РЕШЕНИЕ
№
гр. София,
21.06.2024 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско
отделение, II-Г въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
РУМЯНА НАЙДЕНОВА
МЛ. С. ГЮЛСЕВЕР САЛИ
при секретаря Алина Тодорова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Г. Сали в. гр. дело №6554 по описа на Софийския градски съд за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 20.12.2017
г., постановено по гр. дело №5006/2012 г. по описа на Софийския районен съд, 25
състав, е признато за установено по отношение на ответниците
Столична община, М.Ч., А.Д. и М.М., че ищцата А.А. е собственик на недвижим имот, представляващ нива от
2 172 кв.м., находящ се в строителните граници на
с. Владая, местността „*******, к. лист № В-6-7-Г и В-7-7-Б от кадастралния
план изработен през 1950 г., при граници: наследници на братя П., И.Р.и П.М.,
ограничен със сив контур на комбинирана скица на вещото лице инж. В.Г./л.208 от
делото/, която приподписана от съда представлява
неразделна част от решението.
Срещу решението в законоустановения срок е постъпила въззивна
жалба от М.М., с която обжалва същото като
недопустимо и евентуално като неправилно и необосновано. В жалбата се поддържа,
че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като не е била
конкретизирана претенцията срещу всеки един от собствениците по отношение на
площите от имотите им, които се засягат от възстановения имот. На следващо
място се посочва, че решението е постановено без в производството да е участвал
съсобственик на процесния имот, а именно наследниците
на починалата съпруга на М.Ч.. На следващо място се поддържа, че по отношение
на имота с площ от 133 кв.м., собственост на ответника М.М.,
част от имот №10, следва да се има предвид основанието, на което същият е
придобит, като се излага довод, че собствеността на придаваемите
по регулация части преминава по силата на самата регулация и в настоящия случай
от приложените към делото писмени доказателства и в частност нотариален акт
№15, дело №2392/70 г. е доказано наличието на приложена регулация и това оборва
записаното в удостоверение №94-00-895 от 24.03.2010 г., издадено от Столична
община, че сметките по регулация не са уреждани. Оспорва се правото на ищцата
да иска възстановяване на собствеността върху процесния
имот, като се прави възражение за нищожност на решение №7658 от 11.06.2010
г. на ОСЗ „Овча купел“, като постановено
в нарушение на законовите норми, касаещо правомощията
на особената юрисдикция. По изложените съображения се иска отмяна на
постановеното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен.
В срок е постъпила втора въззивна жалба срещу решението от А.Д., представляван от
особения му представител адвокат И.А., с която обжалва решението като
неправилно и необосновано. Поддържа се, че правото на собственост на А.Д. се
установява от представените по делото писмени доказателства, по които съдът не
се е произнесъл. Прави се възражение за нередовност на исковата молба, като се
посочва, че предявеният иск не е конкретизиран. По изложените съображения се
иска отмяна на постановеното решение и постановяване на друго, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен.
Депозирана е въззивна жалба и от М.Ч., с която оспорва решението като
неправилно и необосновано. В жалбата се поддържа, че имотът на ответника не е
закупен от ТКЗС, а от държавата чрез Министерството на финансите и Държавната
спестовна каса. Оспорват се решенията на поземлените комисии като
незаконосъобразни, както и решението, постановено от Административен съд –
София. По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
От името на въззивника М.Ч. е депозирана и втора въззивна
жалба чрез адвокат Х.Н. с идентично съдържание на първата.
