Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 20.11.2019
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3698 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 17.11.2017 год., постановено
по гр.дело №46688/2013 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, „Б.П.Б.” АД е осъдена
да заплати на Л.Г.С. по искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 053.72 лв., заплатена без
основание за периода от 12.11.2010 год. до 01.09.2013 год. по договор за
жилищен кредит №4115R07 от 15.12.2007 год., сключен
между страните, над дължимите месечни вноски, определени при лихвен процент,
равен на първоначално посочения в него, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.11.2013 год. до окончателното
й изплащане и сумата от 4.05 лв.,
заплатена без основание за периода от 12.11.2010 год. до 01.09.2013 год. по
договор за жилищен кредит №4115R07 от 15.12.2007 год., сключен
между страните, над дължимите годишни такси, определени при лихвен процент, равен на първоначално
посочения в него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 12.11.2013 год. до окончателното й изплащане, като първият от
исковете е отхвърлен в останалата му част за разликата до пълния предявен
размер от 11 631.62 лв. и за периода от 01.01.2009 год. до 11.11.2010
год., а вторият – за разликата до пълния предявен размер от 18 лв. и за периода
от 01.01.2009 год. до 11.11.2010 год. и
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 143.95 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД за разликата над 2 053.72 лв. до размера от 4 091.48 лв. и за
периода от 01.01.2009 год. до 11.11.2010 год., е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Л.Г.С.. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че част от
вземанията са погасени по давност. В случая не била приложима тригодишната
давност, предвидена в разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като не се
касаело за периодични плащания, а за разсрочване на изпълнението на едно
задължение. Т.е. приложим бил общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Освен това в клаузата на чл. 14, ал. 4,изр. 1 от процения договор било прието,
че минималната приемлива за банката стойност на тримесечния EURIBOR е 2.5 %. СРС бил приел тази клауза за неравноправна в
частта и относно „правото на ответника да променя едностранно базовия лихвен
процент по договора за банков кредит“, т.е. чл. 14, ал. 4, изр. 2. Въпреки това
първоинстанционният съд бил кредитирал първия вариант на заключението по допусната
съдебно-счетоводната експертиза, тъй като „при него били определени анюитетни
вноски съобразно първоначално посочения лихвен процент в договора – 8.9 %“. Липсвали
мотиви защо не се кредитира вторият вариант на заключението, при който вещото
лице било изчислило, че разликата между дължимите и реално заплатените от ищеца
суми възлиза общо на 2 091.94 евро. Именно този вариант следвало да бъде
възприет от съда, тъй като бил съобразен с чл. 14, ал. 1, 3 и 4 от договора. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът –
уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „Б.П.Б.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че част от претендираните вземания са
погасени по давност. Не било налице несъответствие между писмено уговорения и
реално начислявания размер на приложимия лихвен процент. Банката била
начислявала лихви и прилагала лихвен процент според договореното, като имала
право по време на действието на договора да променя лихвите, таксите и
комисионните. Освен това според чл. 2.2, ал. 5 от Общите условия, приети от
страна на кредитополучателя, банката има право едностранно да промени
приложимия към конкретния договор за кредит лихвен процент при промяна на
основния лихвен процент на БНБ или към приложимия към договора пазарен индекс,
при промяна на основния индекс на инфлация в еврозоната. Визираните условия
били настъпили и за банката било възникнало правото на увеличение на лихвения
процент. Клаузата на чл. 14 от процесния договор не била неравноправна. Освен това
в нормата на чл. 144 ЗЗП били посочени изключенията, при които при определени
хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители,
визирани в чл. 143 ЗЗП, били неприложими – виж чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В
случая ищецът се бил съгласил, че лихвата не е фиксирана твърдо, а е
двукомпонентна – включва и т.нар. надбавка, която била променлива величина. А и
в отношенията между страните били приложими Общите условия на банката.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 2 ГПК насрещна въззивна жалба от
ответника „Б.П.Б.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че част от претендираните
вземания са погасени по давност – каквото възражение бил релевирал своевременно
в писмения отговор на исковата молба. Не било налице несъответствие между
писмено уговорения и реално начислявания размер на приложимия лихвен процент.
