Решение по дело №13456/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е  №

 

                                                10.05.2022 г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети януари две хиляди двадесет и втора година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 13456 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20229897 от 20.10.2020 г. по гр.д. № 72419/2018 г. Софийски районен съд, 128 състав признал за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, че И.Т.М., ЕГН **********, дължи н. „А.З.К.Н.П.З.“ ООД, ЕИК ********, следните суми: 1 543.44 лв. - главница по договор за стоков кредит № 269820/08.06.2017 г., сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД, вземането по който последното е прехвърлило на ищеца с Приложение № 1.1/09.03.2018 г. към рамков договор за цесия от 29.09.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК -   06.06.2018 г., до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 338.40 лв. за периода от 20.06.2017 г. до 09.03.2018 г., мораторна лихва в размер на 36.13 лв. за периода от 01.09.2017 г. до 26.05.2018 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 926.72 лв. – разноски в исковото и в заповедното производство по ч.гр.д. № 37101/2018 г. по описа на СРС, а по сметка на СРС - сумата 250.00 лв., представляваща изплатено възнаграждение на вещо лице по допусната по искане на особения представител съдебно-графическа експертиза, както и 5.00 лв. - за служебно издаване на изпълнителен лист.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника И.Т.М., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ч.Т. от САК, който го обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. С отговора на исковата молба своевременно възразил срещу допустимостта на предявения иск, като аргумент за това била липсата на материална правосубектност на ищеца, от която следвала и процесуална такава, и съответно липсата на правен интерес от воденето на делото. Видно от самия текст на исковата молба ищецът твърдял, че е придобил спорното право по силата на договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 29.09.2017 г. и Приложение към него от 09.03.2019 г., като с този договор обосновавал активната си материална, а оттам и процесуална легитимация. Рамковият договор бил представен по делото и от неговия текст можело да се направи извод дали и доколко с него първоначалният кредитор е прехвърлил процесното право или то стои извън предметния обхват на цесията. В преамбюла на рамковия договор, както и в дадената в т. 1.1 дефиниция на „вземания“, конкретизирани като предмет на договора, били посочени вземания със забава между 180 и 210 дни. Такава била волята на страните, а каква била тяхната логика било без значение за делото. В случая задължението на ответника било със забава 169 дни (от 21.09.2017 г. до 09.03.2019 г. – датата на протокола, с който се твърдяло да е извършена конкретната цесия), поради което очевидно това конкретно вземане не попадало в предметния обхват на договора за цесия, доколкото забавата била по-малка от изрично дефинираната от страните. Поради това моли съда да обезсили като недопустимо атакуваното решение, евентуално – да го отмени и вместо това отхвърли предявените искове.

Въззиваемата страна „А.З.К.Н.П.З.“ ООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски за въззивното производство съгласно 3 бр. списъци по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно. Същото е и допустимо, а доводите в жалбата в тази връзка са неоснователни. Противно на твърдяното в жалбата, ищецът „А.З.К.Н.П.З.“ ООД е правосубектно юридическо лице, видно при справка в ТРРЮЛНЦ.

Процесуалната легитимация е обусловена от правното твърдение на ищеца, заявено с исковата молба, и в този смисъл - от твърдяната принадлежност на материалното право, засегнато от правния спор. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва не от някакви обективни факти, които подлежат на доказване, а единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. В случая ищецът твърди, че спорните вземания, представляващи непогасени главница и лихви по договор за стоков кредит от 08.06.2017 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника, са му били прехвърлени от кредитора с Приложение 1.1 към рамков договор за покупко-продажба на вземания от 29.09.2017 г. Дали вземанията действително са му били прехвърлени касае не процесуалноправната, а материалноправната легитимация на ищеца, т.е. не допустимостта на исковете, а тяхната основателност.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

Пред настоящата инстанция не е спорно, а и по делото се установява, че между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за стоков кредит № 269820/08.06.2017 г., по силата на който банката отпуснала на кредитополучателя стоков кредит в размер на 1 729 лв., усвоим еднократно, безкасово по сметка на търговеца „Технополис България“ ЕАД. Кредитополучателят се задължил да върне заема на 23 погасителни вноски от по 105.41 лв. и една изравнителна от 33.88 лв., платими на 20-число на месеца от м. юни 2017 г. до м. май 2019 г., а последната изравнителна вноска – на 08.06.2019 г., съгласно погасителен план – част от договора. В чл. 6 и 7 е предвиден 39.59 % фиксиран годишен лихвен процент и 47.68 % годишен процент на разходите.