В законоустановения
срок е постъпил отговор на въззивната жалба от А.А., с който оспорва подадените въззивни
жалби като неоснователни и молба същите да бъдат оставени без уважение от въззивния съд. Оспорват се възраженията за нередовност и
недопустимост на исковата молба, като се посочва, че по този въпрос е налице
произнасяне от страна на Софийския градски съд по ч. гр. дело № 5273/2017 г. и
по ч. гр. дело № 3397/ 2015 г. Поддържа се, че по делото е установено, че процесният имот е бивша земеделска земя, впоследствие
включена в строителните граници на населеното място, възстановена по реда на
ЗСПЗЗ, тъй като върху нея няма реализирани мероприятия, които да препятстват
възстановяване на собствеността. Това обстоятелство било установено както с
експертиза, изслушана по делото, така и с решение на Административен съд –
София. Заявява се, че цялата процедура по възстановяване на имота е в
съответствие със ЗСПЗЗ, като правилно първоинстанционният
съд е приел, че при конкуренция между правата на възстановения собственик и
лицата, закупили същия имот от ТКЗС, ДЗС и др., законодателят е отдал приоритет
на първия – чл. 10,ал. 13 ЗСПЗЗ и извършените сделки с тези имоти не са им противопоставими. По изложените съображения се иска потвърждаване на обжалваното решение като
правилно и обосновано и отхвърляне на подадените въззивни
жалби като неоснователни.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №
1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно,
но същото е недопустимо поради следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР (чл. 53, ал. 2 ЗКИР преди изменението на закона с ДВ бр. 49/2014 год.) по
искова молба на А.А. и Р.Л., които твърдят, че са
собственици на недвижим имот, представляващ нива от 2 172 кв.м., находящ се в строителните граници на с. Владая, местността
„*******, к. лист № В-6-7-Г и В-7-7-Б от кадастралния план изработен през 1950
г., при граници: наследници на братя П., И.Р.и П.М. и погрешно в КККР имотът е
нанесен в границите на имотите на ответниците.
Видно от представено по делото удостоверение,
ищцата Р.Л. е починала на 01.05.2012 г. /след завеждане на исковата молба/ и е
оставила за единствен наследник другата ищца - А.А. –
дъщеря.
Пред въззивната
инстанция е допуснато уточнение на искова молба, като ищецът уточнява, че претенциите
са му, както следва:
1. По отношение на М.Ч. за
873 кв.м. от УПИ I-10, в кв.2 – по регулационния план на с. Владая,
местността „Приплат“ – незастроен;
2. По отношение на А.Д. за
392 кв.м. от УПИ VIII-10, в кв.2 – по регулационния план на с.
Владая, местността „Приплат“;
3. По отношение на М.М. за 140 кв.м. от УПИ IX-20, в кв.2 – по
регулационния план на с. Владая, местността „Приплат“;
4. По отношение на Столична
община за 234 кв. м. и 12 кв.м., попадащи в улица.
Пред въззивната
инстанция е допуснато уточнение на искова молба, като ищецът уточнява, че искът
е предявен за поземлен имот с площ от 2 172 дка, находящ
се в строителните граници на с. Владая, местността „*******, к. лист № В-6-7-Г
и В-7-7-Б от кадастралния план изработен през 1950 г., при граници: наследници
на братя П., И.Р.и П.М., който е възстановен на ищцата с решение
№7658/11.06.2010 г. на ОСЗ – Овча купел по чл.11, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Заявява се, че
имотът не е нанесен в кадастралната карта на с. Владая. Съгласно действащите
КККР за процесния имот са отредени поземлени имоти
със следните идентификатори:
-
За УПИ I-10 от кв.2 – ПИ 11394.1792.223;
-
За УПИ X- 10 от кв.2 – ПИ 11394. 1792.222;
-
За УПИ VIII-10 от кв.2 – ПИ 11394. 1792.1221;
-
За УПИ IX-20 от кв.2 – ПИ 11394. 1792.224;
-
За УПИ VII – 12 от кв. 2 – ПИ 11394. 1792.219;
-
ЗА УПИ XII-1 от кв. 2 – ПИ 11394. 1792.220;
-
ЗА УПИ XIX – 25 от кв. 3 – ПИ 11394. 1792.2216;
-
ЗА УПИ УП-5, кв. 4 - ПИ 11394. 1792.196.
Пред първоинстанционния
съд производството по делото е оставено без движение с определение от
14.04.2014 г. с указания към ищеца да обоснове правния си интерес от предявения
установителен иск срещу Столична община и в петитума на исковата молба да се посочи какво е искането
към съда.
С молба от 28.04.2014 г.
ищецът уточнява, че интересът му от предявяване на иск срещу Столична община е
обоснован от това, че същата е посочена като собственик на имот с идентификатор 11394. 1792.212 в
постановения отказ за изменение на КККР. По отношение на петитума
се посочва, че се иска приемане за установено по отношение на ответниците, че ищцата А.А. е
собственик на поземлен имот /нива/ от 2 172 кв.м., находящ
се в строителните граници на с. Владая, местността „*******, к. лист № В-6-7-Г
и В-7-7-Б от кадастралния план изработен през 1950 г., при граници: наследници
на братя П., И.Р.и П.М..