Банката била начислявала лихви и прилагала лихвен процент според договореното,
като имала право по време на действието на договора да променя лихвите, таксите
и комисионните. Освен това според чл. 2.2, ал. 5 от Общите условия, приети от
страна на кредитополучателя, банката има право едностранно да промени
приложимия към конкретния договор за кредит лихвен процент при промяна на
основния лихвен процент на БНБ или към приложимия към договора пазарен индекс,
при промяна на основния индекс на инфлация в еврозоната. Визираните условия
били настъпили и за банката било възникнало правото на увеличение на лихвения
процент. Клаузата на чл. 14 от процесния договор не била неравноправна. Освен
това в нормата на чл. 144 ЗЗП били посочени изключенията, при които при
определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с
потребители, визирани в чл. 143 ЗЗП, били неприложими – виж чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗЗП. В случая ищецът се бил съгласил, че лихвата не е фиксирана твърдо, а е
двукомпонентна – включва и т.нар. надбавка, която била променлива величина. А и
в отношенията между страните били приложими Общите условия на банката. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Л.Г.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд
бил приел, че клаузите, които предвиждали правото на ответника да променя
едностранно базовия лихвен процент по договора за банков кредит, са
неравноправни по смисъла на чл. 143, а. 1, т. 10 и 12 ЗЗП. Така, платените от
ищеца суми въз основа на тези клаузи – чл. 14, ал. 4 от процесния договор и чл.
2, ал 5 от Общите условия, били получени от ответника без основание. В случая
било изключено приложението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
С
определение на СРС по горепосоченото дело от 23.04.2018 год. е оставено без
уважение искането на ответника „Б.П.Б.“ АД по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение
на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Срещу
така постановения съдебен акт е подадена частна жалба от ответника „Б.П.Б.“ АД,
който счита, че в закона не предвидено, че следва да бъдат представяни точно
определени доказателства за заплащането на претендираното адвокатско
възнаграждение. В случая първоинстанционният съд не бил взел предвид
доказателствата, които били приложени към представения по делото списък по чл.
80 ГПК и установявали плащането на адвокатския хонорар.
Ответникът
по частната жалба Л.Г.С. счита, че обжалваното определение следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че от представените от ответника доказателства не ставало
ясно какъв бил размера на уговорения адвокатски хонорар, начинът му на плащане
и дали същият бил реално заплатен. Първоинстанционният съд се бил съобразил с разясненията,
дадени в Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год.,
ОСГТК.
По въззивните жалби:
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на всяка една от насрещните страни,
намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но е
частично неправилно.
Според ищеца,
ответната банка е получила без основание процесната сума, явяваща се разлики в
размера на месечните погасителни анюитетни вноски за периода от 01.01.2009 год.
до 01.09.2013 год., тъй като за нея не е възникнало правото едностранно да
увеличава договорения лихвен процент /което право не почивало на заложени ясни
и обективни критерии и не можело да бъде контролирано, а същевременно ищците не
можело да се откажат от договора, ако банката увеличи договорения лихвен
процент/, поради нищожност поради неравнопоставеност на клаузата на чл. 14, ал.
4 от процесния договор. Отделно от това в исковата молба са изложени и
твърдения за осъществено надплащане на годишна такса за процесния период. На
практика ищецът се позовава на изначална липса на основание, която е специфичен
белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на
“получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално
договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
/типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и
при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Безспорно
е по делото, че на 15.12.2007 год. между страните бил сключен договор за жилищен
кредит №4115/R/07 год., по силата на
който банката предоставила на ищеца кредит в размер на 55 000 евро, като
кредитополучателят се задължил да го изплати в срок от 420 месеца, считано от
датата на първото усвояване. Погасяването на кредита следвало да се извършва на
месечни погасителни вноски, включващи част от главница и лихва, съгласно
Погасителен план – Приложение №1 към договора /който е приет като доказателство
по делото/ – чл. 24, ал. 1. Съгласно чл. 14, ал. 1 от договора, за ползвания
кредит кредитополучателят заплащал на банката годишен лихвен процент в размер
на 8.9 %, равен на базовия лихвен процент по жилищни кредити в евро, плюс
надбавка от 2 %. Този базов лихвен процент се формирал от тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 3.9 %,
като за изчисляването на лихвата по процесния договор за тримесечния EURIBOR била приета стойност от
3 % /чл. 14, ал. 3/. Според чл. 14, ал. 4 от договора, минималната приемлива за
банката стойност на тримесечния EURIBOR била 2.5 %. Банката имала право по време на действие на договора
едностранно да променя размера на приложимата лихва, в случай, че тримесечния EURIBOR достигне нива с 0.25
процентни пункта по-високи от посочените в рамките на 1 месец. Промяната на
лихвения процент влизала в сила за страните от деня на приемането му от
банката, за което тя уведомявала кредитополучателя чрез съобщения в банковия
салон и интернет страницата си.
