Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,02.11.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение II- В
въззивен състав,
в публично заседание на шести октомври
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
При секретаря Юлиана Шулева
И прокурора сложи за разглеждане
В.гр.д.№ 12613 по
описа за 2020 г. докладвано от съдия Маркова и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Подадена е въззивна жалба от Р.Л.Д.,
ответник пред СРС, срещу решение № 99744 от 26.05.2020 г., постановено от
СРС, Второ ГО, 155 състав по гр.д.№
74146 по описа за 2016 г., с което е уважена претенцията на „Р.“ ЕООД по чл.45,
ал.1 ЗЗД и чл.84,ал.3 ЗЗД. Излагат се доводи за недопустимост на така
постановеното решение като се сочи, че съдът бил допуснал недопустимо изменение
на предявените искове. Сочи се и неправилност на така постановеното решение. От
СРС неправилно било прието, че е налице деликтна отговорност. Твърди се, че страните
били обвързани от договорно отношение. От СРС били допуснати процесуални
нарушения, изразяващи се в неправилно възприемане на събраните по делото
доказателства, както и при приложение на института на представителството.
Счита, че правата й на пълномощник не се прекратяват със заличаването й като
управител като се арг. с нормата на чл.41 ЗЗД. СРС не бил изследвал чрез
задълбочен анализ отношенията между страните по спора като достигнал до
погрешни изводи. Не бил отговорил и на въпросите относно наличието на
предпоставките на чл.45 ЗЗД за уважаване на иска. Твърди, че в случая липсвало
противоправно поведение от нейна страна. Не било и доказано кой е извършил
превода в размер на 20 000 лв. Сочи, че получател на сумата било едно
трето за спора лице, а не ответницата, т.е. не била установена
причинно-следствената връзка и вредата. Съдът бил игнорирал неуредените
вземания на ответницата спрямо ищеца, които според нея имали значение за
доказване на вредата и вината при обсъждане на елементите на чл.45 ЗЗД.
Процесуални нарушения били допуснати и във връзка с разглеждането на
предявените от ответницата възражения за прихващане. Сочи, че в нарушение на
процесуалните правила СРС с определение от 01.02.2018 г. оставил без уважение
всичките й доказателствени искания като преклудирани и неотносими. Счита, че
исканията й били своевременно направени и относими във връзка с възраженията й.
Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо това
постановено друго, с което претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от „Р.“ ЕООД, ищец пред СРС. Излагат се доводи за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно
решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при
постановяване на решението от СРС; предявен бил иск по чл.45, ал.1 ЗЗДи налице
били всички предпоставки за уважаване на иска за непозволено увреждане. Относно
направените от ответницата /пред СРС/ възражения за прихващане се позовава на
чл.105 ЗЗД и изразява несъгласие за извършване на такова прихващане.
Претендират се разноски.
По допустимостта на
въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 15.07.2020 г.
Въззивната
жалба е подадена на 28.07.2020 г. /по пощата/.
Налице е
правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са
посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във
валиден и допустим процес:
С исковата молба се претендира ответницата да бъде осъдена да заплати на
ищеца сумата в размер на 20 00 лв.- обезщетение по чл.45 ЗЗД, както и сумата в
размер на 1 306,04 лв. лихва върху горната главница, изтекла за периода
29.04.2016 г. до 19.12.2016 г.
Видно от обстоятелствената част на исковата молба ищецът сочи, че на
07.12.2010 г. ответницата била прехвърлила всички свои дружествени дялове в
капитала на дружеството-ищец, в собственост на В.С.У.; прехвърлянето на
дяловете било извършено в съответствие с изискванията на ТЗ. В ТР било заявено
и вписване на заличаването на ответницата като управител на дружеството-ищец. С
оглед на така предприетите действия по вписване, считано от 09.12.2010 г.
