Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр. дело № 10069 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба подадена от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 98739/19.04.2019 г. постановено по гр.д. № 68803/2018 г. по описа на
СРС, 157 състав,
в частта, с която е отхвърлен частично предявения от дружеството срещу Р.О.С.-С.
установителен иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца:
сумата над 33.12 лв. до пълния предявен размер от 363,71 лв. и за периода
01.05.2014 г. – 31.03.2015 г. – представляваща стойността на доставена топлинна
енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия,
както и в частта, с която изцяло е отхвърлен установителния иск за признаване
за установено, че ответницата дължи на ищеца лихва за забава върху главницата
за цена на топлинна енергия в размер на
94,50 лв. за периода 16.09.2015
г. - 13.04.2018 г.
В установителната част решението е
влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното
решение е постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа се, че
неправилно е прието, че са погасени по давност част от дължимите по обща
фактура № **********/31.07.2015 г. за периода
01.05.2014 г. – 31.03.2015 г. суми, тъй като фактурата е издадена през месец
юли 2015 г. и задължението е станало изискуемо на 16.15.2015 г./съобразно
правилата на чл.33, ал.1 от общите условия на дружеството приложими за
процесния период/, а давността е прекъсната с подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 26.04.2018 г. Твърди се,
че в различни части от процесния период са действали различни общи условия /ОУ/
- от 2008 г. и от 2014 г., като съобразно прилжоимите разпоредби се дължи лихва
за забава върху всички просрочени задължения. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част и присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ответника Р.С.- С. чрез адв. Д., с който се
подържа, че въззивната жалба е неоснователна. Излагат се съображения. Иска се
потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендират се разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция
намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в
обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани
изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.
Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е и правилно в обжалваната част, като във връзка с
възраженията наведени с въззивната жалба следва да бъдат изложените следните
съображения:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.
415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за главница е да проведе пълно и
главно доказване на наличие на обвързваща страните облигационна връзка и количеството
и цената на доставената на насрещната страна топлинна енергия за процесния
период. По иска за лихва ищецът следва да докаже съществуването и размера на
главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението за
забава.
По делото е установено, че процесният
имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесният апартамент/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Между
страните не е спорно, че ответницата е собственик на ½ ид. ч. от правото
на собственост върху процесния имот и клиент
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ., поради
което и ищецът претендира суми равни на ½ част от задълженията за имота.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия.
Във връзка с довода на жалбоподателя
във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са
погасени по давност част от дължимите по обща фактура № **********/31.07.2015 г. за периода
01.05.2014 г. – 31.03.2015 г. суми съдът намира следното:
Действащата през процесния период
нормативна уредба - чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна
енергия в сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по
един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета
изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни - след изменението
на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата и една изравнителна вноска; и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действлата през исковия период Наредба за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна
уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията
на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни / не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново
вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на
разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в
по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това "изравнително" вземане е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни
или прогнозни /, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите
условия, одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, клиентите са
длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява
за задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е за
процесиите главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети
през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Съгласно ОУ за продажба на ТЕ,
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 14.03.2014 г., чл.
32 и чл. 33 дават следната регламентация: В чл. 32, ал. 2 от ОУ е посочено, че
след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество ТЕ за отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Според чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата
по чл. 32, ал. 2 за потребено количество ТЕ за отчетния период в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33,
ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Издаването на изравнителната сметка не
променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и
момента, от който започва да тече погасителната давност за тях. Съгласно
разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 ЗЕ и цитираните по-горе разпоредби от общите условия, вземанията на
топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което
са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Следователно и вземанията на ищеца към потребителите за заплащане на цената на
използваната за битови нужди топлинна енергия се погасяват с изтичане на
3-годишен давностен срок. Тригодишният срок, посочен в чл. 111, б. "в" ЗЗД, започва да тече от деня, в който всяко едно месечно вземане е станало
изискуемо - чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения, доколкото съгласно чл. 422, ал.1 от ГПК искът
за съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.