В о.с.з., проведено на
26.05.2014 г. процесуалният представител на ищцата – адвокат Ц. е уточнил, че
се прави искане за установяване на правото на собственост към момента, в който
е постановено решението на ПК.
С разпореждане от
13.06.2014 г. на СРС производството по делото повторно е оставено без движение,
като на ищеца са дадени конкретни указания за уточняване към кой момент се иска
да бъде установено твърдяното право на собственост на ищеца – към момента на одобряване
на кадастралния, респективно на регулационния план или към момента на
предявяване на исковата молба. Указано е, в случай, че се иска установяване на
правото към момента на одобряване на кадастралния или на регулационния план да
посочат към момента на кой точно влязъл в сила кадастрален или регулационен
план (ПУП) искат да се установи правото на собственост и какъв е правният
интерес за установяване на правото към кадастралния план от 1950 г., като
вземат предвид, че искът по чл. 53 ЗКИР се отнася за действащи планове. Да
посочат дали са били титуляри на правото на собственост към датата на влизане
на плана в сила на посочената в исковата молба основание и дали е налице грешка
или непълнота в този план, като точно посочат в какво се състои грешката и в
какво се изразява непълнотата. Да посочат кой кадастрален/регулационен план
отразява действителното правно положение и да индивидуализират процесния имот съгласно кадастрален/регулационен план, в който
твърдят, че е налице грешка.
В изпълнение на указанията
на съда ищцата А.А. е депозирала молба вх.
№1026280/25.06.2014 г., с която посочва, че се иска установяване на правото на
собственост на ищеца към момента на решение №7658 от 11.06.2010 г. на ОСЗ „Овча купел“ по чл. 11, ал. 1 от ППЗСПЗЗ,
с което е възстановено правото на собственост на наследниците на А.Л.и с което
са били засегнати правата на ответниците и е възникнал
спор за материално право.
В проведеното открито
съдебно заседание на 02.10.2014 г. от страна на ответниците
е заявено становище, че исковата молба е нередовна и не следва да се дава ход
на делото. Изложени са доводи, че ищецът няма
правен интерес от предявения иск и не е изпълнил дадените от районния
съд указания. Позовават се на трайна съдебна практика, според която на ищеца
следва да се дават веднъж указания, в противен случай му се оказва правна
помощ.
Процесуалният
представител на ищеца поддържа, че дадените указания са изпълнени. С протоколно
определение, съдът, като е взел предвид, че ищецът не е изпълнил указанията на
съда, от една страна, и от друга, че за него не е налице правен интерес от
предявения иск, е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото.
Това протоколно
определение на съда е обжалвано с частна жалба от страна на ищеца пред
Софийския градски съд.
С определение
№10368/19.05.2015 г., постановено по ч. гр. дело №3397/2015 г. въззивният съд е приел, че обжалваното определение е
неправилно и следва да бъде отменено, като делото следва да се върне на
Софийския районен съд за продължаване на съдопроизводствените
действия. В същото е посочено, че собствеността следва да се установи към
момента на влизане в сила на решението по чл.11, ал. 1 от ППЗСПЗЗ.
С определение от
08.09.2016 г. на СРС е отменено определението, постановено в о.с.з., проведено
на 18.04.2016 г., с което е приключено съдебното дирене и е даден ход на
устните състезания. Със същото исковата молба на ищеца е оставена без движение
с указания същият да насочи иска си към всички собственици на имоти, върху
които попада имотът, възстановен с решение на ОСЗ – Овча купел, тъй като
задължителните разяснения, дадени с т.4 от ТР №8 от 23.02.2016 г. на ОСГК на
ВКС, установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното
отразяване на обема на това право, е към момента на предявяване на иска,
респективно – на приключване на съдебното дирене.
С молба вх.
№1158334/27.10.2016 г. в изпълнение на указанията на съда, ищецът е посочил, че
в ТР №8 от 23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС не се съдържа изискване искът да бъде насочен
срещу всички собственици на засегнатите имоти.
С определение от
19.01.2017 г. поради неизпълнение на указанията от страна на ищеца
производството по делото е прекратено и исковата молба е върната на ищеца.