Регламентацията
на договора за банков кредит се съдържа в
разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Същият е формален – закона е предвидена писмена форма за действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ/, която в случая е
спазена. За банката –
кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като
срещу това задължение кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената
лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите сведения
във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение.
Сключеният
между страните договор за кредит от 15.12.2007 год. съдържа изрично препращане
към Общите условия на банката /чл. 29, б. „б”/, които са били предадени на
ищеца и той е заявил писмено, че ги приема – чл. 16, ал. 1 ЗЗД и чл. 298, ал.
1, т. 1 и 2 ТЗ /които Общи условия са приети като доказателства по делото/. От
чл. 2.2, ал. 5 от същите е видно, че клиентът се съгласил, че банката има право
да промени едностранно приложимия към съответния договор за кредит лихвен
процент при промяна на основния лихвен процент на БНБ или при промяна на приложимия
към договора на клиента пазарен индекс /SOFIBOR, EURIBOR,
LIBOR, LEONIA: Lev OverNight Index Average/, респ. при промяна на
официалния индекс на инфлация в еврозоната.
От
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че за периода от 01.01.2009
год. до 01.09.2013 год. имало повишаване на размера на годишната лихва в
сравнение с първоначално договорената такава в размер на 1 941.07 евро.
Разликата между първоначално определените анюитетни вноски и /при лихва от 8.9
%/ и реално заплатените от ищеца за горепосочения период възлизала на
1 727.88 евро, а платените в повече годишни такси – 2.30 евро /вариант 1/.
Тази разлика при съобразяване на въведения в чл. 14, ал. 4 от договора минимум
т 2.5 % за тримесечен EURIBOR била в размер на
2 091.94 евро, а платените в повече годишни такси – 1.84 евро /вариант 2/,
а при несъобразяването на този минимум – 5 949.68 евро, а платените в
повече такси – 8.50 евро /вариант 3/.
Първият спорен между страните въпрос
по същество във въззивното производство е свързан с валидността на оспорената от
ищеца клауза.
В тази връзка, на първо място,
настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателят Л.Г.С. е физическо лице, на което по силата
на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД систематическо и граматическо тълкуване на чл. 14 от процесния договор,
смисълът, който произтича от целия договор, неговата цел, добросъвестността,
лоялните практики при предоставянето на ипотечни кредити, разпределението на
риска и теориите при избор на лихвения процент, въззивният съд приема, че клаузата
на чл. 14, ал. 4, изр. 2 се отнася до изменението на годишния лихвен процент, като
годишният лихвен процент от 8.9 % е първоначален. Клаузата на чл. 2.2, ал. 5 от
Общите условия също касае начина на изменение на годишния лихвен процент. При преценката на съдържанието
на двете клаузи, СГС констатира, че в тях има различия по отношение на
предпоставките за промяна на размера на лихвата – в чл. 14, ал. 4 от договора –
ако тримесечния EURIBOR достигне нива с 0.25 % по-високи от посочените в договора, но при
минимална приемлива за банката стойност на тримесечния EURIBOR от 2.5 %, а в чл. 2.2, ал. 5 от Общите условия –
да е настъпила промяна на основния лихвен процент на БНБ или промяна на
приложимия към договора на клиента пазарен индекс /SOFIBOR,
EURIBOR, LIBOR, LEONIA: Lev OverNight Index Average/. При несъответствие между вписаните уговорки в
договора и уговорките в Общите условия имат сила първите – чл. 16, ал. 2 ЗЗД и
чл. 298, ал. 3 ТЗ, т.е. в частност меродавна е клаузата на чл. 14, ал. 4 от
договора.
Въззивният съд счита, че оспорената
клауза не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй
като е част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката
и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че включването
на спорната клауза в договора е в резултат на изричното й предварително
обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на нейното съдържание, а
доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл кредитополучателят може да се ползва от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Кредитополучателят /потребителят/ е
в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна
точка на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност –
положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от
банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на
договорите за банкови /ипотечни/ кредити не следва да
нарушават основни принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се
основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни
разпоредби на закона.
