Решение по дело №2493/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 457
Дата: 2 март 2021 г. (в сила от 2 март 2021 г.)
Съдия: Деспина Георгиева Георгиева
Дело: 20203100502493
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 4 септември 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 457
гр. Варна , 02.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ в публично заседание на втори
февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Златина И. Кавърджикова

Иванка Д. Дрингова
при участието на секретаря Доника З. Христова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20203100502493 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба от Ю. М. К. вх.рег.№ 260101/12.08.2020г
срещу решението на ВРС-49с-в № 3354/22.07.2020г по гр.д.№ 20710/2019г, с което е
отхвърлен предявеният осъдителен иск за сумата от 250лв, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди от ищеца в качеството му на длъжник по изп.д.№
20107190400026 по описа на ЧСИ С.Я., район на действие–ВОС, произтичащи от направени
разноски по изп.дело за адв.възнаграждение, на осн.чл.49 вр.чл.45 ЗЗД; ОСЪДЕН е да
заплати на дружеството сумата от 100лв-определено от съда юриск. възнаграждение, на
осн.чл.25 ал.1 вр.чл.78 ал.3 ГПК.
Счита решението за незаконосъобразно и затова моли за неговата отмяна, като вместо
това бъде постановено друго за уважаването на претенцията.
Претендира присъждането на разноските за настоящата инстанция.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ,,ЕОСос Матрикс“
ЕООД с вх.№ 263625/1.09.2020г ЕИК 13100375, в който изразява становище за
1
неоснователност на жалбата.
Счита постановеното решение за правилно и законосъобразно и затова моли за
потвърждаването му.
Претендира присъждане на сторените разноски за въззивното производство, вкл.и
заплатено адв.възнаграждение.


Производството пред ВРС е образувано по иска на Ю. М. К. против „ЕОС
МАТРИКС" ЕООД, като твърди, че на 17.02.2010г по заявление на „Първа инвестиционна
банка"АД – София, срещу него е било инициирано заповедно производство по реда на
чл.410 ГПК и образувано ч.гр.д.№ 2191/2010г на ВРС-ХІІс-в. по същото била издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 22.02.2010г, като
Ю.М. бил осъден да заплати на „ПИБ"АД сумата от 1492,52лв, включваща 1000лв-главница
по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне
на овърдрафт по разплащателна сметка № 118РКО-А-1089/11.12.2007г, както и
492,52лв-начислени лихви за периода 20.10.2008-16.02.2010г, а също и сумата от 129,85лв-
разноски по делото.
Въз основа на издадения ИЛ по искане на кредитора „ПИБ“АД на 24.02.2010г било
образувано изп.д.№ 20107190400026 при ЧСИ Ст.Я. - per.№ 719 в КЧСИ.
С молба от 1.02.2017г, подадена по изп.дело настоящото отв.дружество „ЕОС
Матрикс"ЕООД уведомил ЧСИ, че по силата на сключен на 14.11.2016г договор за цесия е
придобило вземането по ИЛ.
За защита на своите права и интереси по изп.дело ищецът ангажирал услугите на
адвокат, на който заплатил адв.възнаграждение в размер на 250лв за процесуално
представителство и защита, за което били представени Договор за правна помощ и
консултантско съдействие от 10.11.2018г и списък с разноски по чл.80 ГПК.
Излага още, че след неколкократни посещения в кантората на ЧСИ, проучване и
анализ на делото, била депозирана молба с вх.№ 4773/15.11.2018г по изп.д.№
20107190400026 с искане за прекратяването му на осн.чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Твърди, че по отправеното искане до настоящия момент не било налице произнасяне
от ЧСИ, а при справка в деловодството на ЧСИ се установило, че същото е висящо.