Същото е обжалвано с
частна жалба от ищеца пред Софийския градски съд, който с определение №19263 от 19.07.2017 г., е отменил
обжалваното определение и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
По делото е постановено
решение от 20.12.2017 г., което е предмет на настоящото въззивно
обжалване.
Настоящата въззивна инстанция намира за необходимо на първо място да
уточни, че на основание чл. 130 ГПК, съдът е длъжен да следи за допустимостта
на образуваното производство както при предявяване на иска, така и във всеки
момент от висящността на делото.
Видно от разпоредбите на
чл. 270 и чл. 271 от ГПК във въззивното производство
съдът е длъжен да се произнесе по евентуалната нищожност, недопустимост или
неправилност на първоинстанционното решение.
Недопустимостта на исковото производство се отразява и на постановеното по
делото първоинстанционно решение като го прави
недопустимо.
Правомощията на въззивната инстанция при такова решение са посочени в чл.
270, ал. 3 от ГПК. От систематическото място на тази разпоредба, намираща се
след чл. 268 и чл. 269 от ГПК следва, че въззивният
съд се произнася по допустимостта на първоинстанционното
решение след като е провел открито заседание по чл. 268 от ГПК с призоваване на
страните и изслушването на същите, както и след провеждане на устните състезания.
Видно от чл. 267 във връзка с чл. 268, ал. 3 от ГПК такова открито заседание се
превежда винаги след като в предшестващо закрито заседание са разрешени
въпросите по чл. 267 от ГПК. Последните се отнасят само до допустимостта на въззивните жалби и до направените с тях доказателствени
искания. Затова е невъзможно в подготвителното заседание по чл. 267 от ГПК
съдът да се произнася по допустимостта на предявения иск и по обезсилването на първоинстанционното решение. От друга страна от посоченото
систематическо място на разпоредбата на чл. 270 от ГПК и от заглавието на
същата е видно, че в този случай актът, с който съдът се произнася в този
случай е решение. В този смисъл са и задължителните указания дадени в т. 7 на
ТР № 2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. №
2/2004 година на ОСГТК на ВКС. Макар същите да се отнасят до частен случай на
недопустимост на съдебното решение същите намират приложение и за останалите
такива случаи, доколкото между тях не съществува принципна разлика.
В случая, съдът намира,
че настоящото производство е недопустимо поради липса на абсолютна процесуална
предпоставка, която обуславя надлежното упражняване на правото на иск, а именно
наличието на правен интерес от търсената защита от страна на ищеца.
Това е така тъй като,
видно от изложеното по – горе, въпреки множеството указания, адресирани до
ищеца за уточняване на правния му интерес, включително и след приемане на ТР№8
от 2016 г. на ОСГК на ВКС, същият е заявил и поддържал, че предявява иск по чл.
54, ал. 2 ЗКИР за установяване правото на собственост на ищеца към момента на
решение №7658 от 11.06.2010 г. на ОСЗ
„Овча купел“ по чл. 11, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, с което е възстановено правото на
собственост на наследниците на А.Л.и с което са били засегнати правата на ответниците и е възникна спор за материално право.
Според настоящата въззивна инстанция обаче ищецът няма правен интерес от
установяване на съществуването на правото си на собственост към този момент
поради следното:
Съгласно разрешението, прието
с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.
д. № 8 / 2014 г. на ОСГК на Върховен касационен съд, принцип в гражданския
процес е спорното право да се установява към момента на предявяване на иска,
респективно - към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по
същество, при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК. Само по изключение ищецът има
правен интерес да установи правото си на собственост към минал момент. Такова
изключение бе искът по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ /отм./, при който съдебната
практика приемаше, че поради прякото отчуждително
действие на одобрен дворищнорегулационен план правото
на собственост върху неправилно заснетия имот следва да се установи към момента
на одобряване на плана. ЗКИР въведе основно изискване кадастралната карта и
кадастралните регистри да отразяват вярно правото на собственост - чл. 2, ал. 5 ЗКИР, и да бъдат поддържани в актуално състояние - чл. 51 ЗКИР. Дори да не е
допусната непълнота или грешка, промените в правото на собственост, настъпили
след одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри, също подлежат
на отбелязване съгласно чл. 52 и чл. 53 ЗКИР.
Ето защо определението,
дадено в пар. 1, т. 16 от ДР на ЗКИР, следва да се
тълкува не изолирано, а във връзка с цитираните разпоредби /чл. 2, ал. 5 и чл.