Законът за кредитните
институции /ЗКИ/, при действието на
който е сключен процесния договор, въвежда редица
задължения на кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с
оглед защита правата и задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на
кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за
общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи
могат да се изменят; лихвения процент, изразен като като годишен лихвен процент,
метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с
разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Освен че при осъществяване на
банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец,
за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и защита на интересите на
клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен
начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение
императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при съмнение
относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
В задължителното за националните
юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело
С-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с оглед на
чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза,
съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или
доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга
разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да
посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка
посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите
се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид
националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли
да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на
промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и
разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят
договора”. Всяко „основателно съображение” по смисъла на горепосоченото решение
представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните
по договора, което е било уговорено или установено преди сключване на
потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената на
стоката или услугата.
В разглеждания случай предвиденото в
оспорената клауза обстоятелство за
едностранна промяна на лихвата не зависи от волята на банката, тъй като
представлява неподвластен на страните обективен пазарен индекс. Същевременно
прилагането на това обстоятелство е обусловено от изричен акт на банката, а не
е налице автоматизъм на промяната. В договора обаче не се съдържат условията на
кредита, регламентиращи методиката и математическия алгоритъм /начинът на
формиране на едностранно променената лихва за съответния период и отделните
компоненти в тази формула/, т.е. не са инкорпорирани условията – вътрешните
правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ /приложимият за спора
закон, тъй като Закона за потребителския кредит – в редакцията му преди
изменението – ДВ, бр. 59/2016 г. и Закона за кредитите за недвижими имоти на
потребители, които дават специална закрила на потребителите на кредитни услуги
и уреждат правилата за прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на
потребителите и задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са
приети след сключването на процесния договор от 15.12.2007 год./. Следователно
процесната клауза от договора, както и клаузата на чл. 2.2, ал. 5 от Общите
условия, които въвеждат правото на кредитора едностранно да променя размера на
възнаградителната лихва /чрез изменение на БЛП – един от нейните компоненти/ –
цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, са
неравноправни. В договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които
БЛП ще бъде променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на
лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на пазарния индекс EURIBOR, които принципно
биха били основание за промяната – няма изискване лихвата да бъде повишена
именно с конкретния процент на повишение на индекса EURIBOR; независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от банката зависи с колко точно ще
измени лихвата – в този смисъл Решение № 205 от 07.11.2016 г. на ВКС по т.
д. № 154/2016 г., I т. о., ТК.
Ответникът нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателя са били
оповестени и предоставени „правила“, по които ще се определи или е определен
конкретният размер на увеличението, а доказателствената тежест в тази насока е
била негова. Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт банката,
променяйки БЛП, е променила годишния лихвен процент на лихвата по конкретния
кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно.
Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 – неравноправна е тази клауза,
която предвижда цената да се определя при получаването
на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика
да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже
от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите,
установени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице
фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, на което се
позовава жалбоподателят-ответник – сделките с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги /въздействие на свободния пазар и/или държавен
регулатор/. В Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК
е даден отговор на въпроса по приложението на предвиденото в горепосочената
норма изключение от правилото за неравноправност на клаузи, като е прието, че
за преценката дали е налице такова изключение е необходимо методът за
индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и
потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да променя цената, а в Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о., ГК е
прието, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3,
т. 1 ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства,
независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на
размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и
методиката и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и
обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер
на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът
да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с
конкретното променено ниво на лихвения процент на финансовия пазар.
Следва да се посочи също така, че в
Решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о., ТК е
прието, че договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет
финансови инструменти и че с оглед въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ
изискване, конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва –
методиката за изчисляване на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е
съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв, изключва
възможността да бъде едностранно променян от кредитора след сключването на
договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Прието е,
че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчна конкретна
информация как банката може едностранно да променя цената на доставената
финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена във
вътрешните й правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се
счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по
чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В този
смисъл е и Решение № 205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т.