Поради изложените обстоятелства подал искова молба до съда, който да се произнесе
с решение, с което да бъде прието за установено между страните, че е настъпила перемпция
в изп. производство и на свой ред давност за правото на принудително изпълнение. С
2
решение № 1457/9.04.2019г по гр.д.№ 17326/2018г на ВРС-ХІс-в бил уважен искът и прието
за установено наличието на перемпция и давност.
Твърди, че съгласно императивната норма на закона в чл.79 ал.1 т.1 ГПК при
прекратяване на изп.дело на осн.чл.433 ал.1 т.8 ГПК разноските по изпълнението са за
сметка на взискателя, а в конкретния случая с влязло в сила съдебно решение е установено,
че изп.производство е прекратено при условията на чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Предвид гореизложеното моли за постановяване на решение, с което да бъде осъден
ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 250лв, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, произтичащи от заплатено адв.възнаграждение за
процесуално представителство на ищеца в качеството му на длъжник по изп.д.№
20107190400026 на ЧСИ С.Я.-per.№ 719 в КЧСИ, което е прекратено на осн.чл.433 ал.1 т.8
ГПК.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответното дружество „ЕОС
Матрикс" ЕООД със становище за недопустимост на иска поради липсата на правен
интерес, тъй като ищецът е следвало да предяви претенцията си във воденото производство
по гр.д. № 17326/2018г на ВPC.
На следващо място изтъква доводи за неоснователност на претенцията. След
постановяване на решението по гр.д.№ 17326/2018г „ЕОС Матрикс"ЕООД е депозирал
молба с искане за прекратяване на изп.дело № 26/2010г по описа на ЧСИ Ст.Я. с вх.№
1311/9.05.2019г. След настъпилата перемпция ответникът не е извършил действия, с които
да е искал предприемане на действия по принудителното събиране на вземанията. От
представената от ищеца молба до ЧСИ с вх.№ 4773/15.11.2018г Ю.К. също бил установил,
че действия не са били предприемани след 16.03.2010г, което не е оспорено и в проведеното
гр.д.№ 17326/2018г. Приема, че ЧСИ е следвало да прогласи настъпилия факт на
прекратяване на изп.производство, който е признат и от отв.дружество. При това положение
счита, че е налице противоправно поведение от отв.страна, а евентуално може да бъде
търсена отговорност от ЧСИ за виновни действия или бездействия. Освен това счита, че
ищецът е злоупотребил с процесуални права.На следващо място възразява срещу размера на
претендираното адв.възнаграждение, като го счита за прекомерно.
Поради изложеното моли за отхвърлянето на предявения иск и за присъждане на
сторените от него в настоящото производство разноски.

Така предявените в условията на кумулативно обективно съединяване искове
намират правното си основание иск намират правното си основани в разпоредбата на
чл.49 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
3

СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за
установено следното от фактическа страна:
Няма спор между страните, а и от приложеното като доказателство изп.дело №
20107190400026 на ЧСИ Ст.Я. се установява, че същото е било образувано на 24.02.2010г
по молба на взискателя „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД-гр.София срещу
длъжника Ю. М. К. въз основа на издадени срещу същия изпълнителен лист за сумите от:
1492лв, включваща непогасена главница от 1000лв и сумата от 492,52лв - лихви за
просрочие за периода 2.10.2008-16.02.2010г, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от подаването на заявлението-17.02.2010, до окончателното погасяване на
задължението, както и сумата от 129,85лв- направени разноски по делото.
ИЛ е бил издаден в образуваното срещу настоящия ищец заповедно производство по
чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 2191/2010г на ВРС-ІХс-в, по което е била издадена Заповед №
1281/22.02.2010г за изпълнение на парично задължение.
Още с молбата от 24.02.2010 за образуването на изп.дело взискателят „ПИБ“АД е
поискал ЧСИ да предприемане на действия по принудителното изпълнение, като е посочил
съответните изпълнителни способи: налагане на запор върху движими вещи ; запор върху
трудово възнаграждение, както и възбрана върху недвижим имот на длъжника - апартамент
№ 20 с площ от 54,60квм., намиращ се в жил.сграда, построена в ПИ № 079006 в м-ст“Чата
тепе“ - с.Равда.