ответницата не била нито съдружник, нито управител на дружеството-ищец. От
същата дата дружеството-ищец се представлявало само от В.С.У.. Независимо от
това на 29.04.2016 г. ответницата неправомерно, използвайки предоставения й от
„Уникредит Булбанк“ АД сертификат за електронно банкиране от времето, когато
ответницата била управител на дружеството-ищец,
чрез своето потребителско име и парола, наредила сумата в размер на
20 000 лв. да бъде преведена от сметката на дружеството-ищец в сметка на
трето лице – „Т.Т.“ ООД. Този превод бил извършен без съгласието и знанието на В.У.,
която към 29.04.2016 г. била едноличен собственик на капитала и управител на
дружеството-ищец. На същата дата и без съгласието на В.У., ответницата превела
в качеството си на управител на „Т.Т.“ ООД от сметката на последното по
сметката на „И.ЗА У.НА П.“ ЕООД на което била едноличен собственик на капитала
и управител, сумата в размер на 10 000 лв. На 03.05.2016 г. отново без
съгласието и знанието на В.У., ответницата в качеството на управител на „Т.Т.“
ООД, изтеглила на каса сумата в размер на 9 700 лв. Твърди се, че за
липсата на сумата в размер на 20 000 лв. управителката на ищцовото
дружество била узнала на 08.05.2016 г. и потърсила съдействие от банката;
заявление за блокиране на достъпа на ответницата до услугата било подадено на
09.05.2016 г. , а на 10.05.2016 г. банката блокирала достъпа на ответницата до
онлайн банкирането. Посочено е, че от представените с исковата писмени
доказателства се установява, че на 29.04.2016 г. ответницата от името на
ищцовото-дружество е извършила нареждане за превод на сумата в размер на
20 000 лв. Така извършения превод сочел на неправомерно действие от страна
на ответницата същият бил извършен без знанието и съгласието на управителя на
дружеството-ищец, както и без ответницата да има право да се разпорежда с
имуществото на дружеството-ищец. Счита, че по този начин ответницата е увредила
интересите на дружеството-ищец. Съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД обезщетение се дължало
за всички вреди, които били пряка и непосредствена последица от увреждането.
Действията на ответницата били съзнателни и целели имуществено ощетяване на
дружеството-ищец.
Предметът на иска се индивидуализира чрез
насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е
длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата
молба, съответно - уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба,
или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама
определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и
преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право,
а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича спорното
материално право. Последното се квалифицира от съда.
В конкретния случай ищецът не се позовава на договорно отношение, нито
твърди ответницата да се е обогатила неоснователно във връзка с извършения от
нея превод на сумата в размер на 20 000 лв. виж и уточнението на исковата
молба на л.307 и следв. пред СРС.
При това положение въззивната инстанция намира, че първоинстанционния съд е
дал правилна правна квалификация на
претенцията на ищеца.
По доводите във въззивната
жалба във връзка с основателността на претенцията на ищеца:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от представените
по делото писмени доказателства се установява, че ответницата е продала
притежаваните от нея дялове по реда на чл. 129 от ТЗ, след което в Търговския
регистър /ТР/ е било заличено участието ѝ като съдружник в дружеството, а
едновременно с това и качеството ѝ на управител на дружеството. Съгласно
чл. 141, ал. 6 от ТЗ заличаването има действие по отношение на трети
добросъвестни лица след вписването на това обстоятелство. Според СРС с
прекратяване на участието като съдружник в ищцовото дружество, както и с факта
на заличаване на ответницата като управител на ищцовото дружество, за
ответницата е прекратена и представителната власт по отношение на ищцовото
дружество. Ответницата, чиято била доказателствената тежест, не доказала, че
ищцовото дружество, чрез законния си представител, е упълномощило ответницата
да представлява търговското дружество след 09.12.2010 г., съответно че е
възложило управлението на ответницата по силата на сключен договор за възлагане
на управлението между ищеца и
ответницата. Безспорно било установено, че по силата на отправено искане от
законните представители на ищцовото
дружество от 06.10.2008 г. до „Уникредит
Булбанк“ АД на всеки от управителите на дружеството била предоставена
възможност за извършване на онлайн банкиране. Същото право било отпаднало за
ответницата, считано от 09.12.2010 г. По делото било безспорно установено, че
ответницата, към датата на извършеното онлайн банкиране на 29.04.2016 г. не е
била съдружник в ищцовото дружество, нито е представлявала същото по силата на
договор за възлагане на управление или изрично упълномощаване. Ето защо СРС е
достигнал до извода, че с извършване на разпореждане от ответницата със
средства от сметката на ищцовото дружество по сметка на трети лица, ответницата
е причинила имуществени вреди. Ищецът установил елементите от фактическия
състав на деликта, като в резултат на извършените от ответницата действия били
причинени вреди на ищеца, както и налице била причинно-следствена връзка между
извършения деликт и причинените вреди. Ирелевантни за случая били причините,
поради които ответницата е взела решение да прехвърли дружествените си дялове
от ищцовото дружество на съдружника си.
