграждение за вещо лице.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответниците трябва да
заплатят на ищцата сторените деловодни разноски за сумата общо 492,93 лв., от които
192,93 лв. – разноски за държавна такса и 300 лв. – възнаграждение за вещо лице, а на
основание чл. 38, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 2 от ЗА на адвокат Д. Ф., оказала безплатна правна
помощ – сумата от 700 лв. адвокатско възнаграждение, което съдът определи на осн. чл. 7,
9
ал. 2, т. 2 от НМРАВ и като съобрази разясненията с Определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т.
д. № 2982/2019 г. на ВКС, съгласно които когато с една искова молба са предявени от един
ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединение оценяеми искове,
интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. Разпределението на разноските между
ответниците следва да бъде съразмерно уважената част срещу всеки един от така
предявените искове срещу ответниците, като /фирма/ /предишно наименование /фирма//
следва да заплати 180 лева, представляваща разноски по делото и 300 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ и съдействие, а /фирма/
останалата част от така определените разноски по делото - 312,96 лева, представляваща
разноски по делото и 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена
безплатна правна помощ и съдействие
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен по предявения от Я. Н. Д., с ЕГН **********, с адрес: /адрес/,
срещу /фирма/ /предишно наименование /фирма//, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: /адрес/, представлявано от З.С.Р. и А.М., иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, сключения между /фирма/ и Я.
Н. Д. Договор за кредит № **********/09.10.2017 г.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124 от ГПК, че Я. Н. Д., с ЕГН **********, с адрес: /адрес/, в
качеството си на кредитополучател, НЕ ДЪЛЖИ на /фирма/, ЕИК ***********, със
седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от Ю. Х. Ю., сумата от 1 573,12
лв., представляваща задължения по Договор за кредит № **********, сключен на
09.10.2017 г. с /фирма/ /предишно наименование /фирма//, ЕИК **********, прехвърлил
своето вземане на цесионера /фирма/ по силата на Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 19.11.2019 г.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от Ю.Х. Ю., ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр.
чл. 23 от ЗПК на Я. Н. Д., с ЕГН **********, с адрес: /адрес/, сумата от 254,92 лева,
представляваща недължимо платена от ищцата сума над чистата стойност по Договор за
кредит № **********, сключен на 09.10.2017 г. с /фирма/ /предишно наименование
/фирма//, ЕИК **********, прехвърлил своето вземане на цесионера /фирма/ по силата на
Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 19.11.2019 г., ведно със
законната лихва от 02.12.2022 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА /фирма/ /предишно наименование /фирма//, ЕИК **********, със седалище
и адрес на управление: /адрес/, представлявано от З.С.Р. и А.М., ДА ЗАПЛАТИ на Я. Н. Д.,
с ЕГН **********, с адрес: /адрес/, на основание чл. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 180 лева,
представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *************, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от Ю. Х. Ю., ДА ЗАПЛАТИ на Я. Н. Д., с ЕГН **********, с адрес: /адрес/,
на основание чл. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 312,96 лева, представляваща разноски по
делото.
ОСЪЖДА /фирма/ /предишно наименование /фирма//, ЕИК **********, със седалище
и адрес на управление: /адрес/, представлявано от З.С.Р. и А.М., ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д.
Ф., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 300 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ и съдействие.
10
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: /адрес/,
представлявано от Ю. Х. Ю., ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Ф., на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ и съдействие.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11