В изпълнение на това ЧСИ е разпоредил на 25.02.2010 вписването на възбраната
върху недв.имот, по което съдията по вписванията при РС-Несебър е отказал да извърши
вписване с определение № 52/9.04.2010.
Междувременно ЧСИ е предприел изп.действия по събиране на данни за
имуществото на длъжника - наличие на трудов договор, на банкови сметки.
В протокол от 29.04.2010 за опис на движимо имущество на длъжника, намиращо се
в жилището му на адрес: гр.Варна бл.406 вх.13 ет.4 ап.39, е отразено, че длъжникът е поел
задължението да се яви лично в офиса на „ПИБ“АД в определения ден 10.05.2010 за
сключване на споразумение.
С молба от 10.08.2011г взискателят е поискал нов изп.способ-налагане на възбрана
върху 1/2 от недв.имот - апартамент № 39 гр.Варна бл.406 вх.13 ет.4.
От приложени справки от СлВп-Варна е видно, че до датата 9.08.2011г върху
посочения недвижим имот апартамент е имал вписани възбрани по други изп.дела,
образувани от други ЧСИ: от Ст.Данова по изп.д.№ 78/2017, от Д.Я. по изп.д.№ 835/2010; от
Д.П.-Я. по изп.д.№732/2010, но не и по разпореждане на ЧСИ С.Я. по настоящото изп.д.№
4
26/2010.
От справка от СлВп-Несебър е видно, че към дата 9.08.2011г също няма вписване на
възбрана по разпореждане на ЧСИ Ст.Я..
С нова молба вх.№ 557/13.03.2014г взискателят е подновил искането си отново за
висване на възбрани върху двата недвижими имота - апартаментът във Варна и този в
с.Равда, по което ЧСИ се е разпоредил на същата дата да бъдат вписани възбраните. В
изпълнение на това е била вписана от СлВп-Варна възбраната върху 1/2 от апартамента на
17.03.2014г
От представените към същата справки от същите две СлВп е видно, че и към дата
10.03.2014г няма отразени вписвания на възбрани по разпореждане на ЧСИ Ст.Я.. Такава е
била вписана едва на 17.03.2014г по отношение на апартамента в гр.Варна и затова
впоследствие, на 26.03.2014г ЧСИ е пристъпил към принудителни изпълнение чрез опис и
оценка на възбранения имот. Впоследствие на 16.04.2014г отново е разпоредил, че
пристъпва към принудителни действия - опис и оценка, а след това и с разпореждане от
14.10.2014г.
В хода на изп.производство е постъпила молба на 1.02.2017г, с която ЧСИ е
уведомен от настоящото въззиваемо дружество за настъпила смяна на кредитора по силата
на сключен договор за цесия от 14.11.2016г между дружеството-взискател и цесионера
„ЕОС МАТРИКС"ЕООД, на което банката прехвърлила вземането си по ИЛ, като е
посочено, че актуалният размер на задължението възлиза общо на сумата от 2604,87лв, от
които 1000лв-главниа и 1199,02лв лихва, и 405,85лв-разноски.
С молба, входирана под № 4773/15.11.2018 длъжникът чрез процесуалния му
представител е поискал прекратяване на изп. производство поради настъпила перемпция по
силата на закона. С молбата е представен и договор за правна помощ и съдействие от
11.10.2018г за осъществяването на процесуално представителство по изп.дело, като е
уговорено възнаграждение в размер на 250лв, което е било заплатено изцяло в брой –
договорът обективира признание за заплащането на сумата при подписването на договора.
От данните по изп.дело не се установява след дата 15.11.2018г ЧСИ да е предприемал
изп.действия, възложени му от взискателя или по своя инициатива.
По настоящото дело е представено решение на ВРС-ХІс-в № 1457/9.04.2019г по гр.д.