51 ЗКИР/, в смисъл, че установяването както на спорното право на собственост,
така и на неточното отразяване на обема на това право, по принцип е към момента
на предявяване на иска, респективно - на приключване на съдебното дирене в
инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след
одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за
придобиване, изменение или погасяване на правото.
По изключение правото на
собственост се установява към минал момент, например в хипотезата на чл. 16,
ал. 1 ЗУТ - предвид прякото отчуждително действие на
заповедта за одобряване на първия подробен устройствен
план и с оглед правилното имотно обезщетяване на бившия собственик. За разлика
от одобрените дворищнорегулационни планове при
действието на ЗТСУ /отм./, одобрените по ЗУТ планове, включително и подробният устройствен план, нямат пряко отчуждително
действие, освен в хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ и по волята на собствениците
в хипотезата на чл. 15, ал. 3 - 6 и чл. 17, ал. 3 - 5 ЗУТ. Въведеното с чл. 17,
ал. 1 ЗУТ правило е, че урегулирането на поземлените имоти става съобразно
имотните им граници, без да се извършва разместване на правото на собственост.
Затова при непълнота или грешка в кадастралната карта и в изработения въз
основа на нея подробен устройствен план,
действителният собственик не губи правото си на собственост върху частта от
имота, която неправилно е заснета към друг имот, за разлика от случаите на
непълнота или грешка в кадастрален план, които са възпроизведени в изготвен въз
основа на него дворищнорегулационен план, без да се
спазват правилата на чл. 33 ЗТСУ /отм./. Това очертава и различието между иска
по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ /отм./ и иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /чл. 53, ал. 2,
изр. 2 ЗКИР в първоначалната редакция/ и определя възможността искът за
собственост, който включва и твърдения за допуснати непълноти или грешки в
кадастралната карта, да може да се предяви самостоятелно и без да е проведен
иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.
При произнасянето по предявен
иск за собственост съдът следва да вземе предвид всички факти, настъпили до
приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, които пораждат,
изменят или прекратяват правото на собственост. При уважен иск за собственост
на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт
следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за
предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или
грешка - да се посочи и в какво се състои същата. Съдебното решение, придружено
от скица - проект, е основание за изменение на кадастралната карта от органите
по кадастъра, както и за записване в кадастралния регистър на действителния
собственик по реда на чл. 54, ал. 4 ЗКИР. Когато имотът се намира в урегулирана
територия и имотните граници не съвпадат с регулационните, на изменение
съгласно чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ ще подлежи и влезлият в сила подробен устройствен план.
Следователно искът по чл.
54 ал.2 ЗКИР не е иск за поправка на грешка в кадастралната карта, което не е в
правомощията на съда, а иск за собственост към настоящия момент и в петитума следва да се посочи какъв обем права в
пространствено отношение следва да бъдат признати на ищеца с точно отразяване
на границите на имота, които иска да бъдат установени, включително и чрез
графичното отразяване на претендираните граници по
действащата кадастрална карта, а не просто с посочване на определена площ. По
този иск ответникът може да се защитава като противопоставя права, придобити
след одобряването на кадастралната карта и съответно с уважаването на иска, ще
се постигне целта на ЗКИР кадастралната карта да отразява вярно актуалното
състояние на собствеността. Ако се приеме обратното, би се стигнало до неприемливия
резултат с иска по чл. 54 ал.2 ЗКИР да се установят права, които не
съответстват на действителните права на собственост към настоящия момент, ако в
периода от одобряване на кадастралната карта до момента на предявяване на иска
са настъпили промени в собствеността и уважаването на иска няма да допринесе до
привеждане на кадастралната карта в актуално състояние.
В този смисъл са били и
дадените от първоинстанционния съд указания. Същите
са били конкретни, като на ищеца са дадени конкретни указания и в светлината на
цитираното тълкувателно решение за уточняване към кой момент се иска да бъде
установено твърдяното право на собственост на ищеца – към момента на одобряване
на кадастралния, респективно на регулационния план или към момента на
предявяване на исковата молба. Указано е, в случай, че се иска установяване на
правото към момента на одобряване на кадастралния или на регулационния план да
посочат към момента на кой точно влязъл в сила кадастрален или регулационен
план (ПУП) искат да се установи правото на собственост и какъв е правният
интерес за установяване на правото към кадастралния план от 1950 г., като
вземат предвид, че искът по чл. 53 ЗКИР се отнася за действащи планове.