Ирелевантни били и отношенията между ищцовото дружество и третите лица. В
случай че между ищцовото дружество и третите лица било налице неизпълнение на
договорни задължения, то за третите лица, представляващи дружества по ЗЗД или
търговски дружества, регистрирани по реда на ТЗ, независимо дали съдружници в
тях са собственикът на капитала на ищцовото дружество и ответницата или други
лица, съществувала възможност да защитят правата си по общия исков ред. Това се
отнасяло и до възникналите отношения между
ищеца и дружеството, съдружници в
което са ответницата и В.С.У., които били и управители на дружеството и го
управляват заедно и поотделно. Дори и ищцовото дружество да било задължено за
предоставени консултантски услуги, за които била издадена фактура № ... 77 от
29.04.2016 г., то ответницата не могла да извърши разпореждане от сметката
на ищеца в полза на „Т.Т.“ ООД.
По отношение размера на
претендираните имуществени вреди СРС е приел, че от
събраните по делото доказателства се установява, че същите възлизат на сумата
от 20 000 лв. Затова и исковата претенция била основателна и доказана, поради
което същата е изцяло уважена.
По отношение на направените от
ответницата възражения за прихващане, две от които при
условия на евентуалност СРС се е позовал на
разпоредбата на чл.
105, предл. 2 от ЗЗД, съгласно която не могат да се прихващат без съгласието на
кредитора вземания, породени от умишлени непозволени деяния. Съгласно чл. 45,
ал. 2 от ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполагала
до доказване на противното. Според съда в конкретния случай бил налице умисъл,
тъй като ответницата знаела, че към датата на разпореждането не е нито
управител, нито представляващ по силата на договор за възлагане на управление
или по силата на предоставена представителна власт, да извършва разпореждане
със средства от сметката на ищцовото дружество. По повод на направените от
ответницата възражения за прихващане ищецът се противопоставил на извършване на
прихващане. Ето защо съдът следвало да остави без уважение направените от
ответницата възражения за прихващане, включително и направените при условие на
евентуалност. За пълнота на изследването СРС е счел, че следва да посочи, че
размерът на вземанията, за които са направени възражения за прихващане при
условие на евентуалност, не могат за бъдат сумирани, така както е направено от
процесуалния представител на ищеца в депозираните писмени бележки. По отношение
на основанието на първото от направените възражения за прихващане било налице
недопустимост, доколкото ищцовото дружество ползвало част от офис и затова бил налице
договор, намиращ правното си основание в чл. 243 от ЗЗД, поради което и по
смисъла на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД било недопустимо да се претендира като обезщетение
за неоснователно обогатяване. Относно първото от направените по делото евентуални
възражения за прихващане СРС е посочил, че от събраните по делото
доказателства, включително от изслушаното заключение на вещото лице по
назначената съдебно-счетоводна експертиза, се установявало, че предоставените
от ответницата парични средства в заем на ищцовото дружество са били върнати на
ответницата, а относно второто от направените по делото евентуални възражения
за прихващане следвало да се посочи, че към момента, в който ответницата е била
съдружник в ищцовото дружество било взето решение да не се разпределят
дивиденти.
С оглед основателността на претенцията
за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, СРС е приел за основателна и
претенцията за присъждане на лихва за забава върху главницата по реда на чл.
84, ал. 3 от ЗЗД, считано от деня на увреждането - 29.04.2016 г. до
окончателното плащане на сумата, поради което същата е уважена.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция споделя мотивите на
първоинстанционния и поради което на основание чл.272 ГПК препраща към същите.
За да бъде основателен иска за
непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, следва да се установи, че е налице
осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и
причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите
вреди.
Видно от доклада по делото СРС правилно е
разпределил доказателствената тежест между страните; на ищеца е указано, че
следва да установи противоправното деяние на ответницата, от което са настъпили
посочените имуществени вреди, причинната връзка между виновното поведение на
ответницата и вредоносния резултат. Вината се предполага по арг. от чл.45, ал.2 ЗЗД. В тежест на ответницата е оборването на тази презумпция.
СРС е обсъдил събраните по делото
писмени доказателства в тяхната съвкупност и е достигнал до правилни и логични
изводи.