№ 17326/2018г, с което е прието за установено в отношенията между страните, че Ю. М. К.
не дължи на „ЕОС МАТРИКС" ЕООД. следните суми: 1000лв - главница по Договор за
издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт
по разплащателна сметка № П8РКО-А-1089/11.12.2007г; сумата от 492,52лв - начислени
лихви за периода 20.10.2008г до 16.02.2010г, както и сумата от 129,85лв - сторени по делото
разноски, за които суми е издадена Заповед № 1281/22.02.2010г за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изп.лист по ч.гр.д.№ 2191/2010г на
5
ВРС-ІХс-в, които суми са били предмет на образуваното изп.д.№ 20107190400026 на ЧСИ
Ст.Я. - рег.№ 719, поради погасено по давност право на принудително изпълнение за
вземанията, на осн.чл.439 ал.1 ГПК.
По това искане липсват данни по изп.дело ЧСИ дали се е произнесъл с
Постановление за прекратяване.

СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните
правни изводи:
По допустимостта на иска.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл.269 предл.1-во ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост, макар правната квалификация на предявените в условията
на кумулативно обективно съединяване искове да не е била прецизно определена от ВРС,
това не обуславя недопустимост на постановеното решение.
На първо място следва да се посочи, че правната квалификация на иска се определя
от материалното право на вземане.
Нормите на чл.45 и чл.49 ЗЗД визират различни видове отговорност за непозволеното
увреждане, като съществената разлика между двете разпоредби са техните адресати
/правните субекти/ и видът на отговорността:
-по чл.45 ЗЗД касае физическите лица, чиято отговорност е виновна,
-по чл.49 ЗЗД се отнася за юридическите лица, чиято отговорност е безвиновна.
Затова нормата на чл.49 ЗЗД визира самостоятелна отговорност за вреди и няма препращащ
характер, за да се посочва,че е във връзка с чл.45 ЗЗД или обратното.
На следващо място.
Претенцията за обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва от
датата на забавата до подаването на исковата молба, макар да е акцесорна, също има
самостоятелен характер и се претендира на самостоятелно правно основание-чл.86 ЗЗД.
Последната няма препращащ характер, за да се посочва, че е във връзка с чл.84 ЗЗД. При
това материалното право на вземане е уредено в чл.86 ЗЗД. Нормата на чл.84 ЗЗД указва
само на начина, по който да бъде определен началният момент на забавата.
По основателността на иска.
Съгласно чл.49 ал.1 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнение на тази работа.
6
Отговорността по чл.49 ал.1 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия; има
обезпечително-гаранционна функция; не произтича от вината на лицето, което е възложило
работата. Възникването на тази отговорност е обусловена от установяване на следните
предпоставки: че натовареното лице е причинило вредата на пострадалия противоправно и
виновно, и то при или по повод на възложената му работа. В случаите, когато пострадалият
е допринесъл за настъпването на вредите, приложение ще намери разпоредбата на чл.51 ал.2
ЗЗД.
В конкретния случай, деликтната отговорност на въззиваемото юридическо лице е
обоснована с твърдение за причиняване на вреди от противоправното бездействие на негови
служители, на които е възложено инициирането и воденето на изп.производство за
принудително събиране на вземане, изразяващо се в непредприемане на действия по
прекратяване на изп.производство и невдигане на наложените от ЧСИ запори и възбрани,
въпреки настъпилата перемпция.
На първо място. В решението по чл.439 ГПК не се съдържат мотиви досежно факта
на перемпцията, но дори и такива да бяха изложени, то те не биха се ползвали с обвързваща
настоящия съд сила. Настоящият съд може сам да формира изводи по отношение на един
правен факт, какъвто е фактът на бездействие от страна на взискателя в продължение на
срок не по-малко от две години, към който факт са закрепени определени правни последици
– настъпилото прекратяване на изп.производство по силата на закона или т.нар.перемпция.