При извършената служебно проверка по реда на чл. 7, ал. 3 ГПК въззивният съд споделя извода на районния, че в договора за стоков кредит няма неравноправни клаузи.

Приет по делото е и рамков договор за покупко-продажба на вземания от 29.09.2017 г., с който „Банка ДСК“ ЕАД (продавач) и ищцовото дружество (купувач) постигнали съгласие продавачът да прехвърля на купувача ежемесечно вземания, произтичащи от просрочени стокови кредити на физически лица. В преамбюла на договора, както и в § 1, чл. 1.1 е посочено, че „вземания“ са всички дължими на продавача суми по предоставените от него стокови кредити на физически лица, със забава между 180 и 210 дни, които са просрочени и не се погасяват надлежно, ведно с привилегиите им и другите им принадлежности, вкл. с изтеклите лихви, посочени в приемо-предавателния протокол по чл. 1.6.  Приемо-предавателен протокол, съгласно чл. 1.6, означава протоколът, съдържащ описание на прехвърлените вземания и потвърждаващ предаването на документите, установяващи вземанията. Според § 3, чл. 3.1, продавачът продава на купувача вземанията, посочени в приемо-предавателния протокол срещу покупната цена. Окончателният размер на вземанията, които продавачът прехвърля на купувача, се определя с подписването на приемо-предавателния протокол.

Приет по делото е и приемо-предавателен протокол – Приложение № 1.1 от 09.03.2018 г., подписан от страните по договора за цесия, съгласно който банката е прехвърлила на ищеца вземанията си по договор за стоков кредит № 269820/08.06.2017 г., сключен с ответника. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД банката – цедент потвърдила настъпилото прехвърляне на вземания от дата 09.03.2018 г. (потвърждение на л. 15 от делото на СРС).

 С оглед така установеното, доводът в жалбата вземанията на банката по процесния договор за стоков кредит да не били прехвърлени на ищеца съгласно Приложение № 1.1 от 09.03.2018 г. (а не както се твърди в жалбата от 09.03.2019 г.) към рамковия договор за цесия от 29.09.2017 г. е неоснователен. По делото не е  имало спор, че ответникът е спрял плащанията по кредита на 01.09.2017 г. Падежната дата на дължимите по договора за стоков кредит вноски е била 20-то число на месеца, като на 01.09.2017 г. ответникът следва да е погасил със забава вноската за м. август, платима на 20.08.2017 г. От 20.09.2017 г., когато е трябвало да плати вноската за м. септември, до 09.03.2018 г., ответникът е бил в забава 180 дни, т.е. вземането на банката е попадало в предметния обхват на рамковия договор за цесия. Във връзка с доводите в жалбата следва да се посочи, че дори забавата да беше по-малко дни, предвид постигнатото от страните по договора за цесия допълнително споразумение с Приложение № 1.1 от 09.03.2018 г. и изричното потвърждение на прехвърлянето на вземанията от 09.03.2018 г. от банката – цедент, по-краткият срок забава не би могъл да обуслови извод, че процесните вземания не са прехвърлени на ищеца.

Предвид неоснователността на доводите в жалбата, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход и изричната претенция, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия. Съгласно представените 3 бр. списъци по чл. 80 ГПК, същият претендира за настоящата инстанция само адвокатско възнаграждение в размер на 210 лв. с ДДС, което е заплатено по банков път, видно от представените фактура и движение по сметка.

Съобразно разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер на 80.87 лв.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20229897 от 20.10.2020 г., постановено по гр.д. № 72419/2018 г. на Софийски районен съд, 128 състав.

ОСЪЖДА И.Т.М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати н. „А.З.К.Н.П.З.“ ООД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК сумата 210.00 лв. (двеста и десет лева), представляваща разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА И.Т.М., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата 80.87 лв. (осемдесет лева и 87 стотинки), представляваща държавна такса за въззивно обжалване.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ:  1.                               

 

 

 

 

 

                                                                                                  2.