Не се спори, че към датата на
извършване на процесния превод – 29.04.2016 г. ответницата няма качеството на
съдружник, нито на управител на ответното дружество. Това не само е безспорно,
но и се установява от доказателствата, представляващи удостоверение от
16.12.2016 г. от ТР /л.11/ , видно от което е вписано заличено обстоятелство –
на Р.Л. К./както е тогавашната фамилия на ответницата/ като управител.
Вписването на заличаването е станало на 09.12.2010 г. На същата дата е вписано
и заличаването на Р.Л. като съдружник в дружеството. Считано о 09.12.2010 г.
ищцовото дружество е с правна форма – ЕООД като негов управител е В.С.У..
Относно
твърденията във въззивната жалба, че Р.Л. продължавала да бъде пълномощник на
ищцовото дружество:
Действително,
такъв довод има още в отговора по исковата молба /л.49/, където ответницата
/въззивник пред настоящата инстанция/ твърди, че на 29.04.2016 г. е действала
като пълномощник на ищцовото дружество пред обслужващата банка на същото.
Действително, чл. 41 ЗЗД сочи, че пълномощието се прекратява с
оттеглянето му или с отказването от него, със смъртта на упълномощителя или на
пълномощника или с поставянето им под запрещение, а когато упълномощител или
пълномощник са юридически лица - с прекратяването им.
Видно от отразеното на л.203 от делото
пред СРС в становището на ищеца във връзка с отговора на исковата молба,
изрично е отречено ответницата да е била упълномощена да представлява
дружеството-ищец след като е било вписано заличаването й като съдружник и като
управител.
Тази теза се поддържа и в отговорите на въпросите, поставени на
управителката на ищцовото дружество- В.У. /л.273 пред СРС/ по реда на чл.176 ГПК: на въпрос № 2 У. е отговорила, че не е издавала пълномощно в полза на
ответницата.
По делото липсват и доказателства ответницата да е била надлежно
упълномощена от управителя на дружеството-ищец да го представлява по
пълномощие. Тежестта за доказване на това упълномощаване се носи от
ответницата.
Дали банката допуснала осъществяването на процесния превод е приела
ответницата за пълномощник е ирелевантно за изхода на спора. Следва да
отбележим и, че банката е заинтересована в случая, тъй като по този начин
оправдава действията си по извършване на превода.
В случая е налице хипотезата, съгласно която с изгубване на качеството на управител и съдружник в ищцовото дружество по
отношение на ответницата отпада
представителната й власт.
Относно твърдението на
ответницата, че прекратяването на участието й в дружеството било формално:
Въззивната инстанция намира, че този довод /направен на л.209 от делото
пред СРС/ е преклудиран по арг. от чл.133 ГПК.
/Следва да отбележим, че СРС е допуснал възможности на страните да сочат
нови доводи и да правят нови доказателствени искания без да се съобрази с
преклузията по чл.133 ГПК като това ярко е изразено след смяната на определения
за съдия-докладчик, който всъщност е „рестартирал“ делото от първоначалната му
фаза с уточняване на исковата молба/.
Само по себе си, обаче, този довод на
ответницата се явява и неоснователен:
Видно от отговорите на въпросите, поставени на управителката на ищцовото
дружество- В.У. /л.273 пред СРС/ по реда на чл.176 ГПК, противно на соченото от
въззивницата, прекратяването на участието на ответницата в ищцовото дружество
не е било формално.
Съгласно чл.125, ал.2 ТЗ съдружникът може да
прекрати участието си в дружеството с писмено предизвестие, направено най-малко
3 месеца преди датата на прекратяването.
При положение, че е налице вписване в ТР на прехвърлянето на дяловете на
ответницата по реда на чл.129 ТЗ, както и при съобразяване с чл.141, ал.6 ТЗ и
липсата на иск по чл.71 ТЗ, то това прехвърляне е произвело своето правно действие.
Както е посочил и СРС, ирелевантно за спора е какви са били мотивите на
ответницата да прехвърли дружествения си дял.
Налице ли е съгласие от страна
на ищцовото дружество за извършване на превода:
Ответницата твърди още, че извършеният банков превод е направен със
знанието и съгласието на В.У.. Същият не представлявал неправомерно действие,
защото погасявал задължение на ищцовото дружество към „Т.Т.“ ООД, произтичащо
от фактура № 77 от 29.04.2016 г./л.60 по делото пред СРС/.
В отговорите на въпросите по реда на чл.176 ГПК /л.274/ управителката У.
