СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седми април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Мария Методиева, разгледа докладваното от мл. съдия Божидар Стаевски
въззивно гражданско дело № 56 по описа
на съда за 2021 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20225351от 14.10.2021 г., постановено по гр. дело № 58707/2019
г. по описа на СРС, ГО, 40 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от "Т.С." ЕАД срещу Р.Б.Й. искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от
8748,95 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2015
г. до м.04.2018 г. в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*****абонатен
№ 264726, сумата от 1377.14 лв., представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 16.09.2016 г. до 03.09.2018 г., сумата от 64.49
лв., представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2016
г. до 30.04.2018 г. и сумата от 12,33 лв., представляваща обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 16.09.2016 г. до 03.09.2018 г.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца
трето лице-помагач "Н.“ ЕАД.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ищеца "Т.С." ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че
неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответницата не е потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153 ЗЕ, респективно, че не е собственик на процесния имот. По делото били
представени декларация по чл. 14 от ЗМДТ и протокол от проведено общо събрание
на собствениците от 11.09.2002г. Изкътква, че с полагането на подписа си в
графата собственик на общо събрание на собствениците от 11.09.2002г.
ответницата е направила признание на факт, а именно че тя е собственик на
процесния имот с аб. № 264726. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете - уважени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по жалбата Р.Б.Й., чрез адв. К.Т., счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото не било доказано, ответницата
е собственик на процесния имот. Оспорва, че не било доказано количеството на
реалното потребление.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорният във въззивното производство въпрос е свързан с това дали
ответницата е задължено лице за заплащането на стойността на доставената
топлинна енергия за сградна инстлация и на услугата дялово разпределение.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 г., ОСГК,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложено от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР - чл. 150, ал. 1
ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за действителност, а за доказване.
Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми
от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР/, които регламентират страните
по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ
страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и "битовият
клиент", който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ,
публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г., е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012
г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по договора за
продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия
за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т. 42 от § 1 ДР ЗЕ
(отм.), в редакция от ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г. и ДВ, бр. 74 от 08.09.2006
г. /.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени
сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 -
чл. 36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването/ със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените
имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал.
1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената
топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора
за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разглеждания случай по делото е доказано, че процесният имот е бил
топлофициран, както и че сградата - етажна собственост /в която се намира
процесният имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Въззивният съд приема, че въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото се установява единствено, че за процесният апартамент е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ отстрана на ответницата.
Не се установява, че именно ответницата е била собственик на имота към
процесния период.
От приетите във въззивното
производство писма от Столична община и Агенция по вписванията също не се
установява, че ищцата е собственик на процесния имот. Напротив от писмо от
Агенция по вписванията се установява, че по персоналната партида на ответницата
няма вписвания, отбелязвания и заличавания.
В този смисъл при правилно
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че ответницата не е
потребител на топлинна енергия за битови нужди. Това обстоятелство е
правопораждащо, тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е
следвало да бъде пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността
на твърденията в исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за
които ищецът носи доказателствена тежест, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Поради липсата на първият
елемент за ангажиране на отговорността на ответницата по чл. 149 от ЗЕ прави
безпредметно разглеждането на останалите елементи.
Следователно ответницата не дължи на ищцовото дружество претендираните
главници. А щом няма главни вземания, не може да има и задължения за
обезщетения за забава. Релевираните претенции са неоснователни и подлежат на
отхвърляне.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението
на СРС - потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на производството право на разноски има
въззиваемата-ответница. С оглед направеното от въззивника възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение и обстоятелството че делото не се
характеризира с фактическа и правна сложност адвокатско възнаграждение следва
да бъде определено в размер на 836,09 лв. за всички искове доколкото същите
произлизат от едни и същи факти.
На основание чл. 280, ал.3 от ГПК решението подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20225351от 14.10.2021 г., постановено по гр. дело № 58707/2019
г. по описа на СРС, ГО, 40 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, *** да заплати на Р.Б.Й., ЕГН **********, адрес *** сумата от 836,09 лв., на основание чл. 78,
ал.3 от ГПК представляващи разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач "Н." ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.