415, ал.4 от ГПК, а в случая заявлението
е подадено на 26.04.2018 г., прогнозните
месечни вноски за периода м. 05.2014 г. - м. 03.2015 г. се явяват погасени по
давност, като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо
издаване на нова обща фактура. Издаването на такава фактура не променя
настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски.
Във връзка с облакването, че районният
съд неправилно е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната експертиза
/ССчЕ/, а не това на съдебно-техническата експертиза /СТЕ/ при преценка на
размера, до който иска за заплащане на главница ТЕ за периода 04.2015
г.-08.2015 г. е основателен съдът намира следното.
След преценка по реда на чл.202 от ГПК
съдът намира, че следва да даде вяра на изгответните СТЕ и ССчЕ. Във
връзка със задачата поставена от съда по отношение изчисление на задължението
за ТЕ за периода 01.04.2015 г.- 31.08.2015 г./, в таблицата, на последна страница от
заключението на ССчЕ е изчислено, че общата сума за ТЕ за посочения периода е
64,24 лв., като ответницата дължи ½ част от тази сума или присъдената от
СРС сума в размер на 32,12 лв. Съгласно отговорите на въпрос 4 и въпрос 8 от
заключението на СТЕ и таблицата съставена към тях /л.68 и л.69 от делото пред
СРС/ се установява, че за м.04.2015 г. фактурираното /прогнозно/ задължения от
ищеца е в размер на 101,33 лв., като за целия период от 01.05.2014 г. до
30.04.2015 г., съгласно изравнителната сметка изготвена от топлинния
счетоводител „Т.С.” ЕООД е налице сума за доплащане от 88,32 лв. / на основание
чл.162 от ГПК настоящият състав намира, че сумата за доплащане само за месец
април 2015 г. е 1/12 част от общата сума за доплащане – 7,36 лв./. Т,е. реално
потребеното количество ТЕ през април 2015 г. е на стойност 108,69 лв. От
заключението на СТЕ се установява, че за периода 05.2015 г.-08.2015 г.
прогносно е начислена сумата от 13,49 лв., като изравнителната сметка е показала
резултат за възстановяване сумата от 8,12 лв., поради което реално потребното
количество ТЕ за периода е на стойност 5,37 лв. Обобщено, установява се, че
потребеното количество ТЕ за непогасения по давност период е в размер на 114,06
лв., от които ответницата С. дължи половината – 57,03 лв.,
до който размер се явява основателен иск на ищеца. За да достигне до този
извод, въззивният състав дава вяра на изчисленията на вещото лице по СТЕ,
доколкото те се основават на отчетеното реално потребено количество ТЕ в имота,
докато заключението на ССчЕ се основава на счетоводните записвания в
счетоводството на ищеца. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която искът отхвърлен за сумата над 33,12 лв. до сумата от 57,03 лв.-
представляващи главница за ТЕ за периода 01.04.2015 г.-31.08.2015 г. В останалата част касаеща иска за главница,
решението на СРС следва да бъде потвърдено.
За процесния период, непогасен по
давност –м04.2015 г.- м.08.2015 г. - страните в настоящото производство са били
обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение по т.1 от Протокол №
53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В раздел IX от горепосочените Общи условия са
уредени въпросите свързани със заплащането на топлинната енергия и услугата за
дялово разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава фактура за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, определено на база изравнителни сметки. Съгласно чл. 33,
ал. 2 от Общите условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата
по чл. 33, ал. 2 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период
в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача. Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.
32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в
която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36,
ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за
изпълнение. По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства страна
на ищеца, че месечните фактури са публикувани на интернет страницата му, т.е че
ответникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия за периода от 04.2015 г.-08.2015 г.,
поради което и при правилно приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че предявения
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД с предмет
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.09.2015 г. –
13.04.2018 г., дължима върху непогасеното вземане за топлинна енергия се явява
неоснователен.