Въпреки това ищецът е
поддържал, че предявеният иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР цели установяване правото
на собственост на ищеца към момента на решение №7658 от 11.06.2010 г. на ОСЗ „Овча купел“ по чл. 11, ал. 1 от
ППЗСПЗЗ, с което е възстановено правото на собственост на наследниците на А.Л.и
с което са били засегнати правата на ответниците и е
възникна спор за материално право.
Следва да се има предвид
и това, че съгласно принципа за диспозитивното
начало, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се
определят от страните /арг. от чл. 6, ал. 2 ГПК/.
Следователно, съдът не може служебно да подмени волята на страната и да посочи
предмета и вида на целената от нея защита.
Предвид така изложеното
настоящата въззивна инстанция намира, че процесното дело е образувано по недопустима искова молба –
при липса на абсолютна процесуална предпоставка – наличието на правен интерес
от търсената защита за установяване на правото на собственост на ищеца към
момента на решение №7658 от 11.06.2010 г.
на ОСЗ „Овча купел“ по чл. 11, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, поради което
производството по същото подлежи на прекратяване, а постановеното първоинстанционно решение по недопустим иск подлежи на
обезсилване на основание чл. 270, ал. ГПК.
По разноските:
При този изход на делото
и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в тежест на ищцата следва да се възложат
извършените от ответниците разноски.
В полза на М.Ч. за първоинстанционното производство следва да се присъди
сумата от 600 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред първоинстанционния съд въз
основа на договор за правна защита и съдействие от 04.12.2012 г.
За въззивното
производство в тежест на ищеца следва да се възложи сумата от 395,59 лв. за ДТ
за въззивното обжалване и 800 лв. за адвокатско
възнаграждение, определено от съда въз основа на договор за правна защита за
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38,ал.1, т. 2 от ЗА от
05.12.2019 г.
В полза на М.М. за първоинстанционното дело се
дължи 10 лв. за 2 бр. съдебни удостоверения.
За въззивното
производство се дължи сумата от 70,59 лв. - ДТ за въззивното
обжалване; 200 лв. за СТЕ и 117,50 лв. за повторна СТЕ. Макар и с представения
по делото списък по чл. 80 ГПК да се претендира заплащане на адвокатско
възнаграждение, същото не е доказано по основание и размер – по делото не е
представен договор за правна защита, не се установява и конкретния уговорен и
реално заплатен размер на адвокатското възнаграждение, в съответствие с
указанията, дадени с ТР №6/2013 г. по т. дело №6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение от 20.12.2017 г., постановено по гр.
дело №5006/2012 г. по описа на Софийския районен съд, 25 състав.
ПРЕКРАТЯВА производството по искова молба вх.
№1880/03.02.2012 г., депозирана от А.А.А., ЕГН **********
с адрес: *** и Р.Т.Л., ЕГН ********** /починала в хода на процеса/.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3, вр. ал. 4ГПК А.А.А., ЕГН **********
с адрес: *** да заплати на М.И.Ч., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 600
лв. – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство и 395,59 лв. за ДТ за въззивното
обжалване.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3, вр. ал. 4ГПК А.А.А., ЕГН **********
с адрес: *** да заплати на адвокат Е.М.Г. – САК сумата от 800 лв. за адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА за предоставена безплатна правна помощ пред въззивната
инстанция въз основа на договор от 05.12.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3, вр. ал. 4ГПК А.А.А., ЕГН **********
с адрес: *** да заплати на М.П.М., ЕГН **********, с адрес: *** разноски на
стойност 10 лв. /за 2 бр. съдебни удостоверения/ за първоинстанционното
производство и сумата от 399,09 лв. – разноски за въззивното
производство, от които 317,50 лв. депозит за СТЕ и 70,59 лв. за ДТ за въззивното обжалване.
Решението е постановено
при участието на трето лице – помагач -Министерство на финансите.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок,
считано от датата на съобщаването му, при условията на чл. 280 ГПК.
Препис от решението да се
връчи на М.И.Ч. чрез адвокат Е.Г. на заявения по делото адрес ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.