д. № 154/2016 г., I т. о., ТК, според
което, когато кредиторът се позовава на обективни фактори, които са извън
волята и контрола му /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения
процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от
промяна на цената /лихвата/ не може да е постановено под негов контрол, защото
отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини,
които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективната
власт на търговеца или доставчика на финансови услуги, са основанието
законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните
от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по
слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е въведено следователно при презюмирана от закона
добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави
неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното
поле на изключващата неравнопоставеността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП,
който извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване
на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП – при клауза в потребителски
договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът
на промяна в цената да е описан подробно и ясно в договора“. Посочването като
част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които
цената на заетите парични средства може да бъде променяна е законово задължение
на банката, произтичащо от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за
възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които
търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така
и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна
вноска. Правото на информация за цената
на услугата е основно право на потребителя /чл. 1 от ЗЗП/, респ. задължение на
добросъвестния търговец е да даде на потребителя информацията, позволяваща му
да направи своя избор /чл. 4 от закона/. Ако предпоставката – добросъвестност
на търговеца /предлагащ на потребител договор с клауза за изменение на цената,
респ. лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора
метод за промяна на цената, не е налице /както е в частност/, същият не може да
се ползва от изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Не е налице и фактическият състав на
изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1/ доставчикът на финансовата услуга
да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без
предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и 2/ другата страна по
договора да има право незабавно да го прекрати. И
това е така, доколкото втората от посочените предпоставки не е уговорена – в процесния договор
липсва клауза, която предоставя такава възможност на потребителя. Извод в друг смисъл не произтича и от клаузата
на т. 5.3 от договора. Последната не установява правото на потребителя /кредитополучателите/
да прекрати договора в хипотеза на
едностранно увеличение на възнаградителната лихва. Същата предвижда единствено
възможност за кредитополучателите да изплатят предсрочно дълга по кредита –
изцяло или частично /а е несъмнено, че едностранното
прекратяване на договора поради промяна в условията на сключване не е равнозначно на прекратяване поради
предсрочното му изпълнение/. На следващо място, правото на потребителя едностранно да прекрати
договора съгласно чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП налага прекратяването на договорната връзка да
може да се упражни свободно, т.е. без за потребителя да се пораждат насрещни
неблагоприятни последици, като заплащане на допълнителни такси, лихви, неустойки, комисионни. В процесния договор обаче е предвидено само правото на банката да
прекрати договора /чл. 28/.
Следователно банката е обезпечила за
себе си правото произволно да изменя размера на лихвата в посока само на
увеличение /право на автономна преценка/, за постигане на своите стопански
задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба, без да е предвидена
възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR. По този начин е
накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на
последния, тъй като при неизвестни
/респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени
на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде сключен
договорът по принцип не може да бъде компенсирана с това, че в хода на
изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за
промяната на лихвения процент и че ще получи новия погасителен план, още повече
че ако не иска да приеме тази промяна той не би могъл да прекрати договора.
В този
смисъл обезпечаването на възможността банката едностранно да измени размера на
възнаградителната лихва – цената на кредита, която е съществен елемент от
договора за кредит, при неустановени в договора за кредит конкретни обективни
показатели, при положение, че потребителят на тази банкова услуга няма
възможност да се откаже безусловно от договора /в т.ч. без да дължи неустойка за неспазване на уговорения и
в полза на кредитора срок на договора – при т. нар. предсрочно погасяване на
кредита – арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД/, поставя ищеца в неравноправно положение по
смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че
клаузата на чл. 14, ал. 4, изр. 2 от процесния договор е неравноправна, поради което и нищожна – чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд. Нищожността
на посочената клауза не означава, че банката може да увеличава лихвата на
основание чл. 2.2, ал. 5 от Общите условия /доколкото с отпадането на
договорната клауза, отпадат пречките по чл. 16, ал. 2 ЗЗД и чл. 298, ал. 3 ТЗ/.
Клаузата на чл. 2.2, ал. 5 от Общите условия страда от същите пороци, още
повече, че е по-общо формулирана и дава почти неограничено право на банката
едностранно да променя лихвата.
Във връзка с доводите във въззивната
жалба на ответника следва да се посочи, че извършеното от ищеца през процесния
период плащане на месечните вноски с включено увеличение на лихвения процент не
може да се третира като съгласие за изменение на условията на договора – арг.
чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, а още по-малко в разглеждания случай такова съгласие може
да бъде дадено мълчаливо или чрез конклудентни действия, предвид императивното
изискване на чл. 430, ал. 3 ТЗ. Поведението на кредитополучателя има една
единствена правно и житейски обяснима цел – да осуети последиците на
уговореното отнемане на преимуществото на срока.