Макар погрешно съдът в производството по чл.439 ГПК да се е произнесъл с
диспозитив по отрицателен установителен иск, вкл. и по отношение недължимостта на
вземането, вместо по положителен установителен иск и то само досежно факта на
погасеното право на принудително изпълнение, въззивният съд приема, че силата на
пресъдено нещо е формирана по отношение предмета на спора, който обхваща установяване
факта на погасяване по давност само правото на принудително изпълнение на материално-
правното вземане за парична сума.
Това право следва да се различава от погасяването по давност на самото материално
право на вземане, което не е предмет на изследване в коментираното производство по
чл.439 ГПК. При погасяване на правото на принудително изпълнение отпада само правото
на защита чрез държавна принуда, докато материалното право остава да съществува като
естествено такова, без да бъде гарантирано удовлетворяването му чрез държавна принуда, а
остава да зависи само от добрата воля на длъжника. При това постановеното решение има
действие само занапред.
Предвид изложеното настоящият въззивен съд може да формира собствени
фактически и правни изводи за това дали има осъществен факт на перемпция и за кой
период от време се отнася.
Както е посочено в т.10 на ТР от 27.06.2015 по тълк.д.№ 2/2013г, в изп.процес
7
давността може да се прекъсва многократно–с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко действие за принудително изпълнение,
което е по изричната разпоредба на закона. Прекратяването на изп. производство става по
право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време
валидно изп.действие. При всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение
ЧСИ следва служебно да вдигне наложените запори и възбрани, а всички други предприети
изп.действия биват обезсилени по право.
От данните по изпълнителното дело № 26/2010 се установи, че същото е било
образувано на 24.02.2010г и първите изп.действия по принудително изпълнение са били
предприети от ЧСИ още тогава по посочените в молбата на взискателя изп.способи –
възбрана върху недв.имоти, запор на трудово възнаграждение и запор на дв.вещи. След това
с молба от 10.08.2011г взискателят е поискал нов изп.способ-налагане на възбрана върху 1/2
от недв.имот - апартамент № 39 гр.Варна бл.406 вх.13 ет.4, която е била вписана от ЧСИ
едва на 17.03.2014г въз основа на повторна молба от взискателя за същото изп.действие от
13.03.2014г. Последващата искане от взискателя е било отправено едва на 1.02.2017г от
новия взискател – цесионер /придобил вземането по договор за цесия от 2016г/ за
предприемане на съответния изп.способ.
От това следва, че по отношение длъжника Ю.М. е имало период от време,
продължаващ повече от две години, т.е. след 2014г, през който взискателят е бездействал и
затова по силата на закона е настъпила перемпцията на изп.производство. Същевременно
няма данни да са били предприемани последващи изп.действия от ЧСИ по негова
инициатива или по искане на взискателя.
Бездействието на взискателя, обаче, само по себе си не представлява виновно и
противоправно поведение. Рискът от бездействието е за самия взискател доколкото може да
бъде предпоставка за образуването на ново изп.дело, по което би понесъл отново разноските
за това. Бездействието му не представлява и отказ от изпълнение, нито води до извод за
отпадане на условията за допустимост на изп.производство, нито че са настъпили
обстоятелства, които да обуславят погасяването на надлежно установеното материално
право, или до погасяване на правото за принудително изпълнение. Право на взискателя е да
насочи изпълнението или да инициира извършването на последващи изп.действия в рамките
на даден изп.способ.
При това положение се налага изводът за недоказаност бездействието на взискателя
да има характера на противоправно деяние като елемент от фактическия състав, ангажиращ
отговорността на възложителя на една работа по чл.49 ЗЗД.
В допълнение може да се посочи и това, че целта на изп.производство е
удовлетворяването на вземането на кредитора, когато длъжникът неправомерно бездейства
и не изпълнява задължението си да престира дължимата парична сума, установена с влязъл в
сила съдебен акт. Така всички осъществени действия на ЧСИ следва да се считат за
8
законосъобразни, щом като с влезли в законна сила съдебни решения не е било прието
обратното и не са били отменени.