сочи, че за извършения превод на 29.04.2016 г., което било петъка преди
Великден, е узнала на 08.05.2016 г., когато се върнала на работа в офиса;
тогава видяла получените извлечения от банката и констатирала извършения
превод. Помислила, че е хакерска атака. В следващия момент видяла, че на
платежното, което се генерира в банковата система отдолу пише „Р.Л. К.“, т.е.
името на ответницата. Обадила се по телефона на ответницата и последната
отрекла това да е вярно. На което У. посочила, че името на К.е върху
платежното. Ответницата по-късно обяснила, че била объркала сметките и всъщност
била искала да преведе сумата от банковата сметка на „И.ЗА У.НА П.“. У. й казала,
че се случва, но й било странно откъде ответницата има достъп до сметката.
Казала на ответницата да върне парите, а последната отговорила „Добре“, но не
върнала парите.
По делото липсват ангажирани от ответницата доказателства управителката на
ищцовото дружество да е била уведомена и съответно да се е съгласила с
извършването на процесния превод.
Точно обратното, от събраните данни въз основа на издаденото в полза на
ответницата /въззивница в настоящето производство, съдебно удостоверение, се
установява, че „През онлайн банкирането не е правена услугата Инфо Директ за
известяване за извършени преводи и плащания“ /л.333/, както и, че „няма
намерени данни /от банката/ за активиране на услугата за SMS известяване- Инфо Директ“/л.352/.
Наред с това видно от съдържанието на самата фактура, виж л.206 по делото
пред СРС, върху същата липсва подпис на ищцовото дружество като получател по
същата на твърдените от ответницата като извършени консултантски услуги.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза /СЧЕ //л.318/ относно фактура с № …77 от
29.04.2016 г. се установява, че същата не е осчетоводена от ищцовото дружество.
Фактурата не е включена в дневника за покупки по ДДС, както и в СД по ЗДДС и
съответно дружеството-ищец не е ползвало данъчен кредит по същата фактура.
При това положение не може да приемем, че е налице хипотезата на чл.301 ТЗ.
Нещо повече, от представеното с исковата молба банково извлечение се
установява, че като основание за извършване на операцията е посочено
„захранване на сметка“, а не плащане по фактура, виж л.21 по делото пред СРС.
Отговорността по чл.45 ЗЗД обхваща
всички вреди, представляващи пряк и непосредствен резултат от деликта- чл.51,
ал.1 ЗЗД.
От събраните по делото писмени и
гласни доказателства и при извършване на съвкупен анализ на същите, въззивната
инстанция намира за безспорно установено, че ответницата, към датата на
извършеното онлайн банкиране на 29.04.2016 г. не е била съдружник в ищцовото дружество,
нито е представлявала същото по силата на договор за възлагане на управление
или изрично упълномощаване; липсва съгласие на представителя на дружеството за
извършване на този превод, респ. за потвърждаване на счетоводната операция.
При това положение налага се извод, че с извършване на разпореждане от страна
на ответницата със средства от сметката на ищцовото дружество по сметка на
трето лица ответницата е причинила имуществена вреда, изразяваща се в размер на
20 000 лв. и представляваща стойността на извършения банков превод.
Противоправното поведение на ответницата се изразява именно в извършването
на банковата операция при липсата на съгласие и знание от страна на ищцовото
дружество, ответницата да извърши този превод.
Следва да отбележим, че довода на ответницата, че не тя е извършила превода
освен, че е преклудиран по арг. от чл.133 ГПК, е и неоснователен, тъй като
противното се установява от представените поделото банкови документи. Тази теза
на ответницата се опровергава и от съдържанието на отговора по исковата молба,
както и от самото й процесуално поведение във връзка с твърденията й по повод
предявените от нея възражения за прихващане. Последните водят и до извода, че
конкретното деяние е извършено при умисъл.
Налице е и причинна връзка между извършеното от ответницата деяние и
причинената на ищеца вреда.
При това положение правилно СРС е приел, че са налице всички предпоставки
за уважаване на така предявения иск по чл.45 ЗЗД.
Следва да отбележим, че защитната теза на ответницата се гради на
обстоятелства, които биха били релевантни, ако беше предявен иск за
неоснователно обогатяване.