Необходимо
е да бъде посочено също така, че въпреки принципното положение, че съдът следва
да се въздържа от изменение на неравноправните клаузи с цел да отстрани порока
/Решение на СЕС по дело С-618/10/, в случаите, когато отричането на валидността
на неравноправна клауза /клаузи/ би довело до невъзможност за изпълнение на
договора, националният съд следва да може да замести въпросната неприложима
клауза/клаузи/ с друга диспозитивна уредба от националното право, така че да бъде
възстановено равновесието между правата и задълженията на страните при
съхраняване на действието на договора като цяло. В разглеждания случай
отричането на действието на целия процесен договор би било по-неблагоприятно за
потребителя /ищеца/, тъй като той би изгубил възможността да връща разсрочено
кредита, а при липса на достатъчно спестявания би бил заплашен от загуба на
ипотекирания имот, ако банката отправи веднага искане за реституция на даденото
по договора. А и съхраняването на срочния договор без валутен риск и без
възможност за увеличаване на размера на годишната лихва, съответства на
предвиденото право на съда да тълкува съмнителните клаузи по благоприятен за
потребителя начин – чл. 147, ал. 2 ЗЗП, във връзка с всички останали клаузи на
договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата – чл. 145, ал. 1 ЗЗП.
В частност
основният предмет на кредитиране е съхранен в съдържанието на процесния
договор, без счетената за неравноправна клауза от него, доколкото са ясни
общият размер на главницата, ползвана от кредитополучателя – 55 000 евро,
крайният срок на ползване и първоначално уговорения размер на възнаградителната
лихва – 8.9 %.
При това
положение и при съобразяване на вариант 1 от заключението по съдебно-счетоводна
експертиза, настоящият съдебен състав счита, че съответно сумата от
1 727.88 евро, равняваща се на 3 379.44 лв., представляващи разлика
между първоначално уговорения размер на месечните погасителни анюитетни вноски
и заплатените от ищеца месечни вноски за исковия период и сумата от 4.05 лв., представляваща платена в повече сума
за годишни такси за процесния период, се явяват платени при начална липса на
основание, до които и размери релевираните осъдителни претенции по чл. 55, ал.
1 ЗЗД се явяват основателни, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане /решението на СРС в
частта му, в която искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата
над 4.05 лв. до пълния предявен размер от 18 лв. и за периода от 01.01.2009
год. до 11.11.2010 год. е влязло в сила, като необжалвано/.
Неоснователно
е възражението на ищеца, че следва да бъде възприет вариант 2 от заключението
по съдебно-счетоводната експертиза. Дължимата по договора възнаградителна лихва
за процесния период е в размера по чл. 14, ал. 1 – 8.9 %, тъй като липсва
установена по допустим начин в договора и Общите условия възможност за
едностранна промяна на лихвата от която и да е от страните. Страните са изявили
съгласие, че годишният лихвен процент, посочен като абсолютна величина в
горепосочената клауза, е минимален при олихвяване на кредита. В този смисъл не
може да бъде възприета тезата на ищеца, че банката е била задължена да намали
годишния лихвен процент, определяйки то съобразно минималната приемлива
стойност на тримесечния EURIBOR – 2.5 %, предвидена в
чл. 14, ал. 4, изр. 1 от договора. Както вече бе посочено съдът не може да
допълва неравноправни клаузи, а и не би могъл да замества волята на страните по
договора и да измени неговото съдържание извън изрично предвидените в закона
хипотези /чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ/, каквито в случая не са налице.
Противно
на приетото от СРС, настоящият съдебен състав счита, че своевременно
релевираното от ответника възражение за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД и чл.
131 ГПК/ се явява неоснователно, поради следните съображения.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г.
по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите
състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на
петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а не на специалната тригодишната давност
по чл. 111 ЗЗД, както е счита ответникът и както е приел СРС. При първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото
извършване на престацията, поради което давностният срок започва да тече от
момента на нейното получаване. В настоящия случай от датите на заплащане от
ищеца на всяка една от месечните погасителни анюитетни вноски /включващи и
възнаградителната лихва/, отнасящи се за процесния период /първото плащане е
осъществено на 24.01.2009 год. – видно от заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза и издаденото от ответника извлечение от сметка/
до датата на подаване на исковата молба
– 22.11.2013 год. не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД,
поради което предявените искове не са погасени по давност.
