Решение по дело №8471/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1233
Дата: 13 февруари 2020 г. (в сила от 13 февруари 2020 г.)
Съдия: Калина Кръстева Анастасова
Дело: 20191100508471
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 юни 2019 г.

Съдържание на акта

                                                  Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                    №………………

    гр. София, 13.02.2020 г. 

 

                                   В    И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и двадесета година в състав: 

                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                       ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                     МЛ.СЪДИЯ:   ИВА НЕШЕВА

 

при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело 8471 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 565395/19.12.2018 г., постановено по гр. д. № 27206/2012 г. по описа на СРС, 174 състав са отхвърлени, като неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, с адрес ***, срещу Д.Н.П., ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „********, искове с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че Д.Н.П. дължи на ищеца сумата от 2819,00 лева - главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от 01.01.2000 г. до 30.04.2011 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.12.2011 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1666,76 лева, представляваща лихва за забава върху претендираната главница за периода от 02.03.2000   г. до 13.12.2011 г., за които на 06.01.2012 г. по ч. гр. д. № 20978/2011 г. по описа на СРС, ГО, 83-ти състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

С постановеното решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е осъдена „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, с адрес ***, да заплати на Д.Н.П., ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „********, сумата от 300,00 лева, представляваща направени в хода на производството разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението е постановено с участие на „Н.И.ООД, като подпомагаща страна на страната на ищеца.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, в която се излагат съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно e приел, че лицето Д.Н.П. не е потребител на топлинна енергия за битови нужди. Погрешни били изводите на съда, че в случай на учредено вещно право на ползване именно лицето ползвател е обитавало имота и е консумирало ТЕ в имота. Задълженията за консумирана топлоенергия в имота са на собственика или ползвателя, което в случая при формиране на своите правни изводи СРС не е отчел. Моли за отмяна на решението на първата инстанция като неправилно и уважаване на исковете. Претендира разноски.

Въззиваемият Д.Н.П. е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в който е изразил становище за нейната неоснователност.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите по въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на разглеждане в производство са положителни установителни искове за наличието на вземания на ищеца спрямо ответника, в качеството му на собственик на процесния топлоснабден имот, за цена на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.01.2000 г. до 30.04.2011 г. за сумата от 2819,00 лева - главница,  ведно със законната лихва от 29.12.2011 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, до окончателното изплащане на дължимата сума, и за сумата от 1666,76 лева, представляваща лихва за забава върху претендираната главница, начислена за периода от 02.03.2000 г. до 13.12.2011 г.

За да отхвърли предявените установителни искове, СРС е приел, че в производството не е установено чрез събраните доказателства, че ответникът е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ., че има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, както и че през исковия период между страните по делото е налице облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

 

Собствеността върху топлоснабдения имот предпоставя наличието на възникнало по реда на чл. 106а, ал. 1 от ЗЕЕЕ (отм.), чл.150, ал.1 от ЗЕ облигационно правоотношение с „Т.С.” с предмет: доставяне на топлинна енергия за битови нужди при действие на Общите условия за продажба на топлинна енергия на Т.С. ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР в сила от 13.02.2008 г. и  одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР в сила от 12.03.2014 г. при отсъствие на сключено индивидуално споразумение между страните по реда на чл.106а, ал. 3 от ЗЕЕЕ (отм.) или чл. 150, ал. 3 от ЗЕ).

Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и топлопреносно предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители на топлинна енергия". Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".

При съобразяване ангажираните пред първата инстанция доказателства с оглед правилно разпределената в процеса доказателствена тежест, настоящата инстанция намира така формираният правен извод за правилен и законосъобразен. Така, чрез представеният пред СРС, нотариален акт за дарение на недвижим имот № 199, том LVII, дело № 11366/1993 г., от 18.05.1993 г., се установява, че Т.В.П.и Н.Д.П. са дарили на сина си - ответника Д.Н.П., процесния недвижим имот- апартамент № 103, находящ се в гр. София, ж. к. „********, с абонатен № 167555, като са запазили за себе си пожизнено вещното право на ползване върху същия. С последващ нотариален акт за дарение на недвижим имот № 157, том LIII, дело № 10472/1995 г., от 14.06.1995 г., ответникът Д.П. е дарил на родителите си Т.В.П.и Н.Д.П. процесния имот, а по силата на последвала така извършеното дарение покупко-продажба, обективирана в Нотариален акт от за покупко-продажба на недвижим имот № 171, том LIII, дело № 10486/1995 г., 14.06.1995 г., правото на собственост върху същия имот отново е прехвърлено от Т.В.П.и Н.Д.П. на сина им и ответник в производството Д.Н.П.. В така съставения и посочен като последващ нотариален акт за покупко-продажба на процесния апартамент е посочено, че продавачите си запазват пожизнено и безвъзмездно ползването върху имота, предмет на прехвърлителната сделка.

С оглед тези фактически изводи, правилно и законосъобразно СРС е посочил, че вещното право на ползване върху имота е останало в патримониума на праводателите на ответника и предходни собственици (Т.В.П.и Н.Д.П.), тъй като в производството не се твърди и не е установено учреденото право на ползване да е било прекратено към процесния период.

При съобразяване действащата през периода, за който са били доставяни количества топлинна енергия възлизащи на исковата стойност законова регламентация, правилни и законосъобразни са изводите на съда, че при учредено вещно право на ползване именно титулярът на това право ползва вещта и извлича ползите от същата, на основание чл. 56 ЗС, съответно - длъжен е да плаща разноските, свързани с ползването й, съгласно чл. 57, ал. 1 ЗС, а не носителят на голата собственост.

Поради това, неоснователни са доводите на въззивника, че право на доставчика на услугата е да избере срещу кого да предяви претенцията си за незаплатена топлинна енергия – срещу собственика или срещу носителя на ограниченото вещно право на ползване. Законът не предоставя избор на доставчика, а учреденото ограничено вещно право на ползване предпоставя отговорност на носителя му за потреблението на топлоенергия в имота.

При недоказано съществуване на облигационно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия за битови нужди през исковия период за процесния имот ответникът не дължи заплащане на нейната стойност.

С оглед изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора - неоснователност на въззивната жалба, на въззивника не се дължат разноски.

В полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 520.00 лв. на основание чл.78, ал.3 ГПК.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

               Воден от гореизложеното, Софийският градски съд

 

                                                             Р Е Ш И:

 

     ПОТВЪРЖДАВА Решение № 565395/19.12.2018 г., постановено по гр. д. № 27206/2012 г. по описа на СРС, 174 състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, с адрес ***, да заплати на Д.Н.П., ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 520.00 лв.- разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

                                                       

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.