За пълнота на изложението ще посочим, че относно правната квалификация на
така предявения иск е налице произнасяне от СГС, ГО, II Д въззивен състав по ч.гр.д.№ 7869 по описа за 2017 г. , с което
определени е било обезсилено определението от 10.01.2017 г. на СРС, постановено
по чл.389 ГПК. Видно от мотивите на въззивната инстанция, за да приеме, че
определението на СРС е недопустимо, съдът е констатирал, че „СРС е допуснал
обезпечение на иск за неоснователно обогатяване, какъвто не е предявен. Видно
от обстоятелствената част и петитума на исковата молба предявеният иск е за
вреди от непозволено увреждане от неправомерно извършен от ответницата банков
превод“.
По отношение на претенцията по
чл.84, ал.3 ЗЗД от въвззивницата не се сочат конкретни доводи поради
което съдът по арг. от чл.269 ГПК не следва да държи мотиви.
Относно възражението за
прихващане:
С отговора по исковата молба /л.51/ ответницата е направила възражение за
прихващане, както следва:
-относно цедирано вземане от „И.ЗА
У.НА П.“ ЕООД в полза на Р.Д. съгласно договор за цесия от 01.02.2017 г. за
което вземане се твърди, че представлява обезщетение
за неоснователно ползване от „Р.“ ЕООД на 1/3 от ап., находящ се в
гр.София, ул.“********ет.1, в размер на 4090,11 лв. за периода 12.08.2014 г. до
30.05.2016 г., както и вземане за 1600 лв., представляващо 1/3 от стойността на
консумативите за ползване;
-относно вземане по договор заем
от 08.01.2009 г. в размер на 9000 лв. и по договор за заем от 06.07.2009 г. в
размер на 13 000 лв. като по двата договора сумите следвало да бъдат
върнати до 31.12.2009 г.; по вземане за заем от 12.02.2010 г. в размер на 2000
лв. като сумата следвало да й бъде върната на 31.12.2011 г.
/Сумите по чл.240 ЗЗД се претендират въз основа на констатации в ревизионен
доклад от 28.02.2014 г., изготвен от органите по приходите, както и на
основание постановено съдебно решение по адм.д. № 8681 по описа за 2014 г. на
АССГ, 14-ти състав/.
-относно вземане за дивидент в
размер на 21 306,04 лв. като част от обща дължима сума в размер на
36 500 лв. за 2008, 2009 и 2010 г.
Твърди, че печалбата на дружеството била натрупана по времето когато тя
била съдружник и дивидент не й бил платен независимо, че през 2013 г. било
взето решение да бъде изплатен дивидент. Продажната цена за прехвърляне на
притежаваните от нея до 2010 г. дялове, била по номинална стойност като в
същата стойност не била включена неразпределената печалба.
Възраженията за прихващане са
направени при условията на евентуалност.
Видно от отразеното в съдебния протокол, съставен за първото по делото
/пред СРС/ публично съдебно заседание, възражението /всъщност възражения/ за
прихващане са приети за разглеждане /л.217/.
Ищецът е направил възражение по чл.105, ал.3 ЗЗД във връзка с така
направените от ответницата възражения. Посочил е още, че същите не подлежат на
разглеждане в производството по иска по чл.45 ЗЗД, както и е посочил, че същите
освен несъществуващи са и погасени по давност.
При съвкупната преценка на събраните по делото /пред СРС/ доказателства въззивната инстанция приема следното:
-относно вземането на ответницата в
размер на 4090,11 лв. за периода 12.08.2014 г. до 30.05.2016 г., представляващо
1/3 от наемна цена и консумативи в размер на 1600 лв. за същия обект:
Съгласно чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това.
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако
не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да
предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват
вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Съгласно чл. 100 ЗЗД, ако прехвърлянето е възмездно /както е в случая/, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по
време на прехвърлянето.
Договорът за цесия е представен на л.92 от делото пред СРС и със същия
ответницата като управител на „Институт за управление и проекти“ ЕООД прехвърля
вземанията на себе си като физическо лице.
Договорът за цесия е оспорен от ищеца по съдържание; твърди се, че същият е
изготвен за процеса.
Действително, договорът за цесия е сключен на 01.02.2017 г., а исковата
молба е предявена на 19.12.2016 г., т.е. след предявяване на исковете по чл.45 ЗЗД и по чл.84, ал.3 ЗЗД.
Спорно по делото е дали вземането, което се прехвърля е съществуващо.
