Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр. София, 13.02.2020
г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВА НЕШЕВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело № 8471 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 565395/19.12.2018 г., постановено по гр.
д. № 27206/2012 г. по описа на СРС, 174 състав са отхвърлени, като
неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, с адрес ***, срещу Д.Н.П.,
ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „********, искове с правно основание
чл.422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че Д.Н.П. дължи на ищеца сумата
от 2819,00 лева - главница, представляваща стойността на доставена топлинна
енергия за периода от 01.01.2000 г. до 30.04.2011 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 29.12.2011 г. до окончателното й изплащане, както и
сумата от 1666,76 лева, представляваща лихва за забава върху претендираната
главница за периода от 02.03.2000 г. до
13.12.2011 г., за които на 06.01.2012 г. по ч. гр. д. № 20978/2011 г. по описа
на СРС, ГО, 83-ти състав, е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
С постановеното решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е осъдена „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, с адрес ***, да заплати на Д.Н.П.,
ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „********, сумата от 300,00 лева,
представляваща направени в хода на производството разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението е постановено с участие на „Н.И.“ ООД, като подпомагаща страна на страната на ищеца.
Срещу първоинстанционното решение е подадена
въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, в която се излагат съображения за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение в частта, в която
са отхвърлени предявените искове по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Жалбоподателят
поддържа, че съдът неправилно e приел, че лицето Д.Н.П. не е потребител на топлинна
енергия за битови нужди. Погрешни били изводите на съда, че в случай на
учредено вещно право на ползване именно лицето ползвател е обитавало имота и е
консумирало ТЕ в имота. Задълженията за консумирана топлоенергия в имота са на
собственика или ползвателя, което в случая при формиране на своите правни
изводи СРС не е отчел. Моли за отмяна на решението на първата инстанция като
неправилно и уважаване на исковете. Претендира разноски.
Въззиваемият Д.Н.П. е подал в законоустановения срок
отговор на въззивната жалба, в който е изразил становище за нейната
неоснователност.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите по въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Предмет на разглеждане в производство са положителни
установителни искове за наличието на вземания на ищеца спрямо ответника, в
качеството му на собственик на процесния топлоснабден имот, за цена на
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.01.2000 г. до 30.04.2011 г. за сумата от 2819,00 лева - главница, ведно със законната лихва от 29.12.2011 г. -
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда,
до окончателното изплащане на дължимата сума, и за сумата от 1666,76 лева,
представляваща лихва за забава върху претендираната главница, начислена за
периода от 02.03.2000 г. до 13.12.2011 г.
За да отхвърли предявените установителни искове, СРС
е приел, че в производството не е установено чрез събраните доказателства, че
ответникът е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1,
т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ.,
че има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова –
ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, както и че през исковия
период между страните по делото е налице облигационно правоотношение по договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Собствеността върху топлоснабдения имот предпоставя
наличието на възникнало по реда на чл. 106а, ал. 1 от ЗЕЕЕ (отм.), чл.150, ал.1
от ЗЕ облигационно правоотношение с „Т.С.” с предмет: доставяне на топлинна енергия
за битови нужди при действие на Общите условия за продажба на топлинна енергия
на Т.С. ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР в сила от
13.02.2008 г. и одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР в сила от 12.03.2014 г. при отсъствие на сключено
индивидуално споразумение между страните по реда на чл.106а, ал. 3 от ЗЕЕЕ
(отм.) или чл. 150, ал. 3 от ЗЕ).
Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия
са потребител и топлопреносно предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители на
топлинна енергия". Понятието "потребител на топлинна енергия за
битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до
17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва
топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане
в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент
на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието
"потребител на топлинна енергия".
При съобразяване ангажираните пред първата инстанция
доказателства с оглед правилно разпределената в процеса доказателствена тежест,
настоящата инстанция намира така формираният правен извод за правилен и
законосъобразен. Така, чрез представеният пред СРС, нотариален акт за дарение
на недвижим имот № 199, том LVII, дело № 11366/1993 г., от 18.05.1993 г., се
установява, че Т.В.П.и Н.Д.П. са дарили на сина си - ответника Д.Н.П.,
процесния недвижим имот- апартамент № 103, находящ се в гр. София, ж. к. „********,
с абонатен № 167555, като са запазили за себе си пожизнено вещното право на
ползване върху същия. С последващ нотариален акт за дарение на недвижим имот №
157, том LIII, дело № 10472/1995 г., от 14.06.1995 г., ответникът Д.П. е дарил
на родителите си Т.В.П.и Н.Д.П. процесния имот, а по силата на последвала така
извършеното дарение покупко-продажба, обективирана в Нотариален акт от за покупко-продажба
на недвижим имот № 171, том LIII, дело № 10486/1995 г., 14.06.1995 г., правото
на собственост върху същия имот отново е прехвърлено от Т.В.П.и Н.Д.П. на сина
им и ответник в производството Д.Н.П.. В така съставения и посочен като
последващ нотариален акт за покупко-продажба на процесния апартамент е
посочено, че продавачите си запазват пожизнено и безвъзмездно ползването върху
имота, предмет на прехвърлителната сделка.
С оглед тези фактически изводи, правилно и
законосъобразно СРС е посочил, че вещното право на ползване върху имота е
останало в патримониума на праводателите на ответника и предходни собственици (Т.В.П.и
Н.Д.П.), тъй като в производството не се твърди и не е установено учреденото
право на ползване да е било прекратено към процесния период.
При съобразяване действащата през периода, за който
са били доставяни количества топлинна енергия възлизащи на исковата стойност
законова регламентация, правилни и законосъобразни са изводите на съда, че при
учредено вещно право на ползване именно титулярът на това право ползва вещта и
извлича ползите от същата, на основание чл. 56 ЗС, съответно - длъжен е да
плаща разноските, свързани с ползването й, съгласно чл. 57, ал. 1 ЗС, а не
носителят на голата собственост.
Поради това, неоснователни са доводите на
въззивника, че право на доставчика на услугата е да избере срещу кого да
предяви претенцията си за незаплатена топлинна енергия – срещу собственика или
срещу носителя на ограниченото вещно право на ползване. Законът не предоставя
избор на доставчика, а учреденото ограничено вещно право на ползване
предпоставя отговорност на носителя му за потреблението на топлоенергия в
имота.
При недоказано съществуване на облигационно
правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия за битови нужди
през исковия период за процесния имот ответникът не дължи заплащане на нейната
стойност.
С оглед изложеното и поради съвпадане на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора - неоснователност на
въззивната жалба, на въззивника не се дължат разноски.
В полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция в размер на 520.00 лв. на основание чл.78, ал.3 ГПК.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 565395/19.12.2018
г., постановено по гр. д. № 27206/2012 г. по описа на СРС, 174 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, с адрес ***, да
заплати на Д.Н.П., ЕГН: **********, с адрес ***, ж. к. „********, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата 520.00 лв.- разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.