Следователно, в рамките на редовно проведено изп. производство, както взискателят,
така и ЧСИ са действали законосъобразно. Да се мисли противното би означавало
длъжникът да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
На трето място.
Не се установява пряка причинна връзка между деянието и вредоносния резултат.
Причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването
на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента.
В случая изп.производство е прекратено поради влязлото в сила съдебно решение по
чл.439 ГПК за признаване за погасено по давност правото на принудително изпълнение.
Вредата под формата на намаляване на имуществената сфера на ищеца чрез плащане
на възнаграждение на адвокат в размер на 250лв е настъпила на 15.11.2018г. Като се изложи
и по-горе, последните изп.действия датират доста преди посочената дата / най-късно това.
След посочената дата няма данни да са били извършвани такива, нито след влизането в сила
на решението по чл.439 ГПК през м.04.2019г. Очевидно е, че сторените разходи са били по
повод образуваното гр.дело с предмет иска по чл.439 ГПК и в рамките на същото е имало
възможност да бъдат претендирани.
Ето защо направените от ищеца-длъжник разноски за адв.защита, макар и преди
прекратяване на изп.производство, но след като са били преустановени изп.действия, не се
намират в пряка причинна връзка с поведението на взискателя.
В обобщение ВОС приема, че в конкретния случай не са налице елементите от
фактическия състав на деликтната отговорност по чл.49 ЗЗД и затова предявеният иск като
недоказан по основание подлежи на отхвърляне.
Поради достигането до правни изводи, различни от тези на ВРС,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските.
За първата инстанция в полза на отв.дружество следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 100лв, представляващи определено от съда юриск.възнаграждение, на осн.чл.78
ал.3 вр.ал.8 ГПК вр.чл.25 ал.1 НЗПП.
По аналогичен начин следва да се процедира и по отношение на разноските за
въззивното производство, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл.37 ЗПрП. Така, съобразно чл.25 ал.1 от
9
Наредбата за заплащането на правната помощ за защита по дела с определен материален
интерес, възнаграждението е от 100лв до 300лв.
В настоящия случай делото с материален интерес от 250лв. Предвид цената на иска,
фактическата и правна сложност на делото и обстоятелството, че правните действия на
процесуалния представител се изчерпват с подаването на писмения отговор, в полза на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за защита от юрисконсулт в размер
на 100лв за настоящата инстанция.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението на ВРС-49с-в № 3354/22.07.2020г по гр.д.№
20710/2019г, с което е отхвърлен предявеният от Ю. М. К. срещу 4ЕОС МАТКРИКС“ ЕООД
осъдителен иск за сумата от 250лв, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди от ищеца в качеството му на длъжник по изп.д.№ 20107190400026 по
описа на ЧСИ С.Я., район на действие–ВОС, произтичащи от направени разноски по
изп.дело за адв.възнаграж дение, на осн.чл.49 вр.чл.45 ЗЗД; ОСЪДЕН е да заплати на
дружеството сумата от 100лв-определено от съда юриск. възнаграждение, на осн.чл.25 ал.1
вр.чл.78 ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА Ю. М. К. ЕГН ********** от гр.Варна ж.к.“Вл.Варненчик“ № 406 вх.13
ет.4, ДА ЗАПЛАТИ на „ЕОС МАТРИКС" ЕООД ЕИК 131001375със седалище и адрес на
управление гр.София, район Витоша, ж.к.„М.Д." ул.„Р.П.К." № 4-6, представлявано Р.И.М.-
Т., вписано в ТР към АВп, сумата от 100лв /сто лева/, представляващи определено от съда
юриск. възнаграждение за процесуално представителство, на осн.чл.78 ал.3 вр.ал.8 ГПК
вр.чл.25 ал.1 НЗПП
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, арг. чл.280 ал.3 т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10