Видно от отразеното на л.51 ответницата твърди, че се касае до предоставен
от „И.ЗА У.НА П.“ ЕООД в качеството на
наемател, на ищцовото дружество по договор за безвъзмездно ползване, обект,
а същевременно претендира обезщетение за ползване, представляващо 1/ 3 от
стойността на наема и съответстващите консумативи.
За да има право на обезщетение за ползване на имота, ответницата следва да
е собственик на същия. Фактическият състав на предявен
иск с пр.осн. чл. 59 ЗЗД обхваща елементите - 1. ищецът да е собственик
на имота/вещта/, 2. ответникът да ползва фактически имота без наличие на правно
основание за това и 3. размера на вредата, изчислена на база сумата, с която
собственикът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от принадлежащото му
право на ползване на имота - наемната цена на този функционален тип имоти.
В случая самата ответница сочи, че е наемател на обект, който е получила от
трето за спора дружество. Този договор е сключен на 11.08.2010 г. /л.95 по
делото пред СРС/ и в същия като наемодател е посочено „К.“, а „И.ЗА У.НА П.“
ЕООД е наемател. В чл.9 от този договор е посочено задължението на наемателя да
заплаща консумативите. Представените с отговора по исковата молба фактури
касаят именно плащанията по договора между „К. ООД, гр.Монтана и И.ЗА У.НА П.“ ЕООД.
В чл.10 от договора за наем, сключен между „К. ООД, гр.Монтана и И.ЗА У.НА П.“ ЕООД изрично е посочено, че
наемателя няма право да преотдава имота /виж л.96 от делото пред СРС/./Този
довод е подчертан от ищеца в становището му по отговора на исковата молба /виж
л.204 от делото пред СРС/.
Със споразумение от 22.06.2015 г. страните по договора за наем са
постигнали съгласие за смяна на наемателя /л.98/.
На л.99 с отговора по исковата молба е представен от самата ответница
договор от 01.01.2012 г., сключен между „И.ЗА У.НА П.“ ЕООД и ищцовото
дружество по силата на което първото дружество в качеството на наемодател е
предоставило на „Р.“ ООД за безвъзмездно
ползване 1/3 от ап./офис с адм.адрес: гр.София, ул.“******1./Този довод е
подчертан от ищеца в становището му по отговора на исковата молба /виж л.204 от
делото пред СРС/.
При така уговореното в договора от 01.01.2012 г. за безвъзмездно ползване,
няма как дори от логическа страна, ответницата да притежава вземане срещу ищеца
било то като наем или като обезщетение за ползване.
В този смисъл са и констатациите в ревизионния доклад /л.69 по делото пред
СРС/ на който се позовава и самата ответница.
При това положение макар и с други мотиви, крайният извод на СРС за
неоснователност на това възражение за прихващане е правилен.
Относно предоставените от
ответницата заеми на дружеството- ищец:
Действително, по делото /с отговора по исковата молба/ са представени
договори за паричен заем, съответно от 12.02.2010 г. /л.61/ за сумата в размер
на 2000 лв. и срок на връщане
-31.12.2011 г. съгласно споразумение от 01.03.2010 г./л.63/.
По искане на ответницата в о.с.з., състояло се на 01.06.2017 г. ищецът е
представил договор за паричен заем от 08.01.2009 г./л.258 по делото пред СРС/
за предоставяне от страна на ответницата на ищцовото дружество на сумата в
размер на 9 000 лв. и срок за
връщане до 31.12.2009 г.; договор за паричен заем от 06.07.2009 г. /л.260/
за предоставяне на сумата в размер на 13 000 лв. и срок на връщане в размер на 31.12.2009 г.
От заключението на вещото лице Д., се установява, че с РКО от 31.10.2009 г.
на ответницата е възстановена предоставена в заем сума в размер на 16 550
лв., а с РКО на 30.11.2009 г. сума в размер на 5 500 лв. Данните са на
база на ревизионния доклад /виж л.72/, на който всъщност се позовава и самата
ответница. Следва да отбележим, че в срока по чл.133 ГПК нито една от страните
не е оспорила констатациите в ревизионния доклад.
Освен това при изслушването си в публичното съдебно заседание, състояло се
на 01.02.2018 г. вещото лице Д. е посочила, че е изискала справките –декларации
от ищеца, както и уведомленията за подаване на тези справки в НАП. Тези справки
носят входящите номера за подаване в НАП, така че реално дали тези уведомления
и справки ще се видят в НАП или по документите, които са подадени от ищеца в
НАП, е едно и също /виж л.336 по делото пред СРС/.