Първоинстанционното решение следва да
бъде отменено и в частта, с която „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на Р.О.С.-С.
сумата над 439,71 лв. до пълния присъден размер от 449,19 лв. – адвокатско възнаграждение
в първоинстанционното производство.
По разноските
При този изход на спора право на разноски
имат и двете страни, съразмерно с уважената отхвърлената част от иска.
Ищецът
направил разноски в размер на 37,50 лв. в заповедното производство, като
съразмерно с уважената част от иска следва да му се присъди сумата от още 0,71
лв.
В първоинстанционното производство „Т.С.”
ЕАД е сторила следните разноски: 175,00 лв.- държавна такса, 250,00 лв.-
депозит за СТЕ, 200,00 лв.- депозит за ССчЕ и 100,00 лв.- юрисконсултско
възнаграждение определено на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 от ЗПП вр.
чл.25 от Наредба за заплащане на правната помощ. Съразмерно с уважената част на
исковете, следва на ищеца да бъдат присъдено още 18,83 лв.- разноски в
първоинстанционното производство.
Във въззивното производство
ищецът е направил разноски в общ размер
от 125,00 лв. / 25 лв.- държавна такса и 100,00 лв.- юрисконсултско
възнаграждение определено на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 от ЗПП вр.
чл.25 от Наредба за заплащане на правната помощ/, като съразмерно с уважената част от обжалваемия интерес,
ответника следва да бъде осъден да му заплати сумата от 6,79 лв. – разноски във
въззивното производство.
Ответницата е направила искане за
присъждане на разноски във въззивната инстанция и е представила доказателства
за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. / видно от
приложения договор за правна помощ възнаграждението е заплатено в брой и
съгласно указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение 6/2012 г. от 6
ноември 2013 год. по тълк. дело 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС същият служи за
разписка/. Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждението на насрещната страна, което с оглед предвидения минимален
размер съгласно чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и като се съобрази, че делото не се отличава с правна и/или фактическа
сложност е основателно. „Т.С.“ ЕАД
следва да бъде осъдено да заплати на Р.О.С.-С. сумата от 283,70 лв. – разноски
във въззивното производство, съразмерно с отхвърлената част от въззивната
жалба.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 98739/19.04.2019 г. постановено по гр.д. № 68803/2018 г. по описа на
СРС, 157 състав в частта,
с която предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление:*** срещу Р.О.С.-С., ЕГН: **********, адрес: *** иск по
реда на чл.422, с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД вр. чл.149 от ЗЕ, е
отхвърлен за сумата над 33,12 лв. до сумата от 57,03 лв.- представляващи
главница за ТЕ за периода 01.04.2015 г.-31.08.2015 г. за имот находящ се в гр.
София, ул. „*******, ведно със законната лихва, считано от 26.04.2018 г. до
окончателното погасяване на главницата, както и в частта, с която „Т.С.” ЕАД е
осъдено да заплати на Р.О.С.-С. сумата над 439,71 лв. до пълния присъден размер
от 449,19 лв. – адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство.
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между
страните, че Р.О.С.-С., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** сумата над 33,12 лв.
до сумата от 57,03 лв.- представляваща главница за ТЕ за периода 01.04.2015
г.-31.08.2015 г. за имот находящ се в гр. София, ул. „*******, ведно със
законната лихва, считано от 26.04.2018 г. до окончателното погасяване на
главницата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 98739/19.04.2019 г. постановено по гр.д. № 68803/2018 г. по описа на
СРС, 157 състав,
в останалата обжалваната част.
ОСЪЖДА Р.О.С.-С., ЕГН: **********,
адрес: *** да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление:*** сумата от още 0,71 лв. – разноски в заповедното производство,
сумата от още 18,83 лв.- разноски в първоинстанционното производство и сумата
от от 6,79 лв. – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, „Т.С.“
ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на Р.О.С.-С.,
ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 283,70лв.
- разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.