Ето защо първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта му, в която искът по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 2 053.72 лв. до размера от
3 379.44 лв. /т.е. за сумата от 1 325.72 лв./ и за периода от
01.01.2009 год. до 11.11.2010 год., която претенция подлежи на уважаване, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
В
останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ неприсъдената част от
разноските в първоинстанционното производство за държавна такса и за
възнаграждение за вещо лице в размер на 92.46 лв., както и направените разноски
във въззивното производство за държавна такса в размер на 29.93 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 390.35 лв., съразмерно с уважената
част от въззивната жалба, респ. уважената част от иска.
По частната жалба:
Частната жалба е
подадена от
надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения
срок, поради което се
явява процесуално допустима.
Разгледана по
същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С
първоинстанционното решение в тежест на ищеца не са били възложени разноски.
Своевременно ответникът е подал молба, съдържаща искане по чл. 248, ал. 1 ГПК,
което е било оставено без уважение с обжалваното определение, като СРС е приел,
че по делото не са ангажирани доказателства за размера на уговорения адвокатски
хонорар и заплащането му.
Определението
е правилно.
По
отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на
заинтересованата страна. В разглеждания случай ответникът е релевирал
своевременно искане за присъждане на разноски /същото е направено в писмения
отговор на исковата молба, който е бил подаден чрез юрисконсулт/. Преди
приключване на последното съдебно заседание в първоинстанционното производство
ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК, както и: 1/ приложение №3 към
рамков договор за процесуално представителство от 03.10.2013 год., сключен
между него и адв. Д., от което е видно, че е уговорено заплащането на адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лв. и 2/ извлечение от сметка за периода от
01.01.2013 год. до 26.10.2015 год.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/2012
год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, разноските за правна защита са
разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат – чл. 78,
ал. 1 ГПК. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат,
като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че
разноските са заплатени, така и че само са договорени. Само, когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата
на чл. 78 ГПК. Ето защо в договора за правна помощ следва да бъде указан вида
на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането
да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в
случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде
документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи
плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт трябва да бъде
отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В
този случай той има характера на разписка, с която се удостоверява, че страната
не само е договорила, но и е заплатила адвокатското възнаграждение.
В
контекста на изложеното въззивният съд приема, че страната, която претендира
разноски за адвокатско възнаграждение, трябва да установи на първо място, че
такива са уговорени и на второ място – че действително са заплатени. Тези
предпоставки в разглеждания случай не са налице, тъй като не е доказано
извършването на претендираните от ответника разноски. И това е така, доколкото
в представеното извлечението от сметка липсва достатъчно информация, даваща
основание за категоричния извод, че някой от осъществените преводи по банков
път по сметката на адв. Д. се отнасят именно до адвокатския хонорар в уговорения
размер от 500 лв. за осъществената защита по процесното първоинстанционно дело.
Представеният списък на разноските съдържа изброяване на разходите, които
страната е направила, но той няма функцията на документ, доказващ разхода /арг.
от т. 2 на Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012
год., ОСГТК/.
Ето защо развитите от частния жалбоподател оплаквания са неоснователни, а
частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК вр.
с чл. 248, ал. 3 ГПК настоящето решение, включително и в частта му с характер
на определение, не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 17.11.2017 год.,
постановено по гр.дело №46688/2013 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, в
частта му, в която е отхвърлен предявения от Л.Г.С. срещу „Б.П.Б.” АД иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 2 053.72 лв. до
размера от 3 379.44 лв. /т.е. за сумата от 1 325.72 лв./ и за периода
от 01.01.2009 год. до 11.11.2010 год., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Б.П.Б.” АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Л.Г.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, по иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД разликата над 2 053.72 лв. до
размера от 3 379.44 лв. /т.е. сумата от 1 325.72 лв./, заплатена без
основание за периода от 01.01.2009 год. до 11.11.2010 год. по договор за
жилищен кредит №4115R07 от 15.12.2007 год.,
сключен между страните, над дължимите месечни вноски, определени при лихвен
процент, равен на първоначално посочения в него, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.11.2013
год. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.11.2017 год.,
постановено по гр.дело №46688/2013 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Б.П.Б.”
АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Л.Г.С. с
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски в първоинстанционното производство за държавна такса и за
възнаграждение за вещо лице в размер на 92.46 лв., както и направените разноски
във въззивното производство за държавна такса в размер на 29.93 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 390.35 лв.,
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Б.П.Б.” АД, срещу определението от 23.04.2018
год., постановено по гр.дело №46688/2013 год. по описа на СРС, ГО, 30
с-в, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател по чл.
248, ал. 1 ГПК.
Решението, включително и в
частта му с характер на определение, не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/