В този смисъл настоящата инстанция кредитира заключението на вещото лице
като компетентно изготвено и отговарящо на поставените му задачи.
Следва да отбележим и, че на л.267 от ищеца е представен протокол № 1 от
28.09.2015 г. за унищожаване на документи с изтекъл срок на съхранение,
съставени през 2008 и 2009 г.
/Съдебното решение на АССГ на което се позовава ответницата касае ревизията
по ЗДДС поради което се явява неотносимо за конкретната хипотеза/.
Относно възражението за
погасяване на вземанията по давност:
Вземанията по договор за заем се погасяват с общата 5-годишна давност по
чл.110 ЗЗД.
В случая възражението на ищеца се явява основателно и това е още един мотив
за отхвърляне на претенциите на ответницата.
При това положение и това
възражение е неоснователно.
Относно дивидента за 2008, 2009
и 2010 г.:
Действително, от заключението на вещото лице Д. се установява, че ищцовото дружество
е на печалба за 2008, 2009 и 2010 г./л.234 по делото пред СРС/, но с протокол
от 15.06.2010 г. е взето решение на ОС на съдружниците печалбата да не бъде
разпределяна между тях /виж л.242 по делото пред СРС/.
Съдебното решение на АССГ на което се позовава ответницата касае ревизията
по ЗДДС поради което се явява неотносимо за конкретната хипотеза.
В становището си /л.205 по делото пред СРС/ ищецът изрично е посочил, че
отношенията между съдружниците са уредени при сключването на договора за прехвърляне
на дяловете.
Следва да отбележим, че ответницата се е съгласила с цената на така
прехвърлените дялове поради което и на това основание претенцията й се явява
неоснователна.
Отношенията между ответницата и ищцовото дружество е следвало да бъдат
уредени по реда на чл.125, ал.3 ТЗ.
Съгласно чл.125, ал.3 ТЗ имуществените
последици от прекратяване на участието в дружеството от страна на
съдружника се уреждат въз основа на счетоводен баланс към края на
месеца, през който е настъпило прекратяването.
А освен това Търговският закон съдържа
изрична правна уредба за предпоставките и реда за изплащане на дивидент.
Наличието на тези специални правила и специален ред за реализирането на правата
по дивидента предопределя и материалноправното основание на споровете. При наличието на специални норми, уреждащи правилата за разпределение на
дивидент, споровете между дружеството и неговите членове по повод на дължими
или недължимо заплатени под формата на това имуществото право суми, следва
задължително да бъдат подчинени на специалните правила на особеното исково
производство по търговски спорове във връзка с право, породено или отнасящо се
до участие в търговско дружество- чл. 365, т. 3 ГПК, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 90 ОТ 05.06.2013 Г. ПО Т. Д. № 876/2012 Г., Т. К., І Т. О. НА
ВКС.
Относно възможността да се извърши прихващане:
Съгласно чл. 105 от ЗЗД не могат да се
прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния,
и вземания за данъци.
Видно от становището на ищеца във връзка с отговора по исковата молба
/л.200 по делото пред СРС/ същият изрично се е противопоставил на искането за
извършване на прихващане.
В конкретната хипотеза, с оглед особеностите на извършените
от ответницата действия във вреда
на дружеството, заради които е присъдено обезщетение, се касае за умишлено
деяние.
Разпоредбата на чл.105 ЗЗД дава превес на интереса на лицето, чието вземане
произтича от умишлено непозволено деяние като очертава правилото, че да
прихваща може увреденият, но не и причинителят на вредата.
Налага се извод, че обжалваното
решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на
спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива
са били направени в размер на 1 356 лв. /с ДДС/ за адв.възнаграждение поради
което съдът му присъжда.
Водим от горното, Софийският градски
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 99744 от 26.05.2020 г., постановено от СРС,
Второ ГО, 155 състав по гр.д.№ 74146 по описа за 2016 г., изцяло.
ОСЪЖДА
Р.Л.Д., ЕГН **********, с адрес:
***, съдебен адрес:***-адв.С.Б., да
заплати на „Р.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
съдебен адрес:***- адв.Л.Ч., сумата в размер на 1 356 лв. /с ДДС/,
представляваща разноски за
адв.възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в
1-месечен срок от получаването му, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: